Френски акцент

25.

Марино реши да остане с Егълстън и Хам, докато те свързват с канап различни точки на местопрестъплението, нещо, което в случая беше напълно излишно. Аз си тръгнах. Дърветата и тревата бяха покрити с лъскав скреж; казах си, че сега остава само да спре и токът — така и стана.

Щом завих към квартала, където живеех, видях, че къщите тънат в мрак, а Рита, жената от охраната, сякаш си бе организирала в будката спиритически сеанс.

— Сега я втасахме — рекох й.

Свещите вътре трепнаха, когато тя отвори вратата и придърпа униформената куртка.

— Спря някъде в девет и половина — обясни ми жената и поклати глава. — Да не дава господ температурите в града да паднат под нулата!

Кварталът тънеше в непрогледна тъма, сякаш бяхме във война и имаше затъмнение, та да не ни бомбардират, а небето бе покрито с плътната пелена на облаците и не се виждаше дори късче от луната. Едвам намерих алеята към входа на къщата и заради поледицата насмалко да падна на стъпалата. Вкопчена в парапета, криво-ляво ги изкачих, после пък трябваше дълго да търся ключа за входната врата. Алармата още беше включена, защото спреше ли токът, преминаваше на батерии, но и те до сутринта щяха да се изтощят, а когато токът спираше заради заледяванията, го пускаха след дни.

Набрах кода и включих отново алармата. Умирах за един душ. И дума не можеше да става да се отбивам в гаража, за да напъхам дрехите, с които бях правила огледа на местопрестъплението, в пералнята, направо изтръпнах и при мисълта да притичвам гола през тъмната къща и да се пъхам под душа в банята, където също не се виждаше нищо. Беше тихо като в гроб, ако не се брои потракването на суграшицата.

Извадих всички свещи, които ми се намираха, и ги подредих стратегически из цялата къща. Намерих и електрическите фенерчета. Накладох огън и отвътре къщата се изпълни с хралупки тъмнина и сенки, изтласквани и разсейвани от пламъците, наподобяващи тънички пръсти. Добре поне че телефонът работеше, секретарят обаче беше изключил.

Не ме свърташе на едно място. Най-сетне отидох в спалнята, съблякох се и се позабърсах отгоре-отгоре с хавлиена кърпа. Облякох си пеньоара, нахлузих пантофите и седнах да умувам с какво да се заема, понеже не бях от хората, които търпят празни пространства в ума си. Рекох си, че на телефонния секретар сигурно има съобщение от Луси, а аз не мога да го чуя. Заех се да пиша писма, накрая обаче ги намачках на топка и ги метнах в огъня. Загледах как хартията става кафява по краищата, сетне се подпалва и почернява. Продължаваше да вали суграшица, навън се бе застудило.

И в къщата ставаше все по-студено, а часовете се изнизваха и приближаваха застиналото утро. Легнах да спя, но сън не ме ловеше — не можех да се стопля. Умът ми не искаше и не искаше да се успокои. Мислите ми скачаха от Луси към Бентън, после към ужасното престъпление, откъдето се бях върнала. Представях си обляната в кръв жена, влачена по пода, сетне от разкапващата се плът в мен се вторачиха малките жълти очички. Мятах се и се въртях като риба на сухо. Луси не се обади.

Надзърнех ли през прозореца към тъмния двор, ме налягаше страх. Стъклото се замъгляваше от дъха ми и ако се унесях, ми се струваше, че потракването идва не от суграшицата, а от куките за плетене на майка в Маями, докато тя е седяла до смъртния одър на баща ми и е плела безкрайни шалове за бедните в студените страни. Покрай къщата не мина и една-едничка кола. Звъннах на Рита в будката. Тя не вдигна.

Някъде в три след полунощ очите ми се замъглиха и аз се унесох отново. Клонаците на дърветата пукаха като картечни откоси, някъде в далечината, при реката изгромоли влак. Тъжната му свирка сякаш даде знак за цяла симфония от скърцане и тракане, от което съвсем ми докривя. Лежах в тъмното, омотана във вълнения шал, и щом хоризонтът изсветля, пуснаха тока. След броени минути се обади и Марино.

— В колко часа да мина да те взема? — попита той с глас, пресипнал от съня.

— Защо пък ще ме взимаш? — изненадах се и тръгнах като пияна със слушалката към кухнята да си направя кафе.

— За да те закарам на работа.

Нямах представа за какво ми говори.

— Поглеждала ли си през прозореца, докторке? — попита Марино. — Няма как да стигнеш с нацисткото си автомобилче.

— Казвала съм ти да не говориш така. Не е смешно.

Отидох при прозореца и вдигнах щорите. Навън бе натрупал сняг, храстите и дърветата бяха покрити сякаш със захарна глазура. Моравата наподобяваше дебел твърд килим. Висулките по стрехите бяха оголили дълги зъби и аз разбрах, че автомобилът ми наистина доста дълго ще си постои в гаража.

— Майко мила! — възкликнах. — Май няма да е зле да ме хвърлиш до службата.

Големият пикап на Марино с дебелите вериги по гумите запъпли по пътищата на Ричмънд и трябваше да мине близо час, докато стигне службата ми. На паркинга нямаше други автомобили. Слязохме от пикапа и тръгнахме предпазливо към сградата, като час по час се хлъзгахме, понеже улицата се бе превърнала в същинска пързалка и ние бяхме първите, престрашили се да я прекосим. Щом влязохме в кабинета ми, метнах палтото на облегалката на стола и двамата с Марино тръгнахме към съблекалните, за да се преоблечем.

Санитарите бяха сложили трупа на преносима маса за аутопсии, та не се наложи да го вдигаме от количката. В тишината на празната зала, където царуваше смъртта, смъкнахме ципа на торбата и разгърнахме окървавените чаршафи. Придърпах флуоресцентната лампа, наместих крачето й и се взрях през лупата.

Увеличена, кожата на убитата наподобяваше пустиня от спечена напукана кръв и каньони от зейнали рани. Заех се да събирам космите — същите дълги, белезникави като на новородено косми, които бяха десетки. Повечето бяха петнайсетина-двайсет сантиметра. Бяха полепнали по корема, раменете и гърдите на мъртвата. Не открих нито един по лицето. Слагах ги в книжен плик, за да не се намокрят.

Часовете се изнизваха досущ крадци и отнасяха утрото. Колкото и да се мъчех да намеря някакво обяснение за разпорения плетен пуловер и сутиен, отново и отново стигах до истината: убиецът ги беше разкъсал с голи ръце.

— За пръв път виждам такова чудо — рекох аз. — Тук става въпрос за невероятна сила.

— Сигурно е бил дрогиран с кокаин, ангелски прашец5, нещо друго — предположи Марино. — Това може би обяснява и защо я е мъчил така. А също и патроните „Златна точка“, ако убиецът наистина пласира дрога.

— Луси май ми е споменавала за тези патрони — спомних си аз.

— Най-големият хит на черния пазар — поясни той. — По тях си падат най-вече наркопласьорите.

— Но ако е бил дрогиран — изтъкнах, като слагах нишките в друг плик, — ми се струва почти невъзможно да е мислел толкова подредено и логично. Сложил е табелата „Затворено“, заключил е вратата, излязъл е през задния вход едва след като е бил готов. И след като вероятно се е измил и почистил.

— По нищо не личи да се е мил — съобщи ми Марино. — Не открихме нищо по мивките, тоалетната чиния, канализацията. Не намерихме окървавени хартиени салфетки. Нищо. Не открихме отпечатъци и по вратата на склада, което ме кара да мисля, че е използвал нещо, вероятно дрехите си, салфетка, един дявол знае какво, за да отвори вратата, така че да не остави кървави следи по ръкохватката.

— Точно това ти и говоря. Нима дрогиран ще постъпи така?

— Все пак си мисля, че е бил друсан — отсече зловещо Марино. — Инак какво излиза — че е някакъв приказен великан, Супермен или нещо от тоя десен…

Млъкна насред изречението и аз знаех как му е било на езика да каже, че му се ще сега с нас да е Бентън, който да даде мнението си на специалист. Наистина си беше лесно да разчиташ на друг, въпреки че не за всички хипотези се иска специалист. Всяко местопрестъпление, всяка рана са отглас от емоцията на престъплението, а това убийство носеше белега на лудостта, на гнева, на похотта. Това стана още по-очевидно, когато открих контузиите — големи петна с криви очертания. Разгледах ги с лупата и забелязах ситни следи като от зъби.

— Ухапвания — оповестих.

Марино дойде да види.

— Каквото е останало от тях. Убиецът е хапал жертвата с дива сила — допълних аз.

Преместих светлината на лампата, затърсих още такива следи и открих две отстрани на дясната длан и по лявото стъпало, и още две и върху дясното.

— Майко мила — пророни Марино с притеснен глас, какъвто рядко бях чувала от него. След като огледа дланите, отиде и при ходилата и се взря и в тях. — Каква е тази чудесия, докторке?

Убиецът бе удрял нахапаното с такава сила, че бе заличил всичко, освен следите от зъби, но и те бяха твърде плитки, за да направим отливка. Нищо нямаше да ни помогне.

Взех мазки за анализ на слюнката, щракнах и няколко снимки — опитвах се да проумея какво е означавало за убиеца това, че е нахапал жената по дланите и ходилата. Дали наистина я е познавал? Дали дланите и стъпалата й не са олицетворявали нещо за него, не са му напомняли нещо точно както и лицето?

— Значи не е съвсем невеж за уликите — отбеляза Марино.

— Както личи, е наясно, че по следите от ухапване може да се установи самоличността — съгласих се аз и насочих маркуча, за да измия трупа.

— Бррр — потрепери Марино. — От това винаги ме побиват тръпки.

— Клетата жена не усеща нищо.

— Дано не е усещала и докато онзи я е налагал.

— Според мен, когато е започнал, тя вече е била мъртва или, слава богу, е издъхвала — уверих го аз.

От аутопсията се разбра още нещо, от което трагедията стана още по-ужасна. Патронът, пронизал Ким Луонг във врата и разкъсал сънната й артерия, бе засегнал и гръбначния мозък между пети и шести шиен прешлен и тя на мига се бе парализирала. Могла е да диша и да говори, но не и да се помръдне, докато онзи изверг я е влачел по коридора, а кръвта й е обагряла рафтовете и ръцете й са се тътрели безжизнено и не са могли да запушат раната във врата. Представих си ужаса в очите й. Представих си и как хлипа и се пита какво ли още ще й причини убиецът, докато тя умира.

— Негодник с негодник! — възкликнах аз.

— Страшно ме е яд, че преминаха на смъртоносни инжекции — тросна се с омраза Марино. — Гадове като този трябва да се пържат живи. Трябва са се задушават от отровния газ, докато очите им изскочат от орбитите. А ние какво — приспиваме ги, понеже, видите ли, сме много благородни.

Прокарах бързо скалпела от ключиците през гръдната надолу към тазобедрената кост и направих обичайния разрез с формата на буквата „У“. Известно време Марино не каза нищо.

— Как мислиш, докторке, в състояние ли си да му забиеш иглата в ръката? Или да завъртиш кранчето на газа? Или да го завържеш с ремъците на електрическия стол и да пуснеш тока?

Не му отговорих.

— Често си мисля за това — продължи той.

— На твое място щях да мисля за друго.

— Знам, че си в състояние да го направиш — не мирясваше Марино. — И не само това, ами и ще ти е приятно, макар че няма да искаш да си го признаеш дори пред себе си. Понякога наистина ми иде да убия някого.

Погледнах го през опръскания с кръв предпазител на лицето. Дългите ръкави на престилката ми също бяха наквасени с кръв.

— Почвам да се притеснявам за теб — рекох му и наистина си беше така.

— Мен ако питаш, на мнозина им се иска същото, но не си го признават.

Сърцето и белите дробове на убитата бяха в границите на нормалното.

— Аз пък мисля, че на мнозина не им се иска.

Марино ставаше все по-войнствен, сякаш гневът от онова, което е сполетяло Ким Луонг, правеше и него безсилен не по-малко, отколкото е била и тя.

— А аз мисля, че на Луси например й се иска — знаеше си своето той.

Погледнах го — отказвах да повярвам, че ми го е казал тъкмо Марино.

— Според мен тя само чака сгоден случай. И ако не го получи там, където работи сега, накрая ще свърши като келнерка.

— Млъкни, Марино.

— От истината боли, нали? Поне аз си го признавам. Да вземем копелдака, извършил това тук. Ако зависеше от мен, щях да го закопчая с белезниците за някой стол, да му вържа краката, да опра дулото в устата му и да го попитам има ли си ортодонт, понеже ще му трябва.

Жлъчката, бъбреците и черният дроб също бяха в рамките на нормалното.

— А после щях да долепя дулото до окото му и да му кажа да надзърне вътре — да види дали се нуждае от почистване.

В стомаха открих останки от обяда на жертвата — пиле с ориз и зеленчуци, и се сетих за пластмасовата кутийка и вилицата, намерени в хартиен плик при портмонето и палтото й.

— Или може би ще отстъпя малко назад и ще го използвам за мишена, да видим дали ще му хареса…

— Престани! — не се стърпях.

Той млъкна.

— По дяволите, Марино. Какво те прихваща? — попитах, докато държах в едната ръка скалпела, а в другата — форцепсите.

Той пак замълча — спусна се тягостна тишина. Продължих да работя, като му възлагах едно или друго. После обаче пак подхвана:

— Жената, която снощи хукна след линейката, е приятелка на Ким, келнерка е в „Шони“ и следва вечерно в Университета на щат Вирджиния. Прибира се след занятия. Изобщо не подозира за случилото се, когато, не щеш ли, телефонът иззвънява и някой от онези кретени, репортерите, изтърсва: „Как реагирахте, когато научихте?“.

Марино замълча. Погледнах го — беше се вторачил в отворения труп, в празната червена гръдна кухина, която лъщеше, в бледите ребра, извити на прелестни дъги покрай правия гръбначен стълб. Включих електрическата пила.

— Според приятелката, по нищо не е личало Ким да е познавала човек, който да я е притеснявал със странното си поведение. В магазина не е идвал никой, който да й досажда или да я плаши. По-рано през седмицата, във вторник, алармата на задния вход пак се е задействала, но се е оказало, че тревогата е фалшива. Хората все забравяли, че и задната врата е с алармена система — поясни той с отнесен поглед. — Онзи тип сякаш е изникнал изневиделица от ада.

Заех се да разрязвам с пилата черепа с множеството фрактури и рани, нанесени със силни удари с някакъв предмет, който не можех да разпозная. Във въздуха от костта се вдигна топъл прашец.