Френски акцент

37.

Докато ние с Тали вървяхме към кафене „Рюнтс“, парижките улици се пробуждаха за живот. Беше хладно, въздухът ме галеше приятно по лицето, но аз пак бях като на тръни. Защо изобщо дойдох във Франция! Тръгнахме да прекосяваме площад „Опера“ и когато Джей се пресегна и ме хвана за ръката, ми се прииска никога да не съм го срещала.

Пръстите му бяха топли, силни и дълги и аз изобщо не бях очаквала да ме пронижат такава нежност и сладостна тръпка — докато днес следобед се бяхме любили, изобщо не ги бях усетила. Засрамих се от себе си.

— Знай, че това е важно за мен — подхвана той. — Не съм някакъв сваляч въздухар, Кей. Не си падам по връзките за една нощ. Държа да го знаеш.

— Не се влюбвай в мен, Джей — предупредих го аз и погледнах.

От мълчанието му разбрах как се е почувствал от тези думи.

— Не че не държа на теб, Джей.

— Кафенето ще ти хареса много — рече той. — Там ходят ограничен кръг хора. Ще видиш. Всички говорят само френски и ако ти не знаеш езика, ще се наложи да сочиш с пръстче в листа с менюто или да разлистваш речника, а съдържателката ще те вземе на подбив. Одет е много строга, но инак е свястна жена.

Почти не го чувах.

— Ние с нея сме сключили нещо като договор за мирно съвместно съществуване. Ако тя се държи мило с мен, покровителствам заведението. Ако аз съм мил, тя пък ме оставя да я покровителствам.

— Чуй ме — прекъснах го, после приплъзнах длан нагоре по ръката му и се облегнах на него. — Последното, което някога съм искала, е да нараня някого. Не искам да нараня и теб. А вече го сторих.

— Че защо да си ме наранила? Днес следобед беше невероятно.

— Да, беше — съгласих се аз. — Но…

Той спря на тротоара и се взря в очите ми, а хората минаваха и заминаваха и светлините на магазините отпъждаха мрака. От допира му се чувствах жива.

— Не съм те молил да ме обичаш — каза Джей.

— Такива неща не се искат.

Продължихме нататък.

— Знам, Кей, че не ти е било лесно да ми го дадеш — допълни младежът. — Любовта за теб е нещо като върколак. Чудовище, което те хвърля в ужас. И аз те разбирам. Издебвала те е и цял живот те е наранявала.

— Само не ми се прави на психоаналитик. Не се опитвай да ме променяш, Джей.

Хората ни блъскаха, докато минаваха покрай нас. Неколцина тийнейджъри с обици по цялото тяло и боядисана коса ни бутнаха и прихнаха да се смеят. Малка тълпа зяпаше и сочеше жълтия бипланер с почти естествени размери, закачен отстрани на сградата на „Гран Марние“ и рекламиращ изложба на часовници марка „Брайтлинг“. Миришеше на препечени кестени.

— Откакто е починал Бентън, не съм докосвала мъж — споделих аз. — Ето къде се намираш ти в живота ми, Джей.

— Не исках да бъда груб…

— Утре сутринта се качвам на самолета и се прибирам.

— Иска ми се да останеш.

— Имам да върша работа, забрави ли? — напомних му аз.

Гневът подаде глава от скривалището си и когато Тали се опита отново да ме хване за ръка, аз дръпнах пръсти.

— Или може би е по-уместно да кажа, че ще се опитам да се промъкна през иглените уши на властите и да се прибера? — продължих да натяквам аз. — С куфарче, натъпкано с незаконно придобити веществени доказателства. Нали съм си воин на честта, ще си изпълня заповедите, които сама ще си дам, и ако е възможно, ще взема проби за ДНК изследвания. Ще сравня резултатите с ДНК на трупа с неустановена самоличност. Накрая ще докажа, че двамата с убиеца са братя. Междувременно полицията може би ще извади късмет и ще се натъкне на върколак, който се скита по улиците и ще ви изпее всичко за картела на Шандон. И може би две-три жени ще бъдат спасени.

— Защо си толкова озлобена? — попита Джей.

— Озлобена ли? А според теб не трябва ли да съм озлобена?

Завихме и от булевард „Италиен“ тръгнахме по улица „Фавар“.

— Според теб, значи, не трябва да съм ядосана, задето съм пратена тук, за да ви решавам проблемите, и същевременно съм превърната в заложница на нечии кроежи, за които не знам нищичко?

— Жалко, че го възприемаш така.

— Влияем си зле — рекох.

Кафене „Рюнтс“ беше малко и спокойно, с покривки на бели и зелени карета и със зелени чаши. Лампите и полилеят бяха червени. Когато влязохме, Одет правеше на бара коктейл. Поздрави Тали по доста странен начин — разпери отчаяно ръце и взе да му се кара.

— Обвинява ме, че ме е нямало цели два месеца, а сега й се изтърсвам, без да се обадя — преведе ми той.

Надвеси се през тезгяха и я целуна по двете бузи, за да я умилостиви. Кафенето беше пълно, но Одет все пак успя да ни намери хубава ъглова маса, понеже Тали действаше именно така на хората: винаги постигаше каквото иска. Избра червено бургундско, защото се беше сетил как съм му казвала, че обичам най-много това вино, макар и всъщност да не помнех кога точно съм го споделяла с него и дали изобщо съм му го споменавала. Вече не знаех кое е научил по свои си канали и кое съм му казала аз.

— Я да видим — рече Джей и се зачете в листа с менюто. — Препоръчвам ти горещо елзаските специалитети. Какво да си вземем за ордьовър? Салата със сирене грюер — стърган на ренде грюер, който прилича на спагети, върху салата от маруля и домати. Но е засищащо, да знаеш.

— Тогава може би ще поръчам само това — казах, понеже изобщо не ми се ядеше.

Джей бръкна в джоба на якето и извади малка пура и ножче.

— Така намалявам цигарите — обясни ми той. — Ти искаш ли?

— Всички във Франция прекаляват с пушенето. Време е пак да откажа цигарите — казах му аз.

— Много са хубави — допълни Джей и сряза връхчето — Топнати са в захар. Тази марка са с дъх на ванилия, но имам и с мирис на канела и на карамфил. — Той драсна клечка кибрит и я запали. — Аз обаче предпочитам пурите с ухание на ванилия — уточни и издиша дима. — Трябва на всяка цена да опиташ.

Подаде ми пурата.

— Не, благодаря — отказах му аз.

— Изписвам ги от търговец на едро в Маями — продължи младежът, като замахна с пурата и отметна глава, за да издиша отново дима. — Марка „Кожимар“. Не ги бъркай с „Кохимар“, които са чудно хубави, но са нелегални, ако са кубински, а не доминикански. Незаконни най-малко в Съединените щати. Знам го, понеже работя за Службата за борба с контрабандата със спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие. Да, знам си урока, драга ми госпожо.

Вече бе изпил първата чаша вино. Наля си втора и допълни и моята.

— Ако се върна в Щатите, ще пожелаеш ли да се срещнем отново? Какво ще се случи, ако ме преместят, да речем… отново във Вашингтон.

— Не исках да ти причинявам това — отвърнах аз.

Очите му се напълниха със сълзи и той побърза да се извърне.

— Наистина не исках. Аз съм виновна — пророних едва чуто.

— Виновна ли? — възкликна той. — Виновна? Не знаех, че става дума за вина, сякаш някой трябва да носи отговорност. Сякаш сме допуснали грешка. — Надвеси се над масата и се усмихна самодоволно, все едно беше детектив и току-що ме е притиснал с някой хитроумен въпрос. — Виновна била. Виж ти! — повтори замислено и отново издиша дима.

— Ти, Джей, си много силен — отбелязах аз. — Все някой ден ще разбереш…

— Не мога да променя възрастта си — прекъсна ме младежът с тон, накарал околните да се извърнат към нас.

— И, за бога, живееш във Франция.

— Можех да живея и на по-неприятни места.

— Бива те да жонглираш с думите — укорих го аз. — Но животът е по-силен от нас.

— Съжаляваш, нали? — облегна се той пак на стола. — Уж знам толкова много за теб, а виж каква глупост направих!

— Не съм казвала, че си направил глупост.

— Още не си готова, нали?

Вече и аз се разстройвах.

— Няма откъде да знаеш дали съм готова или не — троснах се тъкмо когато келнерката дойде да вземе поръчката и се отдалечи нечуто. — Хвърляш прекалено много усилия да проникнеш в мислите ми, а на своите почти не обръщаш внимание.

— Добре, така да бъде. Не се притеснявай. Занапред няма да се опитвам да предугадя какво чувстваш и си мислиш.

— Виж го ти него, пак ми капризничи — укорих го аз. — Най-после се държиш според възрастта си.

Очите му блеснаха. Аз отпих от виното. Джей вече бе изгълтал и втората чаша.

— И аз заслужавам уважение — каза ми младежът. — Не съм дете. Какво беше днешният следобед, Кей? Социална работа? Благотворителност? Сексуално обучение? Майчински грижи?

— Хайде да не говорим за това тук — предложих аз.

— Или просто си ме използвала — не млъкна той.

— Прекалено стара съм за теб. Говори по-тихо, ако обичаш.

— Стара е майка ми, леля ми. Стара е глухата вдовица, която живее до мен.

Сетих се, че дори не зная адреса на Тали. Нямах домашния му телефон.

— Ставаш стара, когато се държиш наставнически и снизходително, и страхливо — натякна ми Джей и вдигна чашата като за наздравица.

— Страхливо ли? Наричали са ме каква ли не, но не и страхлива.

— Ти си емоционална страхливка — отпи Джей така, все едно гасеше пожар. — Затова и си била с него. Той е бил безопасен. Пък ти си разправяй пак колко много си го обичала. Точно така, той е бил безопасен.

— Не говори за неща, за които не знаеш нищо — предупредих го разтреперана.

— Понеже те е страх. Страх те е още откакто е умрял баща ти, още откакто се чувстваш по-различна от другите, защото наистина си различна и това е цената, която хора като нас плащат. Ние сме по-особени. Сами сме и рядко си даваме сметка, че това е така, понеже сме по-особени. Все си мислим, че ни има нещо.

Оставих салфетката върху масата и изтиках стола на зад.

— Ето какъв ви е проблемът на вас, кретените, дето цял живот събирате сведения за другите — рекох тихо и спокойно. — Присвоявате си чуждите тайни, трагедии, радости, сякаш са си ваши. Аз поне имам свой живот. Поне не живея като воайор, чрез живота на хора, които не познавам. Поне не съм шпионин и съгледвач.

— И аз не съм шпионин — възропта Тали. — Такава ми е работата, трябваше да събера възможно най-много сведения за теб.

— И си я свършил изключително добре — подметнах аз, засегната. — Особено днес следобед.

— Моля те, не си тръгвай — рече нечуто той, после се пресегна и хвана ръката ми през масата.

Дръпнах се. Станах и излязох от ресторанта под погледите на хората по масите. Някой се засмя и подметна нещо, което и без преводач разбрах. От сто километра личеше, че красивият младеж и по-възрастната му любовница се карат. Или той може би й беше жиголо.

Наближаваше девет и половина и аз закрачих решително към хотела, докато всички останали сякаш едва сега излизаха да се поразходят из града. Една полицайка с бели ръкавици насочваше със свирка автомобилите, докато чаках с навалицата да прекося булевард „Капюсин“. Всичко наоколо бе огласяно от врява, въздухът бе озарен от студения светлик на месечината. Ухаеше на палачинки, на току-що изпечени кифли и кестени, и на мен ми се сви сърцето и ми се зави свят.

Бързах, все едно бягах от някого, но и понякога спирах на кръстовищата, защото ми се искаше да ме настигнат. Тали не ме последва. Стигнах задъхана и кисела в хотела — хич не ми се искаше да се срещам с Марино и да се връщам в стаята.

Спрях такси, понеже трябваше да свърша още нещо. Реших да го направя сама, във вечерния мрак, защото бяха паднали всичките ми задръжки и бях отчаяна.

— Да, госпожо? — попита ме шофьорът и се извърна към мен.

Имах чувството, че се разпадам на парченца.

— Говорите ли английски? — попитах аз мъжа.

— Да.

— Познавате ли града? Можете ли да ми обясните какво виждам?

— Какво виждате ли? Сега ли?

— Да, докато карате — потвърдих аз.

— Да ви бъда нещо като екскурзовод ли? — учуди се той. — Не, но живея тук. Къде искате да отидете?

— Знаете ли къде се намира моргата? На брега на Сена, при Лионската гара.

— Искате да отидете там? — ахна той и докато чакаше да се влее в потока от коли, се обърна и ме изгледа смаяно.

— Да, точно там. Но първо искам да ида на остров Сен Луи — обясних му аз и отново огледах улицата да не би Тали също да се е върнал, ала надеждата помръкна точно както и дневната светлина.

— Моля? — изсмя се човекът, сякаш съм най-голямата откачалка, която е срещал. — Искате да идете до моргата и до остров Сен Луи. Не виждам връзката. Да не е умрял някой богаташ?

Вече ме дразнеше.

— Много ви моля, карайте — рекох му.

— Ама, разбира се. Както кажете.

Гумите изскърцаха по плочника, отражението на уличните лампи върху Сена наподобяваше пасажи сребърни рибки. Изтрих парата по стъклото на прозореца и видях как минаваме по мост Луи-Филип и излизаме на острова. Начаса разпознах прелестните жилищни сгради от XVII век, където навремето са живеели благородниците. Бях идвала тук и преди, с Бентън.

Двамата се бяхме разхождали по тесните калдъръмени улички и бяхме чели плочите по някои от стените, върху които пишеше кой е живял в сградата. Бяхме седели в кафенетата на открито и отсреща, в Бертийон бяхме яли сладолед. Помолих шофьора на таксито да обиколи острова.

Накъдето и да се обърнех, виждах великолепни жилищни сгради от разяден от годините пясъчник, балкони с перила от черно ковано желязо. Прозорците светеха и през тях се виждаха библиотеки и прелестни картини, но не и хора. Сякаш каймакът на обществото, който живееше тук, бе невидим за нас, обикновените простосмъртни.

— Чували ли сте някога за семейство Шандон? — попитах аз шофьора.

— То оставаше да не съм чувал! — отвърна той. — Искате ли да видите къде живее?

— Да, ако обичате — рекох му със свито сърце.

Той подкара по Ке д’Орлеан, покрай къщата, където на втория етаж е издъхнал Помпиду и където щорите и досега бяха спуснати, после зави по Ке дьо Бетюн, към източния край на острова. Бръкнах в дамската чанта и извадих шишенце с болкоуспокоително „Адвил“.

Таксито спря. Усетих, че шофьорът не иска да се приближава повече до къщата на Шандон.

— Завийте ей там, на онзи ъгъл — посочи той — и продължете по Ке д’Анжу. Ще видите резбована порта с изображения на кози. Това е гербът на Шандонови. Дори улуците завършват с кози глави. Наистина си е внушително. Няма как да не ги забележите. И не ходете на моста откъм десния бряг — предупреди ме човекът. — Под него е свърталището на бездомниците и на хомосексуалистите. Опасно си е.

Сградата, където родът Шандон живееше вече от столетия, представляваше четириетажна постройка с множество капандури, комини и oeil de boeuf, или кръгъл прозорец на тавана. Входната врата бе от тъмно дърво, богато украсено с дърворезба с изображения на бързоноги кози, точно както ми бе обяснил и шофьорът, дори водосточните тръби завършваха с кози глави.

Настръхнах цялата. Спотаих се в здрача и се вторачих в това леговище, където се бе пръкнало чудовището, представящо се за Върколака. Виждах през прозорците светещи полилеи, лавици, отрупани със стотици книги. Сепнах се, когато зад стъклото внезапно изникна жена. Беше много дебела. Бе облечена в тъмночервена роба от атлаз или коприна с широки ръкави. Загледах я като омагьосана.

Лицето й беше напрегнато, устните й мърдаха бързо, жената явно говореше на някого и след миг се появи прислужница с малък сребърен поднос, върху който имаше чаша ликьор. Госпожа Шандон, ако това наистина беше тя, отпи от чашата. Запали със сребърна запалка цигара и се скри.

Забързах към края на острова само на пресечка от къщата и от малкия парк там съгледах в далечината смътните очертания на моргата. Беше само на няколко километра нагоре по реката, от другата страна на мост Сюли. Погледнах Сена и си представих как убиецът, син на онази дебелана, която току-що бях видяла, се къпе от години гол тук, без тя и да подозира за това, и как лунната светлина блести по дългите белезникави косми, с които е покрито тялото му.

Представих си как излиза по мръкнало от аристократичния си дом, как идва в този парк и се гмурка във водата, за която вярва, че ще го изцери. Колко ли години се е къпал в ледената мръсна река? Дали се е скитал по десния бряг, където се навъртат хора, точно толкова отчуждени от обществото, както и той? Може би дори е общувал с тях.

От улицата се слизаше на кея по стълби, мътната вода с едва доловимия мирис на канализация се плискаше досами плочника. От обилните дъждове Сена бе придошла, течението й беше много бързо и тук-там се мяркаше по някоя патица, макар че, доколкото си спомнях, патиците не плуваха нощем. Железните газови лампи хвърляха върху водата отблясъци, които очертаваха златисти рисунки.

Махнах капачето на шишенцето и изсипах хапчетата. Слязох предпазливо по хлъзгавите каменни стъпала на кея. Водата се плискаше досами нозете ми; изплакнах флакончето и го напълних с ледена вода. Пак завъртях капачето и се върнах при таксито, като погледнах няколко пъти къщата на Шандонови — очаквах едва ли не оттам да изскочат бандити, които да ме сподирят.

— Закарайте ме при моргата, ако обичате — казах аз на шофьора.

Вече беше тъмно, покрай нас профучаваха автомобили, по които се отразяваха уличните лампи.

— Спрете на паркинга отзад — обясних на човека.

Той зави по Ке дьо ла Рапе и излезе на площадчето зад моргата, където през деня бях видяла спрените камионетки и покрусеното семейство, седнало на пейката. Слязох от таксито.

— Чакайте ме тук — помолих шофьора. — Ей сега се връщам.

Лицето му беше бледо като платно и когато се взрях в него, видях, че е набраздено от бръчки и няколко зъба липсват. Мъжът явно беше притеснен, оглеждаше се трескаво, сякаш се двоумеше дали да не отпраши и да се махне час по-скоро оттук.

— Не се притеснявайте — казах му аз и извадих от дамската си чанта тефтер.

— А, значи сте журналистка — поуспокои се човекът. — Работите върху материал.

— Да, нещо такова.

Ухили ми се, надвесен през прозореца със смъкнато до средата стъкло.

— Изкарахте ми ангелите, госпожо! По едно време си помислих, че сте някой таласъм.

— Ей сега се връщам — повторих аз.

Тръгнах бавно, усещайки влажния лъх на студения камък и на реката — пристъпвах в непрогледния мрак и се взирах във всяко нещо, все едно бях Върколака. Той сигурно е бил като омагьосан от това място. За Върколака то сигурно олицетворяваше залата на безчестието, в която след всяко извършено от него престъпление бяха изложени неговите трофеи и която му напомняше, че е недосегаем. Той можеше да прави каквото си иска, да оставя безброй улики и пак да е сигурен, че няма да го докоснат и с пръст.

Вероятно е стигал от дома си до моргата за някакви си петнайсетина-двайсет минути и аз го видях как седи в парка, вторачен в старата тухлена постройка, и си представя какво става вътре, каква работа е създал на доктор Щван. Дали миризмата на смърт го е възбуждала?

Ветрецът разклати акациите, докосна ме по лицето и аз отново си припомних какво ми е казала доктор Щван за мъжа, почукал на вратата й. Бил е отишъл, за да я убие, но не е успял. А на другия ден се е върнал ето тук и й е оставил бележката.

„Pas la police…“

Може би усложнявахме прекалено много неговите мисли.

„Pas de probleme… Le Loup-garou“.

Може би той просто не можеше да се пребори в гнева си, с убийствената похот. Може би, ако някой разлютеше чудовището вътре в него, той просто не беше в състояние да се спре. Бях сигурна, че ако Върколака още беше във Франция, доктор Щван е щяла да бъде мъртва. Когато е заминал за Ричмънд, той вероятно е смятал, че поне за известно време ще се владее. И сигурно е успял — за три дена. Или може би още от самото начало е държал под око Ким Луонг, представял си е как я убива и накрая не се е сдържал и се е отдал на злото.

Забързах към таксито — прозорците бяха покрити с пара и аз не успях да надзърна вътре. Отворих задната врата. Отоплението вътре беше пуснато до дупка и шофьорът дремеше. Скочи като ужилен и изруга.