Френски акцент

35.

Свързах се със съдебната лекарка и тя ме позна веднага, което потвърди думите на Тали. Очакваше да й звънна и предложи да се срещнем.

— Утре следобед имам лекции в университета — каза ми жената на английски, който очевидно не бе говорила отдавна. — Но можете да наминете сутринта. Идвам на работа в осем.

— В осем и петнайсет удобно ли е?

— Разбира се. Мога ли да ви бъда полезна с нещо, докато сте в Париж? — попита доктор Щван с тон, от който подразбрах, че не е сама.

— Интересува ме как работят съдебните лекари тук — отвърнах в същия дух.

— Мъчим се да се справяме, но невинаги успяваме — рече жената. — Намираме се на хвърлей място от Лионската гара, при Ке дьо ла Рапе. Ако дойдете с кола, можете да спрете при рампата, където разтоварваме труповете. Инак минете през главния вход.

Тали вдигна очи от съобщенията, които бе получил по телефона и които преглеждаше.

— Благодаря — рече ми, след като затворих.

— Къде според вас се запиля Марино? — попитах аз.

Вече се притеснявах. Страх ме беше, че Марино няма да се оправи сам. Изобщо не се съмнявах, че пак си е намерил някого, с когото да се заяжда.

— Може да е отишъл на доста места — отвърна Тали.

Намерихме го долу във фоайето, седеше свъсен като буреносен облак край саксия с палма. Доколкото разбрах, се беше лутал, кажи-речи, по всички етажи и едвам се бе преборил с ключалките и охранителните системи. Накрая бе взел асансьора и бе слязъл на първия етаж, но не си бе направил труда да помоли охраната да го упъти.

Отдавна не го бях виждала толкова сприхав и докато се връщахме с влака в Париж, така се вкисна, че накрая се видях принудена да се преместя на друга седалка и да му обърна гръб. Затворих очи и поспах. После, без да го питам дали иска нещо, отидох във вагон-ресторанта и си взех пепси-кола. Купих си и цигари и щом се върнах, не предложих на Марино нищо.

Но след като влязохме във фоайето на хотела, не издържах.

— Искаш ли да те черпя нещо? — попитах го аз.

— Ще се кача в стаята.

— Какво те прихваща?

— Аз би трябвало да ти задам този въпрос — тросна ми се той.

— Нямам представа за какво ми говориш, Марино. Не се вдетинявай, ела да се поотпуснем в барчето и да помислим какво да правим след цялата каша, в която се набутахме.

— Никъде няма да ходя. Качвам се в стаята си. И не аз, а ти ни набута в тази каша.

Оставих го да се качи сам на асансьора и загледах как вироглавото му лице се скрива зад затворилите се месингови врати. Качих се по застланото с килим дълго вито стълбище и усетих колко зле ми влияят цигарите. Отключих вратата на стаята — бях неподготвена за онова, което заварих вътре. Плисна ме леден страх — отидох при факса и погледнах онова, което ми бе пратил главният съдебен лекар на Филаделфия доктор Харстън. Седнах скована на леглото.

Светлините на града бяха ослепителни, високо над сградите мигаше рекламата на спиртоварна „Гран Марние“, кафене „Пе“ долу бе огласяно от врява. Взех с разтреперани ръце хартията, избълвана от апарата — тресях се цялата, сякаш покосена от страшна болест. Извадих от минибара три бутилчици уиски и ги излях и трите в чашата. Не си направих труда да добавя лед. Пет пари не давах, че на другия ден ще се чувствам като парцал — и без уискито положението нямаше да е по-розово. Върху най-горния лист доктор Харстън беше написал: „Кей, чудех се кога ли ще ме попиташ. Знаех, че ще го сториш, когато си готова. Кажи ми, ако имаш още въпроси. На твое разположение съм. Ванс“.

Времето се изнизваше спънато, а аз бях като вцепенена, докато четях протокола на съдебния лекар за първоначалния оглед, описанието на трупа на Бентън, по-точно, на онова, което бе останало от него в изтърбушената сграда, където той бе намерил смъртта си. Думите се носеха пред очите ми като пепел във въздуха. Овъглено тяло със счупени китки и дланите липсват, и обгорен череп със смъкната кожа и фрактури, и гърдите и коремната кухина овъглени до мускула.

От куршума, проникнал в главата, върху черепа бе останала дупка с диаметър един сантиметър. Беше влязъл зад дясното ухо, бе натрошил костта и бе излязъл пак отдясно, при слепоочието.

В протокола се казваше, че между двата горни вътрешни резеца има малка диастема. Бях харесвала това разстоянийце между зъбите. От него усмивката на Бентън ставаше по-трогателна и мила, инак зъбите му бяха съвършени, понеже той бе израсъл в съвършено порядъчно семейство от Нова Англия, погрижило се да му сложи шини.

… По-светла кожа под банските. Бентън беше заминал за Хилтън Хед без мен, понеже ме бяха повикали на поредния оглед. Защо не отказах, защо не заминах с него! Защо, вместо да го придружа, бях отишла на огледа на първото от няколкото ужасни престъпления, жертва на последното от които щеше да стане самият Бентън!

Онова, което четях, не беше подправено. Нямаше как да бъде! Само ние двамата с Бентън знаехме, че върху лявото му коляно има петсантиметров белег. Бентън се бе порязал на стъкло в Блек Маунтин в щата Северна Каролина, където се любихме първия път. Винаги бях гледала на този белег като на своеобразна стигма на страстната, необуздана любов. Колко странно, че тъкмо той се бе запазил, не бе превърнат в пепел, само защото част от наквасената с вода изолация на покрива бе паднала върху крака на Бентън!

Белегът неизменно ми бе напомнял за греха. А сега сякаш превръщаше смъртта на Бентън в наказание, достигнало връхната си точка в това, че си представях до последната подробност всичко, описано в протокола, понеже го бях виждала и преди, и тези образи ме повалиха на пода, където се свлякох и заплаках неудържимо, повтаряйки името на Бентън.

Не чух, че се чука на вратата, докато човекът отвън не заблъска с все сила.

— Кой е? — извиках пресипнало със сетни сили.

— Какво ти е? — рече на висок глас Марино през вратата.

Изправих се криво-ляво да му отворя и едвам не загубих равновесие.

— Чукам от пет минути… — подхвана той. — Майко мила! Това пък какво е?

Обърнах му гръб и отидох на прозореца.

— Докторке, какво е това? Кажи де — уплаши се Марино. — Да не се е случило нещо? — Дойде при мен и ме прегърна през раменете — правеше го за пръв път, макар че се познавахме от толкова години. — Казвай сега. Какви са тези таблици и други тъпотии по леглото? Луси добре ли е?

— Остави ме на мира — рекох му.

— Добре, но първо ще ми кажеш какво се е случило.

— Махай ми се от главата.

Той отпусна ръце и прекоси стаята. Чух го как взима листовете от факса. Мълчеше. После възкликна:

— Ама какви ги вършиш, дявол те взел! Искаш да се докараш до лудница ли? Как ти хрумна да гледаш тези неща? — подвикна Марино все по-стъписан и притеснен. — Защо? Съвсем си се побъркала.

Обърнах се рязко и се пресегнах. Грабнах листовете. Разклатих ги току под носа му. Копията от медицинските и токсикологичните изследвания, показанията на свидетелите, смъртният акт, анализът на съдържанието на стомаха, зъболекарските картони се разлетяха по килима като окапала шума.

— Защото си нямаше друга работа и ми надрънка онези небивалици — изкрещях му в лицето. — Отвори си мръсната грубиянска уста и взе да ми повтаряш как Бентън не бил мъртъв. Сега вече знаем със сигурност, нали така? Ако не вярваш, прочети сам, Марино. — Седнах на леглото и избърсах с длан очите и носа си. — Чети и само да си посмял пак да ми подмяташ разни врели-некипели — допълних. — Само да си посмял да ми го кажеш отново! Да ми втълпяваш, че Бентън бил жив. Само да си посмял!

Иззвъня телефонът. Марино грабна слушалката.

— Да! — подвикна той. — А, така ли? — добави след кратка пауза. — Добре, прави са хората. Безпокоим ги и са се оплакали, и вие ми пращате пикливата охрана, аз обаче ще й кажа да се разкара, понеже съм ченге и в момента съм вкиснат. Хич да не ми се мяркат пред очите!

Затръшна слушалката. Седна на леглото до мен. И неговите очи се бяха напълнили със сълзи.

— И какво да правим сега, докторке? А, какво да правим?

— Искал е да се съберем на вечеря, за да се изпокараме, да се нахвърлим един на друг и да седнем да ревем — пророних, а сълзите се стичаха и стичаха по лицето ми. — Знаел е, че ще се хванем гуша за гуша и ще почнем взаимно да се обвиняваме, понеже инак ще ни е непосилно да го преживеем и да продължим нататък.

— Точно така, сигурно е предвидил психологичната ни реакция — съгласи се Марино. — Сто на сто. Сякаш е знаел какво ще стане и как ще го посрещнем.

— Познаваше ме — простенах аз. — Знаеше и кътните ми зъби. Очаквал е, че ще го понеса по-тежко от другите. Аз не плача. Не искам да плача. Научих се да не плача край смъртния одър на баща си, понеже плачеш ли, значи и чувстваш, а онези чувства бяха непосилни за мен. Сякаш знаех как да се превърна в куха шушулка, в която потракват спаружените ми чувства… С мен е свършено, Марино. Не мога да го преживея. Защо ли не вземат да ме уволнят. Или сама да напусна.

— Това няма да се случи — отсече той.

Аз не отговорих, затова Марино се изправи и запали цигара. Заснова напред-назад.

— Искаш ли да хапнеш? Нещо друго?

— Искам да поспя, нищо друго — отговорих му.

— Ако се махнеш от стаята, сигурно ще ти поолекне.

— Остави ме, Марино.

Глътнах един бенадрил, след който заспах непробудно, и когато на другата сутрин се насилих да стана от леглото, главата ми бе като от олово и ми се виеше свят. Погледнах се в огледалото в банята и видях уморени подпухнали очи. Наплисках си лицето със студена вода, облякох се и в седем и половина хванах такси, този път без помощта на Интерпол.

Институтът по съдебна медицина, триетажна сграда от червени тухли и разяден пясъчник, се намираше в източната част на града. Минахме с таксито по магистралата край Сена, която тази сутрин бе с цвят на мед. Таксиметровият шофьор ме остави отпред и аз прекосих малък красив парк с иглики, теменужки, маргаритки и някакви диви цветя, и със стари чинари. На една пейка двама младежи се прегръщаха, а някакъв старец си разхождаше кучето и сякаш изобщо не усещаше смрадта на смърт, просмукваща се през прозорците с решетки и желязната черна входна врата на института.

Рут Щван бе прочута със странната система, която ръководеше. Посетителите биваха посрещани от медицинска сестра: щом дойдеха опечалените роднини на покойниците, сестрата веднага ги поемаше и мило им показваше пътя. Мен също ме посрещна една от сестрите. Поведе ме по облицован с плочки дълъг коридор, където следователите чакаха, насядали по сини столове, и от разговора им аз криво-ляво разбрах, че предната нощ някой се е хвърлил от прозореца.

Минахме с мълчаливата ми водачка през малък параклис със стъклописи, където мъж и жена оплакваха момченце, положено в отворен бял ковчег. Тук хората гледаха на смъртта по-различно от нас, американците. В Щатите просто няма пари или време за медицински сестри, за параклиси и състрадание в общество, където престрелките са всекидневие и никой не лобира за мъртвите!

Доктор Щван работеше в залата за аутопсии — поне така пишеше на табелата над автоматично отварящата се врата. Влязох вътре и тревогата отново ме подкоси. Не биваше да идвам тук. Не знаех какво да кажа. Рут Щван слагаше върху везните бял дроб, зелената й престилка бе оплескана с кръв, по очилата също се аленееха кървави пръски. Видях, че прави аутопсия на мъжа, скочил от прозореца. Лицето му бе обезобразено, костите на стъпалата бяха натрошени, пищялите бяха хлътнали нагоре към бедрата.

— Една минута, ако обичате! — рече ми доктор Щван.

Имаше и лекари в бели престилки, които правеха две други аутопсии. Върху черна дъска бяха изписани имена и номера. Електрическата пила разрязваше череп, в мивките се плискаше вода. Доктор Щван работеше бързо и енергично, беше руса, едра и по-възрастна от мен. Сетих се, че в Женева не е общувала много-много с другите.

Жената заметна трупа с чаршаф и смъкна ръкавиците. Както развързваше престилката, тръгна към мен със сигурна напета стъпка.

— Как сте? — попита ме.

— И аз не знам.

Дори и отговорът да й се е видял странен, тя не го показа с нищо.

— Елате, ще поговорим, докато се мия. После ще пийнем кафе.

Заведе ме в тясна съблекалня и метна престилката в коша с мръсните дрехи. Измихме се с дезинфектиращ сапун, тя си наплиска и лицето и го подсуши с груба синя хавлиена кърпа.

— Доктор Щван — подхванах аз, — очевидно не съм тук, за да си побъбрим по женски, като стари познати или да ми обяснявате как работят съдебните лекари във Франция. Знаем го и двете.

— Разбира се — отвърна тя и ме погледна в очите. — Доста дръпната съм, та да си бъбря по женски — подсмихна се доктор Щван. — Да, доктор Скарпета, запознахме се в Женева, но не сме общували много. А жалко. На семинара имаше съвсем малко жени. — Говореше така, както и ходеше по коридора. — Когато се обадихте, знаех защо ме търсите, понеже тъкмо аз помолих да дойдете тук — допълни тя.

— Притеснявате ме с тези думи — отвърнах аз. — А и бездруго съм си доста притеснена.

— В живота сме се посветили на едно и също. На ваше място и аз щях да дойда, нали? Просто не можем да позволим това да продължава и занапред. Не можем да допуснем и занапред да умират жени. Ето, сега и в Щатите, в Ричмънд. Той, този Върколак, е същинско чудовище.

Влязохме в кабинета й без прозорци, задръстен с камари папки и списания, струпани къде ли не. Доктор Щван вдигна телефонната слушалка, набра някакъв вътрешен номер и помоли да ни донесат кафе.

— Разполагайте се, чувствайте се като у дома си. Ей сега ще махна тези неща, за да ви направя местенце.

Придърпах стола към писалището.

— Бях като на тръни на семинара в Женева — рече тя, явно върнала се към спомените си от онова време, и затвори вратата. — Отчасти заради системата тук, във Франция. Тук съдебните патолози са напълно откъснати — оттогава това изобщо не се е променило и вероятно няма да се промени, докато съм жива. Не ни е разрешено да разговаряме с никого, което не е чак толкова лошо, понеже обичам да работя сама. — Доктор Щван запали цигара. — Описвам раните, а полицията обяснява какво се е случило, ако реши да го направи. В по-деликатни случаи разговарям със съдията и понякога постигам онова, което искам, друг път — не. Случва се да повдигна един или друг въпрос, но съдията решава дали да правим лабораторни изследвания.

— Излиза, че вашата работа се свежда до това да установите причината за смъртта — вметнах аз.

Тя кимна.

— Във всеки конкретен случай съдията ми възлага да установя причината за смъртта, и толкоз.

— Значи не провеждате разследване.

— Не така, както го правите вие. Или както ми се иска на мен — потвърди моята домакиня и издиша цигарения дим отстрани на устата. — Нали разбирате, лошото на френската съдебна система е, че съдията е независим. Мога да докладвам единствено на съдията, който ме е назначил, и само министърът на правосъдието има правото да изземе един или друг случай и да го възложи на друг съдия. Съдията прави каквото си иска с моя протокол. Ако моето заключение гласи, че става дума за убийство, а съдията не е съгласен, надделява неговото мнение. Това не е мой проблем. Това е проблем на закона.

— Има ли право да променя протокола? — възмутих се аз.

— Разбира се. Аз съм сама срещу всички. Подозирам, че същото е и при вас.

Не ми се мислеше колко самотна съм.

— Давам си прекрасно сметка, че научи ли някой за срещата ни, можем да си изпатим, особено вие… — подхванах аз.

Тя вдигна ръка, за да ме спре. Вратата се отвори и при нас влезе същата жена, която ме беше посрещнала — носеше поднос с кафе, сметана и захар. Доктор Щван й благодари и й каза още нещо на френски, което не разбрах. Жената кимна и излезе тихо, като затвори подире си вратата.

— Помолих я да не ме свързва по телефона — съобщи ми моята домакиня. — Нека веднага ви кажа, че уважавам дълбоко съдията, който ме е назначил. Но му оказват натиск, ако разбирате какво имам предвид. И този натиск идва дори не от Министерството на правосъдието, а от още по-високо. Не знам кой е в дъното на всичко това, но в тези случаи не са правени лабораторни изследвания. Затова и бяхте пратени вие.

— Пратена ли? Нали казахте, че вие сте помолили да дойда?

— Как предпочитате кафето? — попита доктор Щван.

— Кой ви е казал, че са ме пратили?

— Пратена сте тук, за да узнаете тайните ми, които ще споделя на драго сърце с вас. Да ви сложа ли захар и сметана?

— Не.

— След като бе убита жената в Ричмънд, ми казаха, че ще се постараят да ви доведат, ако се съглася да разговарям с вас.

— Значи не вие сте помолили да пристигна?

— Не бих си позволила да моля такова нещо, и през ум не би ми минало, че подобна молба ще бъде удовлетворена.

Спомних си частния самолет, конкорда и всичко останало.

— Ще ме почерпите ли една цигара? — попитах аз.

— Извинявайте, че не ви предложих. Не знаех, че пушите.

— Всъщност не пуша. Сега съм му отпуснала края. От близо година. Знаете ли, доктор Щван, кой ме е пратил?

— Някой с достатъчно влияние, щом успя да уреди почти веднага да пристигнете. Знам само това.

Спомних си сенатор Лорд.

— Уморих се от всички беди, причинени от този Върколак. Вече осем жени! — възкликна тя и се изправи с блеснали очи, в които се четеше мъка.

— Какво мога да направя, доктор Щван?

— Няма доказателства да са били изнасилени вагинално — продължи тя. — Или анално. Взех проби от следите от ухапване, много странни следи: липсват кътници, а разстоянието между ситните зъби е доста голямо. Събрах косми и всичко останало. Но да се върнем към първия случай, още тогава започнаха да стават странни неща. Както вероятно и предполагате, съдията ми нареди да предоставя всички веществени доказателства на лабораторията. Седмиците и месеците отминаваха, а резултат не получавахме. Така разбрах, че всичко ще се потули. При следващите убийства, за които се смяташе, че пак са извършени от Върколака, от мен вече не искаха нищо. — Известно време тя мълча, личеше, че мислите й са другаде. Сетне продължи: — Не съм се натъквала на такъв странен тип като Върколака. Хапе дланите и ходилата на жертвите. Това очевидно значи нещо за него. А ето че сега и вие трябва да се борите с него, точно както и аз. — Доктор Щван отново млъкна, сякаш онова, което щеше да ми каже, е твърде неприятно. — Много ви моля, доктор Скарпета, внимавайте. Върколака ще нападне и вас, както нападна мен. Именно аз съм неговата жертва, отървала се на косъм.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Мъжът ми е главен готвач на ресторант „Льо Дом“. Вечер почти никога не си е вкъщи, но явно Бог ме пази — по една случайност той беше болен и лежеше у дома, когато преди няколко седмици това чудовище дойде и на моята врата. Валеше дъжд. Обясни, че бил претърпял катастрофа и трябвало да се обади на полицията. Първата ми мисъл, разбира се, бе да му помогна. Исках да се уверя, че не е ранен. Бях много угрижена. И заради това щях да платя скъпо и прескъпо — продължи разказа си тя. — Ние, лекарите, страдаме от тежък комплекс, въобразяваме си, че сме нещо като спасители, нали? Възникне ли проблем, какъвто и да е той, вечно се мъчим да помагаме и сега, като си помисля, си давам сметка, че убиецът е разчитал точно на това. У него нямаше нищо подозрително и той е знаел, че ще го пусна вътре, както и се канех да сторя. Но Пол чул гласове и попита какво става. Убиецът избяга. Така и не успях да го разгледам. Лампата пред входната врата не светеше — както установих по-късно, понеже онзи проклетник е отвил крушката.

— Обадихте ли се в полицията?

— Казах само на един детектив, на когото имам вяра.

— Защо?

— Човек трябва да внимава много.

— А откъде сте сигурна, че е бил убиецът?

Тя отпи от кафето. То вече беше изстинало, затова моята домакиня доля и в двете чаши.

— Усетих го. Спомням си, долових миризмата на мокър звяр, но отпърво си казах, че само ми се е сторило. Усетих злото, похотта в очите му. А той се бе постарал да не успея да го разгледам. Така и не видях лицето му, мярнах само очите му, блеснали на светлината в антрето.

— Миризмата на мокър звяр ли? — учудих се аз.

— Да, беше по-различна от телесната миризма. Миризма на мръсно, на куче, което плаче за къпане. Ето какво помня. Но всичко се разигра много бързо и няма как да съм сигурна. После на другия ден получих бележка от него. Нека ви я покажа.

Тя стана от стола и отключи едно от чекмеджетата в металната кантонерка, натъпкана с толкова много папки, че жената едвам изтегли онова, което търсеше. Върху папката не пишеше нищо, вътре имаше парче напръскана с кръв амбалажна хартия, пъхнато в прозрачен найлонов плик, в каквито събираме веществените доказателства.

— „Pas la police. Ga va, ga va. Pas de probleme, tout va bien. Le Loup-garou“ — прочете доктор Щван. После ми го преведе: — „Никаква полиция. Всичко е наред. Не се притеснявай, всичко се нарежда добре. Върколака“.

Вторачих се в познатите разкривени квадратни букви — все едно ги беше писало дете.

— Хартията явно е откъсната от амбалажен плик, каквито дават по магазините — поясни жената. — Не мога да докажа, че го е пратил той, но кой друг може да го е писал? Не знам и чия е кръвта, понеже пак не мога да направя изследвания. Единствен мъжът ми знае, че съм получила това.

— Защо точно вие? — попитах аз. — Защо ще напада точно вас?

— Мога само да предполагам, че ме е нарочил, понеже ме е виждал на местопрестъпленията. Оттук знам и че ни държи под око. След като убие, се спотайва някъде в тъмното и наблюдава какво правят хора като нас. Той е много умен и хитър. Изобщо не се съмнявам, че знае прекрасно какво става с труповете, след като дойдат при мен.

Погледнах бележката на светлината на лампата и затърсих следи, останали, ако хартията е била сложена върху нещо, докато Върколака е писал. Не видях нищо.

— След като прочетох бележката, ми стана пределно ясно, че тук става дума за корупция, макар че и преди си го знаех — уточни доктор Щван. — Върколака явно знае, че и да я занеса в полицията, няма да последва нищо, тя няма да бъде изследвана в лабораторията. Пише ми, дори ме предупреждава да не се притеснявам, което ми се видя странно, ала ми се струва, че ми съобщава и че няма да опита повторно.

— Аз не бих избързвала с такова заключение — вметнах предпазливо.

— Сякаш има нужда от приятел. Самотният звяр изпитва нужда от човек, на когото да се довери. Вероятно си въобразява, че е много важен за мен, понеже съм го видяла и не съм умряла. Но знае ли човек какво се върти в разсъдък като неговия?

Тя стана от стола при писалището и отключи друго чекмедже в друга кантонерка. Извади най-обикновена кутия от обувки, смъкна лепенката, с която бе прихванат капакът, и го махна. Вътре имаше мукавени кутийки с отвори за проветряване, в които бяха наредени пликчета с номерата на случаите и датите.

— Жалко, че не взехме отпечатъци от следите от ухапано — каза жената. — Но трябваше да викам зъболекар, а бях наясно, че няма да ми разрешат. Все пак взех мазки и те вероятно ще ни помогнат. А може и да не ни помогнат.

— При убийството на Ким Луонг се е опитал да заличи следите от ухапване — споделих с нея аз. — Не можем да направим отливки. Дори и снимките няма да ни помогнат.

— Не се и изненадвам. Убиецът знае, че там няма кой да го укрива. Сега вече е, така да се каже, на чужда територия. Според мен никак няма да е трудно да установим по отпечатъците от зъби неговата самоличност. Той е с много странни заострени зъби с големи разстояния между тях. Като при животните.

Изведнъж направих странна връзка.

— По всички трупове намерих косми — продължи моята колежка. — Като на котка. Дали не отглежда ангорски котки или нещо от тоя род?

Наведох се напред на стола.

— Като на котка ли? — възкликнах. — Пазите ли ги?

Доктор Щван отвори едно от пликчетата и извади от чекмеджето на писалището пинцети. Бръкна в плика и измъкна няколко косъма. Бяха толкова тънички, че се загънаха между пинцетите, докато тя ги слагаше върху попивателната.

— Нали виждате, всичките са еднакви. Дълги девет-десет сантиметра, белезникави. И съвсем тънки, като на новородено.

— Космите, доктор Щван, не са котешки. Човешки са. Вяха полепнали по дрехите на мъжа с неустановена самоличност, когото открихме в товарния контейнер. Бяха и по трупа на Ким Луонг.

Тя ме зяпна смаяна.

— След първото убийство, когато сте предали за изследване веществените доказателства, пратили ли сте и от тези косми? — поинтересувах се аз.

— Да.

— И не получихте ли резултат?

— Доколкото знам, лабораторията изобщо не е изследвала онова, което съм предоставила.

— Но съм готова да се обзаложа, че са изследвали космите — натъртих аз. — Готова съм да се обзаложа и че са установили, че космите са човешки и са прекалено дълги, за да бъдат на новородено. Знаят и какво означават следите от ухапвания, не изключвам и да са направили по тях ДНК проби.

— В такъв случай могат да изследват ДНК и по мазките, които ви давам — каза доктор Щван, все по-развълнувана.

Аз обаче не й обърнах внимание. Вече нямаше значение.

— Е, колкото до космите, те едва ли ще ви бъдат от особена полза — продължи жената. — Липсва пигмент. Просто ще са същите като космите, които сте намерили вие, нали?…

Не я слушах. Мислех за Каспар Хаузер. Той прекарал първите шестнайсет години от живота си в тъмница, понеже княз Карл Баденски искал да бъде сигурен, че Каспар няма да предяви претенции към престола.

— Щом косъмът няма корен, не може да се изследва и ДНК… — изтъкна доктор Щван.

Когато бил на шестнайсет години, Каспар бил намерен край една порта с бележка, прикачена към дрехите му. Бил блед като платно, не знаел да говори — същински див звяр. Урод. Не можел дори да си напише името, ако не му държат ръката.

— Разкривените квадратни букви, все едно писани от човек, който едва сега се учи — изказах мислите си на глас. — Човек, държан далеч от другите, укриван от целия свят, вероятно самоук.

Доктор Щван млъкна.

— Само родителите могат да укриват някого още откакто се е родил. Само много влиятелно семейство може да заобиколи съдебната система, да допусне един урод да продължи да убива и въпреки това и косъм да не падне от главата му. И то без да вкарва другите от семейството в неприятности, да привлича вниманието към тях.

Доктор Щван мълчеше и попиваше думите ми, от които страховете й само се засилваха.

— Семейство Шандон знае прекрасно какво означават тези косми, уродливите зъби, всичко останало — продължих аз. — Знае го и убиецът. Подозира, че се досещате и вие, въпреки че от лабораторията не са ви пратили никакви резултати. Според мен е дошъл в дома ви, понеже в убийствата, в онова, което е вършел с труповете, сте видели неговото отражение. Видели сте срама му — поне той си е мислел така.

— Срам ли?…

— Според мен с бележката далеч не е искал да ви увери, че няма да ви напада повече — продължих аз. — Смятам, че ви се е присмивал, казвал ви е, че може да си прави, каквото иска, и пак няма да му се случи нищо. Че ще се върне и следващия път няма да се издъни.

— Но както разбирам, той вече не е тук — възрази доктор Щван.

— Очевидно нещо го е накарало да промени плановете си.

— И защо според вас смята, че съм видяла срама му? Та аз не го и погледнах като хората.

— Не е нужно да виждаме повече, достатъчно е и онова, което прави с жертвите си. Космите не са от главата му — казах аз. — Те са от тялото му.