38.

Самолетът излетя от летище „Шарл де Гол“ в единайсет преди обяд и пристигна в Ню Йорк в осем и четирийсет и пет сутринта, източно стандартно време, тоест, в известен смисъл, преди да потеглим. Надвечер се прибрах ужасно вкисната и притеснена, а организмът ми съвсем се бе объркал от тези разлики във времето. Застудяваше, според прогнозата щяло да завали дъжд, а после отново суграшица, а аз имах да върша куп неща. Марино си отиде вкъщи. Лесно му е на него, има си пикапа.

Супермаркетът бе задръстен с народ, защото при всяка прогноза за суграшица или сняг жителите на Ричмънд направо превъртат. Всички се юрват да пазаруват, да не би да умрат от жажда или глад, та когато отидох на щанда за хляб, не бе останал и един-едничък самун. На щанда за месо и колбаси пък нямаше шунка и за цяр, да не говорим за пуйките. Все пак напазарувах, каквото можах, защото очаквах Луси да поостане при мен.

В шест и нещо се отправих към къщи, но нямах сили да се разправям с гаража. Затова оставих колата отпред. Опърпаните бели облаци върху луната приличаха на череп, после се разместиха и съвсем се разпарцаливиха, за да препуснат нататък, понесени от поривистия вятър, който клатеше дърветата и нашепваше в клоните им. Чувствах се отмаляла, сякаш се разболявах, и пак изпаднах в паника, когато Луси не се прибра и не ми се обади по телефона.

Реших, че е в болницата към Медицинския колеж на Вирджиния, звъннах в ортопедичното отделение и там ми казаха, че не се е вясвала от вчера сутринта. Съвсем се паникьосах. Закръжих напред-назад из хола и умувах какво да правя. Наближаваше десет вечерта, когато се метнах на автомобила и отново подкарах към центъра на града — бях толкова скована от напрежението, че аха, и да се пречупя.

Предполагах, че Луси може би е заминала за Вашингтон, но недоумявах защо не ми е оставила поне бележка. Изчезнеше ли така, сякаш вдън земя, не очаквах нищо добро. Завих към Девета улица и подкарах по безлюдните пресечки в центъра, после обиколих едва ли не всички равнища на подземния гараж на болницата, докато намеря свободно местенце. Грабнах бялата престилка, която държах отзад в автомобила.

Ортопедичното отделение беше в новата сграда на болницата на втория етаж — заметнах се с престилката и се качих. В стаята имаше двама души, седнали до леглото — предположих, че са родителите на Джо, и отидох при тях. Главата на момичето беше бинтована, кракът му беше на екстензия, но Джо беше в съзнание и веднага извърна очи към мен.

— Господин и госпожа Сандърс? — попитах. — Аз съм доктор Скарпета.

Дори и да знаеха името ми, не го издадоха с нищо — господин Сандърс се изправи и любезно се ръкува с мен.

— Приятно ми е — рече той.

Не си го бях представяла такъв. От описанията на Джо бях останала с впечатлението, че родителите й са някакви тесногръди сухари със строги лица и очи, подлагащи на сурова проверка всичко, изпречило се пред тях. А господин и госпожа Сандърс бяха възпълни и безвкусно облечени, изобщо не приличаха на страшилища. Бяха донемайкъде любезни, да не кажа срамежливи, когато ги попитах за дъщеря им. Джо продължаваше да ме гледа така, сякаш ме молеше за помощ.

— Нали нямате нищо против да поговоря насаме с пациентката? — попитах ги аз.

— Ама, разбира се, поговорете — рече бащата. — Слушай, Джо, лекарите и изпълнявай каквото ти казват — обърна се той някак унило към дъщеря си.

Двамата излязоха и още щом затворих след тях вратата, очите на Джо се напълниха със сълзи. Наведох се и я целунах по бузата.

— Изкара ни ангелите, така да знаеш — казах й.

— Как е Луси? — пророни младата жена и се разрида.

Подадох й хартиени кърпички и тя ги пое с ръка, омотана в тръбичките на системата.

— Не знам. Не знам къде е, Джо. Майка ти и баща ти са й казали, че не си искала да я виждаш и…

Джо поклати глава.

— Знаех си, че ще го направят — простена тя мрачно. — Знаех си. А на мен казаха, че тя не искала да ме вижда. Била много потисната след всичко, което ни се слуги. Не им повярвах. Знам, че няма да го каже за нищо на света. Те обаче са я отпратили и ето че Луси я няма. Сигурно им е повярвала.

— Втълпила си е, че си пострадала заради нея — обясних й аз. — Не е изключено куршумът в крака ти да е от нейния пистолет.

— Моля те, доведи я. Много те моля.

— Имаш ли представа къде би могла да отиде? — поинтересувах се аз. — Къде ходи, когато е разстроена? Дали не се е върнала в Маями?

— Не, там няма да се върне, сигурна съм.

Седнах на стола до леглото и въздъхнах отчаяно.

— Може би е отседнала в някой хотел? Или при приятели? — предположих аз.

— Или е отишла в Ню Йорк — допълни Джо. — В Гринич Вилидж има едно заведение — „Рубифрут“.

— Смяташ, че е отишла в Ню Йорк? — попитах притеснена.

— Съдържателката се казва Ан, преди работеше в полицията — продума с разтреперан глас момичето. — Ох, не знам. Не знам. Плаши ме, когато изчезва така. Вкисне ли се, и престава да мисли.

— Знам. След всичко, което се случи, съвсем е излязла от релси. След няколко дни, Джо, ще те изпишат, ако всичко върви добре — усмихнах й се аз. — Къде искаш да отидеш?

— Не искам да ходя при нашите. Ти ще намериш Луси, нали?

— Искаш ли да дойдеш при мен?

— Майка ми и баща ми са свестни хора — изпелтечи Джо, морфинът вече я хващаше. — Но не ме разбират. Смятат, че… Какво лошо има?…

— Няма нищо лошо — уверих я аз. — Любовта не може да бъде лоша.

Младата жена вече се унасяше от наркозата и аз излязох от стаята. Родителите й чакаха пред вратата. И двамата бяха капнали от умора и тъжни.

— Как е Джо? — попита господин Сандърс.

— Не е много добре — отговорих аз.

Майката се разплака.

— Ваше право е да имате такива разбирания за живота — казах им аз. — Но последното нещо, от което сега се нуждае дъщеря ви, е да й пречите да се вижда с Луси. Не бива да я плашите и потискате излишно. Не бива да потъпквате желанието й за живот.

И двамата не казаха нищо.

— Аз съм леля на Луси — поясних.

— Но вече няма опасност за живота й, нали? — поинтересува се господин Сандърс. — Не можем да й пречим да се среща с когото и да било. Просто се опитваме да правим каквото е най-добро за нея.

— Джо го знае — уверих ги аз. — Тя ви обича.

Не ми казаха „довиждане“, само ме изпроводиха с погледи, докато вървях към асансьора. Веднага щом се прибрах, звъннах в „Рубифрут“ и надвиквайки олелията и състава, който свиреше, помолих да говоря с Ан.

— Луси не е в блестяща форма — обясни ми тя и аз начаса разбрах какво има предвид.

— Нали ще се погрижите за нея? — помолих я.

— Това и правя — рече Ан. — Чакайте малко. Ще я повикам.

— Видях се с Джо — казах, когато Луси пое слушалката.

— О! — отвърна тя, но и това бе достатъчно, за да разбера, че е пияна.

— Луси!

— Сега не ми се говори — каза племенницата ми.

— Джо те обича — рекох й. — Прибирай се.

— И после?

— После ще я вземем от болницата, ще я доведем вкъщи и ти ще се грижиш за нея — обясних й аз. — Ето какво ще направим после.

Сън не ме ловеше. Накрая, в два след полунощ, станах и отидох в кухнята да си направя чаша билков чай. Навън валеше като из ведро, водата се стичаше от покрива и се плискаше във вътрешния двор, а аз все не можех и не можех да се стопля. Мислех за мазките, космите и снимките на следи от ухапване, заключени в куфарчето, и имах чувството, че убиецът едва ли не се е вмъкнал в къщата ми.

Усещах присъствието му, сякаш нещата в куфарчето излъчваха обсебилото го зло. Каква ирония само: Интерпол ме вика във Франция и след всички приказки, които изприказвахме, единственото валидно пред съда доказателство беше в шишенцето от адвил, което бях напълнила с вода и тиня от Сена.

Когато стана три часът, седнах в леглото и взех да пиша на Тали. Но все не се получаваше. Бях уплашена, задето ми е толкова мъчно за него и заради онова, което му бях причинила. Сега той ми го връщаше тъпкано — бях си го изпросила.

Смачках на топка поредния лист хартия и погледнах телефона. Изчислих колко е часът в Лион и си представих Джей зад писалището, облечен в някой от скъпите си костюми. Представих си как говори по телефона, как седи на поредното заседание или развежда някого и изобщо не се сеща за мен. Спомних си стегнатото му излято тяло и се запитах къде ли се е научил да е толкова добър в леглото.

Отидох на работа. Когато във Франция наближаваше два следобед, реших все пак да звънна в Интерпол.

— Bonjour, здравейте…

— Джей Тали, ако обичате — рекох аз.

Свързаха ме с вътрешния му номер.

— Слушам ви — каза някакъв мъж.

— Това вътрешният номер на Джей Тали ли е? — попитах, объркана.

— Кой го търси?

Представих се.

— Тали го няма — обясни човекът.

Проряза ме страх. Не му повярвах.

— А с кого разговарям? — поинтересувах се аз.

— С агент Уилсън. Отговарям за връзката с ФБР. Онзи път не успях да се видя с вас. Джей го няма.

— А знаете ли кога ще се върне?

— Не съм сигурен.

— Ясно — рекох. — А как мога да се свържа с него? Или по-добре му предайте да ме потърси той.

Знаех, че говоря нервно.

— Наистина не знам къде е — вметна Уилсън. — Но ако се появи, ще му предам, че сте го търсили. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не — отговорих аз.

Затворих, съвсем паникьосана. Бях сигурна, че Тали не иска да разговаря с мен и е помолил колегите, ако го потърся, да казват, че го няма.

— Майко мила — пророних, докато минавах покрай бюрото на Роуз. — Какви ги забърках!

— На мен ли говорите? — вдигна очи секретарката, която пишеше нещо на компютъра, и ме погледна над очилата. — Пак ли сте изгубили нещо?

— Да — казах й.

В осем и половина отидох на служебното заседание и както винаги, седнах на челно място.

— Какво имаме днес? — попитах.

— Чернокожа на трийсет и две години от окръг Албемарл — подхвана Чонг. — Както личи, е излязла от пътното платно и е изгубила контрол над волана. Има фрактура на десния крак, базиларна фрактура на черепа и доктор Ричардс, главен съдебен лекар на окръг Албемарл, настоява да направим аутопсия. — Той ме погледна. — Но аз не разбирам защо. Случаят ми се струва ясен.

— Защото според кодекса сме длъжни да изпълняваме исканията на местните съдебни лекари — напомних му аз. — Те искат нещо, ние го изпълняваме. Длъжни сме да направим аутопсията.

— Освен това са докарали осемдесетгодишна бяла жена, видяна за последен път вчера към девет сутринта. Приятелят й я е намерил в шест и половина вечерта…

Мъчех се как ли не да се съсредоточа.

— Няма сведения да е прекалявала с лекарствата или някой да я е заплашвал — продължи да мънка Чонг. — На местопрестъплението е намерен нитроглицерин.

Тали се любеше като невидял. Не можех да повярвам, че насред служебно заседание съм се отдала на еротичните си фантазии.

— Направете оглед за рани. А също и токсикологични изследвания — нареди Филдинг.

— Знае ли някой какво ще преподавам другата седмица в Института по съдебна медицина? — попита токсикологът Тим Купър.

— Вероятно токсикология.

— Ами да — въздъхна Купър. — Трябва ми секретарка.

— Аз пък трябва да се явявам днес пред съда цели три пъти — оплака се заместник-директорът Райли. — В три различни края на града. Направо невъзможно.

Вратата се отвори — надзърна Роуз, която ме повика с ръка в коридора.

— На Лари Познер му се налага да излезе — обясни ми тя. — Пита можете ли да се отбиете веднага в лабораторията?

— Отивам.

Когато влязох, Познер отброяваше капки с пипетката.

— Не знам дали това добавя нещо ново — предупреди ме той веднага. — Погледни през микроскопа. Диатомеи от твоя човек с неустановената самоличност. Помни, че с малки изключения отделната диатомея може да ти каже само едно — от каква вода е, дали от солена, застояла или сладка.

Видях през микроскопа мънички организми, сякаш направени от прозрачно стъкло, с какви ли не форми: наподобяваха лодчици, вериги, зигзаги, нащърбени месечинки и тигрови ивички, и кръстчета, и дори чипове за покер. Някои приличаха на конфети и песъчинки, имаше и шарени — вероятно минерали.

Познер махна стъкълцето и приплъзна друго.

— Образец от пробата, която донесе от Сена — рече ми той. — Cymbella, Melosira, Navicula, Flagilaria. И така нататък. Често срещани като прахта. Всички са от сладка вода, което е добре, но сами по себе си не ни казват нищо.

Облегнах се на стола и го погледнах.

— Повика ме колкото да ми съобщиш това ли? — попитах го аз разочарована.

— Е, не съм Рупърт Маклафлин — отвърна той кисело.

Говореше за прочутия специалист по диатомеите, при когото бе учил.

Надвеси се пак над микроскопа, нагласи увеличението на 1000 и пак започна да маха и да слага стъкълца.

— Не, не съм те повикал за това — допълни Познер. — Извадихме късмет при честотата, с която се срещат видовете от флората.

Флората бе списъкът ботанически видове, в нашия случай — диатомеи.

— Петдесет и един процент Melosira, петнайсет процента Flagilaria. Няма да те отегчавам с подробностите, но при различните проби наблюдавам една и съща честота. Дори бих могъл да ги нарека еднакви, което за мен си е истинско чудо, понеже там, откъдето си напълнила шишенцето от адвил, флората може да е напълно различна в рамките на някакви си трийсетина метра.

Настръхнах, спомнила си брега на остров Сен Луи, разказите за мъжа, който плувал по тъмно на хвърлей място от дома на семейство Шандон. Представих си как се облича, без да си е взел душ или да се е подсушил, и как диатомеите полепват откъм опакото на дрехите му.

— Щом той плува в Сена и тези диатомеи са навсякъде по дрехите му — отбелязах аз, — излиза, че не се къпе, преди да се облече. А какво ще ми кажеш за трупа на Ким Луонг?

— Флората определено не е като тази в Сена — отвърна Познер. — Но взех проба от водата в река Джеймс, всъщност от място, което е съвсем близо до дома ти. Пак същото разпределение на честотата.

— Какво, флората по трупа на Ким Луонг е същата, както в река Джеймс? — повторих, за да се уверя, че не съм го разбрала погрешно.

— Трябва да намеря отговора на един въпрос: дали диатомеите в Джеймс са същите, както навсякъде другаде тук — натърти Познер.

— Хайде да проверим де — подканих аз.

Извадих тампони и взех мазки от китката и косата си, а също от подметките на обувките си, а Познер приготви още стъкълца. Върху тях изобщо нямаше диатомеи.

— Може би в чешмяната вода? — попитах аз.

Познер поклати глава.

— Значи не би трябвало да ги има по тялото на човек, освен ако той не се е къпал в река, езеро, океан… — Млъкнах — изведнъж ми хрумна нещо. — Мъртво море, река Йордан — промълвих.

— Моля? — попита смаян колегата ми.

— Пролет в Лурд — допълних още по-развълнувана. — Свещената река Ганг — за всички тях се смята, че са чудотворни, че нагазят ли във водите им, слепи, хроми, парализирани оздравяват.

— Я не се занасяй, нима смяташ, че нашият приятел плува в река Джеймс по това време на годината! — ахна Познер. — Трябва да е откачен.

— Няма лек за хипертрихозата — рекох аз.

— Това пък какво е?

— Ужасно заболяване, което се среща изключително рядко — още при раждането тялото ти се покрива с косми. Тънки като на бебе, дълги по педя — педя и половина. Наред с другите аномалии.

— Мале!

— Възможно е той да се къпе в Сена с надеждата да стане чудо и да се излекува. Сигурно сега се къпе и в река Джеймс — предположих аз.

— Божичко! — възкликна Познер. — Чак ме побиха тръпки.

Когато се върнах в кабинета си, Марино седеше на стола до бюрото ми.

— Май не си мигнала цяла нощ — подметна той, както отпиваше от кафето.

— Луси е избягала в Ню Йорк. Разговарях с Джо и с родителите й.

— Луси какво?

— Вече се връща. Всичко е наред.

— Съвсем го е ударила през просото. Само си търси белята.

— Марино — побързах да сменя темата, — възможно е убиецът да се къпе в реките с надеждата да се излекува. Дали не се укрива някъде край река Джеймс?

Той се замисли и върху лицето му се изписа стъписване. Чу се как някой тича в коридора.

— Да се надяваме, че там няма старо имение, чийто собственик е изчезнал безследно — рече Марино. — Имам лошо предчувствие.

В кабинета като хала нахълта Филдинг, който се разкрещя на Марино.

— Какво ти става, бе човек!

Жилите и артериите по врата му бяха изпъкнали, лицето му беше мораво. Никога досега не го бях чувала да повишава на някого тон.

— Раздрънкал си се пред онези пикльовци, журналистите, още преди да сме отишли на местопрестъплението — обвини го той.

— Я успокой топката, мой човек — подвикна и Марино. — Какво съм издрънкал на пикльовците?

— Даян Брей е убита — смотолеви Филдинг. — Всички станции са гръмнали. Има дори заподозрян, който е задържан. Детектив Андерсън.

Загрузка...