Френски акцент

41.

В два без нещо следобед завих към служебния паркинг и спрях под козирката, за да не ме вали, точно когато двама служители от погребално бюро товареха поредния мъртвец в черна катафалка стар модел с перденца на задните прозорци.

— Добър ден — поздравих ги аз.

— Добър ден, госпожо. Как сте?

— Кого товарите? — поинтересувах се аз.

— Строителният работник от Питърсбърг. — Затръшнаха задната врата и смъкнаха гумените ръкавици. — Онзи, дето го блъсна влак — продължиха в хор те. — Умът ми не го побира как е станало. Да не дава господ и аз да си ида така. Приятен ден.

Отключих с електронната карта една от страничните врати и влязох в ярко осветения коридор с противомикробно покритие и камери по стените, следящи всичко, което става наоколо. Раздразнена, Роуз натискаше копчето за диетична кока-кола върху автомата за безалкохолни напитки, когато влязох в стаята за почивка, за да си налея кафе.

— Ама че дивотия! — завайка се тя. — А уж го поправихме. — Напразно чакаше автоматът да й върне рестото. — Вече никой не го е еня за нищо, никой не си гледа като хората работата — оплака се жената. — Сто пъти го поправят, а пак не работи, точно както при държавните чиновници.

Секретарката въздъхна отчаяно.

— Не се притеснявай, Роуз, всичко ще се оправи — успокоих я не особено убедено.

— Не е зле да си починете — въздъхна пак Роуз.

— Не е зле всички да си починем.

Служебните чаши бяха окачени на кукички до кафемашината, моята обаче я нямаше.

— Вижте в банята до кабинета ви, на мивката, обикновено я забравяте там — посъветва ме жената и така ми напомни за дребните подробности от делничния живот, от което поне за малко ми олекна.

— Чък няма да се върне — съобщих й аз. — Ще го арестуват, ако вече не са го сторили.

— Вече идваха от полицията. Няма да си изплача очите по него.

— Ще бъда в моргата. Знаеш какво ще правя, не ме свързвай с никого по телефона, освен ако не е спешно — помолих я аз.

— Обади се Луси. Довечера щяла да прибере Джо от болницата.

— Защо не дойдеш да ми погостуваш, Роуз?

— Благодаря. Но всяка жаба да си знае гьола.

— Ще ми олекне, ако дойдеш с мен у дома.

— Доктор Скарпета, ако не той, все ще се намери някой, който да се навърта, нали? Човек мира няма от тия престъпници! Но трябва да продължа да живея нормално. Само това оставаше — да се превръщам в заложница на страховете или старостта.

Отидох в съблекалнята, облякох зелената хирургическа престилка и отгоре завързах найлоновата престилка. Пръстите ми бяха непохватни, все изпусках връзките. Бях скована, всичко ме болеше, сякаш ме поваляше грип. Добре че можех да се скрия и от микробите, и от чувствата си зад маската, шапката, пластовете ръкавици. Не исках да ме вижда никой. Стигаше и това, че ме бе видяла Роуз.

Когато влязох в залата за аутопсии, Филдинг снимаше трупа на Брей, а други двама мои заместници и трима патолози работеха по новите случаи, понеже днес непрекъснато караха мъртъвци. Чуваше се шуртенето на вода, тракането на стоманени инструменти, приглушени гласове и звуци. Телефоните се скъсваха да звънят.

В това стоманено място нямаше цветове, ако не се броят отсенките на смъртта. Контузиите и отоците бяха моравосини, кожата — възрозова. Кръвта се аленееше на фона на жълтите мазнини. Гръдните кухини зееха отворени като лалета, във везните и теглилките имаше какви ли не органи, миризмата на разложение се просмукваше днес във всичко.

Два от другите случаи бяха на младежи, единия латиноамериканец, другия бял, и двамата с недодялани татуировки — бяха умрели от множество прободни рани. Белязаните им от омразата и гнева лица се бяха успокоили и с тях младежите приличаха на момчетата, каквито са щели да бъдат, ако съдбата ги бе орисала да се родят в друг квартал, вероятно и с други гени. А те бяха живели в бандата като в семейство, техен дом беше улицата. Бяха умрели точно така, както и бяха живели.

— … Дълбока прободна рана. Десет сантиметра отстрани и вляво на гърба, през дванайсетото ребро и аортата, в дясната част на гръдната кухина — над литър кръв — диктуваше Дан Чонг в микрофончето, прикрепено към престилката му, а Ейми Форбс работеше от другата страна на масата. — И охлузване на лявата ръка. Вероятно когато е паднал, преди да умре. Казах ли ти, че се уча да ставам водолаз?

— Виж ти! Пожелавам ти успех. Но чакай да видиш какво става, когато те накарат да се гмурнеш в дупка в замръзналата река.

— Майко мила! — възкликна Филдинг.

Беше отворил торбата с трупа на Брей и бе махнал окървавените чаршафи. Отидох при него и отново бях покъртена от гледката.

— Майко мила! — повтори съвсем тихо моят заместник.

Качихме Брей на масата и тя вироглаво застана в същото положение, както я бяхме намерили в спалнята в къщата й. Отслабихме вкочанените мускули на ръцете и краката.

— Какво им става на тия хора! — продължи да се вайка Филдинг, докато слагаше филм във фотоапарата.

— Същото, каквото им е ставало винаги — отвърнах аз.

Прикачихме преносимата маса за аутопсии към една от мивките за дисекции върху стената. За миг всички в стаята прекратиха работа и дойдоха при нас да погледат. Не устояха на любопитството.

— Мили боже! — пророни Чонг.

Форбс гледаше, сякаш изгубила ума и дума.

— Много ви моля — рекох аз и се взрях в лицата им. — Това не е демонстративна аутопсия, ние с Филдинг ще се справим.

Заех се да оглеждам под лупа трупа и отново намерих от дългите белезникави косми.

— Пет пари не дава, че знаем всичко за него — отбелязах аз.

— Нима смяташ, че е разбрал отнякъде за пътуването ти до Париж?

— Умът ми не го побира. Но вероятно поддържа връзка с родителите си. А те, както личи, знаят всичко.

Спомних си огромната им къща и полилеите вътре, спомних си и как съм гребнала вода от Сена може би на същото място, където убиецът е нагазвал в реката с надеждата да се излекува. Сетих се за доктор Щван — дано беше жива и здрава.

— И мозъкът му е на пихтия — продължи Чонг работата си.

— И на другия. По всяка вероятност отново хероин. Четвърти случай за месец и половина.

— Явно на черния пазар се е появила нова нечиста партида. Доктор Скарпета! — подвикна Чонг, сякаш следобедът не се отличаваше от всички останали и аз правех най-обичайна аутопсия. — Същата татуировка, като начертан на ръка правоъгълник. В сгъвката на лявата ръка, сигурно е боляло кански. Същата банда?

— Снимай я — отвърнах аз.

По цялото тяло на Брей, но най-вече по челото и лявата буза, имаше рани с характерна форма.

— Дали не са от резбата на тръба? — предположи Филдинг.

— Не ми прилича на резба — отвърнах аз.

Външният оглед на трупа на Брей отне още два часа, през които ние с Филдинг измервахме най-старателно всяка рана и я снимахме. Лицевите кости бяха натрошени на малки парченца, плътта бе разкъсана. Зъбите й бяха изпотрошени. Някои бяха избити с такава сила, че бяха отхвръкнали в гърлото. Устните, ушите и кожата по брадичката бяха смъкнати от костта, а на рентгеновите снимки се виждаха стотици фрактури и вдлъбнатини, особено по теменната кост.

Вече беше седем вечерта, когато влязох да си взема душ — бях цялата в кръв и от мен потече възрозова вода. Чувствах се отмаляла и замаяна, не бях хапвала от сутринта. Всички, освен мен си бяха тръгнали. Излязох от съблекалнята, като си подсушавах косата с хавлиената кърпа, когато, не щеш ли, от кабинета ми изскочи Марино. Насмалко да се разпищя. Сложих ръка върху гърдите си — да се поуспокоя.

— Изкара ми ангелите! — възкликнах аз.

— Не е нарочно — заоправдава се той, беше мрачен.

— Как си влязъл тук?

— Пусна ме нощната охрана. Стари дружки сме. Не исках да ходиш сама до колата. Знаех, че още си тук.

Прокарах пръсти през мократа си коса, Марино се върна с мен в кабинета. Метнах кърпата на един от столовете и се заех да събирам вещите, които исках да занеса вкъщи. Забелязах протоколите от лабораторията, които Роуз бе оставила върху бюрото. Пръстовите отпечатъци по кофата в контейнера съвпадаха с отпечатъците на мъртвеца с неустановената самоличност.

— Чудо голямо! И каква полза, че са негови! — изсумтя Марино.

Имаше и протокол от ДНК изследванията, подписан от Джейми Кун.

— „… Открихме профил… твърде сходен, със съвсем малки разлики“ — прочетох на глас, макар че знаех какво ще науча. — „… Съпоставим с човека, дал биологичната проба… близки роднини“. — Погледнах Марино. — Казано с две думи, ДНК на мъжа с неустановената самоличност и на убиеца са съпоставими, двамата са в близка роднинска връзка.

— Съпоставими били — тросна се погнусен Марино. — Втръснало ми е от тези научни съпоставими дрънканици! Толкова ли не можеш да го кажеш човешки! Двамата проклетници са братя.

Изобщо не се съмнявах в това.

— Трябват ни кръвни проби от родителите, за да го докажем — отбелязах.

— Дай да им звъннем и да им кажем да наминат — отвърна цинично Марино. — Тези достойни момчета, синовете на Шандонови. Ура!

Метнах протокола върху бюрото.

— Точно така, ура — казах аз.

— Кой го е еня!

— Искам да разбера с какъв предмет е удрял. Май с някакъв инструмент.

— А аз цял следобед обикалям тузарските къщи покрай реката — каза Марино. — Добрата новина е, че не липсва никой, всички са живи и здрави. Лошата е, че още не сме разбрали къде се укрива този кретен. Навън е минус два градуса. Едва ли се размотава под открито небе и спи под някое дърво.

— Ами хотелите?

— Там не са виждали космат тип с френски акцент и грозни зъби. А в мотелите ги знаеш — видят ли полицай и млъкват като риби.

Тръгна с мен по коридора, но не бързаше особено — явно имаше да ми казва още нещо.

— Хайде, изплюй камъчето! — подканих аз. — Какво още има? Сякаш това е малко.

— Вчера, докторке, Луси е трябвало да се яви пред комисията във Вашингтон. Пратили са й четирима души от службата, които да я подковат. А тя, моля ти се, настояла да остане тук, докато Джо се оправела. — Излязохме на паркинга. — Всички й влизат в положението — продължи Марино, а мен ме налягаше все по-голяма тревога. — Но прави ли се така! Със случая се е заел лично директорът на Службата за борба с контрабандата, а нея я няма никаква!

— Сигурна съм, Марино, че ги е предупредила… — запретнах се да я браня.

— За предупреждаване, ги е предупредила. Звъннала е и е обещала, че ще се яви след няколко дни.

— Толкова ли не могат да почакат! — възкликнах, докато отключвах колата.

— Цялата дандания е била заснета с видеокамера — допълни той, а аз седнах на студената кожена седалка. — Онези приятелчета в централата са гледали записа не знам колко пъти.

Завъртях ключа на двигателя, изведнъж вечерта ми се стори по-тъмна, студена и празна.

— Има доста въпроси — рече Марино и бръкна в джоба на якето си.

— Дали стрелбата е била оправдана ли? Нима това, че е спасила живота на Джо, пък и своя, не е достатъчно оправдание! — ахнах аз.

— Могат да се заядат най-вече заради поведението й, докторке. Знаеш си я каква е. Вечно налита на бой. Умира си да стреля. Безразсъдна е и точно заради това е толкова добра. Но изтърве ли му края, току-виж забъркала големи каши.

— Ще се качваш ли или искаш да премръзнеш от студ?

— Ще карам след теб до вас, после си тръгвам. Имам работа. Нали Луси ще бъде там?

— Да.

— Ако Луси я нямаше, за нищо на света не бих те оставил сам-сама вкъщи, поне докато не пипнем онзи проклетник.

— Какво да правя с нея? — попитах едва чуто.

Бях се видяла в чудо. Имах чувството, че племенницата ми съвсем се е отчуждила от мен. Понякога дори не бях сигурна, че още ме обича.

— И всичко е заради Бентън, така да знаеш — отсъди Марино. — Е, да, по принцип й е крив целият свят и само си търси повод, за да си излее озлоблението. Дали да не й покажеш протокола от аутопсията, да я накараш да погледне истината в очите и да се помъчи да забрави случилото се, докато споменът за него не я е погубил?

— И дума да не става — отсякох и усетих как старата болка ме прерязва, но не така силно.

— Божичко, какъв студ. И скоро ще има пълнолуние. Само това ни липсваше!

— При пълнолуние, ако онзи кретен пак реши да нападне, ще се вижда повече — напомних му аз.

— Да карам ли след теб?

— Не се притеснявай, ще се оправя и сама.

— Добре тогава, но ми звънни, ако по една или друга причина Луси още я няма. В никакъв случай не стой сама.

Докато карах към къщи, се чувствах като Роуз. Разбрах съвсем точно какво е имала предвид, когато ми каза, че не иска да бъде заложница на страха, на старостта, на мъката, на нищо и на никого. Почти бях стигнала квартала, когато реших да завия и по Уест Брод стрийт да ида в железарията, където от време на време се отбивах — стар квартален магазин, който с времето се бе разраснал и където продаваха какви ли не сечива и градински инструменти.

Винаги ходех там след седем вечерта, когато повечето мъже наминаваха след работа и се захласваха по стоката досущ малчугани, зазяпали се по играчки. Паркингът беше задръстен с автомобили, пикапи и камионетки; минах набързо покрай градинските мебели и намалените електроуреди, изложени отвън на открито. Точно до входа имаше луковици на цветя и подредени на пирамидки четирилитрови кофи с бяла и синя боя.

Не знаех в коя точно секция да търся, макар и да подозирах, че Брей е била убита с предмет, наподобяващ чук или търнокоп. Тръгнах бавно, като оглеждах внимателно всичко, покрай рафтовете с пирони, винтове, бурми, гаечни ключове, отвертки, панти и райбери. Минах покрай хиляди метри старателно намотани на клъбца въже и канап, кълчища, колена и всичко необходимо на водопроводчиците. Дори в голямата секция за клещи, лостове и щанги не видях онова, което търсех.

Тръбите също не ме интересуваха — резбата по тях не бе толкова дебела и раздалечена, както върху предмета, оставил странната шарка на ивички по матрака на Брей. Автомонтьорските инструменти също не можеха да оставят такава шарка. Вече бях изгубила всяка надежда, когато влязох в зидаро-мазаческата секция на железарията и зърнах в дъното окачен на кука инструмент, при вида на който пламнах цялата и сърцето ми подскочи.

Приличаше на черен железен търнокоп с дръжка, наподобяваща голяма дебела пружина. Отидох и го откачих. Беше тежък. Единият му край беше заострен, другият приличаше на длето. Върху етикета пишеше, че това било пневматичен секач, който струвал шест долара и деветдесет и пет цента.

Младежът, който дойде да ме обслужи, нямаше представа за какво служи инструментът и дори не знаеше, че го продават в магазина.

— А някой ваш колега знае ли за какво е? — попитах аз.

Той се свърза по вътрешния телефон със заместник-управителката, която се казваше Джули, и я помоли да дойде при касата. Тя се отзова веднага и ми се видя прекалено спретната и добре облечена, за да разбира от сечива и инструменти.

— С него работят заварчиците, свалят нагара — обясни ми жената. — Но много по-често се използва в зидаро-мазачеството — за камък, тухли, за какво ли не. Достатъчно е да го погледнете, за да видите, че служи за много неща. А оранжевата точка върху етикета показва, че се продава с десет процента намаление.

— Значи пневматични секачи има на всяка строителна площадка, така ли? Лично аз не си представям за какво може да служи такъв инструмент — споделих аз.

— Няма откъде да знаете, освен ако не сте строителен работник или заварчик.

Купих пневматичния секач с десет процента отстъпка и подкарах към къщи. Когато спрях на алеята отпред, Луси още я нямаше — надявах се да е отишла в болницата към Медицинския колеж, за да вземе Джо и да я доведе. Изневиделица по небето изникнаха черни облаци — явно щеше да завали сняг. Вкарах на заден автомобила в гаража и след като влязох в къщата, се насочих право към кухнята. Пъхнах пакет пилешки гърди в микровълновата печка, за да ги размразя.

Сипах малко кетчуп върху пневматичния секач и най-вече върху приличната на пружина дръжка и го допрях до бяла калъфка за възглавница — да видя каква следа ще остави. Беше същата, както в къщата на убитата. Чукнах пилешките гърди и с двата края на зловещия черен железен инструмент и начаса разпознах вдлъбнатинките. Звъннах на Марино. Нямаше го вкъщи. Пратих му съобщение по пейджъра. Той ми се обади след цели петнайсет минути. Дотогава нервите ми съвсем се изопнаха.

— Извинявай — рече ми той. — Батерията на телефона се е изтощила, наложи се да търся уличен автомат.

— Къде си?

— Обикалям с колата. Полицейският самолет кръжи над реката, претърсва педя по педя мястото с прожектори. Няма да се учудя, ако очите на онзи копелдак светят в тъмното като на псе. Погледна ли небето? Съобщиха, че щяло да натрупа цяла педя сняг. Вече започна да вали.

— Марино, Брей е била убита с пневматичен секач — казах му аз.

— Това пък какво е?

— Използват го строителите. Има ли някъде покрай реката строеж, където да работят с камъни, тухли, с нещо от този род? Не е изключено, ако убиецът се навърта там, да го е задигнал от строителната площадка.

— Ти пък откъде докопа пневматичен секач? Мислех, че се прибираш вкъщи. Късаш ми нервите, почнеш ли да ми се правиш на интересна.

— Вкъщи съм си — казах припряно. — Предполагам, че и убиецът се е подслонил някъде. На място, където слагат плочник или зидат стена.

Марино се замисли.

— Човек използва ли тая чудесия, ако реди аспиден покрив? — попита той. — Точно край реката, малко след Уиндзор Фармс има огромна стара къща с ограда, сменят й покрива, слагат аспидни плочи.

— В нея живее ли някой?

— Изобщо не се сетих за нея, понеже по цял ден там щъкат работници. Не, в къщата не живее никой. Обявена е за продан — поясни Марино.

— Няма да се учудя, ако през деня се спотайва вътре, а вечер, щом строителите си тръгнат, изпъпля — рекох аз. — Алармата сигурно е изключена, за да не се задейства от шума на строежа.

— Тръгвам веднага натам.

— Моля те, Марино, недей да ходиш сам.

— Наоколо гъмжи от хора от Службата за борба с контрабандата на алкохол, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие — успокои ме той.

Запалих огън, а когато излязох да донеса още дърва, навън вече валеше силен сняг и месечината надзърташе с блед лик иззад ниските облаци. Наредих цепениците върху едната ръка и както стисках в другата пистолета „Глок“, ги понесох към къщата, като се взирах във всяка сянка и се ослушвах. Вечерта сякаш бе заредена със страх. Влязох бързо вътре и включих отново алармата.

Седнах в хола, където пламъците в камината лижеха с езици окаденото гърло на комина, и пак се замислих за убийството. Опитах се да проумея как убиецът е успял да натика Брей чак в спалнята, без да й нанесе и един-единствен удар. Макар че от години беше началничка, Брей бе и опитна полицайка. Как нападателят бе успял да я обезвреди, без тя да се съпротивлява? Телевизорът беше включен на местната станция и през половин час излъчваха новини.

Върколака едва ли щеше да остане доволен от онова, което съобщаваха, ако изобщо имаше достъп до радио- или телевизионен приемник.

— … Според описанията е едър, висок към метър и осемдесет, може би плешив. Според главната съдебна лекарка доктор Скарпета вероятно страда от рядко заболяване, при което тялото е силно окосмено, а лицето и зъбите са деформирани…

„Хиляди благодарности, Харис“ — помислих си аз. Все пак бе успял да ми пробута горещия картоф.

— … Призоваваме към изключителна бдителност. Не отваряйте, ако не сте сигурни кой е.

Но за едно Харис беше прав. Щеше да настане голяма паника. Вече наближаваше десет, когато телефонът иззвъня.

— Здрасти — каза Луси.

Отдавна не я бях чувала толкова бодра.

— В болницата ли си още? — поинтересувах се.

— Вече приключваме. Видя ли снега? Истинска фъртуна. Ще се приберем след около час.

— Карай внимателно. Повикай ме, щом пристигнете, за да ти помогна да пренесем Джо.

Сложих още две цепеници в огъня и колкото и защитена да беше моята крепост, ме налегна страх. Опитах да се поразсея със стар филм на Джими Стюарт и с квитанциите, които се заех да преглеждам. Сетих се за Тали и пак се вкиснах и му се ядосах. Колкото и дръпнато да се бях държала, той не ми беше дал никакъв шанс. Бях се опитала да се свържа с него, а той дори не си бе направил труда да ми се обади.

Телефонът иззвъня отново — подскочих като ужилена и бутнах квитанциите, които се разлетяха от коленете ми.

— Ало! — рекох.

— Този ниедник наистина се спотайва тук — възкликна Марино. — Но се е запилял някъде. Накъдето се обърнеш, боклуци, пакети от храна. И косми по леглото. Завивките вонят на мръсно подгизнало псе.

Сякаш ме прониза ток.

— Отнейде довтаса и отряд за бързо реагиране, всичко е черно от ченгета. Само да се гмурне в реката, и ще го спипаме.

— Луси ще докара Джо тук, Марино — обясних аз. — Тя също е някъде по улиците.

— Сама ли си? — изсумтя той.

— Да, но съм се барикадирала, включила съм алармата, и държа пистолета на масата.

— Не мърдай оттам, чу ли!

— Не се притеснявай де.

— Добре поне че вали силен сняг. Вече е натрупало към десетина сантиметра, а знаеш колко е светло, когато има преспи. На негово място не бих обикалял по улиците.

Затворих телефона и започнах да сменям каналите, но не намерих нищо интересно. Станах и отидох в кабинета да проверя електронната поща, сега обаче не ми се пишеха отговори. Взех стъкленицата с формалина, вдигнах я към светлината и за кой ли път се взрях в жълтите оченца, които всъщност бяха смалени златисти точки — давах си сметка, че не съм наясно с куп неща. Сърцето ми се свиваше при мисълта за всяка плаха или погрешна стъпка, която съм предприела — междувременно бяха убити още две жени.

Оставих стъкленицата с формалина върху масичката в хола. В единайсет часа превключих телевизора на Ен Би Си, за да чуя новините. И там не говореха за нищо друго, освен за онова чудовище. Върколака. Тъкмо превключих канала, когато подскочих отново — беше се задействала алармата. Бутнах дистанционното устройство и хукнах като попарена към задната част на къщата. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. Заключих се в спалнята и стиснах глока в очакване телефонът да звънне. След броени минути той наистина иззвъня.

— Шеста зона, вратата на гаража — съобщиха ми. — Да повикаме ли полиция?

— Да! Незабавно! — отвърнах аз.

Седнах на леглото, оглушавана от воя на алармата. Не свалях очи от видеомонитора на алармената инсталация, после се сетих, че той няма да се задейства, ако полицаите не натиснат звънеца. А те, както прекрасно знаех, никога не си правеха този труд. Нямах друг избор — наложи се да изключа и да включа отново алармата, да седя и да чакам в тишината, да се озъртам и ослушвам във всеки звук — стори ми се дори, че чувам как се сипе снегът.

След някакви си десетина минути на входната врата се почука и аз се спуснах по коридора — някой извика силно от верандата:

— Полиция!

Камък ми падна от сърцето; оставих пистолета върху масата в трапезарията и попитах:

— Кой е?

Исках да съм сигурна.

— Полиция, госпожо. Включила се е алармата ви, затова сме тук.

Отворих — същите двама полицаи отпреди няколко вечери изтръскаха снега от обувките си и влязоха.

— Напоследък май си имате доста главоболия — отбеляза Бътлър, а после си свали ръкавиците и се огледа. — Зачестихме с гостуванията.

— Този път вратата на гаража — добави колегата й — Макелуейн. — Добре, хайде да огледаме.

Последвах ги през мокрото помещение към гаража и начаса видях, че този път тревогата не е фалшива. Вратата на гаража бе разбита и зееше близо педя, и когато погледнахме през процепа, видяхме диря в снега — някой бе идвал при гаража и после си беше тръгнал. По вратата нямаше следи, ако не се броят драскотините по гумената лента в долния край. Снегът бе позатрупал стъпките, но си личеше, че те са оставени наскоро, точно когато се е задействала алармата.

Макелуейн се свърза по радиостанцията с един от детективите, който дойде след двайсетина минути, направи снимки на вратата и на следите по снега и взе пръстови отпечатъци. Но полицията наистина не можеше да стори нищо друго, освен да проследи стъпките по снега. Те минаваха по края на двора и излизаха на улицата, където автомобилите ги бяха заличили.

— Единственото, което можем да сторим, е да ви пратим патрулна кола — обясни Бътлър, преди да си тръгнат. — Ще държим под око къщата, а ако има нещо, незабавно се обадете в полицията. Дори и да е само шум, който ви е притеснил.

Звъннах на Марино по пейджъра. Вече беше полунощ.

— Какво става? — попита той.

Обясних му.

— Идвам веднага.

— Слушай, добре съм — опитах се да го спря. — Поуплаших се, но инак ми няма нищо. Предпочитам да останеш там и да продължиш издирването, отколкото да ми висиш на главата и да се правиш на бавачка.

Марино се подвоуми. Знаех какво му се върти в главата.

— Пък и не му е в стила да влиза с взлом — изтъкнах аз.

Марино пак се поколеба, сетне рече:

— Трябва да знаеш нещо. Чудя се дали изобщо да ти казвам. Тали е тук.

Седях като ударена с мокър парцал.

— Оглавява отряда за бързо реагиране, пратен от Интерпол.

— Откога е тук? — попитах уж от едното любопитство.

— От два-три дена.

— Предай му много поздрави — казах, сякаш Тали вече не значеше нищо за мен.

Но Марино не беше вчерашен.

— Жалко, че се оказа такова лайно — вметна той.

Затворих и веднага се свързах с ортопедичното отделение в болницата към Медицинския колеж, но дежурната сестра нямаше представа коя съм и не пожела да ми даде никаква информация. Искаше ми се да поговоря със сенатор Лорд. С доктор Зенър, с Луси, с някой приятел, с човек, който ме обича, и ми домъчня за Бентън толкова много, та си помислих, че няма да го преживея. Имах чувството, че съм погребана под отломките от живота си. Идеше ми да умра.

Опитах се да разръчкам огъня, ала той все не се разгаряше, понеже дървата, които бях донесла, бяха влажни.

Вперих очи в пакета цигари върху масичката, но нямах сили да се пресегна и да запаля една. Седнах на канапето и зарових лице върху дланите си, докато мъката малко по малко отстъпи. Когато на вратата отново се чу силно чукане, пак се сепнах, но бях прекалено уморена, за да се плаша.

— Полиция! — провикна се някакъв мъж и заблъска отново с твърд предмет, вероятно палка.

— Не съм викала полиция — обясних през вратата.

— Някой ни позвъни, госпожо, и съобщи, че е забелязал съмнителен човек в двора ви — рече мъжът. — Всичко наред ли е?

— Да, да — отвърнах, после изключих алармата и отворих, за да го пусна вътре.

Крушката пред входа не светеше — и през ум не ми бе минавало, че той говори английски без всякакъв акцент, а когато ме избута от пътя си и затвори вратата с ритник, долових миризмата на мръсно мокро псе. Понечих да изпищя, ала се задавих, а той ми се ухили страховито и се пресегна с космата ръка, за да ме докосне по бузата, сякаш изпитваше към мен нежни чувства.

Едната половина на обраслото му с тънки русоляви косми лице бе открита, в разкривените му налудничави очи пламтяха гняв, похот и адски присмех. Той смъкна дългото си черно палто, за да ми го метне на главата, аз обаче се усетих овреме и хукнах — всичко това се разигра за секунди.

Толкова се паникьосах, че се завтекох към хола, а той ме последва по петите с гърлени нечовешки звуци. Бях скована от ужас и не можех да мисля. Поддадох се на хлапашкото желание да го замеря с нещо и първото, което се изпречи пред погледа ми, беше стъкленицата формалин с късчето плът от брата, когото мъжът бе убил.

Грабнах я от масичката, сетне скочих на канапето, а оттам на облегалката и се замъчих да смъкна капачето, а убиецът извади същия секач с навитата като пружина дръжка и тъкмо да се пресегне към мен и да ме хване, когато му лиснах четвъртинка формалин в лицето.

Той изпищя и се хвана за очите и гърлото, изгорени от химикала дотолкова, че му беше трудно да си поеме дъх. Продължи да пищи, стисна очи и се опита да смъкне наквасената с химикал риза, а през това време аз побягнах колкото ми държат краката. Грабнах пистолета от масата в трапезарията и натиснах алармата, после изхвърчах като тапа през входната врата на снега. На стъпалата нозете ми се подкосиха, аз залитнах и понечих да се подпра на лявата си ръка. Когато се опитах да се изправя, разбрах, че съм си счупила лакътя; стъписана, видях, че мъжът се е втурнал да ме гони.

Стисна с все сила перилата и като продължаваше да пищи, заслиза слепешката, а аз седях в долния край на стълбището и уплашена до смърт се тиках назад, сякаш гребях. От кръста нагоре тялото му бе покрито с гъсти дълги белезникави косми, които висяха от ръцете му и се виеха на масури по гърба. Той се свлече на колене и загреба с шепи от снега, с който задъхан, затърка лицето и врата си.

Беше само на хвърлей от мен и ми се струваше, че аха, и ще скочи и ще ми се нахвърли с нечовешка чудовищна сила. Насочих пистолета, но не успях да махна предпазителя. Опитвах и опитвах, ала заради счупения лакът и разтегнатите сухожилия ръката не ми се подчиняваше и не се сгъваше.

Не можех и да се изправя. Все се хлъзгах и падах. Той ме чу и допълзя още по-близо, а аз се метнах назад и се плъзнах, сетне се опитах да се претърколя. Мъжът изпъшка, после се наведе и зарови точно като децата лице в снега, за да попритъпи болката от раните, предизвикани от химикала по кожата. Зарови из снега, взе да го трупа по главата си и да го слага с шепи по шията си. Пресегна се с космата ръка към мен, не му разбирах френския, но ми се стори, че ме моли да му помогна.

Плачеше. Нали беше без риза, трепереше от студа. Ноктите му бяха мръсни и напукани, той беше с работни ботуши и дочени панталони, вероятно ги бе взел от някой моряк на кораба. Гърчеше се и пищеше, чак ми домъчня за него. Но не смеех да се доближа.

Ръката ми започна да отича. Толкова ме болеше, че така и не съм чула кога се е приближила колата. Луси хукна през снега, няколко пъти залитна и насмалко да падне, както махаше предпазителя на пистолета „Глок“, който толкова обичаше — свлече се на колене на две крачки от мъжа и зае позиция за стрелба. Насочи цевта от неръждаема стомана право към главата му.

— Луси, недей! — казах й и се замъчих да се изправя на колене.

Тя едвам си поемаше дъх, всеки момент щеше да натисне спусъка.

— Ах ти, копелдак такъв — извика младата жена. — Мръсник! Говедо! — изкрещя му, докато той продължаваше да стене и да търка очите си със сняг.

— Недей, Луси — извиках, когато племенницата ми стисна още по-силно с две ръце насочения пистолет и се прицели.

— Ще те отърва от мъките ти, кретен с кретен!

Запълзях към нея точно когато се чуха гласове и затварящи се автомобилни врати.

— Луси! — извиках пак. — Недей! За бога, не го прави!

Тя не ме чуваше, сякаш бе оглушала за всичко наоколо. Пребиваваше в някакъв си свой изпълнен с омраза и гняв свят. Преглътна, а мъжът продължи да се гърчи, долепил длани до очите си.

— Не мърдай! — изкрещя му тя.

— Луси, остави оръжието! — примолих й се и припълзях още по-близо към нея.

Мъжът обаче не можеше да се спре и младата жена като че ли трепна за миг.

— Луси, не бива да го правиш! — простенах аз. — Много те моля! Остави оръжието.

Тя обаче не искаше и да чуе. Не ми отговори, дори не ме погледна. Забелязах около себе си хора в тъмни бойни униформи, насочили картечници и пистолети.

— Остави оръжието, Луси — чух гласа на Марино.

Тя пак не се помръдна. Пистолетът трепереше в ръцете й. А убиецът, представящ се като Върколака, продължаваше да стене и да се задъхва. Беше на педя-две от краката на Луси, аз също бях само на крачка от нея.

— Погледни ме, Луси — рекох й. — Погледни ме де!

Тя се извърна към мен и по страната й се търкулна сълза.

— Нагледахме се на убийства — продължих аз. — Много те моля. Недей. Сега вече нямаш основания да стреляш. Това тук не е самозащита. Джо те чака в колата. Не го прави. Много те моля, недей. Ние те обичаме.

Тя пак преглътна. Протегнах предпазливо ръка към нея.

— Дай ми пистолета — помолих я. — Хайде. Аз те обичам. Дай ми пистолета.

Тя го метна в снега, където стоманата проблесна досущ сребро. Продължи да стои на колене насред преспите, а Марино отиде при нея и й заговори нещо, което не чух, заслепена от острата болка в лакътя. Някой ме вдигна със сигурни ръце.

— Хайде, ела — рече ми нежно Тали.

Притегли ме и аз го погледнах. Видя ми се много странно, че е в униформа. Не бях сигурна, че това е той. Струваше ми се, че сънувам кошмар. Просто беше невъзможно. Върколака изобщо не съществуваше, Луси не бе застреляла никого, Бентън не беше мъртъв и аз нямаше всеки момент да припадна в обятията на Тали.

— Трябва да те закараме в болница, Кей. Сигурно знаеш няколко наоколо — каза ми Джей Тали.

— Първо нека извадим Джо от колата. Вероятно е премръзнала. Не може да се движи — простенах аз.

Устните ми бяха изтръпнали. Едвам говорех.

— Не се безпокой за нея. Ще имаме грижата.

Нозете ми се подкосяваха и се наложи Тали да ме крепи. Движеше се така, сякаш за него не съществуваха сняг и поледица.

— Извинявай, че се държах така — каза ми той.

— Аз започнах първа — едвам изрекох думите.

— Мога да повикам линейка, но предпочитам да те откарам сам — допълни Тали.

— Да, да — пророних аз. — Ще ми бъде приятно.