Френски акцент

15.

Когато влязох в кабинета на Роуз, бе шест без няколко минути и тя си обличаше палтото и си слагаше дългия копринен шал. Както винаги бе останала и след работно време. Понякога ми се налагаше направо да я гоня и макар усърдието й обикновено да ме трогваше и да ме караше да й се възхищавам, сега се чувствах притеснена.

— Ще те изпратя до колата — рекох й.

— Ама няма нужда — отвърна ми секретарката.

Лицето й беше изопнато, тя най-неочаквано започна да си играе с кожените ръкавици в ръцете си. Знаеше, че ще й кажа нещо, което не иска да чува, и подозирах, че е наясно и какво. Тръгнахме мълком по коридора към предния кабинет, стъпките ни по килима не се чуваха, между нас тегнеше почти осезаемо неловко мълчание.

Сърцето ми се късаше. Не знаех дали съм сломена или просто ядосана, минаваха ми какви ли не мисли. Какво ли още е крила Роуз от мен и откога продължаваше всичко това? Дали непоклатимата й преданост всъщност не се свеждаше до усещането, че й принадлежа, а аз не съм го проумявала?

— Луси сигурно не се е обаждала — подхванах, щом излязохме в мраморното фоайе.

— Не — отвърна Роуз. — Търсих я няколко пъти в службата.

— Получила ли е цветята?

— О, да.

Нощният пазач ни махна.

— Навън е студено. Къде без палто? — попита ме той.

— Няма страшно — успокоих го аз с усмивка, после рекох на Роуз: — Знаем ли дали Луси ги е видяла?

Жената се смути.

— Цветята де — уточних аз. — Знаем ли дали Луси е видяла цветята.

— О, да — повтори пак секретарката. — Шефът й ми каза, че е дошла, видяла ги е, прочела е картичката и всички са започнали да я взимат на подбив и да я подпитват от кого е букетът.

— Едва ли знаеш дали ги е занесла вкъщи.

Роуз ме погледна. Излязохме от сградата и тръгнахме през тъмния празен паркинг. Секретарката ми се видя стара и тъжна, не знаех защо се е просълзила — дали заради мен, или от хапещия студ.

— Нямам представа — отвърна тя.

— Разпиляната ми войска — пророних аз.

Роуз вдигна яката на палтото и се сгуши в нея.

— И какво излиза? — възкликнах аз. — Когато уби Бентън, Кари Гретхен извади и всички нас, останалите, от строя. Нали, Роуз?

— Дума да няма, повлия на всички ни ужасно. Не знаех какво да направя за вас, но се стараех. — Тя ме погледна, докато вървяхме сгърбени, за да се постоплим. — Стараех се и доколкото мога, продължавам да се старая — допълни жената.

— Всички се разпиляха — пророних отново. — Луси ми се сърди, а когато се сърди, винаги прави едно и също. Не иска да ме чува и вижда. Марино вече не е детектив. Сега пък научавам, Роуз, че без да ме питаш, си прехвърляла телефонните ми разговори на Джак. Не сте позволявали на покрусените семейства да се свържат с мен. Бива ли такова нещо!

Бяхме стигнали при синята хонда на Роуз. Тя затърси ключовете в голямата си дамска чанта и по едно време те издрънчаха.

— Странна работа — подхвана тя. — Пък аз се притеснявах, че ще ме питате за програмата си. Заета сте с преподаване в института повече от всякога и когато съставях програмата ви за следващия месец, видях, че времето ви е запълнено до дупка. Трябваше да се усетя по-рано и да го предотвратя.

— Това е последното, което ме притеснява в момента — отвърнах, като се постарах гласът ми да не прозвучи потиснато. — Защо го направи? — попитах пак, и то не за служебните си ангажименти. — Не си ме допускала до хората, които са ме търсели по телефона. Обиждаш ме и като човек, и като професионалистка.

Роуз отключи вратата и запали двигателя, включи и отоплението, преди да предприеме самотното си пътуване към дома.

— Правя каквото сте ми наредили, доктор Скарпета — отвърна накрая. Дъхът й се превръщаше в пара.

— Никога не съм ти нареждала такова нещо, никога няма и да ти наредя — сепнах се аз. Не можех да повярвам на ушите си. — И ти го знаеш. Знаеш колко държа да разговарям със семействата.

То оставаше и да не знае. През последните пет години бях уволнила двама съдебни патолози, защото проявяваха бездушие към роднините на покойниците.

— Не е било с моята благословия — поде пак Роуз с присъщия й майчински тон.

— Та кога съм ти казала да не ме свързваш?

— Не сте ми го казали устно. Пратихте ми нареждането по електронната поща. Още в края на август.

— Никога не съм ти пращала подобно нещо по електронната поща. Пазиш ли го?

— Не — отвърна тя със съжаление. — Обикновено не пазя електронната поща. Нямам причини да го правя. Мен ако питате, изобщо не бих я използвала.

— Та какво пишеше в това уж мое нареждане?

— „Много те моля, пренасочвай роднините винаги когато е възможно. Сега ми е много тежко. Знам, че ми влизаш в положението“. Нещо от този род.

— А ти не се ли усъмни? — възкликнах невярващо.

Роуз намали отоплението в автомобила.

— Усъмних се, естествено — отвърна жената. — Още тогава се свързах с вас по електронната поща и вие отговорихте да съм изпълнявала нареждането и да не съм го обсъждала повече.

— Изобщо не съм получавала такова съобщение от теб по електронната поща — ахнах аз.

— Не знам какво да кажа — затюхка се секретарката, докато пристягаше предпазния колан. — Възможно ли е просто да сте забравили? На мен все ми изхвърча от главата какво съм получила по електронната поща.

— Не, това е невъзможно.

— Тогава излиза, че някой се е представил за вас.

— Виж ти! И други ли съобщения си получавала?

— Не често — каза Роуз. — Само от време на време, сърдечни такива, предимно с благодарност, че съм ви подкрепяла и съм ви помагала. Чакайте да си спомня…

Тя се замисли. От светлините по паркинга колата й изглеждаше не синя, а зелена. Лицето й беше в сянка и аз не виждах очите й. Роуз почукваше с пръсти върху волана, а аз продължавах да я гледам. Бях премръзнала.

— Сетих се — рече внезапно жената. — Секретарят Уагнър ви викаше при себе си и когато ви казах, вие отвърнахте, че точно по това време не ви било удобно.

— Моля? — възкликнах аз.

— Беше в началото на миналата седмица — допълни Роуз.

— Пак ли по електронната поща?

— Напоследък това понякога е единственият начин да се свържеш с някого. Секретарката на Уагнър ми прати по електронната поща съобщението, а аз на свой ред го предадох на вас — ако не ме лъже паметта, бяхте в съда. После още същата вечер ми отговорихте пак по електронната поща — предполагам, от къщи.

— Това е налудничаво — простенах. Мислех трескаво как ли е станало, но не се сещах за нищо.

Всички в службата имаха адреса на електронната ми поща. Но никой, освен мен не би трябвало да знае паролата, а без нея бе невъзможно да подпишеш съобщение от мое име. Роуз явно си мислеше същото.

— Не проумявам как е станало — въздъхна тя, после възкликна: — Я чакайте. Рут качи програмата „Америка онлайн“ на всички компютри.

Рут Уилсън беше компютърната ни специалистка.

— Точно така. Трябва да разполага с паролата, за да го направи — продължих аз вместо секретарката. — Но тя, Роуз, за нищо на света не би прибягнала до измама.

— Наистина — съгласи се жената. — Сигурно обаче си е записала някъде паролите. Невъзможно е да ги помни всичките.

— Близко е до ума.

— Защо не се качите в колата, ще премръзнете до кости — покани ме секретарката.

— Прибирай се и си почини — отвърнах й. — Аз ще сторя същото.

— Друг път! — подкачи ме тя. — Ще се върнете в кабинета и ще седнете да умувате какво точно е станало.

Беше права. След като тя си тръгна, се върнах в службата — умът ми не го побираше как може да съм толкова загубена и да изляза в този студ без връхна дреха. Бях вкочанена. Нощният пазач поклати глава.

— Бива ли да ходите толкова леко облечена, доктор Скарпета!

— Абсолютно прав сте — съгласих се аз.

Пъхнах магнитната карта в ключалката и първата стъклена врата изтрака и се отвори, после отключих и вратата към моето крило в сградата. Вътре цареше мъртвешка тишина и след като влязох в кабинета на Рут, известно време стоях и само гледах микрокомпютрите и принтерите, а също картата върху един от екраните, от която се виждаше, че връзката с другите служби и кабинети е свободна.

Подът под бюрото бе задръстен от преплетени кабели, навсякъде из помещението бяха струпани разпечатки на софтуерни програми, които за мен не означаваха нищо. Огледах отрупаните с книги лавици. Отидох при кантонерките и се опитах да отворя едно от чекмеджетата. Всички бяха заключени.

„Браво на теб, Рут“ — помислих си.

Върнах се в кабинета си и се опитах да се свържа с нея по телефона вкъщи.

— Ало? — вдигна тя слушалката.

Беше притеснена. Чуваше се как плаче бебе, мъжът й я питаше нещо за някакъв тиган.

— Извинявай, че те безпокоя у дома — рекох й.

— Доктор Скарпета! — стъписа се младата жена. — Не ме безпокоите. Франк, занеси, ако обичаш, детето в другата стая.

— Имам само един въпрос — продължих аз. — Има ли място, където държиш всички пароли за достъп в „Америка онлайн“?

— Някакъв проблем ли има? — побърза да попита тя.

— Както личи, някой се е докопал до паролата ми и се подписва от мое име в АОЛ — подхванах аз без недомлъвки. — Исках да разбера как се е добрал до паролата. Има ли начин?

— Не — отсече притеснена Рут. — Сигурна ли сте?

— Да.

— Да не сте казали на някого паролата? — предположи тя.

Помъчих се да си спомня. Дори Луси не я знаеше. Не че я интересуваше.

— Освен теб не я знае никой — бях категорична аз.

— Знаете, че няма да я кажа на никого.

— Сигурна съм в това — уверих я най-чистосърдечно.

Ако не за друго, Рут не би издала паролата от страх да не си загуби работата.

— Държа всички адреси и пароли във файл, до който няма достъп никой — поясни младата жена.

— А няма ли копие?

— Има, държа го в чекмедже, което заключвам.

— Винаги ли е заключено?

Рут се поколеба, сетне отвърна:

— Е, невинаги. Заключвам го след работно време, но през деня чекмеджетата са отключени, освен ако не съм отишла на обяд.

— Какво е името на файла? — поинтересувах се, усетила как параноята надвисна над мен като буреносен облак.

— E-mail — рече Рут, знаеше, че ще се ядосам. — Доктор Скарпета, държа хиляди файлове, запълнени с програмни кодове и ъпдейт, с антивирусни програми, с нововъведения, с какво ли не. Ако не им слагам лесни имена, никога няма да намеря нищо.

— Разбирам те — успокоих я аз. — И при мен е същото.

— Още утре сутринта бих могла да сменя паролата.

— Няма да е зле. И този път, Рут, гледай да я сложиш на място, до което наистина никой няма да се добере. В никакъв случай не я вписвай в същия файл.

— Дано не съм загазила — подхвана притеснена жената. Детето продължаваше да пищи.

— Ти не, но някой друг със сигурност е загазил — успокоих я аз. — А ти вероятно можеш да ми помогнеш да разбера кой.

Не се искаше особена интуиция, за да се сетя веднага за Руфин. Той беше умен. Не криеше, че не съм му симпатична. Рут обикновено държеше вратата си затворена, за да не й пречат. Едва ли е било трудно Руфин да се промъкне в кабинета й и да затвори вратата, докато тя е била на обяд.

— И нека да си остане между нас — предупредих аз служителката. — Не казвай дори на приятелите и на мъжа си.

— Можете да разчитате на мен.

— Каква е паролата на Чък?

— R-O-O-S-T-R3. Запомнила съм го, защото се подразних, когато настоя това да му бъде паролата. Все едно е петелът в кокошарника — рече Рут. — А колкото до адреса, сигурно знаете, че е C-H-U-K-O-C-M-E, съкратено от „Chuck, Office of the Chief Medical Examiner4“.

— Ами ако аз се включа и някой опита по същото време? — поинтересувах се аз.

— Който се опитва, ще бъде изхвърлен и ще му се каже, че вече някой се е включил. Ще се появи надпис за допусната грешка и сигнал. Не е така обаче, ако лошият вече се е включил и вие също опитате — при вас ще се появи надписът, той обаче няма да чуе предупредителен сигнал.

— Тоест, някой може да опита, докато вече съм в мрежата, и аз няма да разбера.

— Да.

— Чък има ли компютър вкъщи?

— Веднъж ме попита какво да купи, без да се охарчва много, и аз му препоръчах магазин за компютри втора употреба.

— Името?

— „Диск Трифт“. Държи го един мой приятел.

— Можеш ли да звъннеш на този човек у дома и да го питаш дали Чък е купил нещо от него?

— Ще опитам.

— Аз ще бъда в службата още известно време.

Натиснах клавиша за менюто върху компютъра и затърсих иконката за АОЛ. Влязох веднага, което идеше да подскаже, че никой не ме е изпреварил. Изкушавах се да се подпиша като Руфин, за да видя с кого си пише той и да разбера какво всъщност крои, но ме достраша. Тръпки ме побиваха при мисълта, че мога да проникна в нечия електронна поща.

Звъннах по пейджъра на Марино и когато той ми се обади по телефона, му обясних положението и го попитах какво според него трябва да направя.

— И таз добра! — възкликна той, без изобщо да се замисля. — Знаех си аз, че има нещо гнило. Този кретен никога не ми е вдъхвал доверие. И знаеш ли, докторке? Откъде можеш да бъдеш сигурна, че докато е бърникал из електронната ти поща, не е изтрил нещо и дори не е пращал от твое име съобщения и на други, освен на Роуз?

— Прав си — съгласих се, вбесена от тази мисъл. — Ще ти съобщя какво съм открила.

След няколко минути Рут ми звънна отново — беше развълнувана.

— Миналия месец е купил компютър и принтер — рече ми тя. — За около шестстотин долара. Към компютъра е имало и модем.

— А ние тук имаме софтуер за АОЛ.

— Цели тонове. Ако не си е купил, е могъл да качи нашия.

— Както личи, нещата никак не са розови. Изключително важно е да си държиш езика зад зъбите — предупредих я отново аз.

— Чък никога не ми е бил симпатичен.

— Не споменавай и това.

Затворих, облякох си палтото и ми докривя за Роуз. Бях сигурна, че е разстроена. Нямаше да се изненадам и ако през целия път до къщи е ляла сълзи. Стискаше зъби и рядко издаваше какво й е на душата, аз обаче знаех. Вероятно е решила, че ме е подвела и сега се чувства сломена. Слязох при автомобила. Искаше ми се да я успокоя, пък и се нуждаех от помощта й. Електронната поща на Чък можеше и да почака.

Роуз се бе уморила да поддържа къща и се бе пренесла в апартамент недалеч от Уест Енд, при авеню Гроув на няколко пресечки от кафене „Дю Жур“, където от време на време ходех да обядвам в неделя. Живееше в стара триетажна тухлена кооперация, сгушена в сянката на огромни дъбове. Кварталът бе сравнително спокоен и безопасен, аз обаче имах навика да се оглеждам, преди да сляза от автомобила. Спрях до хондата на Роуз и веднага забелязах малко по-нататък един тъмен форд таурус.

Вътре имаше човек, който седеше с изгасени фарове и двигател. Знаех, че повечето полицейски коли без надписи в Ричмънд са именно този модел и се запитах дали не се е случило нещо и полицаят наблюдава района в тъмнината и студа. Не бе изключено и човекът да чака някого, но кой ще седне да чака с изгасени фарове и двигател!

Имах чувството, че ме наблюдават, затова извадих пистолета „Смит и Уесън“ от дамската си чанта и го пъхнах в джоба на палтото. Тръгнах по тротоара и погледнах номера на автомобила. Постарах се да го запомня. Усетих как някой ме гледа в гръб.

Можех да стигна до апартамента на Роуз на третия етаж единствено по стълбището, осветено само от мъждивите голи крушки по стълбищните площадки. Със свито сърце се ослушвах през две-три крачки дали някой не върви след мен. Нямаше никого. Роуз бе окачила на входната си врата коледен венец и свежото му ухание пробуди силни чувства. Отвътре чух Хендел. Бръкнах в дамската си чанта, извадих бележник и химикалка и записах припряно номера на колата. После натиснах звънеца.

— Божичко! — ахна Роуз. — Какво ви води насам? Ама заповядайте, влезте! Каква приятна изненада!

— Погледна ли през шпионката, преди да отвориш? — попитах строго аз. — Можеше поне да попиташ кой е.

Жената се засмя. Вечно ме заяждаше, задето съм се вманиачила на тема безопасност — според повечето хора изпадах в крайности, те обаче не живееха моя живот.

— Да не сте дошли да ме проверявате — прихна пак Роуз.

— Май не е зле да почна.

Обзавеждането в апартамента беше уютно, всичко светеше от чистота. По пода имаше качествен паркет, какъвто вече не продават, застлан с малки персийски килими. Гореше газова камина, по прозорците сияеха електрически свещички, озарили моравата отзад, където при хубаво време хората изнасяха скарите.

Роуз седна на фотьойла, а аз се разположих на канапето. Бях идвала в апартамента й само два пъти и ми се видя тъжно и странно, че ги няма любимите й домашни животни. Двете последни хрътки, които бе приютила, сега бяха у дъщеря й, а котката й беше умряла. Единственото, което й бе останало, беше аквариумът с няколко рибки гупи и златни рибки, които непрекъснато се стрелкаха напред-назад: в кооперацията беше забранено да гледаш домашни любимци.

— Знам колко ти е мъчно за кучетата — рекох аз, без да споменавам котката, понеже никак не се разбирам с котки. — И аз ще прибера в скоро време някоя хрътка. Лошото е, че ми се иска да спася всички клети животинки.

Спомних си нейните кучета. Горките те — не даваха да ги милваш по главата, защото треньорите ги бяха дърпали за ушите, една от многото жестокости, на които са подлагани състезателните псета.

Роуз се просълзи, извърна се и разтърка колене.

— От този студ ме присвиват ставите — оплака се тя и се прокашля. — Хрътките вече са си стари. Добре че Лорел ги прибра. Не бих понесла, ако пред очите ми издъхне поредната животинка. Защо и вие не приютите някое от тези кучета? Де да можеше всеки добър човек да вземе по едно.

Всяка година избиваха стотици кучета, вече твърде стари, за да се надбягват. Наместих се на канапето. Толкова много неща в този живот ме вбесяваха!

— Да ви донеса ли от женшеновия чай, който Саймън ми набавя? — попита тя, споменавайки фризьора си, когото направо боготвореше. — Или нещо по-силно? Канех се да купя на връщане курабийки, но забравих.

— Няма да стоя много — рекох й аз. — Отбих се колкото да се уверя, че всичко е наред.

— Разбира се, че е наред — възкликна Роуз, сякаш нямаше причина да е разстроена.

Замълчах си и домакинята ме погледна — очакваше да й кажа защо съм дошла.

— Говорих с Рут — подхванах аз. — Попаднахме на една-две следи и имаме някои подозрения…

— Които, сигурна съм, водят към Чък — оповести секретарката и поклати глава. — Знаех си аз, че не му е чист косъмът. А той бяга от мен, както дяволът — от тамян, понеже е наясно, че му знам спатиите. Трябва да настъпи краят на света, та типчета като него да ме забаламосат.

— Никой не би могъл да забаламоса теб — казах аз.

Разнесоха се първите звуци на „Меса“ на Хендел и тъгата впи остри нокти в сърцето ми. Роуз се взря в лицето ми. Знаеше колко тежка е била за мен последната Коледа. Прекарах я в Маями, възможно най-далеч от всичко, което да ми напомня за празника. Но нямаше как да избягам от музиката и светлините, дори и да бях отпрашила чак в Куба.

— Какво ще правите тази година? — попита Роуз.

— Вероятно ще замина на запад — отговорих й. — Ако и тук навали сняг, ще ми бъде по-лесно, но похлупеното сиво небе направо ме убива. Дъждът и ледените бури на Ричмънд. Знаеш ли, когато дойдох да живея тук, в началото всяка зима поне по един-два пъти натрупваше сняг.

Представих си снега, обсипал клоните на дърветата и навят по предното стъкло на автомобила — свят, обгърнат в бяло, докато пътувах за службата, макар че всички държавни учреждения почиваха. Снегът и тропическото слънце бяха единственият лек за потиснатостта ми.

— Много мило, че сте се отбили да ме видите — рече секретарката ми, после стана от фотьойла, тапициран с тъмносиня дамаска. — Но вечно се притеснявате за мен — излишно е.

Отиде в кухнята и я чух да отваря фризера. Върна се в хола и ми подаде пластмасова кутия с нещо, замразено в нея.

— Зеленчуковата ми супа — поясни жената. — Ще ви дойде много добре довечера.

— Страшно признателна съм ти — възкликнах с искрена благодарност. — Ще си я стопля още щом се прибера.

— И какво ще правите с тоя Чък? — попита тя с угрижено лице.

Подвоумих се. Не ми се щеше да й казвам.

— Той, Роуз, твърди, че си моят цербер и ми донасяш всичко.

— Точно така, вашият цербер.

— Благодарна съм ти — допълних аз. — Така и трябва да бъде. Постарай се да разбереш какви ги крои.

— Какво крои ли? Ах, негодникът му с негодник! Мъчи се да ви слага прът в колелата — завайка се Роуз, която много рядко прибягваше до нецензурни думи.

— Трябва да се доберем до доказателства — поясних аз.

— Знаеш какви са в щатската управа. По-трудно е да уволниш някого, отколкото да ходиш по водата. Но той няма да победи.

Известно време Роуз мълча. Сетне отсече:

— Като начало не бива да го подценяваме. Хитър е, не може да му се отрече, но не е чак толкова умен, за какъвто се пише. Разполага с много свободно време и може да действа необезпокояван. Най-лошото е, че ви знае навиците, както никой друг, по-добре дори и от мен, понеже, слава богу, не ви помагам в моргата. А там е вашата сцена. Именно там той би могъл да ви провали.

Беше права, макар и да не ми се искаше да признавам, че Руфин има такава власт над мен. Като нищо можеше да размени етикетчетата, които прикачваме върху палеца на крака на труповете, или да зарази нещо. Можеше да надрънка на репортерите някакви опашати лъжи, а те за нищо на света не биха издали източника си. Можеше да забърка какво ли не.

— Между другото — рекох, докато ставах от канапето, — съм почти сигурна, че има компютър вкъщи, тоест излъгал е и за това.

Роуз ме изпрати до входната врата и аз се сетих за автомобила долу, спрян недалеч от моя.

— Имаш ли съсед, който да кара форд таурус? — поинтересувах се аз.

Жената набърчи чело и се замиели.

— Такива коли под път и над път, но не се сещам някой от съседите да има този модел.

— А в кооперацията живее ли полицай, който от време на време да се прибира с таурус?

— Не знам да има полицаи. Но вие не се вживявайте толкова в тия страхотии, дето ви минават през ума. От мен да го знаете, сполита ни точно онова, от което се страхуваме.

— Вероятно нямам причини да се притеснявам, но ме обзе странно чувство, когато видях онзи човек в тъмната кола с угасени фарове и двигател — рекох аз. — Записах номера.

— Добре сте се сетили — потупа ме Роуз по гърба. — Всъщност не се и учудвам.