Френски акцент

26.

Рано следобед пътищата се поразмразиха и на работа започнаха да пристигат и други прилежни учени от Института по съдебна медицина, изостанали безнадеждно с графика. Реших да пообиколя, понеже не ме свърташе на едно място.

Най-напред се отбих в Биологичния отдел, помещение с площ сто квадратни метра, където достъп имаха малцина, снабдени с електронни карти за ключалките. Тук никой не идваше колкото да побъбри. Всички минаваха по коридора, само поглеждаха съсредоточените учени в бели престилки зад стъклото и рядко се доближаваха.

Натиснах звънеца, за да видя дали Джейми Кун се е явил на работа.

— Чакайте да го намеря — провикна се някой.

Още щом отвори вратата, Кун ми връчи дълга бяла престилка, ръкавици и маска. Заразите бяха пръв праг на ДНК, особено в помещение, където всяка пинцетка, микротом, ръкавица, хладилник и дори химикалката, с която сътрудниците надписваха етикетите, можеха да бъдат оспорени в съда. Тук се държеше на стерилизацията не по-малко, отколкото в операционните в болниците.

— Неприятно ми е, Джейми, но нямам друг избор — рекох му аз.

— Все това повтаряш — отвърна той. — Влизай.

Трябваше да минем през още три врати и пред всяка висяха нови престилки, та да е сигурно, че не си пренесъл нещо от едното помещение в другото.

Лабораторията на изследователите представляваше огромна, ярко осветена стая с черни плотове, компютри, ванички и контейнери. На всяко работно място бяха подредени минерално масло, пипети, полипропиленови епруветки и поставки за тях. Реагентите, или веществата за реакциите, се произвеждаха в големи количества с методите на молекулярната биология. Всеки получаваше номер за разпознаване и биваше съхраняван в малки количества, отделно от химикалите за обща употреба.

За да няма замърсяване, сътрудниците прилагаха стерилизация, топлинна денатурализация, ензимна обработка, повторен анализ, филтриране, облъчване с ултравиолетови лъчи и йодид, контролни групи и образци, взети от здрави доброволци. Ако нищо не помагаше, ученият просто преставаше да обработва дадени образци и проби и след няколко месеца опитваше отново. Или не опитваше.

Благодарение на полимеразната верижна реакция сега резултатите от ДНК пробите се получаваха не за няколко седмици, а за броени дни, понякога в рамките и на един-единствен ден. Стига, разбира се, да имаше клетъчна тъкан, с която да се провеждат изследванията, а в случая с белезникавите косми по мъжа с неустановена самоличност такава тъкан не бяхме намерили.

— Лошо, лошо! — завайках се аз. — Май намерих още от тези косми. Този път по тялото на жената, убита снощи в „Куик Кеъри“.

— Я чакай! — възкликна Кун. — Добре ли те чух? Космите по дрехите на Мъжа от контейнера са същите, както космите по нея?

— Както изглежда, да. Затова и бързам.

— И аз на твое място щях да бързам — съгласи се подчиненият ми. — Защото космите не са нито от куче, нито от котка. Не са от животно. Човешки са.

— Изключено! — ахнах аз.

— Вярваш, не вярваш, това е положението.

Кун беше възслаб младеж, известен с това, че малко неща бяха в състояние да го развълнуват. Не помнех кога за последен път съм го виждала с блеснали очи.

— Тънки, без пигмент, зачатъчни — допълни той. — Като на новородено. Реших, че това приятелче сигурно има вкъщи бебе. Но сега втори случай! И същите косми по убитата жена?

— Косата на новородените не е дълга цяла педя — възразих аз. — А космите, които събрах от трупа, са към петнайсетина-двайсет сантиметра.

— Дали пък в Белгия пеленачетата не са с по-дълги коси? — отбеляза той сухо.

— Нека първо поговорим за мъжа с неустановена самоличност от контейнера. Защо целият е в бебешки косми? — попитах аз. — Дори и да си има малко дете. И дори да се срещат пеленачета с такава дълга коса?

— Не всички косми са толкова дълги. Някои са съвсем късички. Все едно се е бръснал.

— А със сила ли са откъснати? — поинтересувах се аз.

— Не открих корени с фоликуларна тъкан, повечето са с корени като луковичка, както космите, които падат от само себе си. Затова и нямам тъкан, която да изследвам за ДНК.

— Но някои от космите са били отрязани или обръснати, нали така? — започнах да разсъждавам на глас, но пак не виждах логично обяснение.

— Точно така. Някои са били отрязани, други — не. Както в ония шантави прически. Виждала си ги — горе късо, а отстрани висят дълги кичури.

— Не, на новородени не съм виждала — отвърнах аз.

— Ами ако е имал двойка, тройка, четворка близнаци, понеже жена му е взимала хапчета за зачеване? — предположи Кун. — Космите ще са еднакви, но ако са от различни деца, това обяснява разликата в дължината. И ДНК щеше да бъде същата, ако имаше начин да я проверим.

При еднояйчни близнаци ДНК е еднаква, различават се само пръстовите отпечатъци.

— Единственото, което мога да кажа, доктор Скарпета — натърти Кун, — е, че видимо космите са еднакви, с други думи, имат еднаква морфология.

— Космите, които намерих по жената, също са еднакви — поне на пръв поглед.

— Има ли по-къси, все едно са били отрязани?

— Не — отвърнах аз.

— Съжалявам, но нямам какво повече да ти съобщя — рече Кун.

— Повярвай, Джейми, каза ми много неща. Само не знам какво означават те.

— Щом разбереш — опита се той да поразведри атмосферата, — ще напишем съвместно научен доклад.

После се отбих в лабораторията за веществените доказателства и не намерих сили дори да поздравя Лари Познер. Той се беше вторачил през микроскопа.

— Всичко отива на кино — рекох му само.

— Така си е било винаги.

— Откри ли нещо за онзи приятел с неустановената самоличност? — поинтересувах се. — Защото, да ти призная, в чудо съм се видяла, не знам за какво да се хвана.

— Слава богу. Мислех си, че си дошла да ме питаш за жената долу — отвърна Познер. — И тогава щеше да се наложи да ти съобщя новината, че не съм Меркурий и нямам крилца на краката.

— Не е изключено двата случая да са свързани. Намерихме по труповете еднакви косми — много странни. Човешки, Лари.

Той мисли дълго.

— Нещо не разбирам — призна си накрая. — И колкото и да ми е неприятно, не мога да ти съобщя нищо, което да е толкова сензационно.

— И имаш ли какво изобщо да ми съобщиш?

— Да започнем от пробите на пръстта в контейнера. При поляризираната светлинна микроскопия открихме обичайните неща — кварц, пясък, диатомит, кремък, химични елементи като желязо и алуминий. И какви ли не боклуци. Стъкло, люспи боя, разложени зеленчуци, косми от гризачи. Нали си представяш какви чудесии има в товарните контейнери. И навсякъде диатомеи. Единственото интересно нещо е разликата, която установих при анализа на диатомеите от пода на контейнера и диатомеите по трупа и отвън по дрехите. Има и сладководни, и от морска вода.

— Логично е, ако корабът е отплавал от река Шелда в Антверпен и после е прекосил океана — отбелязах аз.

— Затова пък откъм опакото на дрехите има само сладководни диатомеи. Няма как да са полепнали, освен ако онзи хубостник не си е прал дрехите и чорапите, дори бельото в някоя река или езеро. А нещо не ми се вярва да е прал панталон „Армани“ и да си е мил обувките от крокодилска кожа в река или езеро, или пък да е плувал направо с дрехите. Тоест, сладководните диатомеи са полепнали по кожата, което ми се вижда странно. При тези обстоятелства е естествено отвън по дрехите да има и сладководни, и солени диатомеи. Сигурно се е разхождал по пристанището и палубата и те са полепнали отвън по панталона и ризата. Но откъм опаката страна? Не проумявам.

— А костта от гръбначния стълб? — поинтересувах се аз.

— Сладководни диатомеи. Значи вероятно се е удавил в реката в Антверпен. По косата му също имаше само сладководни диатомеи. — Познер разшири очи и ги разтърка, сякаш са много уморени. — Умът ми не го побира. Диатомеи, за които няма обяснение, странна бебешка коса и костта от гръбначния стълб. Точно като вафла „Орио“. От едната страна шоколад, от другата — ванилия, с шоколадово-ванилов пълнеж в средата и цяла камара ванилия отгоре.

— Спести ми сравненията, Лари. И бездруго съвсем се обърках.

— И как си го обясняваш?

— Мога да правя само предположения.

— Я да чуем!

— Ще има по главата само сладководни диатомеи, ако тя е била потопена в речна вода — подхванах аз. — Ако е натикан с главата напред в бидон със сладка вода на дъното. Натикваш някого с главата напред в бидон от онези, двайсетлитровите, с каквито например ни карат перилните препарати. Огромни са, стигат чак до кръста и са много стабилни. Няма как да ги преобърнеш. Може да са го удавили и в най-обикновена кофа, ако са го натискали силно.

— Ще почна да сънувам кошмари — възкликна Познер.

— Не чакай пътищата да се заледят отново, тръгни си по-рано — посъветвах го аз.

Марино ме откара вкъщи и аз взех със себе си и стъкленицата с формалина, понеже още не губех надежда, че плътта в нея има да ми казва нещо. Смятах да я сложа върху бюрото в кабинета и от време на време да надявам ръкавиците и да я проучвам, точно както археологът се мъчи да разчете грубите, почти заличени символи върху камъка.

— Ще влезеш ли? — попитах аз Марино.

— Пейджърът непрекъснато звъни, а не мога да разбера кой ме търси — отвърна той, после го вдигна до лицето си и присви очи.

— Защо не включиш лампичката? — предложих му.

— Сигурно е някой кретен, който се е отрязал така, че не може да набере правилно — отсъди Марино. — Ще хапна нещо, ако ме поканиш. После ще бягам.

Докато влизахме в къщата, пейджърът му иззвъня отново. Той го грабна отчаян и го откачи от колана си, сетне го наклони, за да вижда екранчето.

— Пак не се вижда нищо. Какво е това петстотин и три? Знаеш ли такъв номер? — попита, вече вбесен.

— Да, такива числа има в домашния телефон на Роуз — отвърнах аз.