Френски акцент

22.

Ателието на Пит се падаше веднага след козметичен салон „Кейт“ — беше в малка къща, върху която се мъдреше табела с реклама за някакъв екстрасенс. Спрях до очукан черен пикап, татуиран по калниците с множество лепенки, и начаса се сетих, че е на господин Пит.

Вратата на ателието му се отвори веднага и бях посрещната от мъж с кожа, всеки сантиметър от която над дрехите, включително вратът и главата, бяха покрити с татуировки. Направо настръхнах.

Беше по-възрастен, отколкото бях очаквала, вероятно бе прехвърлил петдесетте, беше слаб, с дълга прошарена коса, прихваната на опашка, и брада. От вида на лицето му човек би останал с впечатлението, че през ден го скъсват от бой. Беше облечен в черно кожено яке, тениска и дънки, към които на верижка бе прихванат портфейлът му.

— Вие сигурно сте Пит — рекох аз и отворих багажника, за да взема найлоновия плик.

— Заповядайте, влезте — покани ме той ведро, сякаш нищо на този свят не бе в състояние да го извади от равновесие или да му развали настроението. Домакинът мина пред нас с Руфин и подвикна: — Такси, седни, момичето ми. — Сетне ни увери: — Не се притеснявайте. По-блага е и от бебешки шампоан.

Тутакси разбрах, че онова, което ще заваря в ателието, няма да ми е особено приятно.

— Не разбрах, че ще доведете още някого — рече Пит и аз забелязах, че върху езика му се мъдри сребърно топче. — Как се казвате?

— Чък.

— Това е един от сътрудниците ми — поясних аз. — Ако има къде да седне, ще ни почака.

Оказа се, че Такси е питбул — кафяво-бял квадрат мускули на четири крака.

— О, да — посочи Пит ъгъла, където имаше телевизор, канапе и фотьойли. — Там клиентите чакат да им дойде редът. Заповядайте, Чък, настанете се удобно. Кажете ми, ако ви трябват дребни за автомата за кока-кола.

— Благодаря — отвърна Руфин, по-тих и от водата.

Не ми хареса как Такси ме гледа. За нищо на света не бих се доверила на питбул, колкото и кротък да е той според притежателя си. Смятах, че кръстоската между булдог и териер не е нищо друго, освен франкенщайнът на кучетата — бях се нагледала на хора, разкъсани от тази порода, особено деца.

— Браво, Такси, дай пупка — подкани гальовно Пит.

Кучето се търкулна по гръб, навири крака във въздуха, а господарят му приклекна и взе да го гали по корема.

— Да ви кажа — погледна той към мен и Чък, — тези кучета са зли само ако собствениците го искат. Всъщност са си големи бебета. Нали, Такси? Кръстих я така, понеже някъде преди година при мен дойде един шофьор на такси, който поиска да му направя татуировка — череп с пречупени кости и името на бившата му жена отдолу. Каза, че в замяна щял да ми подари мъничък питбул. Речено — сторено. Така се сдобих с Такси, нали, моето момиче? Голям майтап, че и аз се казвам Пит, нали? Но нямаме кръвна връзка.

Ателието на Пит представляваше свят, който не познавах и за който не бях и подозирала, а аз съм била на какви ли не места. Стените бяха покрити от горе до долу с така наречените модели. Имаше хиляди индианци, пегаси, лами и змейове, риби, жаби и култови символи, които за мен не означаваха нищо. Навред се мъдреха сентенции на Пит от рода на „Не вярвай на никого“ или „Бях тук, чуках и си вдигнах чуковете“. От полиците и масичките ми се зъбеха пластмасови черепи, въргаляха се цели камари списания с татуировки, та смелчаците да ги разглеждат, докато им дойде редът за иглата.

Колкото и да е странно, онова, което само допреди час би ми се сторило възмутително, сега изведнъж придоби измеренията на истинско верую. Хора като Пит и вероятно повечето му клиенти отхвърляха всичко и всички, оспорили им правото да са такива, каквито искат. Съвсем неуместно сред всичко това ми се стори парчето кожа, което бях изрязала от мъртвеца и сега носех в стъкленица. Този човек, обличал се в дрехи с марката „Армани“ и носил обувки и колани от крокодилска кожа, сякаш нямаше какво да търси на това място, олицетворение на контракултурата.

— Как е станало така, че сте се захванали с татуировки? — попитах аз Пит.

Чък започна да разглежда моделите, сякаш се намираше в картинна галерия. Оставих найлоновия плик на плота до касовия апарат.

— Покрай графитите — отвърна домакинът. — Използвам много от тази техника и в татуировките, точно както Грайм от Сан Франциско, само да не си помислите, че се мисля за добър, колкото него. Но ако си представите ярките образи, както при графитите, съчетани с по-дръзките линии на старата школа, ще получите представа какво точно правя.

Той почука с пръст върху сложената в рамка снимка на гола жена, усмихнала се свенливо и прикрила предизвикателно с ръце гърдите си. Имаше върху корема си слънце, изгряващо иззад фар.

— Да вземем тази жена тук — продължи Пит, — дойде с гаджето си — искало да й подари татуировка за рождения ден. Започна с ей такава пеперудка върху ханша, беше уплашена до смърт. А после като взе да идва всяка седмица — да съм й направел още и още татуировки.

— Защо? — смаях се аз.

— Човек се пристрастява.

— Значи повечето хора не се ограничават само с една татуировка?

— Онези, които искат само една, държат тя да е на скришно място. Например сърчице на дупето или циците. Демек, татуировката има за тях по-особен смисъл. Или пък са си я направили на пияна глава — случва се и това, но не и в моето ателие. Не се и докосвам до някого, който ми вони на бъчва.

— Ами ако някой има само една татуировка — на гърба? Аз поне не открих друга. Това значи ли нещо? Може ли да се каже, че си я е направил не за да се поперчи, или защото е бил пиян? — поинтересувах се.

— Според мен — да. Гърбът все пак се вижда, освен ако не си събличаш никога ризата. Затова и според мен такава татуировка има някакъв смисъл. — Той надзърна в плика върху плота. — Значи татуировката е от гърба? — попита Пит.

— Две кръгли жълти точици, големи колкото главичката на пирон.

Застанал неподвижно, мъжът се замисли с изкривено лице, сякаш го болеше нещо.

— Със зеници ли са точиците? — рече накрая.

— Не — отвърнах и погледнах Чък да видя дали ни чува.

Той продължаваше да седи на канапето и да разглежда списанията.

— Брей, ама че работа! — възкликна Пит. — Ами сега! Няма, значи, зеници. Не се сещам за нищо без зеници, ако става въпрос за някакво животно или птица. Явно татуировката не е правена по модел. И е свързана с някакъв обичай. — Той размаха ръце, сочейки ателието, сякаш дирижираше собствения си оркестър от възмутителни рисунки. — Това тук са все модели — поясни домакинът, — има обаче и оригинални татуировки, дело на художник, каквито например са татуировките на Грайм. В смисъл, че е достатъчно да погледнеш татуировката, за да разпознаеш стила. Също както при Ван Гог или Пикасо. Аз например веднага ще различа татуировките на Джак Руди или Тин Тин — изключително красиви са, издържани в сиво.

Пит ме заведе в помещение, наподобяващо лекарски кабинет за прегледи. Беше оборудвано с кутия за стерилизиране на инструментите, ултразвуков апарат, хирургически сапун, дезинфектанти, шпатули за натискане на език, цели връзки стерилни игли в големи стъкленици. Машината за татуировки приличаше на уред за електротерапия, имаше и количка с мънички шишенца ярки бои и съдинки за смесването им. Насред всичко това се възправяше гинекологичен стол. Отсъдих, че с ремъците се работи по-лесно върху краката и други части на тялото, за които не ми се мислеше.

Пит разстла върху един от плотовете кърпа и двамата извадихме хирургични ръкавици. Мъжът включи хирургична лампа и я придърпа по-наблизо, а аз махнах капачето на стъкленицата и носът ми веднага усети изпаренията на формалин, които сякаш ме захапаха стръвно. Бръкнах в розовия химикал и извадих парчето кожа. Беше грапаво като гума, а Пит начаса го пое от мен и го погледна на светлината. Започна да го върти и да се взира в него през лупа.

— О, да — каза мъжът. — Видях ги малките гадорийки. Точно така, лапи, стиснали клонка. Абстрахираш ли се от черния фон, ще видиш и перата по опашката.

— Птица ли е?

— Да, птица — потвърди домакинът. — Може би бухал. Нали се сещате, с изпъкнали очи и според мен преди са били по-големи, отколкото сега, издават го сенките, нанесени по-късно, ей тук.

Надвесих се още по-близо, а той ми показа, като описваше кръгчета с пръст под ръкавицата.

— Видяхте ли?

— Не.

— Съвсем слаби са. Очите са с черни кръгове като на бандит и са доста неравни, явно не ги е рисувал обигран човек. Някой се е опитал да ги смали, и то доста, а около птицата има ивички като лъчи. Няма да ги забележите, ако досега не сте работили с такива неща, понеже всичко е много тъмно, в окаяно състояние. Но вгледате ли се, ще видите, че мястото около очите, ако можем изобщо да ги наречем така, е по-тъмно. Да. Колкото повече го гледам, толкова повече се убеждавам, че е бухал, а жълтите точки са нескопосан опит първоначалните очи да се прикрият, като се превърнат в очи на бухал. Или нещо от този род.

Вече различавах ивичките, перата върху тъмния фон, за който говореше и Пит, и как яркожълтите оченца са обточени с тъмно мастило, сякаш някой се е мъчил да ги направи по-малки.

— Човекът си е татуирал нещо с жълти точки, после вече не го е искал и е помолил да му нарисуват отгоре друго — заключи домакинът. — И понеже горният слой на кожата е отишъл, почти цялата нова татуировка — бухалът — се е заличила. Според мен при втората татуировка иглите не са проникнали много надълбоко. Но при жълтите точки са влезли наистина доста навътре. Много по-навътре от необходимото, което иде да подскаже, че татуировките са дело на двама различни художници. — Той отново се взря в парчето кожа. — Всъщност е невъзможно да покриеш докрай стара татуировка — отново подхвана Пит с обясненията. — Но ако си разбираш от работата, можеш да използваш старата татуировка и кожата около нея, за да махнеш окото. Там е номерът. Би могло да се нарече зрителна измама.

— Има ли начин да разберем какво първоначално са представлявали жълтите очички? — попитах го аз.

Пит въздъхна разочарован.

— Наистина жалко, че кожата е в такова окаяно състояние — промърмори той и примига, връщайки кожата върху кърпата. — Майко мила, тия изпарения ще ви вкарат в гроба. Как работите с тях през цялото време?

— Много, много внимателно — отвърнах аз. — Може ли да използвам телефона?

— Ама разбира се.

Минах от другата страна на плота, като не изпусках от очи Такси, разположила се върху легълцето си. Псето ме гледаше вторачено, сякаш ме предизвикваше да направя само още едно движение, за да ми се нахвърли.

— Добро кученце — подхванах с благ гласец. — Пит! Може ли да се свържа с един човек по пейджъра и да му дам телефонния номер?

— Телефонът не е тайна. Можете, разбира се.

— Браво, куче — насърчих Такси и отидох при телефонния апарат.

Псето имаше малки кръгли очички като на акула и масивна триъгълна глава като на змия. Сякаш още бе на първобитния стадий и от зората на времето не бе претърпяло развитие. Спомних си за думите върху кашона в контейнера.

— Възможно ли е да е вълк? — рекох на Пит. — Или дори върколак?

Той отново въздъхна, очите му бяха помръкнали от преумората в събота и неделя.

— Вълците са много разпространени. Нали знаете, груповият инстинкт, вълкът единак — отвърна мъжът. — Но е трудно вълк да бъде покрит с птица, пък била тя и бухал.

— Да — чу се гласът на Марино по телефонната линия.

— Би могло да бъде какво ли не — продължи на висок глас Пит. — Койот, куче, котка. Нещо с козина и жълти очи без гледци. Но сигурно е било малко, щом са го покрили с бухал. Съвсем мъничко.

— Кой дрънка там за козини? — попита грубо Марино.

Обясних му къде съм и защо, а през това време Пит продължи да дърдори и да показва различните модели с космати животинки по стените.

— Страхотно, няма що! — тутакси избухна Марино. — Защо и ти не си направиш татуировка, и бездруго вече си отишла!

— Някой друг път.

— Направо не мога да повярвам, че си се замъкнала сам-сама в ателие за татуировки. Имаш ли изобщо представа какви отрепки се навъртат в такива места? Наркотрафиканти, затворници, пуснати под гаранция, моторизирани банди.

— Не се притеснявай де.

— Как така да не се притеснявам! — продължи да фучи Марино.

Явно беше ядосан за нещо, което не бе свързано с посещението ми в ателието за татуировки.

— Какво се е случило, Марино?

— Нищо, ако не смяташ за случка това, че са ме отстранили временно от работа и са ме оставили без заплата.

— Какво безобразие! — избухнах и аз, макар да знаех, че нямаше да му се размине.

— Брей е на мнение, че е крайно време да ми го изкара през носа. Явно снощи съм й развалил вечерята. Твърди, че още едно провинение и край, щяла да ме уволни. Добрата новина е, че сега умувам с какво точно да се провиня.

— Хей! Елате да ви покажа нещо! — повика ме Пит от другия край на помещението.

— Ще помислим какво да правим — обещах на Марино.

— Да.

Такси не сваляше от мен очи, докато затварях телефона и внимателно я заобикалях. Погледнах модела върху стената и съвсем ми призля. Искаше ми се татуировката, дори и малка, да е на вълк или на върколак, но знаех, че вероятно е на нещо друго. Не понасям, когато някой въпрос остава без отговор, а науката и здравият разум удрят на камък.

Дори не помнех някога да съм се чувствала толкова обезсърчена и сломена. Стените сякаш ме притискаха, а рисунките по тях подскачаха като бесове. Сърцата, прободени с ками, и черепите, надгробните камъни, скелетите, стръвните зверове и страховитите призраци сякаш се бяха впуснали във вихрен танц около мен.

— Защо хората носят символи на смъртта? — повиших глас и Такси надигна глава. — Животът не е ли достатъчно ужасен за тях? Какви са тия, дето искат цял живот да гледат върху ръката си смъртта?

Пит сви рамене — явно изобщо не се притесняваше, че оспорвам изкуството му.

— Като се замислите, докторке — отвърна той, — единственото, от което трябва да се страхуваме, е страхът. Затова и хората искат татуировки за смъртта — за да не се плашат от нея. Точно както при хората, които се страхуват от змии, и затова в зоологическата градина се престрашават да ги докоснат. В известен смисъл носим непрекъснато смъртта в себе си. Не мислите ли, че ще се страхувате от нея повече, ако не я гледате всеки божи ден?

Не знаех какво да му отговоря.

— Ето, носите ми тук парче кожа от мъртвец, сложено в стъкленица, а не се боите от нея — допълни мъжът. — Но ако сега някой влезе и я види, сигурно ще се разпищи или ще се издрайфа. Е, не съм психолог — натърти той, като дъвчеше дъвка, — но наистина си е показателно какво избираме да си татуираме върху тялото. Да вземем вашия покойник. Бухалът ни казва някои неща за него. За онова, което е ставало в душата му. И най-вече от какво се е страхувал, но за това щяхме да разберем повече, ако знаехме какво има под бухала.

— В такъв случай излиза, че повечето ви клиенти се страхуват от пищни голи жени — отбелязах аз.

Пит се замисли върху думите ми, както дъвчеше ожесточено дъвката, сякаш това му помагаше да си ги изясни.

— Не ми е хрумвало — отвърна накрая той, — но всъщност си е точно така. Повечето мъже с татуировки на голи мадами наистина се страхуват от жените. Страхуват се от емоционалната част на връзките си с тях.

Чък беше включил телевизора, бе намалил звука и гледаше Роузи О’Донъл. Бях виждала по труповете хиляди татуировки, но никога не се бях замисляла, че те олицетворяват страха.

Пит почука с пръст върху капачето на стъкленицата с формалин.

— Този приятел се е страхувал от нещо — рече той. — Както виждам, страховете му не са били безпочвени.