Френски акцент

7.

Луси и Джо ми приличаха на привидения, на призраци, които нямаше как да са от плът и кръв. Допреди някакви си осем часа и двете бяха обикаляли улиците на Маями, а сега бяха в обятията ми.

— Просто нямам думи — повторих най-малко пет пъти, докато те оставяха саковете на пода.

— Какво става? — избоботи Марино, пресрещайки ни в хола. — Ама вие какво търсите тук? — попита той Луси, сякаш е направила нещо нередно.

Такъв си беше — не го биваше да изразява обичта си. Колкото по-намусен и язвителен беше, толкова по-щастлив се чувстваше, че вижда племенницата ми.

— Пак ли те уволниха, а? — подметна той.

— Ами ти какво си се издокарал такъв? Защо си в униформа, да не сте си спретнали маскен бал? — засмя се Луси и го подръпна за ръкава на униформената риза. — Или може би се опитваш все пак да ни докажеш, че си истинско ченге?

— Май не познаваш Джо Сандърс, нали, Марино? — попитах го, след като влязохме в кухнята.

— Не — потвърди той.

— Говорила съм ти за нея.

Марино я погледна изненадано. Джо беше с русолява коса с розови оттенъци, с тъмносини очи и тяло като на спортистка — личеше си, че Марино я намира за красива.

— Знае прекрасно коя си — казах на Джо. — Не си мисли, че е груб. Просто си е такъв — недодялан.

— Работиш ли? — попита я Марино, а после извади от пепелника димящата цигара и си дръпна за последно от нея.

— Само когато нямам друг избор — отвърна младата жена.

— И с какво се занимаваш?

— С нищо особено. Предвождам добрите в борбата срещу дрогата.

— Само не ми казвай, че сте колежки с Луси и заедно работите под прикритие в Южна Америка.

— Джо работи в Агенцията за борба с наркотиците — уточни Луси.

— Без майтап? — обърна се Марино към Джо. — Виждаш ми се мъничка, за да се бориш с наркотиците.

— Нали ги знаеш какви са в агенцията, гледат да привличат на работа хора от всички възрастови групи.

Марино отвори хладилника и взе да ровичка вътре, докато не намери бутилка бира „Ред Страйп“. Отвори я и отпи жадно.

— Черпи домакинята — провикна се той.

— Какви ги вършиш, Марино — скастрих го. — Нали си дежурен.

— Вече не съм. Ей сега ще ти покажа защо.

Остави с трясък шишето върху масата и набра някакъв телефонен номер.

— Ти ли си, Ман? — каза в микрофона на радиостанцията. — Да бе. Слушай сега, сериозно ти говоря. Чувствам се като влачен от порой. Как смяташ, ще можеш ли да ме заместиш довечера? Ще ти бъда много признателен.

Марино ни намигна. Изключи връзката, пак натисна един от бутоните върху радиостанцията и набра втори номер. Вдигнаха още след първото позвъняване.

— Брей — оповести заместник-шефката на управлението Даян Брей така, че всички в кухнята я чуха.

— Заместник-шеф Брей, обажда се Марино — пророни той така, сякаш имаше непоносими стомашни болки. — Наистина съжалявам, че се наложи да ви търся вкъщи.

В отговор получи мълчание — моментално и съвсем умишлено бе ядосал пряката си началничка с обръщението „заместник-шеф“. Според протокола всички подчинени се обръщаха към заместниците с „шефе“, а към най-големия шеф — с „полковник“. Не си спечели червени точки и с това, че й се обаждаше вкъщи.

— Какво има? — тросна се Брей.

— Чувствам се ужасно — проплака Марино. — Гади ми се, имам температура и така нататък, да не се впускам в подробности. Няма как, налага се да пазя леглото.

— Не беше особено болен, когато те видях преди няколко часа.

— Повали ме внезапно. Дано не съм пипнал на местопрестъплението някоя бактерия…

Драснах му набързо върху кубчето с листчета „стреп“ и „clostridia“.

— Звъннах на един познат лекар и той ме предупреди, че е възможно, понеже съм бил в непосредствена близост с труп… Нали се сещате, например стреп или кло-сте-ри-да.

— Кога ти свършва смяната? — прекъсна го Брей.

— В единайсет.

Ние с Луси и Джо бяхме морави от напушилия ни смях, който се мъчехме да сподавим.

— Кажи сега как по това време да ти намеря заместник за смяната! — сопна се хладно Брей.

— Вече се свързах с лейтенант Ман от трети участък. Беше така любезен да поеме смяната и да я изкара до края — съобщи й Марино, докато здравословното му състояние се влошаваше главоломно.

— Трябваше да ме предупредиш по-рано! — тросна се Брей.

— Надявах се да си изкарам криво-ляво дежурството, заместник-шефе Брей — заоправдава се Марино.

— Прибирай се. И утре те искам в кабинета си.

— Стига да се чувствам малко по-добре, на всяка цена ще намина, заместник-шефе Брей. Но вие се пазете. Само това оставаше — да заразя и вас.

Тя затвори.

— Какво сладурче — подсмихна се Марино, а ние се запревивахме от смях.

— Доколкото чувам, била голяма злобарка — отбеляза Джо, след като се поокопити и си възвърна дар словото.

— Откъде, интересно, го чуваш? — ахна Марино. — Да не би и в Маями да одумват Брей?

— Аз съм тукашна. Живея на две крачки от Ричмъндския университет.

— Баща ти сигурно е преподавател там? — поинтересува се Марино.

— Той е баптистки свещеник.

— Виж ти! Вероятно е много забавно.

— Да — изчурулика и Луси, — не е ли странно, че Джо е израсла тук, а се запознахме чак в Маями! Та какво ще правиш с тая вещица Брей?

— Нищо — отвърна Марино, след което пресуши бирата и отиде да търси в хладилника още.

— Аз на твое място щях да й натрия носа — отбеляза тя с невероятно самочувствие.

— Да бе. Когато си млад, морето ти е до колене — въздъхна Марино. — Въобразяваш си, че има правда, справедливост, разни тъпи американски мечти. Но ще те видя какво ще правиш, когато станеш на моите години.

— Никога няма да доживея твоите години.

— Луси ми каза, че си бил детектив — обърна се Джо към Марино. — Защо тогава си облечен така?

— Тя е дълга и широка — отвърна Марино. — Искаш ли да ми седнеш на коляното?

— Я да видим дали ще позная. Подлял си вода на някого. Може би дори на самата Брей.

— В Агенцията за борба с наркотиците ли те научиха да мислиш толкова бързо, или просто си ни умничка, въпреки невръстната възраст?

Нарязах гъбите, зелените чушки и лука, после и кашкавала, докато Луси ме наблюдаваше. Накрая не издържах и я погледнах в очите.

— Сутринта веднага след теб ми звънна и сенатор Лорд — пошушна ми тя. — Длъжна съм да добавя, че всички в службата се шашнаха.

— Не се и съмнявам.

— Та той ми каза да хвана първия самолет и да дойда тук…

— Жалко, че не изпълняваш така безпрекословно и моите молби — рекох, усетила как отново съм на път да се разтреперя като листо.

— Каза и че имаш нужда от мен.

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че…

Но млъкнах насред думата, гласът ми секна и аз отново хлътнах в леденостудената непрогледна бездна.

— Защо не ми каза, че имаш нужда от мен?

— Не исках да ти преча. Вечно си заета. Останах с впечатлението, че дори не ти се говори.

— Трябваше само да ми кажеш, че имаш нужда от мен.

— Говореше от клетъчен телефон.

— Покажи ми писмото — рече Луси.