Френски акцент

29.

Все пак приложението към протокола за опита за проникване с взлом в къщата ми успя да стигне до журналистите навреме, та те да пуснат съобщението във вечерните новини в шест в събота. Репортерите взеха да се надпреварват да звънят и на мен, и на Роуз у дома и да ни разпитват надълго и нашироко кой ни е следил.

Не се и съмнявах, че пръст в изтичането на тази „дребна“ информация има Брей. Така тя си бе подсигурила забавление в инак студения унил край на седмицата. Пет пари не даваше, разбира се, че шейсет и четири годишната ми секретарка живее в квартал, където няма на всяка крачка охрана и бариери.

Привечер в събота седях пред запалената камина в хола и от немай-къде пишех статия за едно списание, която трябваше отдавна да предам. Времето не се беше оправило, а аз все не можех и не можех да се съсредоточа. Сигурно вече бяха преместили Джо в болницата към Медицинския колеж на Вирджиния, предполагах, че и Луси е във Вашингтон, но не бях сигурна. Едно обаче беше сигурно. Племенницата ми се сърдеше, а разсърдеше ли се, не искаше и да чува за мен. И това продължаваше с месеци, понякога и цяла година.

Бях се сдържала да не звъня на майка си и на сестра си Дороти, което вероятно ще ви се стори коравосърдечно, но така си бях спестила още опънати нерви и разправии. Но в събота вечерта вече не се стърпях и звъннах на Дороти. Нямаше я вкъщи. След това се обадих и на майка си.

— Не, Дороти я няма тук — отвърна тя. — В Ричмънд е, и щеше да го знаеш, ако си беше направила труда да звъннеш на майка си и сестра си. Луси попада в престрелка, а леля й, видите ли, не бивало да бъде безпокоена…

— Какво, Дороти е в Ричмънд ли? — ахнах невярваща.

— А ти какво очакваш? Тя й е майка.

— Значи и Луси е в Ричмънд.

Мисълта ме проряза като с остър скалпел.

— Затова и майка й замина. Разбира се, че Луси е в Ричмънд.

И аз не знам защо изобщо се учудвах. Дороти беше самовлюбена фукла, която си умираше да разиграва театър и да е център на вниманието, дори и това да означаваше ни в клин, ни в ръкав да се вживее в ролята на майка на дете, за която изобщо не я беше еня.

— Замина вчера, но не искаше да те безпокои и да те моли да остане при теб, понеже ти пет пари не даваш за роднините си — промърмори майка ми.

— Дороти винаги е отказвала да живее при мен.

Сестра ми си умираше за хотелските барчета. Вкъщи при мен щеше да се лиши от възможността да се запознава с нови и нови мъже, най-малкото с мъже, които нямах никакво намерение да деля с нея.

— Къде е отседнала? — попитах. — Луси с нея ли е?

— Никой не ми казва, понеже било много поверително, и сега аз, родната й баба…

Вече не издържах.

— Бързам, майко — казах й.

Направо й затворих и звъннах вкъщи на завеждащия ортопедичното отделение доктор Греъм Уърт.

— Помогни ми, Греъм — примолих се.

— Само не ми казвай, че някой от пациентите в отделението е умрял — отбеляза сухо той.

— Знаеш, Греъм, че нямаше да те моля, ако наистина не беше важно.

В отговор чух тягостно мълчание.

— При теб има една пациентка, приели сте я под чуждо име. Работи за Службата за борба с контрабандата със спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, била е простреляна в Маями. Знаеш за кого ти говоря.

Той пак не каза нищо.

— И племенницата ми Луси е участвала в престрелката — продължих аз.

— Знам за престрелката — рече Уърт. — Съобщиха по новините.

— Тъкмо аз помолих шефа на Джо Сандърс да я преместят в болницата към Медицинския колеж тук. Обещах му, Греъм, лично да се погрижа за нея.

— Чуй ме, Кей — каза Уърт. — Наредено ми е при никакви обстоятелства да не пускам при нея никого, освен най-близките й роднини.

— Никого ли? — възкликнах невярващо. — Дори племенницата ми?

Известно време той мълча, сетне отвърна:

— Неприятно ми е да ти го казвам, но ми е наредено да не пускам най-вече нея.

— Ама защо? Я не се занасяй.

— Сбъркала си адреса, не съм го наредил аз.

Не ми се и мислеше как е реагирала Луси, ако не са я пуснали да види любовницата си.

— Бедрената кост е надробена — обясни моят познат. — Наложи се да слагам метална пластина. Сега е на екстензии, бием й морфин, Кей. Почти през цялото време е в безсъзнание. Пускаме само родителите й. Дори не съм сигурен дали разбира къде се намира и какво й се е случило.

— А раната в главата? — попитах аз.

— На главата й няма нищо, само драскотина.

— А Луси идвала ли е изобщо? Сигурно и сега чака пред стаята. Възможно е с нея да е и майка й.

— Идва през деня. Сама — отвърна доктор Уърт. — Май сутринта. Но се съмнявам още да е там.

— Дай ми поне възможност да поговоря с родителите на Джо.

Той пак си замълча.

— Греъм!

Мълчание.

— За бога! Те са приятелки. Неразделни са.

Мълчание.

— Чуваш ли ме?

— Да.

— По дяволите, Греъм, та те се обичат. Джо може би дори не знае, че Луси е жива.

— Джо знае прекрасно, че племенницата ти е здрава и невредима. И не иска да я вижда — отсече той.

Затворих и се вторачих в телефона. Някъде в проклетия град сестра ми беше отседнала в хотел и знаеше къде е Луси. Разлистих указателя, започнах от „Омни“, „Джеферсън“, очевидните хотели. Не след дълго установих, че Дороти е отседнала в „Бъркли“ в историческата част на града, известна под името Шокху Слип.

Телефонът в стаята й даваше свободно. Имаше куп места в Ричмънд, където милата ми сестричка да се мотае в неделя, затова изхвърчах като тапа от къщата и се метнах на колата. Небето беше похлупено с облаци. Спрях пред „Бъркли“. Още щом влязох вътре, разбрах, че няма да намеря тук Дороти. В малкия изискан хотел имаше барче с приглушено осветление, облечени в кожа столове с високи облегалки и задушевна атмосфера, където се събираше кротка клиентела. Барманът беше облечен в бяло сако и се държа много внимателно.

— Търся сестра си, мислех, че е тук — обясних му аз, после му описах Дороти, но той поклати глава.

Пак излязох навън и прекосих покритата с плочник улица, за да ида в „Тютюн“ — навремето тютюнев склад, сега превърнат в ресторант с външен асансьор от стъкло, и месинг, който непрекъснато се плъзгаше нагоре-надолу през атриума с тучнозелени растения и екзотични цветя. Точно до входа имаше барче с пиано и дансинг и аз начаса съзрях Дороти — седеше с петима мъже на една от масите. Тръгнах право към тях — отдалеч си личеше, че отивам по работа.

Хората по околните маси млъкнаха и впериха в мен очи, сякаш съм въоръжена до зъби и току-що съм нахълтала през летящата врата на някоя кръчма в Дивия запад.

— Извинете — рекох любезно на мъжа вляво от Дороти. — Имате ли нещо против, ако поседна за малко тук?

Той очевидно имаше нещо против, но от немай-къде ми преотстъпи стола си и тръгна към барплота. Другите кавалери на Дороти се размърдаха притеснено.

— Дошла съм да те взема — казах на сестра си, която очевидно бе добре почерпена.

— Ама вижте кой ни е дошъл! — изчурулика тя и вдигна чашата като за наздравица. — Кака. Нека ви запозная — поясни на кавалерите си.

— Замълчи и ме чуй — изшушуках й аз.

— Легендарната ми какичка.

Пийнеше ли, Дороти ставаше невъзможна. Не че пелтечеше или събаряше чашите. Затова пък му отпускаше края и хукваше да прелъстява мъжете. Ставаше и много устата. Срамувах се от поведението й и от начина, по който се обличаше — понякога дори ми се струваше, че ме пародира с дрехите си.

Тази вечер бе в хубаво тъмносиньо костюмче — да си речеш, че е делова жена, но под сакото носеше впита розова блузка с деколте едва ли не до пъпа, от което се подаваха гърдите й. Открай време страдаше, че й били малки. И вечно се разголваше, все едно похотливите погледи на мъжете й вдъхваха самоувереност.

— Дороти — подхванах пак и се наведох — блъсна ме миризмата на „Коко Шанел“, — трябва да дойдеш с мен. Налага се да поговорим.

— Знаете ли коя е тя? — продължи да дърдори сестра ми, докато я гледах, свъсена като буреносен облак. — Главната съдебна лекарка на прекрасния ви щат. Представяте ли си? Кака ми е съдебна лекарка, моля ви се!

— Виж ти! Много интересно — зацъка един от мъжете.

— Какво да ви поръчам? — попита друг.

— И каква според вас е истината за случая Рамзи? Как мислите, родителите ли са го извършили?

— Изгарям от нетърпение някой да докаже, че костите, дето ги намериха, наистина са на Амилия Ърхарт.

— Къде се запиля тая келнерка?

Хванах Дороти за ръката и двете станахме от масата. Едно не може да й се отрече на сестра ми: прекалено горда е, за да направи сцена и да се злепостави. Изведох я в унилата вечер с тъмни прозорци и мъгла.

— Няма да дойда у вас — оповести Дороти, след като се убеди, че не ни чува никой. — И ме пусни най-после!

Затегли се към хотела, аз пък я задърпах към колата.

— Ще дойдеш с мен, трябва да решим какво да правил с Луси.

— Днес я видях в болницата — рече Дороти.

Сложих я да седне на мястото до шофьора.

— Изобщо не спомена за теб — допълни изключително тактичната ми сестричка.

Аз също се качих и заключих вратите.

— А родителите на Джо са големи симпатяги — продължи да бъбри Дороти, а аз подкарах. — Да ти кажа, бях смаяна, че не знаят за Луси и Джо.

— Какво си направила, Дороти? Да не си им казала?

— Е, не с толкова много думи, но им подметнах едно-друго, понеже мислех, че знаят. Ох, много ми е странно тук, толкова е различно от Маями.

Идеше ми да я зашлевя.

— Та след като си побъбрихме, видях, че са големи сухари и няма да одобрят една лесбийска връзка.

— Не употребявай тази дума.

— Какво толкова пък! Те са си такива — лесбийки. Наследници на амазонките от остров Лесбос в Егейско море край Турция. Туркините са много космати. Правило ли ти е впечатление?

— Чувала ли си някога за Сафо?

— То оставаше да не съм чувала за него — тросна се Дороти.

— Не за него, а за нея. Та тя е била лесбийка, понеже е живяла на Лесбос. И е една от най-великите поетеси на древността.

— Бре! Не виждам нищо поетично в тия набити мускулести спортистки. Е, Сандърсови не дойдоха веднага при мен и не ми казаха, че знаят, че Луси и Джо са лесбийки. Изтъкнаха, че Джо е в шок, че е тежко ранена и ако види Луси, пак ще си спомни всичко. Било прекалено рано. Бяха категорични, макар и да се държаха много мило, а когато се изтърси и Луси, се отнесоха възпитано и с нея.

Минах покрай пиацата на такситата.

— Но нали си я знаеш Луси, няма мяра. Седна да се заяжда с горките хорица. Изтърси, че не им вярвала, моля ти се, развика се там като първа грубиянка. Обясних на Сандърсови, че и на нея й се е събрало много и просто е разстроена. Те проявиха разбиране и обещаха да се молят за нея, а после дойде една медицинска сестра, която каза на Луси да си тръгва. А тя като се разфуча, не ти е работа. Но си излезе — каза сестра ми. Погледна ме и добави: — Дори и да ти се сърди, знаем си я, пак ще доприпка при теб, както е правела винаги.

— Как си могла да й причиниш такова нещо? — попитах аз. — Как си могла да застанеш между нея и Джо? Що за човек си?

Дороти се сепна. Усетих я как настръхва.

— Винаги си ревнувала, понеже не си й майка — сопна ми се тя.

Вместо да продължа към къщи, завих по Медоу стрийт.

— Дай да се разберем веднъж завинаги — рече Дороти, вдъхновена от обърнатите чашки. — Ти не си нищо повече от машина, от компютър, от високотехнологичен уред, по каквито толкова си падаш. И човек се пита що за жена ще избере да прекара живота си сред мъртъвци. Сред замразени вмирисани разкапани мъртъвци, повечето от които отрепки.

Пак излязох на магистралата и поех към центъра на града.

— Докато аз! Аз вярвам във взаимоотношенията. Посвещавам времето си на съзидателни начинания, на размисъл и общуване и вярвам, че телата ни са храм, за който трябва да се грижим и с който да се гордеем. Я се погледни! — подвикна тя и млъкна за по-впечатляващо. — Пушиш, пиеш, дори не ходиш на фитнес. Направо не проумявам защо не си дебела и разплута, сигурно защото по цял ден режеш ония ребра и търчиш по местопрестъпления, и стоиш права в моргата. Но да не премълчаваме най-страшното.

Тя се наведе към мен и аз усетих дъха й, вмирисан на водка и застояло.

— Пристегни си колана, Дороти — подканих спокойно.

— Какво направи с дъщеря ми! С единственото ми дете! Така и не роди дете, понеже вечно беше заета. Затова и ми открадна моето — лъхна ме тя на алкохол. — Не биваше изобщо, ама изобщо да й разрешавам да идва при теб. С кой акъл съм я пускала да прекарва при теб лятната ваканция! — хвана се тя театрално с две ръце за главата. — Натъпка й ума с тия твои пушкала и престъпления. Сега Луси не става за нищо. Ти я превърна в компютър още когато беше на някакви си десет години и другите момиченца ходеха по рождени дни, яздеха понита и си намираха нови приятелчета.

Гледах си пътя и не й обръщах внимание — да си излее злобата.

— Защо да си кривим душата, остави я да расте с онази грозотия, недодяланото ченге, дето има обноски на хамалин. Това е единственият мъж, с когото наистина си се сближавала някога. Дано поне не спиш с тази свиня. И колкото и да ми е мъчно за Бентън, той си беше мекотело. Нямаше живец у него, не. Нямаше жълтък в това яйце. Ами да. В тази връзка ти беше мъжът, драга ми госпожо докторке, адвокатке и шефке. И преди съм ти го казвала, и сега пак ще ти го кажа — ти не си нищо друго, освен мъж с големи цици. И всички се хващат на въдицата. Понеже я каква си ми елегантна в тия костюмчета на Ралф Лорен и в тузарския лъскав автомобил. Въобразяваш си, че си много секси с тия цици, вечно си ме потискала и си ми втълпявала, че ми има нещо, понеже моите, видите ли, били мънички. А помниш ли какво каза мама? Връчи ми снимка на космата мъжка ръка и ми рече: „Ето от какво гърдите на жената стават големи“.

— Ти си пияна — казах й аз.

— Когато бяхме момичета, все ме взимаше на подбив.

— Никога не съм те взимала на подбив.

— Заради теб се чувствах глупава и грозна. Момчетата ти се лепяха заради русата коса и гърдите. А и нали ни беше умничка. Пишеше се за най-умната на тоя свят, а на мен се подиграваше, понеже бях силна само по английски.

— Я престани, Дороти.

— Мразя те.

— Не, не ме мразиш, Дороти.

— Няма да ти се хвана и тоя път. Така да знаеш, няма. — Тя заклати глава и размаха пръст току пред лицето ми. — Чу ли, няма. Винаги съм подозирала що за стока си.

Бях спряла пред хотел „Бъркли“, а тя дори не забелязваше. Крещеше и крещеше, а по лицето й се стичаха сълзи.

— Сухарка, бездушна машина — повтаряше сестра ми като курдисана. — И дъщеря ми направи като себе си. Размина се на косъм със смъртта, а пак не иска да ме погледне, гнуси се, моля ви се.

— Я се прибирай в хотела и си отспи — рекох й.

Тя избърса очи и погледна през прозореца, изненадана, че сме пред хотела, сякаш той е космически кораб, току-що приземил се нечуто до нас.

— Не те зарязвам насред пътя, Дороти. Но смятам, че сега-засега е по-добре да не сме заедно.

Сестра ми подсмръкна, гневът й угасна като фойерверки в нощта.

— Ще те заведа в стаята — предложих й.

Тя поклати глава, беше отпуснала безжизнени ръце върху скута си, по посърналото й лице пак се стичаха сълзи.

— Не искаше и да ме види — подхвана нечуто. — В болницата, още щом слязох от асансьора, ме погледна така, сякаш някой й се е изплюл в чинията.

Неколцина души излязоха от „Тютюн“. Познах мъжете, правили компания на сестра ми на масата. Едвам се държаха на крака, кикотеха се, та ги чуваше целият квартал.

— Открай време е искала да прилича на теб, Кей. А знаеш ли какво ми е на мен? — проплака пак сестра ми. — И аз все пак съм човек. Защо не иска да прилича на мен?

Не щеш ли, се пресегна и ми увисна на врата. Захлипа върху рамото ми, тресеше се като листо. Прииска ми се да я обичам. Но не я обичах. Никога не я бях обичала.

— Искам да се възхищава и от мен! — възкликна сестра ми, вдъхновена от алкохола, от чувствата си и от пристрастеността си към театралниченето. — Искам да боготвори и мен! Искам да се фука с мен, както го прави с теб. Искам да си мисли, че съм неотразима и силна, че всички се обръщат и ме гледат, когато влизам в стаята. Искам да си мисли и да говори и за мен онова, което говори за теб. Искам да се съветва и с мен и като порасне, да прилича на мен.

Запалих двигателя и се преместих пред входа на хотела.

— Дороти — казах, — по-себичен човек от теб не съм срещала.