Френски акцент

13.

Залисах се по онова, което вършех, съсредоточих се върху трупа, разложен до такава степен, че почти не приличаше на човешко тяло.

Смъртта бе направила този човек беззащитен, бактериите се бяха изплъзнали от стомаха и червата и бяха проникнали във всички кътчета на тялото, за да го отровят и да го напълнят с газове. Те бяха разрушили стените на клетките и превърнали кръвта в жилите и артериите в зеленикавочерна течност, така че цялата кръвоносна система се виждаше през обезцветената кожа досущ реки и притоци върху географска карта.

Онези части от тялото, които са били покрити с дрехите, бяха в много по-добро състояние, отколкото главата и дланите.

— Да не дава господ да се натъкнеш на него нощем! — възкликна Руфин, вторачен в мъртвеца.

— Какво е виновен той! — рекох аз.

— И знаеш ли, Чъки Бой? — намеси се и Марино. — Когато някой ден умреш и ти, също ще бъдеш такова страшилище.

— Знаем ли къде точно в трюмовете се е намирал контейнерът? — обърнах се аз към Марино.

— На втория или третия ред.

— А какви са били метеорологичните условия през двете седмици на пътуването в открито море?

— Времето е било най-често меко, с температури от петнайсет, най-много двайсет градуса. Тази година изобщо няма зима. Хората пазаруват за Коледа по къси панталони.

— Значи мислиш, че това приятелче е хвърлило топа вече на кораба и някой го е натикал в контейнера? — попита Руфин.

— Не, не мисля такова нещо, Чъки Бой.

— Казвам се Чък.

— Зависи кой ти говори. Я да те видим сега дали ще решиш загадката на деня, Чъки Бой. Ако имаш тонове контейнери, наблъскани като сардини в трюмовете, кажи ми как ще вмъкнеш труп в някой от тях! — засмя се Марино. — Изключено е дори да отвориш вратата. Да не говорим пък, че печатът си беше непокътнат.

Приближих хирургическата лампа и се заех да събирам нишки, косъмчета и други дребни нещица, като работех с пинцети и лупа, а понякога и с тампони.

— Трябва да проверим колко формалин имаме, Чък — подканих аз. — Завчера беше останало съвсем малко. Или вече си се погрижил?

— Още не.

— И гледай да не вдишваш изпаренията — предупреди Марино. — Виждаш какъв е резултатът по мозъците, дето ги държите в стъкленици.

Формалинът е разтвор на формалдехида, силно реактивен химикал, който се използва за съхраняването на органи и части от тялото, а също и на цели трупове, когато е направено анатомично дарение. Той убива тъканта. Действа пагубно на дихателните пътища, кожата и очите.

— Ще ида да проверя за формалина — оповести Руфин.

— Не точно сега — спрях го аз. — Нека първо свършим.

Той махна предпазителя на маркера.

— Я звънни на Клита да провериш дали Андерсън си е тръгнала — рекох. — Не искам да се размотава тук.

— Нека аз — предложи Марино.

— Да ви призная, още се шашвам, видя ли някое маце да преследва убийци — каза Руфин на Марино. — По времето, когато си започнал ти, сигурно не са ги пускали да правят нищо друго, освен да проверяват автоматите по платените паркинги.

Марино отиде при телефонния апарат.

— Свали си ръкавиците — провикнах се подире му, понеже вечно забравяше, колкото и бележки с думите „Чисти ръце“ да му оставях.

Продължих да движа бавно лупата и по едно време спрях. Коленете изглеждаха ожулени и мръсни, сякаш преди да умре, мъжът е коленичил без панталоните върху груба кална повърхност. Проверих и лактите. Те също бяха мръсни и охлузени, но не бях съвсем сигурна, понеже кожата бе в окаяно състояние. Топнах един от памучните тампони в преварена вода, а Марино затвори телефона. Чух как къса нов пакет с чисти ръкавици.

— Андерсън я няма тук — рече той. — Според Клита си била тръгнала преди половин час.

— А какво ще кажеш за жените, дето вдигат тежести? — попита Руфин Марино. — Видя ли колко мускулести са ръцете на Андерсън?

Използвах петнайсетсантиметровата линийка за скала и се заех да правя снимки с трийсет и пет милиметровия фотоапарат и макрообектива. Под мишниците намерих още места, които ми се видяха мръсни, и с тампон взех проби и оттам.

— Дали, когато корабът е отплавал от Антверпен е имало пълнолуние? — ме попита Марино.

— Ако искаш да преуспееш в света на мъжете, сигурно не бива да им отстъпваш по сила — продължи Руфин.

Водата струеше все така неуморно, стоманата дрънчеше от допира до стомана, лампите по тавана бяха толкова ярки, че нищо не хвърляше и най-малката сянка.

— Довечера има новолуние — отвърнах аз. — Белгия е в източното полукълбо, но лунният цикъл май е същият.

— Значи е било пълнолуние — заключи Марино.

Знаех накъде бие, но си замълчах — да му подскажа да не отваря дума за върколаци.

— Та какво се е случило, Марино? Вие с нея да не сте си оспорвали длъжностите на канадска борба? — подсмихна се Руфин, както срязваше връзката около купчина хавлиени кърпи.

Очите на Марино наподобяваха двойна цев, насочена към младежа.

— И би трябвало вече да знаем кой е победил, щом тя сега е детективът, а ти пак си намъкнал униформата — продължи да хихика Руфин.

— На мен ли говориш?

— Чу ме, не се прави на глух — отвърна младежът и плъзна вратичката на един от стъклените шкафове.

— Да ти призная, май остарявам — каза Марино, после грабна шапката от главата си и я запокити върху таблата. — Вече недочувам. Но ако не се заблуждавам, ми се стори, че се опитваш да ме взимаш на подбив.

— Какво мислиш за железните жени по телевизията? Ами за жените, които играят скеч? — знаеше си своето Руфин.

— Я си затваряй плювалника — прекъсна го Марино.

— Ти, Марино, си ерген. Ще излезеш ли с такава жена?

Руфин открай време мразеше Марино и сега бе решил, че му е паднало да си излее злобата, понеже егоцентричният му свят се въртеше около доста слаба ос. Младежът си въобразяваше, че Марино е повален и ранен и че точно сега е моментът да го изрита.

— Въпросът всъщност е дали такава жена ще излезе с теб? — дрънкаше той като курдисан, без дори да усеща, че не е зле час по-скоро да си плюе на петите и да се изнася от помещението. — И дали изобщо има жена, дето ще излезе с теб?

— Знаеш ли какво, мухльо такъв, ще те посъветвам нещо — не се стърпя Марино. Пластмасовият предпазител пред гневното му лице се бе покрил с пара. — Затваряй си малката гадна уста, докато не ми е целунала юмрука. И прибери раздвоеното си езиче, че ще взема да ти го откъсна.

Чък стана моравочервен тъкмо когато вратите се плъзнаха и при нас дойде Нийлс Вандър, който носеше мастило, тампон и десет картончета.

— Престанете! Още сега! — заповядах на Марино и Руфин. — Или ще ви изритам и двамата.

— Добро утро — поздрави Вандър.

— Кожата се смъква — обясних му аз.

— Тъкмо ще стане по-лесно.

Вандър ръководеше лабораторията за пръстови и други отпечатъци и трудно се плашеше от нещо. Често му се случваше да вади гадини от разложените трупове на мъртъвците, от които трябваше да взима отпечатъци, дори не трепваше и когато при обгорени трупове трябваше да реже пръстите на жертвата и да ги носи в стъкленица горе в лабораторията.

Познавах го още от самото начало, откакто бях постъпила на работа тук, и той сякаш изобщо не остаряваше и не се променяше. Беше си все така плешив, висок и кльощав, почти се губеше в бялата лабораторна престилка, която се вееше, докато той сновеше нагоре-надолу по коридорите.

Сега си сложи латексови ръкавици и вдигна лекичко дланите на мъртвеца, после взе да ги върти и да ги оглежда.

— Най-лесно ще бъде, ако смъкнем кожата — реши той.

При разложени трупове като този горният слой кожа по дланите се смъква като ръкавица — всъщност го наричаме точно така, ръкавица. Вандър работеше чевръсто — свали кожата от всяка длан, като внимаваше да не я разкъса, и я надяна върху латексовите ръкавици. После топна един по един пръстите в мастилото и ги притисна към картончетата. Махна мъртвата кожа от ръцете си, положи я предпазливо върху хирургическото легенче, сетне смъкна и ръкавиците и пак се качи в лабораторията.

— Сложи това във формалин, Чък — кимнах към кожата. — Трябва да я запазим.

Свъсен като буреносен облак, той отвъртя капачето върху пластмасовото шише.

— Хайде да го обърнем — подканих аз.

Марино ни помогна да сложим трупа с лицето надолу. Намерих още кал и мръсотия, най-вече по таза, и отново взех с тампон проби. Не видях рани, само в горната част на дясната плешка имаше петно, по-тъмно от кожата наоколо. Взрях се в него през лупата, като се опитвах да спра мисловния си процес — правех го винаги, когато търсех някакви наранявания, следи от ухапване и други трудно доловими следи и улики. Все едно се спусках с водолазен апарат във вода, където не се вижда почти нищо. Единственото, което различаваш, са сенки и смътни силуети и не ти остава друго, освен да чакаш да се натъкнеш едва ли неслучайно на нещо.

— Ти забелязваш ли нещо тук, Марино? Или само ми се привижда? — попитах аз.

Той пак вдъхна от тубичката „Викс“ и се надвеси над масата. Започна да се взира напрегнато.

— И аз не знам. Не съм сигурен — рече накрая.

Избърсах кожата с мокра кърпа и външният слой, или епидермисът, се смъкна. Плътта отдолу, или дермисът, наподобяваше наквасена с вода кафява нагъната мукава, напръскана с черно мастило.

— Татуировка — отсякох аз. Бях почти сигурна. — Мастилото прониква в дермиса, но не различавам никаква рисунка. Само едно огромно петно.

— Като големите морави родилни петна, каквито имат някои хора — допълни Марино.

Надвесих се още по-ниско с лупата и нагласих хирургическата лампа, за да свети най-ярко. Руфин търкаше като ненормален един от плотовете от неръждаема стомана, като от време на време пъшкаше.

— Я да опитаме с ултравиолетови лъчи — реших аз.

Работеше се лесно с широкообхватната ултравиолетова лампа, която наподобяваше ръчните скенери по летищата. Намалихме осветлението и отпърво опитах с дългите ултравиолетови вълни, като държах лампата досами участъка, който ме интересуваше. Не светна нищо, но като че изникна бледа морава сянка и аз се запитах дали не виждаме бяло мастило. В ултравиолетовата светлина всичко бяло, например чаршафът върху оставената наблизо количка, грееше като сняг на лунна светлина и понякога отразяваше виолетовите оттенъци на лампата. Приплъзнах селектора и опитах с късите вълни. Не видях особена разлика.

— Осветлението — рекох.

Руфин го включи.

— Мислех си, че мастилото за татуировки свети като неон — обади се Марино.

— Само флуоресцентното — поправих го аз. — Но тъй като големите концентрации на йодид и меркурий са вредни за здравето, тези мастила вече не се използват.

Минаваше пладне, когато най-сетне се заех с аутопсията: направих разрез с формата на буквата „У“ и махнах ребрата откъм предната страна. Намерих каквото, общо взето, бях и очаквала. Органите бяха меки и направо се разпадаха при допир, затова и трябваше да внимавам много, докато ги меря и разрязвам. Не можех да кажа кой знае какво за коронарните артерии, освен че няма оклузия. Не бе останала и капчица кръв, само в плевралната кухина открих течност от разложението. Мозъкът също се беше втечнил.

— Прати проби от мозъка и течността за анализ в токсикологията — нека видят има ли алкохол — наредих на Руфин.

Урината и жлъчната течност се бяха просмукали през кухите органи и от тях, както и от стомаха, не бе останало нищичко. Но щом откъснах малко плът от черепа, ми се стори, че съм открила отговора. От двете страни на слепоочната кост имаше петна.

Макар и да не можех да сложа окончателна диагноза, докато не получех резултатите от токсикологията, бях почти сигурна, че човекът се е удавил.

— Моля? — зяпна ме Марино.

— Виждаш ли ей тези петна? — показах му аз. — Огромни кръвоизливи, вероятно ги е получил, докато се е давел и се е мъчел да се измъкне.

Иззвъня телефонът, Руфин отиде да вдигне слушалката, без да си дава зор.

— Кога за последен път си работил с Интерпол? — попитах аз Марино.

— Преди пет-шест години — един беглец от Гърция се беше сбил в кръчма на Хъл стрийт.

— И тук явно няма да се справим без съдействие от чужбина. Ако мъжът е обявен за издирване във Франция, Англия, Белгия, някъде другаде, ние тук, в Ричмънд, така и няма да разберем, освен ако Интерпол не го свърже с някого в компютърната си система.

— Ти разговаряла ли си с хората от Интерпол? — поинтересува се той.

— Не. Това е ваша работа.

— Ония кретени, моите колеги, дават мило и драго да работят по случай, разследван и от Интерпол, но попиташ ли ги какво е Интерпол, се оказва, че нямат и най-малка представа — каза Марино. — Да ти призная, хич и не искам да си имам вземане-даване с тия от Интерпол. Плашат ме не по-малко от негодниците в ЦРУ. По-добре хич и да не узнават, че ме има на белия свят.

— Я не ставай за смях, Марино. А ти знаеш ли какво означава Интерпол?

— Да. Тайни агенти.

— Това е съкращение от „international police“ — „международна полиция“. Целта е полицаите от страните членки да работят съвместно, да обменят опит и да си съдействат. Същото, което искаш да правиш и с колегите от управлението.

— Само не ми казвай, че и там работят такива като Брей.

Извърнах очи към Руфин, който още беше на телефона. С когото и да разговаряше, гледаше да си остане само между тях двамата.

— Това е мрежа за борба с престъпността навсякъде по света… Да ти призная, и аз не знам още колко ще издържа. Този келеш не само ми прави напук, ами и изобщо не го крие — промърморих аз, без да откъсвам очи от Руфин, който най-после затвори.

Марино също го изгледа кръвнишки.

— Интерпол разпространява бюлетин с цветни листове за издирвани или безследно изчезнали хора, в него се съдържат и предупреждения, запитвания — продължих разсеяно, а Руфин натъпка една от кърпите в задния джоб на лабораторния панталон и извади от чекмеджето брояча за хапчета.

Седна на високия стол пред една от стоманените мивки — беше с гръб към мен. Отвори кафява книжна кесия с номера на разследвания случай и извади отвътре опаковка адвил, както и две флакончета лекарства с рецепта.

— Труповете с неустановена самоличност са върху черните листове в бюлетина — поясних аз. — Това най-често са избягали престъпници с връзки в чужбина. Чък, защо вършиш това точно тук?

— Нали ти казах, трябва да наваксвам. Никога с труповете не са пристигали и толкова много хапчета, доктор Скарпета. Все изоставам. Стигна до шейсет-седемдесет и точно тогава звънва телефонът, а после трябва да почвам отначало.

— Да бе, Чъки Бой — намеси се Марино. — Виждам защо се объркваш толкова лесно.

Руфин си засвирука.

— Какво изведнъж се развесели такъв? — попита подразнен Марино, а Руфин продължи да реди с пинцетите хапчетата върху синьото пластмасово легенче.

— Трябва да вземем пръстови отпечатъци, да направим снимки на зъбите, да съберем всичко, с което разполагаме, за да им го пратим — казах на Марино, докато взимах късче от мускулната тъкан на бедрото, за да изследваме ДНК.

— Да го пратим на кого? — не ме разбра той.

Вече започвах да се отчайвам.

— На Интерпол — троснах се.

Телефонът иззвъня отново.

— Я вдигни ти, Марино! Сега броя.

— Много важно, че броиш — подвикна той на Руфин.

— Слушаш ли ме? — погледнах аз към Марино.

— Целият съм слух — потвърди той. — Свръзката в отдел „Криминални разследвания“ в щатското полицейско управление беше едно сержантче, което вечно си придаваше важност — веднъж, помня, го поканих да пийнем бира и да хапнем нещо с другите момчета в полицейската кръчма или в „Чети“. Колкото от любезност, разбираш ли, а оня, моля ти се, дори не промени тона, сигурен съм, че ме записваше.

Работех върху част от гръбначния стълб — щях да я изчистя със сярна киселина и да дам да проверят с микроскоп дали има диатомеи, каквито се срещат във водата навсякъде по света.

— Но съм му забравил името — продължаваше да разказва Марино. — Той взе цялата информация, свърза се с Вашингтон, а от Вашингтон се свързаха с Лион, където им е седалището на тайните агенти. Доколкото съм чувал, работели в някаква страховита сграда на път, който го нямало върху никакви карти, в нещо като пещерата на Батман. Огради, по които тече електричество, остра като бръснач бодлива тел, тежка порта и пазачи, въоръжени с картечници, и така нататък.

— Попрекалил си с филмите за Джеймс Бонд — укорих го аз.

— Изобщо не ги гледам, откак Шон Конъри спря да се снима в тях. Днес филмите не струват нищо, пък и по телевизията няма какво да гледаш. Чудя се защо изобщо си играя да включвам телевизора.

— Няма да е зле от време на време да четеш по някоя и друга книжка.

— Доктор Скарпета! — извика Чък, след като затвори. — Обади се доктор Купър. Съдържанието на алкохол в течността е нула нула осем, а в мозъка няма нищо.

0,08 не значеше много, понеже в мозъка не бе установено наличието на алкохол. Преди да умре, мъжът може би беше пил или това бе спирт, появил се под въздействието на бактериите вече след смъртта. Не разполагахме с други течности, с които да сравняваме, например с урина, кръв или пихтиестата маса около окото, известна като стъкловидно тяло, а това не бе никак добре. Ако 0,08 бе истинското равнище на алкохола, това показваше ако не друго, то поне, че мъжът е бил пийнал и, следователно, по-уязвим.

— Какво ще напишеш като причина за смъртта? — полюбопитства Марино.

— Остра форма на морска болест — изкиска се Руфин.

— Знаеш ли, вече наистина ми лазиш по нервите — не се стърпя Марино.

— Причина за смъртта — неустановена — рекох аз. — Начин на настъпване на смъртта — убийство. Това не е някакъв злочест докер, случайно заключен в контейнер. Трябва ми хирургическа кювета, Чък. Остави я ей там, на плота, и до довечера трябва да поговорим.

Очите му се стрелнаха като врабчета.

Смъкнах ръкавиците и звъннах на Роуз.

— Порови, ако обичаш, в архива, и ми намери коркова дъска — заръчах на секретарката.

От службата за безопасност на труда бяха решили, че всички дъски, върху които режем, трябва да са с тефлоново покритие, понеже другите предавали заразите. Тези тефлонови покрития наистина бяха удобни, когато за пациент имаш жив човек или месиш тесто. Подчиних се на разпореждането, но нямах намерение да изхвърлям старите дъски.

— И няколко щифта — допълних. — В горното дясно чекмедже на бюрото ми трябва да има пластмасова кутийка. Освен ако някой не е задигнал и нея.

— Ей сега ще проверя — обеща Роуз.

— Доколкото си спомням, дъските са на горната полица в дъното на складовото помещение при кашоните със старите наръчници по съдебна медицина.

— Нещо друго?

— Луси сигурно не се е обаждала? — поинтересувах се аз.

— Засега не. Ако се обади, ще ви намеря.

Позамислих се. Вече минаваше един часът. Луси бе слязла от самолета и би трябвало да се е обадила. Пак ме плиснаха мрачни мисли и страх.

— Прати цветя в службата й — заръчах на секретарката. — С бележка: „Благодаря за посещението, обичам те, леля Кей“.

Мълчание.

— Там ли си? — попитах аз Роуз.

— Сигурна ли сте, че искате да напиша това? — попита жената.

Аз се подвоумих.

— Напиши й, че я обичам и й се извинявам — отвърнах накрая.