Френски акцент

8.

Оставих ножа върху дъската и си избърсах ръцете в кърпата. Погледнах Луси и тя видя болката и страха в очите ми.

— Искам да го прочета само с теб — каза ми.

Кимнах, двете отидохме в спалнята и аз извадих писмото от сейфа. Седнахме на леглото и мярнах пистолета модел „Зиг зауер 232“ в кобура върху глезена й, подал се изпод десния крачол. Волю-неволю се усмихнах при мисълта какво би казал Бентън, ако можеше да види отнякъде това. Той безспорно щеше да поклати глава. Щеше да се прави на психоаналитик, а ние щяхме да се превиваме от смях.

Но хуморът му нямаше да е безпочвен. Давах си сметка и за тъмната, зловеща страна на онова, което виждах. Луси открай време беше запалена поклонница на самоотбраната. Но след убийството на Бентън вече стигаше до крайности.

— Вътре в къщата сме — рекох й. — Защо не оставиш глезена си да почине?

— Свикваш с нещо, само ако го носиш често — отвърна племенницата ми. — Особено пък неръждаема стомана. Тя тежи много повече.

— Защо тогава изобщо я носиш?

— Предпочитам я. Нали знаеш, и в Маями е влажно.

— Докога, Луси, ще работиш под прикритие? — изпелтечих аз.

— Лельо Кей! — отвърна умолително тя и ме погледна в очите, после ме хвана за ръката. — Хайде да не почваме пак.

— Аз само…

— Знам. Не искаш някой ден да получиш такова писмо и от мен.

Дланите й не трепнаха, докато тя държеше жълтеникавия лист.

— Не говори така — рекох със свито сърце.

— И аз не искам да получавам такива писма от теб — добави племенницата ми.

Думите на Бентън бяха все така силни и живи, както и сутринта, когато сенатор Лорд ми бе донесъл писмото, и аз отново чух гласа на Бентън. Видях лицето му, любовта в неговите очи. Луси четеше много бавно. Стигна до края на писмото и известно време сякаш бе изгубила дар слово. Сетне рече:

— Само да си посмяла да ми пращаш такова нещо! Само да си посмяла! — Гласът й трепереше от мъка и гняв. — За кой дявол? Само за да разстройваш отново някого ли? — рече тя и стана от леглото.

— Знаеш, Луси, какво има предвид Бентън — казах й, докато бършех сълзите си, после я прегърнах. — Дълбоко в себе си знаеш.

Занесох писмото в кухнята и го дадох на Марино и Джо — да го прочетат и те. Марино само погледна през прозореца към вечерния мрак, отпуснал безжизнено ръце върху коленете си. Джо се изправи и започна да кръстосва из стаята — и тя не знаеше къде да се дене.

— Аз ще тръгвам — повтори тя, ние обаче я спряхме. — Искал е да се съберете вие тримата. Излишна съм.

— Ако те познаваше, щеше да иска и ти да си с нас — възразих аз.

— Никой да не мърда оттук — отсече Марино, сякаш беше в стая, пълна със заподозрени. — Ще останем всички. Така де! — Стана от стола и разтърка лицето си длани. — По-добре Бентън да не го беше правил — погледна ме той. — Ти, докторке, ще постъпиш ли така с мен? Защото ако си си наумила да го правиш, отсега ти казвам да си го избиеш от главата. Не са ми притрябвали думи от криптата, след като си идеш.

— Я да я слагаме тая пица — подканих аз.

Излязохме във вътрешния двор, аз разстлах тестото върху намазана с масло хартия и я сложих върху скарата. Излях отгоре соса и насипах късчетата месо, зеленчуците и кашкавала. Марино, Луси и Джо седнаха на металните люлеещи се столове, понеже не им давах да ми помагат. Опитаха се да водят някакъв разговор, но явно не се получаваше — бяха прекалено развълнувани. Поръсих пицата със зехтин, като внимавах да не пада върху въглените.

— Според мен не е пожелал да се съберете, за да стоите с увесени носове — рече накрая Джо.

— Няма такова нещо, изобщо не съм увесил нос — възрази Марино.

— Нямало такова нещо, моля ви се! Я се погледни колко потиснат изглеждаш — възкликна Луси.

— Че за какво да съм потиснат, всезнайке такава?

— За всичко.

— Мен поне не ме е страх да си призная, че ми е мъчно за Бентън.

Луси го погледна недоумяващо. Явно го беше засегнала по болното място.

— Не мога да повярвам на ушите си! — рече му.

— По-добре да повярваш. Той е единственият баща, когото си имала, а не съм те чувал да кажеш и веднъж, че ти е мъчно за него. Защо? Защото още смяташ, че ти носиш вината, нали?

— Ама какво те прихваща?

— Знаеш ли какво, агент Луси Фаринели? — не мирясваше Марино. — Нямаш никаква вина. За всичко е виновна Кари Гретхен и колкото и да се опитваш да си я избиеш от главата, тази негодница никога няма да бъде мъртва за теб. Така е, когато мразиш някого и в червата.

— А ти не я ли мразиш? — би отбой Луси.

— Дали я мразя ли? — Марино пресуши остатъка от бирата. — Мразя я много повече, отколкото ти.

— Според мен Бентън надали е искал да седим тук и да спорим кой я мрази повече — прекъснах ги аз.

— А ти, доктор Скарпета, как се справяш? — попита Джо.

— Викай ми Кей — подканих за кой ли път. — Просто продължавам да живея нататък. Не ми остава нищо друго.

Думите прозвучаха кухо и изтъркано дори в моите уши. Джо се надвеси над светлината от огъня и ме погледна, сякаш знаех отговора на всички въпроси, които си е задавала някога през живота.

— Как издържаш? — попита тя. — Как изобщо хората издържат? Всеки божи ден се натъкваме на какви ли не страхотии, а продължаваме нататък. Все ни се струва, че това няма да се случи на нас. Щом затворим вратата, смятаме, че вече не ни се налага да гледаме петното, останало върху пода, след като нечия жена е била изнасилена и убита, след като нечий съпруг е бил прострелян в главата. Втълпяваме си, че само работим по един или друг случай и самите ние никога няма да се превърнем в случаи. Вие обаче не сте толкова лековерни. — Тя замълча, все така надвесена в светлината на огъня, който играеше със сенките си върху лицето й, твърде младичко, за да принадлежи на човек, измъчван от толкова много въпроси. — Откъде черпиш сили? — попита Джо отново.

— Човешкият дух е много издръжлив.

Не знаех какво друго да й кажа.

— Е, аз пък се страхувам — натърти Джо. — Все си мисля какво ще правя, ако се случи нещо на Луси.

— Нищо няма да ми се случи — възкликва племенницата ми.

Изправи се и целуна Джо по главицата. Прегърна я и дори Марино да бе изненадан от това неприкрито проявление на отношенията им, не го показа с нищо. Познаваше Луси от десетгодишна, в известен смисъл тъкмо той й бе повлиял, та тя да се посвети на борбата с престъпността. Беше я научил да стреля. Беше й разрешавал да обикаля по време на дежурствата му улиците на града, дори я бе слагал зад волана на някои от свещените си пикапи. Щом осъзна, че тя не се влюбва в мъже, се държа като пръв двуличник, вероятно защото се опасяваше, че не й е повлиял достатъчно в онова, което според представите му е най-важно. Не бе изключено дори да се е обвинявал. Това беше преди много години. Вече не помнех кога за последен път е изрекъл някоя от сухарските си тесногръди забележки за сексуалните й предпочитания.

— Ти обаче всеки божи ден се натъкваш на смъртта — знаеше си своето Джо. — Тя не ти ли напомня непрекъснато какво се е случило? Просто не искам… не искам да се страхувам толкова много от смъртта.

— Не разполагам с магическа формула — отвърнах аз и се изправих. — Знам само, че човек се научава да не се замисля много-много.

Пицата вече цвърчеше върху скарата и аз я махнах с голяма лопатка.

— Замириса на вкусно — отбеляза Марино и се огледа притеснено. — Дали ще стигне за всички?

Направих втора, после трета пица, сетне запалих огъня в камината в хола и се разположихме пред нея, без да включваме осветлението. Марино продължи с бира. Ние с Луси и Джо отпивахме от бялото бургундско вино, хладно и дъхаво.

— Май е крайно време да си намериш някого — подхвана Луси с лице, озарено от трепкащите пламъци.

— Дрън-дрън! — избухна Марино. — Какво те прихвана? Да не си решила да ставаш сватовница? Ако иска да сподели нещо лично, ще го стори, без да я подканяш. Бива ли да питаш такива работи! Не е честно от твоя страна.

— Животът е пълен с неправди — подсмихна се Луси. — А дори и да се правя на сватовница, на теб какво ти влиза в работата?

Джо се беше вторачила в огъня, без да проронва и дума. Вече започваше да ми писва от тези словесни престрелки. Дори си мислех, че сигурно щеше да е по-добре да бях прекарала вечерта сама. Дори Бентън не беше винаги прав.

— Помниш ли, когато Дорис те заряза? — продължи да му натяква Луси. — Какво щеше да ти е, ако никой не те бе попитал как се чувстваш? Дали не си се отчаял съвсем? Ти самият си мълчеше, не казваше нищо. Същото беше и когато те зарязваха всички идиотки след нея. Всеки път, когато някоя ти биеше шута, приятелите трябваше да ти вадят думите едва ли не с ченгел.

Марино тресна шишето толкова силно върху ръба на камината, че ми се стори, че плочата се пукна.

— Май не е зле най-после да пораснеш — отвърна той. — Нима ще чакаш да станеш на трийсет години, за да престанеш да се вдетиняваш? Ще си взема още една бира. — Стана и се запъти към вратата. — Ще ти кажа още нещо — подметна той през рамо, преди да излезе от хола. — Хич не си въобразявай, че си нещо повече от мен само защото караш вертолети, занимаваш се с програмиране и ходиш на бодибилдинг.

— Изобщо не съм твърдяла, че съм по-добра от теб — провикна се подире му Луси.

— Друг път не си твърдяла! — отвърна Марино вече от кухнята.

— Разликата между теб и мен е, че аз правя в този живот онова, което искам — не се даваше племенницата ми. — Не приемам никакви ограничения.

— Съвсем се оля, агент Дрънкалова.

— А, настъпих те, значи, по мазола — подметна Луси, щом той се върна в хола. — Аз съм федерална агентка и се боря с голямата престъпност по големите улици на света, докато ти пак си надянал униформата и по цяло денонощие бдиш като квачка над ченгетата, да не би да сгазят лука.

— А ти си падаш по пищовите, понеже ти е криво, задето си нямаш член.

— За какво, интересно, ми е притрябвал член? За да приличам на триножник ли?

— Я престанете! — възкликнах аз. — До гуша ми дойде от вас! Засрамете се най-после! Може ли през цялото време… да се ръфате като куче и котка…

Млъкнах, защото усетих как се задавям от сълзите. Бях решила да правя, да струвам, но да не губя самообладание, а с ужас виждах, че мъката е по-силна от мен. Извърнах очи. Настана тягостно мълчание, чуваше се само как огънят пука. Марино се изправи и махна предпазната решетка. Разръчка огъня и сложи още една цепеница.

— Мразя я тази Коледа — рече Луси.