Френски акцент

24.

Марино ме пресрещна пред входа на магазина. Влязохме вътре и първия човек, на когото се натъкнахме, беше Андерсън. Стоеше пред щанда и увиваше в кафява амбалажна хартия празното чекмедже на касовия апарат, а един от криминалистите — Ал Егълстън, нанасяше върху апарата праха, с който се взимат пръстови отпечатъци. Щом ни видя, Андерсън се изненада и посърна.

— Какво търсите тук? — нахвърли се тя на Марино.

— Наминах да си взема бира. Как си, Егълстън?

— Криво-ляво, Пийт.

— Още не сме готови за вас — каза вече на мен Андерсън.

Не й обърнах внимание, само се запитах колко ли бели е успяла да направи. Слава богу Егълстън се бе заел с важното. Веднага забелязах стола, преобърнат зад щанда.

— Така ли беше, когато е дошла полицията? — попитах аз криминалиста.

— Доколкото знам, да.

Андерсън се врътна и излезе от магазина, вероятно за да доведе Брей.

— Ама че клюкарка — подвикна Марино.

— И ти не си поплюваш.

По стената зад щанда се аленееха дъги кръв, рукнали от някоя артерия.

— Добре че си дошъл, Пийт, но да знаеш, дърпаш дявола за опашката.

Кървавата диря водеше от щанда по пътеката към склада.

— Я ела, Марино.

— Ей, Егълстън, виж дали няма да намериш някъде малко ДНК от това приятелче. Тури я в шишенце, току-виж сме успели да го клонираме в лабораторията — каза Марино и се насочи към мен. — Така ще разберем кой всъщност е той.

— Нямаш равен като учен, Пийт.

Посочих алените дъги, очертани от кръвта, бликала от сънната артерия на Ким Луонг, докато тя е издъхвала. Кръвта започваше ниско, още от пода, и се издигаше на шест метра, по рафтовете, отрупани с рула тоалетна хартия, книжни салфетки и други домашни потреби.

— Майко мила! — възкликна Марино, проумял за какво става въпрос. — Влачел я е, докато тя е кървяла?

— Да.

— Колко е живяла с такъв кръвоизлив?

— Броени минути — отвърнах. — Най-много десет.

Убитата не бе оставила други следи, освен бледите лъкатушни дири от косата и пръстите й, докато са я влачили по земята. Представих си как убиецът я е теглел за краката, докато ръцете й са наподобявали разперени криле, а разпуснатата коса — пера.

— Влачил я е за глезените — поясних аз. — Убитата е с дълга коса.

Андерсън се беше върнала в магазина и ни наблюдаваше, а на мен ми беше неприятно, че съм принудена да меря всяка своя дума. Но нямах друг избор. През годините бях работила с полицаи, които не умееха да си държат езика зад зъбите, затова волю-неволю се отнасях с тях като с врагове.

— Със сигурност не е издъхнала веднага — отбеляза Марино.

— Това, че сънната ти артерия е разкъсана, не значи, че умираш на място. Дори и да ти прережат гръкляна, пак можеш да звъннеш в полицията — поясних аз. — Не би трябвало жената да е била обездвижена от раната, но явно е станало точно това.

По-нататък по пътеката кървавите дъги по стените вече бяха по-бледи и не стигаха толкова нависоко; направи ми впечатление, че по-малките локвички кръв са се спекли, а по-големите вече също са започнали да изсъхват. Вървяхме по кървавата диря, покрай хладилни витрини, пълни с бира, после влязохме в склада, където криминалистът Гари Хам бе коленичил, а друг негов колега правеше снимки — и двамата бяха с гръб към мен и от тях не виждах нищо.

Заобиколих ги и спрях потресена. Дънките и гащетата на Ким Луонг бяха смъкнати до коленете й, а от ректума й стърчеше химически термометър. Хам ме погледна и застина, сякаш го бях спипала да краде. Бяхме работили заедно години наред.

— Какви ги вършиш! — сопнах се с тон, какъвто той не бе чувал от устата ми.

— Меря й температурата, докторке — отвърна Хам.

— А взе ли проба, преди да слагаш термометъра? Ами ако е била изнасилена анално? — попитах със същия яден глас, а Марино ме заобиколи и погледна трупа.

Хам се поколеба.

— Не, не съм.

— Бива ли такова нещо, смотаняк такъв! — скастри го Марино.

Хам наближаваше четирийсетте, беше висок и хубав, с черна коса и големи кафяви очи с дълги мигли. Не бе кой знае каква философия да поухажваш човек като него и да му внушиш, че е в състояние да върши и работата на съдебния лекар. Хам обаче никога не бе надвишавал правата си. Винаги се бе отнасял с уважение.

— Вкарал си твърд предмет в едно от отверстията на убитата и ако намеря рана, как да я тълкувам? — попитах аз.

Той преглътна.

— Ако намеря контузии в ректума, как да се закълна в съда, че те не са от термометъра? И ако открием ДНК, анализът пак няма да е достатъчно надежден, понеже няма да сме сигурни, че оборудването е било стерилно?

Хам се бе изчервил като домат.

— Имаш ли представа колко улики си заличил, офицер Хам? — не преставах с въпросите.

— Ама аз внимавах.

— Махни се, ако обичаш. Веднага.

Отворих служебното куфарче и ядосана, извадих ръкавиците, които нахлузих припряно. Връчих на Марино електрическото фенерче и се огледах, преди да предприема каквото и да било. Осветлението в склада беше слабо, но все пак видях, че стотиците опаковки бира и газирана вода, накамарени на шест метра височина, са опръскани с кръв. На сантиметри от трупа имаше дамски тампони и хартиени салфетки, дъното на кашоните беше наквасено с кръв. Дотук не личеше по нищо убиецът да се е интересувал от друго, освен от жертвата си.

Приклекнах и се взрях в трупа, като внимавах да не пропусна и едно-едничко петънце и следа. Отпърво не докоснах нищо.

— Божичко, наистина я е скъсал от бой, нали? — отбеляза ченгето, което снимаше с фотоапарата.

Сякаш освирепял див звяр бе затътрил тялото в бърлогата си и там го бе мъчил на воля. Пуловерът и сутиенът на жената бяха разкъсани и смъкнати, обувките и чорапите й бяха изути и метнати встрани. Убитата беше възпълна жена с налети хълбоци и гърди, ала получих някаква представа за лицето й едва след като ми показаха шофьорската й книжка. Ким Луонг беше хубава, със свенлива усмивка и дълга черна лъскава коса.

— С панталон ли беше, когато я намерихте? — попитах аз Хам.

— Да.

— А обувките и чорапите?

— Те бяха изути. Точно както ги виждаш сега. Не сме ги докосвали.

Не се налагаше да вдигам чорапите и обувките, за да видя, че са окървавени.

— Защо ли й е изул чорапите и обувките, а не е пипнал панталона? — учуди се един от полицаите.

— Наистина. Доста странно.

Отново се извърнах към трупа. И по ходилата имаше спечена кръв.

— Ще го огледам по-добре на по-силна светлина, щом го пренесем в моргата.

Но раната от огнестрелно оръжие отпред на врата личеше добре. Куршумът беше влязъл оттук, за да излезе отзад, малко по-вляво. Тъкмо този куршум бе засегнал в сънната артерия.

— Намерихте ли куршума? — попитах аз Хам.

— Извадихме един от стената зад щанда — отвърна той, но не посмя да ме погледне в очите. — Но гилза не сме открили, ако изобщо е имало.

Нямаше и да намерим, ако убиецът бе стрелял с револвер. Само пистолетите изхвърлят гилзи и това е единственото полезно нещо при тях, когато някой ги използва за насилие.

— Къде в стената? — поинтересувах се.

— Ако застанеш с лице към щанда, се пада отляво на мястото, където жената вероятно е седяла на стола зад касовия апарат.

— Раната, през която е излязъл куршумът, също е малко вляво — отбелязах аз. — Ако са стояли с лице един към друг, когато жената е била убита, вероятно трябва да търсите човек, който стреля с лявата ръка.

Лицето на Ким Луонг бе издрано и разранено до неузнаваемост, кожата се бе обелила и смъкнала от множеството удари с някакъв предмет или предмети, оставящи следи с формата на окръжности и линии. По всичко личеше, че жената е била бита и с юмруци. Когато докоснах черепа да проверя за фрактури, под пръстите ми изпукаха натрошени кости. Зъбите на жената също бяха счупени и бяха хлътнали навътре.

— Я подръж — наредих на Марино.

Той пое фенерчето и го насочи, когато завъртях лекичко главата първо надясно, после и наляво, и опипах през косата черепа и врата отстрани и отзад. И там открих охлузвания, останали от кокалчетата на пръстите на нападателя, а също раните с формата на кръгчета и линии.

— Освен че сте й смъкнали гащетата, за да сложите термометъра, местили ли сте я? — попитах отново Хам, защото трябваше да съм сигурна.

— Не сме я пипали, само разкопчахме дънките и свалихме ципа — отвърна той. — Пуловерът и сутиенът си бяха там — посочи Хам. — Разпрани от горе до долу.

— С голи ръце — отбеляза Марино и приклекна до мен. — Якичък е. Жената вече е била мъртва, когато я е дотътрил дотук, нали, докторке?

— Не съвсем. Тъканта е реагирала на нараняванията. Виж тези синини.

— Но за какво му е да скъсва от бой един труп? — недоумяваше Марино. — При всички положения тя не е седяла и не е спорила с него. Не се е съпротивлявала. Достатъчно е да се огледаш, за да го видиш. Нищо не е преобърнато или разместено. Няма кървави отпечатъци.

— Познавал я е — отсече зад мен Андерсън. — Сто на сто я е убил някой, който я е познавал. Инак просто е щял да й тегли куршума, да грабне парите и да духне.

Марино още бе приклекнал до мен, беше се подпрял с лакти на едрите си колене и ми светеше с електрическото фенерче. Погледна нагоре към Андерсън така, сякаш тя има ум колкото един банан.

— Не знаех, че си започнала да правиш и психологически портрети на престъпниците — подметна той. — Да не ходиш на курсове?

— Я ми светни тук, Марино — подканих аз. — Не се вижда нищо.

Фенерчето освети кървав оток върху трупа, който в началото не бях забелязала, понеже цялото ми внимание бе насочено към раните. Всъщност цялото тяло бе на кървави петна и отоци, сякаш някой е рисувал с пръсти по него. Кръвта вече се спичаше и се напукваше. Имаше и косми, същите дълги белезникави косми, полепнали по кръвта.

Посочих ги на Марино. Той се надвеси още по-близо.

— Тихо — предупредих го, да не би да реагира прекалено бурно и да се издаде.

— Ето го и шефа — оповести Егълстън и влезе предпазливо през вратата.

В склада нямаше къде игла да падне, беше задушно. Всичко наоколо изглеждаше така, сякаш е валял кървав дъжд.

— Ще проверим всичко с канапа — рече ми Хам.

— Намерих гилза — рече щастлив Егълстън и я подаде на Марино.

— Ако искаш да си починеш, Марино, аз ще подържа фенерчето — предложи Хам, за да замаже някак непростимия си грях.

— Според мен е очевидно, че жената е лежала тук неподвижно, докато той я е биел — натъртих аз, защото смятах, че е излишно да се мери с канап.

— Но така ще разберем със сигурност — настоя Хам.

Това беше стара френска техника, при която единият край на канапа се прикрепяше към дадено петно кръв, а другият — към източника на кръвта, изчислен с помощта на геометрията. Това се правеше множество пъти, докато се получеше очертан от връвта триизмерен модел, показващ колко удари са нанесени и къде точно се е намирала жертвата.

— Станахме прекалено много маймуни на клона — извиках аз.

По лицето на Марино се стичаше пот. Работеше на педя до мен — долавях топлината и миризмата на дъха му.

— Веднага съобщи на Интерпол — изшушуках му така, че да не ни чуе никой.

— Работата загрубя, а?

— „Спиър 380“. Чувал ли си за такива? — попита Егълстън Марино.

— Да. Нямат грешка. Така наречената „Златна точка“ — отвърна той. — Но кой ще тръгне да убива магазинерки с такава чудесия!

Извадих химическия термометър и го сложих върху кашон мукавени чинии, за да премеря температурата в склада.

— Вече мога да ти я кажа, докторке — обади се Хам. — Двайсет и шест и половина градуса. Горещо си е.

Марино продължаваше да мърда фенерчето, докато опипвах и оглеждах трупа.

— Нормален човек няма да тръгне да се въоръжава със „Спиър“ — допълни той. — Една кутийка от двайсет парчета върви по десетина-единайсет долара. Да не говорим пък че ако оръжието е боклук, ще ти се пръсне в ръцете.

— Значи е купено на черно — обади се Андерсън, която най-неочаквано се бе озовала до мен. — Дрога.

— Разследването приключи — подвикна Марино. — Хиляди благодарности, Андерсън. Е, момчета, няма какво повече да търсим тук, дайте да си ходим.

Надушвах тежката възсладка миризма от кръвта на Ким Луонг, която вече се съсирваше — серумът се отделяше от хемоглобина и клетките се разпадаха. Извадих термометъра, който Хам беше пъхнал в ректума. Телесната температура беше трийсет и два градуса. Вдигнах очи. В помещението, освен мен и Марино имаше трима души. Обземаха ме все по-силен гняв и отчаяние.

— Намерихме портмонето и палтото й — допълни Андерсън. — В портмонето имаше шестнайсет долара, значи той не е влизал там. А, да, наблизо имаше и хартиен плик с пластмасова кутийка и виличка. Както личи, си е носела вечерята и я е притоплила в микровълновата печка.

— Откъде знаеш, че я е притопляла? — попита Марино и хвана натясно Андерсън. — Две и две невинаги прави двайсет и две — добави той.

Трупът вече бе започнал да посинява. Челюстта беше стисната, мускулите по врата и дланите не се помръдваха.

— Вижда ми се много вкочанена, за да е издъхнала преди два часа — отбелязах аз.

— И от какво се получава това вкочаняване? — попита Егълстън.

— И аз винаги съм се питала.

— Веднъж в Бон Еър…

— Какво си търсил в Бон Еър? — попита полицаят, който снимаше.

— Тя е дълга и широка. Онзи беше получил инфаркт по време на полов акт. Момичето си помислило, че просто е заспал. Събужда се на другата сутрин, а онзи лежи като дърво. Момичето не искало всички да разберат как е издъхнал в леглото й, затова и се опитало да го тури на фотьойла. Беше се опнал като дъска за гладене.

— Сериозно те питам, докторке. От какво се получава? — обади се пак Хам.

— И на мен винаги ми е било любопитно — чу се гласът на Даян Брей откъм вратата.

Стоеше там и ме гледаше с очи — не ти трябват стоманени свредели.

— Щом умреш, организмът ти престава да произвежда аденозинтрифосфат. Затова и се вкочаняваш — поясних, без изобщо да я поглеждам. — Марино, би ли я хванал ей така, за да я снимам?

Той се приближи и подпъхна ръце с ръкавици под лявата й мишница, а аз извадих фотоапарата. Снимах раната под лявата мишница, върху месестата част на лявата гърда, докато пресмятах съотношението между телесната температура и температурата в помещението и на какъв стадий са трупното вкочаняване и промените в цвета на кожата. Чувах стъпки и шушукане, някой се изкашля. Бях плувнала в пот под хирургическата маска.

— Направете място — помолих. Никой не се и помръдна. Погледнах Брей и застинах. — Трябва ми място, няма къде да се завъртя — троснах й се рязко. — Изкарайте тези хора оттук.

Тя кимна на всички, освен на мен да излязат. Ченгетата метнаха хирургическите ръкавици в червения плик с надпис „Заразно“ и се изнизаха един по един през вратата.

— Ти също — заповяда Брей на Андерсън.

Марино се държеше така, сякаш Брей изобщо не съществуваше. Тя не сваляше очи от мен.

— Само да съм заварила още веднъж на местопрестъплението такова стълпотворение — казах й, без да преставам да работя. — Не искам да виждам никого, никакви ваши подчинени, никакви ченгета и криминалисти — само някой да е посмял да се докосва до трупа или да го мести, преди да съм дошла аз или някой от другите съдебни лекари. — Погледнах я. — Разбрахме ли се? — попитах.

Тя като че бе потънала в онова, което наричам дълбок размисъл. Заредих трийсет и пет милиметровия фотоапарат с филм. Очите ми бяха уморени, понеже осветлението бе съвсем слабо, взех от Марино електрическото фенерче. Осветих с него отстрани мястото при лявата гърда, после дясното рамо. Брей се доближи и се надвеси да види какво разглеждам, а аз се сепнах, усетила как уханието на парфюма й се слива с миризмата на разлагаща се кръв.

— Ние носим отговорност за местопрестъплението, Кей — натърти тя. — Разбирам, досега редът е бил друг. Точно това имах предвид, когато споменах, че…

— Я не дрънкайте глупости! — изръмжа грубо в лицето й Марино.

— Вие, капитане, не се месете — изстреля Брей.

— Не аз, а вие няма да се месите — подвикна й той.

— Госпожо Брей — обадих се отново, — според законите на щат Вирджиния отговорност за трупа носи съдебният лекар. Трупът е в моите правомощия. — Приключих със снимките и срещнах студените й воднисти очи. — Трупът не бива да се пипа или мести. Ясна ли бях? — попитах отново. Смъкнах ръкавиците и ги метнах ядно в червения плик. — Тази жена умря заради вас, заместник-шефе Брей.

Затворих служебното куфарче.

— Заради вас и прокурора — допълни Марино и също смъкна ръкавиците. — Ето на случаи като този им се вика безплатен обяд — посочи той с месест пръст мъртвата жена, сякаш не друг, а именно Брей я бе заклала. — Току-що позволихте на убиеца да си разиграва коня — изкрещя й Марино право в лицето. — Вие и вашите игрички, и боричкането ви за надмощие, и големите ви цици. С кого се изчукахте, та се издигнахте толкова много?

Лицето на Брей стана мораво.

— Марино! — сграбчих го аз за ръката.

— Но едно ще ви кажа! — Той вече не се владееше, отскубна се от мен и изпухтя като ранен мечок. — Тази жена е била обезобразена не защото си е играла на политика и е крояла мръсните ви калташки интриги. Ами ако това беше сестра ви! А? Всъщност какви ги дрънкам? — вдигна Марино оплескани с талк ръце. — Хич не ви е еня за никого.

— Повикай санитарите, Марино — рекох му аз.

— Марино няма да вика никого — отсече Брей с глас, все едно се затръшна метална кутия.

— И какво, интересно, ще ми направите? Може би ще ме уволните? — продължи да й лази по нервите той. — Хайде да ви видим де. А аз ще разтръбя на всички репортери чак до Исландия защо сте го направили.

— Ами, няма да те уволнявам, не съм чак толкова добричка — изсъска Брей. — Ще те оставя да се мъчиш. Ще те държа без заплата. И занапред ще бъдеш отстранен от работа, но не и уволнен. А Бог ми е свидетел, това може да продължи мно-о-го дълго.

После се врътна и си излезе с червената наметка досущ отмъстителна царица, решила да насочи войската си срещу нас.

— А, тая няма да я бъде — изкрещя колкото му глас държи Марино. — Криви са ти сметките, драга. Ако случайно съм пропуснал да ти кажа, аз напускам!

Взе радиостанцията и нареди на Хам да прати санитарите, а през това време аз смятах наум.

— Хубаво й натрих носа, нали, докторке? — попита Марино, но аз не го слушах.

Алармата се бе включила в седем и шестнайсет, а сега нямаше и девет и половина. Точното време, когато е настъпила смъртта, беше сложна величина и човек лесно можеше да се подведе, ако не отчетеше нещо, но нямаше как Ким Луонг да е издъхнала преди два часа, а телесната й температура да е толкова ниска, тялото й да е вкочанено и посиняло и изтеклата кръв вече да се е спекла.

— Имам чувството, че таванът ще ме похлупи, докторке.

— Издъхнала е преди най-малко четири-пет часа — отбелязах аз.

Той обърса потното си лице с ръкава си, очите му бяха едва ли не изцъклени. Току потупваше пакета цигари в джоба на дънките, не го свърташе на едно място.

— От един-два следобед? Ти ме взимаш за мезе. Какво е правил онзи хубостник през цялото това време?

Непрекъснато поглеждаше към вратата, да види кой ще е следващият, дето ще ни се изтърси.

— Според мен е правил много неща — отговорих му.

— Май загазих не на шега — завайка се Марино.

Откъм магазина се чуха тътрузене на крака и потракване на носилка. Долетяха и приглушени гласове.

— Мен ако питаш, оная кобра не чу последната ти дипломатична забележка — казах му аз. — Сигурно е по-разумно да оставиш нещата така.

— Нима смяташ, че се е мотал тук толкова дълго, за да не излиза посред бял ден с окървавени дрехи?

— Не смятам, че това е единствената причина — уточних тъкмо когато двама санитари в гащеризони обърнаха носилката на една страна, за да я вкарат през вратата. — Тук има много кръв — рекох им аз. — Минете отсам!

— Мале, каква касапница! — възкликна единият.

Взех от носилката сгънатите чаршафи за еднократна употреба и Марино ми помогна да разгъна един и да го постеля върху пода.

— Вие, момчета, я вдигнете няколко сантиметра, а ние ще подпъхнем чаршафа под нея — наредих им аз. — Така. Добре.

Жената лежеше по гръб. От натрошените очни кухини ни гледаха страховити очи. Хартията с найлоново покритие изшумоля, докато покривах трупа с втория чаршаф. Вдигнахме тялото и дръпнахме ципа на тъмночервения чувал.

— Навън се е застудило — предупреди ни единият санитар.

Очите на Марино се стрелнаха из магазина, после и през вратата, към паркинга, където червените и сините полицейски светлини още проблясваха, но тълпата вече се беше разпръснала. Репортерите се бяха върнали светкавично по редакции и станции, бяха останали само криминалистите и един униформен полицай.

— Ето на — изпелтечи Марино. — Уж съм отстранен от работа, а да виждаш някъде наоколо друг детектив, който да върши нещо? Що ли наистина не им тегля една дълга!

Върнахме се при моя автомобил точно когато към паркинга зави очукан син фолксваген костенурка. Двигателят млъкна внезапно, вратата се отвори рязко и отвътре като тапа изхвърча младичко пребледняло момиче с късо подстригана черна коса. То се завтече към трупа в чувала точно когато санитарите го качиха в линейката. Тичаше, сякаш можеше да ги спре.

— Ей! — провикна се Марино и хукна след нея.

Момичето стигна при линейката, когато задната врата вече беше затворена. Марино затегли девойката.

— Оставете ме да я видя! — разпищя се тя. — Много ви моля, нека я видя!

— Недейте, не може — отвърна Марино.

Санитарите се метнаха на линейката.

— Оставете ме да я видя!

— Всичко ще е наред, успокойте се!

— Не! Не! Много ви моля, за бога! — нареждаше момичето, а от него като водопад бликаше неутешима мъка.

Марино я държеше с все сила изотзад. Дизеловият двигател се пробуди и избумтя, та не чух какво още й каза Марино, но щом линейката се поотдалечи, той я пусна. Момичето се свлече на колене. Стисна главата си с длани и вторачена в леденостудения вечерен мрак, продължи да плаче и да нарежда, да вика убитата жена по име:

— Ким! Ким! Ким!