Френски акцент

23.

Прибрах се и тъкмо си бях окачила палтото и бях оставила куфарчето на земята, когато иззвъня телефонът. Беше осем и двайсет и първото, което ми хрумна, е, че се обажда Луси. Нямах никакви новини, освен че в края на седмицата Джо е била преместена в болницата към Медицинския колеж на Вирджиния.

Бях уплашена, ядосвах се. Каквото и да повеляваха редът в тайните служби, протоколът и здравият разум, Луси все можеше да ми се обади. И да ми каже ако не друго, то поне, че те с Джо са добре. Можеше да ми каже къде се намира.

Грабнах веднага телефонната слушалка и се изненадах и притесних, щом чух гласа на бившия заместник-шеф на управлението Ал Карсън. Знаех, че няма да ме потърси, особено пък вкъщи, ако наистина не е много важно и новината не е много лоша.

— Не би трябвало да го правя, но все някой е длъжен да го стори — подхвана без недомлъвки той. — В „Куик Кеъри“ е извършено убийство. Нали се сещаш, магазинът на Кеъри, недалеч от авеню „Либи“. Малка квартална бакалия.

Говореше задъхано и припряно. Явно беше уплашен.

— Да — отвърнах аз. — Съвсем близо е до нас.

Взех тефтера и започнах да записвам.

— Както личи, е имало и обир. Някой проникнал в магазина, опразнил касата и убил продавачката.

Сетих се за видеозаписа, който бях гледала предния ден.

— Кога е станало? — попитах.

— Жената е застреляна най-много преди час. Обаждам ти се лично, понеже в твоята служба още не знаят.

Замислих се — не разбрах какво точно има предвид — веднага надуших, че има нещо гнило.

— Звъннах и на Марино — продължи Карсън. — Вече не могат да ми направят нищо.

— В какъв смисъл в моята служба не знаят? — възкликнах аз.

— Има нова заповед полицията да не се свързва със съдебните лекари, докато не приключи с огледа на местопрестъплението. Докато не се изнесат криминалистите. А те отидоха там преди броени минути. Сигурно ще минат часове, докато…

— Кой, по дяволите, е издал такава заповед? — извиках, макар и да знаех.

— Бях принуден, доктор Скарпета, да си подам оставката, но няма да се дам току-така — рече Карсън. — Въвеждат промени, с които не мога да се примиря. Моите момчета се бяха сработили чудесно с твоите подчинени. А ето че сега Брей води някакви новаци, а и онова, което направи с Марино — само то беше достатъчно, за да се махна незабавно. Важното сега обаче е, че само за месец имаме две убийства в универсални магазини. Не искам онези да оплескат всичко. Ако убиецът е същият, той ще потрети.

Обадих се на Филдинг у дома и му казах какво става.

— Искаш да… — подхвана той.

— Не — прекъснах го аз. — Тръгвам веднага. Искат да ни прецакат, Джак.

Карах като обезумяла. Брус Спрингстийн пееше „Дядо Коледа идва в града“, а аз си мислех за Брей. Никога през живота си не бях мразила. Омразата е отрова. Винаги й бях давала отпор. Мразиш ли, значи губиш, и единственото, което можех да сторя сега, беше да се съпротивлявам на изпепеляващия й огън.

Започнаха новините, най-напред съобщиха за убийството, имаше и репортаж от местопрестъплението.

— … Второто убийство в универсален магазин през последните три седмици. С нас е заместник-началникът на управлението, какво ще ни съобщите, госпожо Брей?

— Засега не знаем много подробности — прозвуча гласът й в автомобила. — Знаем, че преди няколко часа заподозреният, чиято самоличност още не е установена, е влязъл в „Куик Кеъри“, обрал е касата и е застрелял продавачката.

Телефонът в колата ми иззвъня.

— Къде си? — попита Марино.

— Пътувам към Либи.

— Ще спра на паркинга пред „Кеъри Таун“. Трябва да ти обясня какво става, понеже, щом стигнеш там, никой няма да ти каже дори колко е часът.

— А, ще видим, не бъди толкова сигурен.

След броени минути свърнах към малкия търговски център и спрях пред бижутерския магазин „Шуорц-чайлд“, където Марино ме чакаше в пикапа. Премести се при мен в автомобила — беше с ботуши, носеше дънки и охлузено кожено яке със счупен цип и проскубана подплата. Беше си излял цял литър одеколон, което идеше да подскаже, че се е почерпил добре с бира. Метна през прозореца фаса и мракът се озари с червени искри.

— Всичко е под контрол — подметна язвително той. — На местопрестъплението е Андерсън.

— И Брей.

— Тя пък, моля ти се, дава цяла пресконференция пред магазина — каза отвратен Марино. — Да вървим.

Върнах се с автомобила на Кеъри стрийт.

— Започваме от това, докторке — зае се да ме осведомява той. — Негодникът му с негодник застрелва в главата продавачката зад щанда. После, както изглежда, слага табелата „Затворено“, заключва вратата и затътря жената в задната част, в склада, където я скъсва от бой.

— Първо я застрелва, а после я скъсва от бой ли?

— Ами да.

— Кой е повикал полиция? — поинтересувах се аз.

— В седем и шестнайсет се задейства алармата — отвърна Марино. — Задният вход е с включена алармена система дори когато магазинът е отворен. Ченгетата се изсипват, намират предната врата заключена, както вече ти казах, с табелата „Затворено“ върху нея. Минават откъм задния вход и що да видят — той зее. Влизат, всичко е плувнало в кръв, жената лежи на пода. След проверката на самоличността й се установява, че се казва Ким Луонг, на трийсет и пет години, от азиатски произход.

Брей продължаваше да е главно действащо лице в новините.

— Споменахте за очевидец — попита репортерката.

— Споменах само как един гражданин е съобщил, че забелязал мъж в тъмни дрехи, навъртал се е наоколо по времето, когато се смята, че е извършено убийството — поясни Брей. — Промъквал се е по съседната уличка. Човекът, който го е забелязал, не го е видял добре. Надяваме се, ако има и други очевидци, да се свържат с нас. Всяка подробност, и най-дребната, е важна. Трябва със съвместни усилия да бдим над спокойствието на града.

— Какви ги плещи тая? Смята да се кандидатира за губернаторка ли? — прихна Марино.

— В магазина имало ли е сейф? — попитах аз.

— Да, в задната част, където е намерен трупът. Но сейфът си стоял непокътнат. Поне така ми казаха.

— Видеокамера? — продължих с въпросите аз.

— Не. Може би след убийството на Гант убиецът е научил за записа и подбира места, където няма да му извъртят пак същия номер с камерата.

— Може би.

И двамата знаехме, че Марино прави догадки и се опитва да проумее какво точно се е случило, понеже по душа си е детектив и никога няма да се примири, задето са го изритали от следствието.

— Карсън ли ти каза всичко това? — поинтересувах се аз.

— Зъб ми има Брей, а не ченгетата. Те не са ме отстранявали от работа — отвърна той. — А ти, докторке, си мислиш, че Службата на главния съдебен лекар е по-различна. Това обаче не е наука. И ти го знаеш.

Навремето Бентън честичко ни повтаряше с кривата си усмивка тези думи. Той се беше специализирал в психологическите портрети на престъпниците, разбираше от техния начин на мислене, умееше да предвижда постъпките им. Ала всяко престъпление си има своята хореография, понеже всяка жертва е различна, точно както и обстоятелствата, настроенията, дори времето навън и убийците често променят почерка си. Бентън все се оплакваше колко нескопосано Холивуд пресъздава онова, което е по силите на специалистите по поведенчески модели. Той не беше ясновидец, а насилниците не се подчиняваха на софтуер.

— Дали пък не го е ядосала нещо — продължи с предположенията Марино. — Или той се е скарал с майка си, знае ли човек!

— А какво ще се случи, когато хора като Ал Карсън престанат да ти звънят?

— Случаят си е мой — тросна се той, сякаш не ме е чул. — Гант беше мой случай, този също ще бъде мой, откъдето и да го погледнеш. Дори и да не е същият убиец, кой, ако не аз, ще го установи?

— Не можеш винаги да нахълтваш и да размахваш пистолет — опитах се да го успокоя. — Поне с Брей така няма да постигнеш нищо. Трябва да намериш начин, и то през следващите пет минути, да я принудиш поне сега-засега да те търпи.

Той не отвърна нищо. Завих по авеню „Либи“.

— Не ти трябва ум назаем, Марино — продължих да го увещавам. — Използвай я тая своя глава. Тук не става въпрос да си оспорвате територия или да се надцаквате. Става въпрос за жена, която вече е мъртва.

— Майната им на всички — изруга Марино. — Какво им става на тия хора!

„Куик Кеъри“ беше малък магазин без бензиноколонка отпред и без огледални стъкла. Не беше осветен, не се намираше на място, където да привлича купувачи от оживените магистрали. Освен по празници, затваряше рано-рано, още в шест.

Паркингът отпред беше озарен в червеното и синьото на полицейските автомобили и насред боботещите двигатели и суетящите се полицаи Брей се перчеше, осветена от телевизионните прожектори, носещи се около нея като флотилия мънички слънца. Беше в дълга пелерина от червен вълнен плат и с обувки с високи токчета, а отстрани на хубавата й главица проблясваха диамантени обици. Изглежда, я бяха повикали от официална вечеря.

Заваля суграшица. Извадих от багажника служебното куфарче. Брей ме забеляза преди журналистите, а щом мярна и Марино, върху лицето й се изписа гняв.

— Ще излезем с официално изявление едва след като съобщим на близките на убитата — продължи да обяснява тя на репортерите.

— А сега стой, та гледай — изсумтя едва чуто Марино.

Забърза припряно към магазина и направи нещо, което не го бях виждала да върши никога дотогава. Набута се право при журналистите, които дебнеха от засада. Стигна дори дотам, да извади преносимата радиостанция и да почне да дава заповеди по нея, сякаш тъкмо той ръководи парада и знае безчет тайни и тайнички.

— На линия ли си, двеста и две? — провикна се с цяло гърло, докато заключвах автомобила.

— Сто и четири — чу се глас.

— Отпред съм, ей сега идвам — промърмори Марино.

— Чакам те.

Начаса го наобиколиха най-малко десетина репортери и оператори. Човек да не повярва, че са толкова чевръсти!

— Капитан Марино!

— Капитан Марино!

— Колко пари са откраднати?

Марино не ги отпрати. Брей плъзна по лицето му очи, сякаш го дереше с остри нокти, понеже цялото внимание се бе пренасочило към човека, когото тя се опитваше да опропасти.

— И тук ли, както в други бакалии, са държали само до шейсет долара в касата?

— Смятате ли, че по това време на годината магазините трябва да наемат охрана?

Небръснат, вмирисан на бира, Марино погледна право към камерите и рече:

— Ако магазинът беше мой, на всяка цена щях да сложа пазач.

Заключих автомобила. Брей се насочи към мен.

— Значи смятате, че тези убийства, придружени с грабежи, се дължат на Коледните празници? — провикна се друг журналист към Марино.

— Смятам, че ги е извършил някой коравосърдечен негодник без капчица съвест. Той няма да спре дотук — отвърна Марино. — Длъжни сме да го спрем и тъкмо това се опитваме да направим.

Брей ми препречи пътя, докато заобикалях полицейските автомобили. Беше се загърнала с наметката, държеше се студено и хапещо като времето.

— Защо му позволявате да върши всичко това? — тросна ми се тя.

Спрях като закована и я погледнах право в очите, а дъхът ми я обви като парата на старовремски локомотив на въглища.

— „Позволявам“ не е дума, която бих употребила във връзка с Марино — отговорих й аз. — Предполагам, че вече се убеждавате в това на собствен гръб.

Един репортер от местно клюкарско списание повиши глас, за да надвика другите:

— Капитан Марино! Шушука се, че вече не сте детектив. Какво търсите тук?

— Заместник-началничката на отдела госпожа Брей ми е възложила специална задача — сопна се той мрачно на микрофоните. — Аз ще ръководя разследването на случая.

— С него е свършено — изсъска Брей.

— Марино няма да се даде без бой. Не ви завиждам — заканих й се аз и продължих нататък.