Френски акцент

34.

Джей Тали вдигна кутията с досието и извади цяла камара дебели папки. Сложи ги на масичката пред мен.

— Превели сме ги на английски — поясни. — Всички аутопсии са правени в Института по съдебна медицина в Париж.

Заех се да ги преглеждам. Всички жертви бяха бити така, че бяха обезобразени до неузнаваемост, по снимките от огледа и аутопсиите се виждаха синини и разкъсни рани от удари с предмет, който според мен не бе същият, с какъвто бяха били Ким Луонг.

— Счупен череп — отбелязах, като отгръщах страниците, — чук или нещо от този род. Предполагам, не сте намерили никакъв предмет?

— Не — потвърди Тали.

Във всички случаи лицевите кости бяха изпотрошени. Имаше субдурални и мозъчни кръвоизливи, а също и кръвоизливи в гръдната кухина. Възрастта на жертвите бе от двайсет и една до петдесет и две години. По телата на всички бяха открити следи от ухапване.

— Масивни фрактури на лявата теменна кост, фрактура, от която вътрешната пластина на черепа е хлътнала в мозъчната тъкан — зачетох на глас, както разлиствах един по един протоколите от аутопсиите. — Двустранни субдурални хематоми. Разкъсване на мозъчната тъкан отдолу, придружено със субарахноидален кръвоизлив… фрактура на дясната челна кост, продължаваща до средата на дясната теменна кост… От съсирването личи, че жертвата е живяла най-малко още шест минути, след като е нанесена раната… — Погледнах мъжете и казах: — Гняв. Неистов гняв и жестокост.

— Сексуален маниак? — рече Тали и ме погледна в очите.

— Всичко говори тъкмо за това — намеси се Марино.

Всички жертви бяха разсъблечени, дрехите им от кръста нагоре бяха разкъсани или смъкнати насила. Всички бяха боси.

— Странно — отбелязах аз. — Както личи, изобщо не проявява интерес към задните им части и гениталиите.

— Изглежда, е фетишист, пада си по гърдите — вметна, без да се церемони, Миро.

— Определено олицетворение на майката — отвърнах аз. — И ако наистина като малък е бил държан само вкъщи, вероятно става въпрос за любопитна патология.

— А откраднато ли е нещо? — поинтересува се Марино.

— Не е установено във всички случаи да има кражби. В някои обаче липсват вещи. По-точно пари. Нищо, което може да бъде издирено, не липсват например накити, които убиецът е могъл да заложи — отговори Тали.

Марино започна да си играе с цигарите, сигурен знак, че му се пуши много.

— Запалете, не се притеснявайте — подкани Миро.

— Ами ако е убивал и другаде? Не само в Ричмънд, ако приемем, че тъкмо той е убиецът на Ким Луонг? — рекох аз.

— Разбира се, че я е довършил той — отсече Марино. — Няма как да го сбъркаш. Никога досега не съм се натъквал на такъв жесток почерк.

— Не знаем колко точно убийства е извършил — допълни Тали. — И къде.

Миро рече:

— Ако е възможно да бъде направена връзка, софтуерът ни е в състояние да обработи информацията и да свърже фактите само за две минути. Но не е изключено да има случаи, за които дори не подозираме. В организацията ни, доктор Скарпета, членуват 177 държави. Някои ни използват повече от други.

— Ще изкажа лично мнение — вметна Тали, — но според мен нашият приятел не си пада по околосветските пътешествия. Особено пък ако има някакъв недъг, принудил го да не напуска своя дом, освен това подозирам и че когато е започнал да убива, все още е живеел при родителите си.

— Зачестяват ли убийствата? — поинтересува се Марино. — Дълго ли чака, преди да извърши следващото?

— Последните две, за които знаем, са през октомври, после, непосредствено след това направи още един опит, което ще рече, че за пет седмици е нападал цели три пъти — уточни Тали. А това само засилва подозренията ни, че не се владее. Щом е усетил, че става напечено, е духнал.

— Може пък да се е надявал, че ще започне начисто и ще спре да убива — каза Миро.

— Тези работи не стават така — възрази Марино.

— Никъде не се споменава за веществени доказателства, предадени в лабораториите — отбелязах, усетила ледения повей на страшната истина. — Нещо не разбирам. Правени ли са изобщо някакви изследвания. Взети ли са проби за телесни течности? Не са ли открити косми, нишки, парченце от нокът? Каквото и да било.

Миро си погледна часовника.

— Не сте намерили дори пръстови отпечатъци? — ахнах аз невярващо.

Генералният секретар стана от фотьойла.

— Агент Тали, нали ще заведете гостите на обяд в кафенето? — рече той. — Съжалявам, но не мога да дойда и аз. — Изпрати ни до вратата на достолепния си кабинет. — Нека ви благодаря още веднъж, че дойдохте — каза Миро на мен и на Марино. — Давам си сметка, че тепърва ви чака работа, но се надявам в скоро време да приключите с тази ужасна история. Или най-малкото да нанесете удар, с който да притиснете убиеца до стената.

Секретарката натисна едно от копчетата върху телефона.

— Там ли сте, господин Арвен? — попита тя някого. — Да ви свържа ли?

Миро й кимна. Върна се в кабинета си и затвори тихо вратата.

— Едва ли сте ни викали от толкова далеч само да ми покажете досието — рекох на Тали, докато той ни водеше през лабиринта от коридори.

— Нека ви покажа още нещо.

Завихме зад един от ъглите и се озовахме в страховита галерия от мъртви лица.

— Трупове с неустановена самоличност — поясни Тали.

Огромните снимки бяха едрозърнести, черно-бели и до тях имаше и пръстови отпечатъци, и други отличителни белези. Цялата информация бе на английски, френски, испански и арабски — от сто километра си личеше, че повечето безименни лица са на хора, които не са издъхнали мирно и кротко в постелята.

— Познахте ли го вашия? — посочи Тали последната снимка.

За щастие от нея не ни гледаше изкривеното лице на моя труп с неустановена самоличност, имаше само скучен зъболекарски картон, пръстови отпечатъци и описание.

— Ако не броим тези снимки и данните към тях, Интерпол не работи с документи — поясни Тали, после ни заведе при асансьорите. — Досиетата са вкарвани чрез скенер в базата данни, където ги държим известно време и после ги трием.

Той натисна копчето за първия етаж.

— Дано някой не ви набута вирус — отбеляза Марино.

Тали се усмихна.

Над входа на кафенето се мъдреха герб и свиреп месингов орел, които сякаш бдяха над всичко наоколо. На масите вътре седяха стотици мъже и жени в официални дрехи, все полицаи, стекли се от всички кътчета на света, за да се борят с организираната престъпност във всичките й проявления, като се почне от откраднатите кредитни карти и фалшифицираните номера върху документи на американски банки и се стигне до незаконната търговия с кокаин в Африка. Ние с Тали си взехме печено пиле, Марино предпочете запечените на скара свински ребърца.

Седнахме на маса в ъгъла.

— Генералният секретар обикновено не се занимава пряко с тези неща — съобщи ни Тали. — Така че се досещате какво значение отдава на случая.

— Сигурно се очаква да сме поласкани — подметна Марино.

Младежът отряза малко от пилето и вдигна късчето с вилицата.

— Не искам да се подвеждаме от желанието трупът с неустановена самоличност наистина да е на Тома Шандон — продължи той.

— Да, голям конфуз ще бъде, ако изтриете данните от компютъра и после се окаже, че онзи синковец си е жив и здрав, а вашият Върколак пак си се вихри и продължава да убива. И че няма никаква връзка между двамата — отбеляза Марино. — Стане ли това, Интерпол сигурно няма да си получи някои от членските вноски.

— Тук не става въпрос за членски вноски, капитан Марино — възрази Тали и го изгледа накриво. — Знам, през кариерата си сте разрешили наистина много трудни случаи. Наясно сте колко трудоемка е тази работа. Искаме да освободим хората, за да се заемат с други случаи. Искаме да изобличим типовете, прикриващи този боклук. Искаме да им видим веднъж завинаги сметката. — Той избута таблата още преди да е доял пилето. Извади от вътрешния джоб на сакото пакет цигари. — Това й е хубавото на Европа — усмихна се младежът. — Тук човек може да си пуши на воля. Вредно е за здравето, но поне не те гледат на кръв.

— Нека все пак ви попитам — не мирясваше Марино. — Щом не става въпрос за членските вноски, кой плаща целия масраф? Лиърджетите, конкордите, тежкарските хотели, да не говорим пък за такситата марка „Мерцедес“?

— Тук доста таксита са мерцедеси.

— Ние си предпочитаме нашите очукани шевролети и фордове — подметна жлъчно Марино. — Нали знаете, мило ни е родното, американското.

— Интерпол рядко осигурява лиърджети и скъпи хотели — възрази домакинът ни.

— А кой тогава плаща?

— По-добре питайте сенатор Лорд — отвърна Тали. — Но нека ви напомня нещо. Организираната престъпност съществува, за да трупа пари и тези пари в голямата си част идват от почтени хора, от почтени фирми и предприятия, които хвърлят не по-малко усилия от нас да изтласкат от бизнеса престъпните картели.

Марино стисна зъби.

— Мен ако питате, фирма, включена в списъка на петстотинте най-могъщи компании на списание „Форчън“ на драго сърце ще се охарчи за два билета за самолет „Конкорд“, ако това ще помогне занапред да не бъдат отклонявани електронно оборудване и дори оръжия и експлозиви за милиони долари.

— Значи е платила някоя фирма като „Майкрософт“? — упорстваше Марино.

Търпението на Тали се изчерпа. Той не му отговори.

— Питам ви нещо. Искам да знам кой ми е платил билета. Искам да знам кой, по дяволите, ми е бърникал в куфара. Някой агент на Интерпол ли?

— Интерпол няма агенти. Работи с хора за свръзка с различните служби за борба с престъпността. Сътрудничи си със Службата за борба с контрабандата на спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, с ФБР, пощите, полицейските управления.

— Как ли не! Все едно да твърдите, че ЦРУ не следи хората.

— За бога, Марино — опитах се да го озаптя.

— Искам да знам кой ми е ровил в куфара — повтаряше като курдисан Марино, морав от гняв. — Отдавна не съм се ядосвал така.

— Виждам — отвърна Тали. — Защо не се оплачете на полицията в Париж? Но подозирам, че ако нейните хора имат пръст в това, са го направили за ваше добро. Например ако сте носели оръжие.

Марино си замълча. Зае се отново със свинските ребърца.

— Хубава работа! — възкликнах невярващо.

— Ако човек не пътува често в чужбина, може да допусне невинни грешки — допълни Тали. — Особено пък американските полицаи, които са свикнали да носят оръжие навсякъде и не разбират, че не е изключено да си навлекат големи неприятности, ако дойдат и тук въоръжени.

Марино продължи да мълчи.

— Подозирам, че единствената подбуда е било да спестят и на двама ви неудобствата — уточни Тали и изтръска пепелта от цигарата.

— Е, карай, ще го преживея — изсумтя Марино.

— Запозната ли сте със съдебната ни система, доктор Скарпета? — обърна се младежът към мен.

— Дотолкова, та да съм благодарна, че и при нас, във Вирджиния, не е същата.

— Тук съдиите са назначавани пожизнено. Съдебният лекар пък е назначаван от съдията и тъкмо съдията решава какви веществени доказателства да бъдат изследвани в лабораториите и дори от какво е настъпила смъртта — поясни домакинът.

— И при нас, намесени ли са политиката и боричкането за гласове по време на избори…

— Властта — прекъсна ме Тали. — Корупцията. Политиката и разследването на углавни престъпления не бива да имат нищо общо.

— Но те за жалост са свързани. Винаги, агент Тали. Вероятно дори тук, във вашата организация — казах аз.

— В Интерпол ли? — развесели се той. — Колкото и лицемерно да ви звучи, Интерпол няма никакви причини да играе на тъмно и да се замесва в далавери. На нас не ни трябва реклама и гласност, не ни трябват автомобили, оръжие или униформи, ние не ламтим за власт и още правомощия. Работим с учудващо малко средства. За повечето хора дори не съществуваме.

— Казвате го това „ние“, все едно сте един от тях — подметна Марино. — Съвсем се обърках. Ту сте от Службата за борба с контрабандата, ту сте таен агент.

Тали вдигна вежди и издиша цигарения дим.

— И как всъщност се озовахте тук? — продължи да досажда Марино.

— Баща ми е французин, майка ми — американка. Израсъл съм в Париж, после родителите ми отидоха да живеят в Лос Анджелис.

— А после?

— Записах право, не ми хареса и се прехвърлих в Службата за борба с контрабандата.

— И колко сте работили там? — продължи с разпита Марино.

— Бил съм агент пет години.

— Виж ти!? И колко от тях сте прекарали тук? — тросна се Марино — с всеки въпрос ставаше все по-войнствен.

— Две години.

— Странно. Три години обикаляте улиците, а после хоп! — и се озовавате тук, пиете си винцето и се размотавате из този огромен стъклен замък заедно с едрите риби.

— Просто извадих голям късмет — отвърна Тали с любезен тон, в който обаче се долавяше и хапливост. — Абсолютно прав сте. Но сигурно ми е помогнало и това, че знам четири езика и съм обиколил света. Завършил съм в Харвардския университет електроника и международни отношения.

— Отивам до кенефа — скочи Марино от стола.

— Това за Харвардския университет го довърши — усмихнах се аз, щом той се поотдалечи.

— Не исках да го дразня — рече Тали.

— И таз добра! Искахте, и още как.

— Бива ли толкова прибързано да оставате с лошо впечатление от мен!

— Но инак е свестен човек — продължих аз. — Назначиха нов заместник-шеф на управлението, който го върна в униформа, не му възлага никакви случаи и опита всичко, за да го унищожи. Само дето не стреля по него.

— Как се казва той? — поинтересува се Тали.

— Тя — поправих го аз. — Понякога жените са по-злобни от мъжете, поне такива са моите впечатления. Чувстват се по-застрашени, по-несигурни. Все гледаме да си подлеем взаимно вода, вместо да си помагаме.

— Не ми приличате на такава — взря се той в мен.

— За мръсните номера се иска много време.

Тали не знаеше как да го изтълкува.

— Ще се убедите, агент Тали, че съм много пряма, понеже нямам какво да крия. Гледам си работата и толкоз. Или ще се опълча срещу вас, или няма да го направя. Но тръгна ли срещу вас, ще бъда принципен, но не злобен противник, защото не ми се гледа как някой страда. За разлика от Даян Брей. Тя трови хората, после им гледа сеира, злорадства и потрива ръце, докато човекът се мъчи като грешен дявол.

— Даян Брей. Виж ти! — възкликна Тали. — Отровни отпадъци в пола.

— Познавате ли я? — изненадах се аз.

— Най-после се е махнала от Вашингтон, за да съсипе още някое и друго полицейско управление. Известно време работех в централното управление, после ме прехвърлиха тук. Брей вечно напираше да „координира“ работата на своите ченгета с онова, което правехме ние във ФБР, в тайните служби и така нататък, да не изброявам. Не че има нещо лошо в това хората да си сътрудничат и помагат, нейната цел обаче беше друга. Искаше на всяка цена да влезе под кожата на големците и се обзалагам, че е правила, струвала, но го е постигнала.

— Дайте да не си пилеем силите в разговори за нея — прекъснах го аз. — И бездруго ми отне доста енергия.

— Искате ли десерт?

— Защо веществените доказателства от убийствата в Париж не са изследвани? — върнах се към темата.

— А кафе?

— Бих искала да ми отговорите, агент Тали.

— Наричайте ме Джей.

— Какво търся тук?

Той се подвоуми и погледна вратата, сякаш се притесняваше, да не би да влезе някой, когото не иска да вижда — вероятно Марино.

— Ако убиецът е онази откачалка Шандон, както имаме всички основания да подозираме, семейството му би предпочело да не се разчува, че той пребива от бой жените и ги хапе. Както личи — допълни Тали и ме прониза с поглед, — семейството всъщност не иска да се знае, че той изобщо е съществувал някога по белия свят. Малката семейна тайна.

— Тогава откъде сте разбрали, че него го има?

— Майката е родила двама синове. Няма документи, които да потвърждават, че единият е починал.

— Като гледам, няма документи за нищо — подметнах аз.

— Да, черно на бяло няма нищо. Но съществуват и други начини истината да се установи. Полицията пропиля стотици часове да разговаря с различни хора, най-вече с жителите на остров Сен Луи. Наред с онова, което твърдят бившите съученици на Тома, се мълви, че късно вечер или рано сутрин, докато е тъмно, по брега на острова броди някакъв мъж.

— А този тайнствен герой плува ли понякога или само се разхожда? — попитах аз. Бях се сетила за диатомеите от сладка вода по дрехите на мъртвеца.

Тали ме изгледа стъписано.

— Странно, че попитахте. Да. Хората мълвят за бял мъж, който плувал гол-голеничък покрай брега на остров Сен Луи. Дори когато водата е ледена. И винаги по тъмно.

— И вие вярвате ли на тези слухове? — поинтересувах се аз.

— Не ми е работа да вярвам или да не вярвам.

— И какво означава това?

— Задачата ни е да улесним полицията и следователите, да ги накараме да помислят, да обединим и съгласуваме усилията им. Ние сме единствената организация в света, на която й е по силите да го направи. Не съм тук, за да се правя на детектив.

Тали мълча дълго, вторачен в мен, сякаш искаше да разгадае и най-съкровените ми тайни, които не бих посмяла да споделя с него.

— Нямам претенциите да съм специалист, способен да състави психологически портрет на престъпниците, Кей — натърти той.

Знаеше за Бентън. То оставаше да не знае!

— Не притежавам такива способности, нито пък съм подготвен за това — добави той. — Дори няма и да опитвам да съставям портрета на човека, който извършва тези престъпления. Нямам представа как изглежда, как върви и говори — известно ми е само, че знае френски, а може би и други езици. Една от убитите е италианка — продължи Тали. — Не е знаела и думица френски. И човек логично се пита дали убиецът не говори италиански, щом я е убедил да му отвори. — Тали се облегна на стола и се пресегне да вземе чашата с вода. — Имал е възможност да се самообразова. Вероятно се облича добре, защото Тома е прословут със слабостта си към бързите автомобили, скъпите маркови дрехи, накитите. Не е изключено онзи клетник, брат му, укрит в подземието на къщата, да е усвоил нещичко от навиците на Тома.

— Дънките, в които бе облечен мъжът с неустановената самоличност, му бяха възшироки в кръста — спомних си аз.

— Теглото на Тома често се е променяло. Той все се е опитвал да отслабне, бил е ужасно суетен. Така че знае ли човек? — сви рамене младежът. — Едно обаче е сигурно: ако така нареченият му брат наистина е толкова странен, той надали ходи сам да пазарува.

— Нима наистина смятате, че този човек се прибира след поредната касапница, която е устроил, и майката и бащата се запретват да му перат окървавените дрехи и го укриват?

— Някой го укрива и пази — повтори той. — Затова и разследването на тези убийства в Париж спира пред вратите на моргата. Ние знаем само онова, което ви показахме, и нямаме представа какво става отвъд тези врати.

— Съдията ли?

— Някой с голямо влияние. Могат да бъдат много хора.

— А как сте се добрали до протоколите от аутопсиите?

— По обичайния път — отвърна той. — Изискахме делата от парижката полиция. И получихме онова, което видяхте. Нито едно от веществените доказателства не е отишло за изследване в лабораториите, Кей. Няма заподозрени. Няма обвинени, няма заведени дела. Нищо, ако не броим това, че семейството вероятно се е поуморило да укрива своя син психопат. Той не само им създава главоболия, но и ги прави уязвими.

— Ако докажете, че Върколака е син на Шандонови, как това ще ви помогне да притиснете до стената „Картел 165“?

— Първо, надяваме се Върколака да проговори. Да предположим, че го обвиним за серията убийства, най-вече за убийството във Вирджиния… Тогава вече ще си поразчистим пътя — усмихна се той. — Установим ли самоличността на синовете на господин Шандон, вероятно ще имаме основания да направим обиск в красивата му триетажна къща на остров Сен Луи, а също и в офисите му, да прегледаме товарителниците и другите документи…

— Но първо трябва да заловим Върколака — уточних аз.

— Длъжни сме да го заловим. — Той се вторачи в мен и дълго ме гледа в очите. — Трябва на всяка цена да докажем, Кей, че убиецът е брат на Тома. — Поднесе ми пакета с цигари. Не го докоснах. — Вие може би сте последната ни надежда — добави младежът. — Досега не сме имали по-добра възможност.

— Ние с Марино вероятно ще се изложим на сериозна опасност, ако се забъркаме в тази каша — казах аз.

— Полицията няма право да влиза в парижката морга и да задава въпроси — поясни Тали. — Дори полицаите под прикритие. А камо ли някой от Интерпол.

— Но защо? Защо да нямате право?

— Защото съдебната лекарка, работила по случаите, ще откаже да разговаря с нас. Няма доверие на никого и аз я разбирам. Но доколкото схващам, на вас се доверява.

Не казах нищо.

— След всичко, което се случи на Луси и Джо, сигурно имате подбуди да го направите.

— Не намесвайте тях, не е честно.

— Честно е, Кей. Тези хора нямат милост. Опитаха се да пръснат главата на вашата племенница. Опитаха се дори да я взривят. А това за вас не е абстракция, нали?

— Насилието никога не е абстракция за мен — отвърнах, усетила как плуввам в студена пот.

— Но е различно, когато пострада човек, когото обичаш — възрази Тали. — Нали?

— Не ми обяснявайте как се чувствам.

— Абстракция или не, човек усеща жестокото ледено менгеме на насилието, премазало близък, любим човек — знаеше си своето Тали. — Нима ще допуснете тези копелдаци да погубят още хора. Ваш дълг е да го направите. На Луси й се размина на косъм.

— Би трябвало сега да съм вкъщи с нея — казах аз.

— Тук ще й помогнете повече. И на нея, и на Джо.

— Не е нужно вие да ми казвате кое е най-добро за моята племенница и за приятелката й. А и за самата мен.

— Ние смятаме Луси за един от най-кадърните ни агенти. За нас тя не е вашата племенница.

— Сигурно трябва да съм горда.

— При всички положения.

Той насочи поглед към врата ми. Усетих очите му като лек повей на вятъра, докоснал единствено мен. После се втренчи в дланите ми.

— Колко силни са ръцете ви — възкликна и ме хвана. — Трупът, открит в контейнера. Ким Луонг. Това са все ваши случаи, Кей — рече Тали и се взря в пръстите и дланите ми. — Знаете всичко до най-малките подробности. Знаете какви въпроси да задавате, какво да търсите. Логично е да наминете и да я видите.

— Да я видя ли? Кого? — Дръпнах ръцете си и се запитах дали ни гледат.

— Госпожа Щван. Рут Щван. Директорката на Института по съдебна медицина и главна съдебна лекарка на Франция. Вие двете се познавате.

— Знам, разбира се, коя е Рут Щван, но не я познавам лично.

— А, запознавали сте се. През 1988 година в Женева. Тя е швейцарка. Когато сте се срещнали, е била неомъжена, по баща се казва Дюренмат. — Взря се в лицето ми да види дали я помня. Не се сещах да съм се запознавала с такава жена. — Участвали сте заедно в семинар за синдрома на внезапната смърт при новородените.

— А вие откъде знаете всичко това?

— Пише го в биографичната ви справка — отвърна младежът развеселен.

— Е, в биографичната ми справка едва ли пише и за Щван — отвърнах така, сякаш се отбранявах.

Тали не сваляше очи от мен. Аз също го гледах като омагьосана и ми беше трудно да се съсредоточа.

— Ще се срещнете ли с нея? — попита ме той. — Какво необичайно има в това, че докато сте в Париж, сте наминали да видите една своя стара позната, още повече че и тя се съгласи да се срещнете! Затова и всъщност сте тук.

— Много мило, че ми го съобщавате чак сега — троснах се все по-възмутена.

— Възможно е и да не постигнете нищо. Възможно е госпожа Щван да не знае нищо. Не е изключено тя да не ви съобщи други подробности, които да ни помогнат. Но това според нас е малко вероятно. Госпожа Щван е много интелигентна, свястна жена, непрекъснато се опитва да се пребори със система, която невинаги е на страната на справедливостта. Сигурно ще успеете да узнаете нещичко от нея.

— Ама вие за какви се мислите! — възкликнах аз. — Нима си въобразявате, че можете да ми звъннете по телефона, да ме повикате тук и да искате от мен да съм наминела към парижката морга, докато някакъв престъпен картел не гледа?

Тали не каза нищо, погледът му дори не трепна. През прозореца до него грееше слънце, от което очите му изглеждаха кехлибарени като тигрово око.

— Пет пари не давам дали сте Интерпол, Скотланд Ярд или английската кралица — продължих аз. — Никой не ви дава право да излагате мен, доктор Щван или Марино на опасност.

— Марино няма да дойде с вас в моргата.

— Ще му предам.

— Придружи ли ви, ще се породят съмнения, особено като знаем, че той си е самото въплъщение на благоприличието — отбеляза Тали. — Пък и смятам, че Марино няма да допадне особено на доктор Щван.

— А ако там има някакви веществени доказателства, тогава какво?

Младежът не ми отговори и аз знаех защо.

— Вие искате от мен да открадна веществени доказателства, нали? Не знам как му се вика на това тук, но в Съединените щати се смята за углавно престъпление.

— Подправяне или унищожаване на доказателства — според новия наказателен кодекс. Ето как се нарича тук. Глоба от триста хиляди франка и три години затвор. Не е изключено някой да повдигне обвинение и в неуважение към покойника и ако се стигне дотам, това са още сто хиляди франка глоба и една година затвор.

Бутнах назад стола.

— Трябва да ви призная — рекох му, — че рядко в професионалния ми живот агент от държавна служба ме е молил да нарушавам закона.

— Не ви моля такова нещо. Ще си остане между вас с доктор Щван.

Станах от стола. Не ми се слушаше повече.

— Вие може и да не сте завършили право, аз обаче съм дипломиран юрист — казах му. — Вие само цитирате наказателния кодекс, а аз знам какво означава той.

Тали не се помръдна. Сърцето ми биеше като обезумяло, слънцето ме заслепяваше.

— През половината си живот съм служила на закона, на принципите на науката и на медицината — продължих аз. — А единственото, което сте правили през половината си живот, агент Тали, е да се борите с пубертета си в своя лъскав богаташки свят.

— Няма да ви се случи нищо лошо — отвърна спокойно младежът, сякаш изобщо не бе чул обидите по свой адрес.

— Утре сутринта ние с Марино взимаме самолета и се прибираме.

— Седнете, ако обичате.

— И какво излиза? Вие познавате Даян Брей. Това ли е смъртоносният й удар? Да ме натика във френски затвор? — попитах свъсена аз.

— Седнете де — повтори Тали.

От немай-къде се подчиних.

— Ако направите нещо, за което ви помоли доктор Щван, и ви заловят, ще се намесим — натърти Тали. — Точно както се намесихме и с куфара на Марино. Бях сигурен, че е скрил там оръжие.

— И очаквате да ви повярвам? — попитах, без да крия скептицизма си. — Френската полиция, въоръжена с автомати, ме прибира на летището, а аз казвам: „Ама моля ви се, не ме закачайте. Изпълнявам поверителна задача, възложена ми от Интерпол“?

— Не правим нищо повече, освен да ви срещнем с доктор Щван.

— На друг ги разправяйте тия. Знам прекрасно какво правите. И загазя ли, вие ще се държите като всяка друга държавна агенция по света. Ще заявите, че изобщо не ме познавате.

— Никога няма да кажа такова нещо — погледна ме той право в очите, в кафенето бе толкова горещо, че аз едвам си поемах дъх. — Никога няма да кажем подобно нещо, Кей. Сенатор Лорд също. Доверете ми се, моля ви.

— Не мога да ви се доверя.

— Кога искате да се върнете в Париж?

Бях престанала да мисля. Тали ме бе изкарал от равновесие и ме беше вбесил.

— Имате запазени места за влака, който потегля надвечер — напомни ми той. — Но ако искате да останете тук, за през нощта, знам един чудесен малък хотел на улица Бьоф. Казва се „Розовата кула“. Ще ви хареса.

— Не, благодаря — отвърнах аз.

Тали въздъхна, стана от масата и взе и двете табли.

— Къде е Марино? — сетих се аз, че го няма от доста време.

— И аз вече се чудя — отвърна Тали, докато прекосявахме кафенето. — Струва ми се, че не съм му особено симпатичен.

— Това е най-блестящото заключение, до което стигате през целия ден — рекох му.

— Според мен му е неприятно, когато друг мъж ви обръща внимание.

Не знаех как да отговоря. Той плъзна подносите върху поставката.

— Ще се обадите ли? — беше неумолим Тали. — Моля ви!

Стоеше, без да се помръдва насред кафенето и отново ми зададе въпроса, като ме докосна едва ли не закачливо като хлапе по рамото.

— Дано доктор Щван говори английски — казах му аз.