Марино дойде да ме вземе в четири без петнайсет. Този бездушен предизгревен час ми напомни за безсънните нощни смени по болниците, за началото на моята кариера, когато ми звъняха посред нощ за случаи, които никой друг не искаше да поема.
— Сега вече знаеш какво е да си нощна смяна — подметна Марино, докато препускаше по заледените улици.
— Отдавна го знам — отвърнах аз.
— Да де, ама разликата между теб и мен е, че сега не си принудена да бъхтиш и нощем. Можеш да пратиш някого и да си седиш на топло у дома. Ти командваш парада.
— Винаги когато Луси има нужда от мен, я зарязвам, Марино.
— Колко пъти да ти повтарям, докторке, че момичето ще ти влезе в положението. Пък и бездруго сигурно ще й се наложи да замине за Вашингтон, за да дава обяснения.
Не му споменах за Дороти. Само щеше да се ядоса.
— Ти преподаваш в Медицинския колеж на Вирджиния. Значи си истинска докторка.
— Хиляди благодарности.
— Толкова ли не можа да идеш при директора на болницата? — попита той и щракна със запалката. — Все пак имаш връзки там, защо не вкара Луси при Джо?
— Докато Джо не е в състояние да взима сама решения, родителите й имат последната дума за свижданията и кой да влиза при нея.
— Набожни селяндури. Хитлеровци с библии.
— Навремето и ти си падаше кон с капаци, Марино — напомних му аз. — Ако не ме лъже паметта, и ти пустосваше как ли не педалите. Дори не искам да повтарям някои от думите, които съм чувала от устата ти.
— Е, не съм говорел сериозно.
На частното летище температурата сигурно беше паднала под нулата и леденият вятър щеше да ме отвее, докато вадех багажа от задната част на пикапа. Посрещнаха ни двама пилоти, които почти не отвориха уста, докато ни водеха към пистата, където самолет марка „Лиърджет“ зареждаше гориво. Върху една от седалките намерих кафяв плик от амбалажна хартия с моето име отгоре и когато самолетът взе да се изкачва в ясната студена нощ, аз угасих осветлението и съм спала чак додето се приземихме на Титърбъроу в щат Ню Джърси.
Към нас, още докато слизахме по металната стълбичка, се плъзна тъмносин автомобил „Експлорър“. Прехвърчаше ситен снежец, който ме жилеше по лицето.
— Ченге — кимна Марино към автомобила, щом то спря при самолета.
— Откъде знаеш?
— Аз знам всичко — подсмихна се той.
Мъжът зад волана беше в дънки и кожено яке, имаше вид на врял и кипял човек, който, както ми се стори, ни се зарадва. Метна багажа в багажника. Марино се качи отпред и двамата начаса се впуснаха в сладки приказки и спомени, понеже мъжът беше от Нюйоркското полицейско управление, където бе работил и Марино. Аз току задремвах и губех нишката на разговора.
— … Адамс от детективския отдел, той ми се обади. Предполагам, че от Интерпол са се свързали най-напред с него. Не знаех, че работят с Адамс.
— Виж ти! — възкликна приглушено Марино с глас, от който човек се унася точно както от бърбън с лед. — Сигурно е някой келеш…
— А, не, свястно момче е…
Пак се унесох, а светлините на града се докосваха до клепачите ми и аз отново усетих как ме изпълва старата болка.
— Една вечер, като се отцепих, не е за разправяне! Ставам на другата сутрин и не знам къде ми е служебната карта. Та тогава ми звънят и…
Бях пътувала със свръхзвуков самолет само веднъж — с Бентън. Помнех тялото му до моето, топлината на гърдите ми, които го докосваха, както седяхме в тесните седалки със сива кожена тапицерия и пиехме френско вино, вторачени в бурканчетата черен хайвер, който нямахме никакво намерение да вкусваме.
Помнех обидите, които си бяхме разменили и които се превърнаха в бясно любене в Лондон, в апартамента на хвърлей място от американското посолство. Дороти може би беше права. Може би наистина вечно умувах и претеглях и не бях открита, каквато ми се искаше да бъда. Но виж, за Бентън грешеше. Той не беше мекотело и любенето ни с него никога не е било вяло.
— Доктор Скарпета! — повика ме някой и ме изтръгна от унеса. — Пристигнахме — оповести мъжът зад волана и ме погледна в огледалото за обратно виждане.
Разтърках лице и сподавих прозявката. Тук духаше още по-силно, беше още по-студено. На гишето на „Ер Франс“ показах билетите и на двамата, понеже не разчитах на Марино — той сто на сто щеше да обърка нещо с билетите и паспортите и дори сигурно щеше да се набута в друга чакалня. Полет номер две беше след около час и половина и още щом седнах в чакалнята, откъдето щяха да ни отведат при конкорда, се почувствах без капчица сили. Очите ми смъдяха. Марино беше в див възторг.
— Виж, моля ти се! — изшушука, но така, че да го чуят всички наоколо. — Барчето им ще се пръсне по шевовете. А онзи симпатяга ей там си пие биричката човекът, нищо че е седем сутринта. — Изтълкува го като боен призив. — Искаш ли нещо? — попита ме той. — Вестник?
— Точно сега пет пари не давам какво става по света — изсумтях колкото да ме остави на мира.
Върна се с две чинии, накамарени със сладки, сирене и сухарчета. Носеше под мишница кутийка „Хайнекен“.
— И знаеш ли — оповести Марино, след като остави закуската си върху масичката до него. — Във Франция сега било, моля ти се, три следобед. — Отвори шумно бирата. — Сипват в шампанското портокалов сок, представяш ли си? И се обзалагам, че ей там седят някакви знаменитости. Жената е със слънчеви очила и всички я зяпат.
Не проявих особен интерес.
— И мъжът с нея ми се вижда известен, прилича ми на Мел Брукс.
— А жената със слънчевите очила прилича ли ти на Банкрофт? — изпелтечих аз.
— Да!
— Значи мъжът наистина е Мел Брукс.
Някои от пътниците, облечени къде-къде по-скъпо от нас, започнаха да ни попоглеждат. Един мъж изшумоли с „Монд“ и отпи от еспресото.
— Виждал съм я в „Градюейт“. Помниш ли? — дърдореше Марино като кречетало.
Вече бях будна и ми идеше да потъна вдън земя.
— Бях се прехласнал по нея. Ами да. Точно като учителката, която ти помага след часовете. И ти се чудиш какво да правиш, стискаш крака и търпиш.
— Ей там, през онзи прозорец, се вижда конкорда — посочих му аз.
— Бре, как така съм си забравил фотоапарата! — затюхка се Марино и пак глътна от бирата.
— Иди потърси, може би ще успееш да си купиш — предложих му аз.
— Мислиш ли, че някъде тук продават от ония фотоапаратчета за еднократна употреба?
— Само френски.
Той се поколеба, после ме изгледа кръвнишки.
— Ей сега се връщам — рече ми.
Иска ли питане, остави си билета и паспорта в джоба на сакото, метнато на облегалката на стола, и когато оповестиха, че предстои да се качим на самолета, аз получих по пейджъра спешно съобщение, че не пускали Марино да се върне в чакалнята. Той бе застанал на гишето с мораво от гняв лице, а до него стоеше човек от охраната.
— Извинявайте — казах аз и връчих на наземната си стюардеса паспорта и билета на Марино. — Хайде да не започваме пътуването по този начин — рекох му, след като влязохме в чакалнята и последвахме другите пътници към самолета.
— Обясних им като човек каква е работата. Големи смотаняци са това, французите. Ако се бяха постарали да понаучат английски, нямаше да забъркват такива каши.
Местата ни бяха едно до друго, но за късмет самолетът не беше пълен и аз се разположих от другата страна на пътеката. Марино го изтълкува като лична обида и се нацупи, докато не му дадох половината си пиле с лимонов сос, реването с ванилов мус и шоколадчетата. Нямам представа колко бири е изгълтал, но час по час ставаше и се провираше по тясната пътека, докато летяхме със скорост, двойно по-голяма от скоростта на звука. В шест и двайсет вечерта бяхме на летище „Шарл де Гол“.
Пред терминала ни чакаше тъмносин мерцедес и Марино се опита да завърже разговор с шофьора, той обаче нито му позволи да седне отпред, нито му обърна внимание. Марино взе да издишва намусено цигарения дим през прозореца, през който нахлуваше студен въздух — виждаха се унили жилищни блокове, нашарени с графити, и цели километри железопътни депа. Накрая пред нас изникнаха очертанията на съвременния град. Великите богове на предприемачеството Херц, Хонда, Текникс и Тошиба ни намигаха във вечерния мрак от своите олимпийски върхове.
— Бре, все едно сме в Чикаго — недоволстваше Марино. — Чувствам се наистина странно.
— От пътуването е.
— Ходил съм на Западното крайбрежие, но не съм се чувствал така.
— Това пътуване е по-тежко — успокоих го аз.
— Според мен е от скоростта — отбеляза Марино. — Помисли само. Надничаш от прозорчето, все едно си в космически кораб, нали така? А отвън — ни хоризонт, ни дявол. На такава височина няма и едно-едничко облаче, въздухът е разреден и не става за дишане, навън е сто градуса под нулата. Ни птици, ни обикновени самолети, нищичко.
При банка „Франс“ един полицай със синьо-бял ситроен на червени ивици бе спрял някакъв смелчага, превишил скоростта. Магазините по булевард „Капюсин“ малко по малко се превърнаха в скъпи-прескъпи бутици за баснословно богатите и аз се сетих, че така и не съм попитала какъв е курсът.
— Затова и пак съм гладен — продължи Марино с научното си обяснение. — Пътуваш ли с такава скорост, обмяната на веществата трябва да наваксва. Представяш ли си колко калории се искат! Докато минавахме през митническа проверка, не усещах нищо. Не се чувствах преял или препил.
Дори в сърцето на града не се виждаше кой знае каква коледна украса. Парижани се бяха задоволили със скромни светещи гирлянди и с клонки зеленика пред бистрата и магазините, не видях и Дядо Коледовци, ако не се брои надуваемият на летището, който размахваше огромни ръце, все едно играеше гимнастика. В мраморното фоайе на грандхотела, където нашият водач ни обясни, че ще отседнем, все пак личеше, че наближават празници — там имаше гирлянди и елха.
— Сега я втасахме! — зацъка Марино и взе да оглежда колоните и огромните полилеи. — Имаш ли представа колко струва една стая тук?
Отвред жужаха клетъчни телефони, пред рецепцията се виеше отчайващо дълга опашка. Накъдето и да се обърнеш, бяха накамарени купчини багаж и все по-умърлушена, аз си дадох сметка, че това е туристическа група, която тепърва ще се настанява.
— Знаеш ли, докторке? — завайка се Марино. — В това тузарско местенце няма да ми е по джоба да изпия и една бира.
— Ако изобщо някога стигнеш до бара — отвърнах му аз. — Както гледам, ще си осъмнем във фоайето.
Още не го бях изрекла, и някой ме докосна по ръката — обърнах се и видях пред себе си усмихнат мъж в тъмен костюм.
— Госпожо Скарпета, господин Марино? — махна ни той да се дръпнем от опашката. — Прощавайте, но ви видях едва сега. Казвам се Иван. Вече сме ви регистрирали. Елате, ако обичате, ще ви покажа стаите.
Не успях да определя какъв е акцентът му, но определено не беше френски. Мъжът ни заведе през фоайето при лъснатите до блясък месингови асансьори, където натисна копчето за третия етаж.
— Откъде сте? — попитах го аз.
— Не съм тукашен, но от доста години живея в Париж.
Последвахме го по дългия коридор към стаите, които бяха една до друга, но не бяха свързани. Стъписах се и се притесних, щом видях, че някой вече е качил багажа.
— Ако имате нужда от нещо, търсете мен — рече Иван. — Вероятно е най-добре да се храните в кафенето тук. Имате запазена маса, можете да ползвате, разбира се, и обслужването по стаите.
Сетне побърза да си тръгне още преди да съм му дала бакшиш. Двамата с Марино застанахме всеки на вратата на стаята си и зяпнахме вътре.
— Ама че работа! — заповтаря той отново. — Никак не ги обичам тия номера на тайните служби. Откъде да знаем кой е този тип? Обзалагам се, че дори не работи в хотела.
— Хайде да не водим този разговор в коридора, Марино — подканих тихо аз. Имах чувството, че ако не ми се махне от главата, ще взема да го цапардосам.
— Е, кога ще хапнем?
— Искаш ли да ти звънна в стаята? — предложих аз.
— Ама аз умирам от глад, така да знаеш.
— Я тогава иди сам в кафенето — предложих му и се замолих наум да се вслуша в съвета ми. — Аз ще хапна по-късно.
— А, не, по-добре да не се делим, докторке — не склони той.
Влязох в стаята и затворих вратата — зяпнах от учудване, когато видях, че куфарът ми е разопакован и дрехите ми са старателно сгънати и подредени по шкафовете. Панталоните, полите и костюмът ми бяха окачени на закачалки в дрешника, тоалетните принадлежности бяха сложени на поличката в банята. Телефонът иззвъня почти веднага. Изобщо не се съмнявах кой ме търси.
— Какво? — троснах се.
— Бърникали са ми в партакешите и са подредили всичко — избоботи Марино като радиоприемник, пуснат до дупка. — А, тая няма да я бъде. Няма да допусна да ми ровичкат в нещата. За какви се мислят тия тук? Това да не е някакъв френски обичай? Отсядаш в тежкарски хотел, а те, моля ти се, ти преобръщат багажа! Хубава работа!
— Не, това не е френски обичай — възразих аз.
— Тогава значи е интерполски обичай — не мирясваше нашият човек.
— Ще ти звънна по-късно.
Насред масата се мъдреха бутилка вино и фруктиера, отрупана с плодове, и аз си отрязах парченце портокал и си налях чаша мерло. Дръпнах тежките завеси и надзърнах през прозореца — хора в официално облекло се качваха в лъскави автомобили. Позлатените статуи по старата сграда на операта отсреща се перчеха пред боговете с лустросаната си разголена хубост, докъдето поглед стига, се виждаха окадени комини. Присви ме сърцето, почувствах се самотна, ядосах се, че някой се опитва да нахлуе в живота ми.
Лежах дълго във ваната и си помислих дали поне за тази вечер да не разкарам Марино, после обаче доброто възпитание надделя. Никога досега той не бе идвал в Европа, камо ли пък в Париж и по-важното, притеснявах се да го оставям сам. Набрах вътрешния му номер и го попитах има ли нещо против да си поръчаме нещо леко в стаята. Той си избра пица, макар и да го предупредих, че парижани не се славят с вкусните си пици, и се нахвърли върху минибарчето в стаята. Поръчах си само стриди и намалих осветлението до минималното, понеже за днес се бях нагледала достатъчно.
— Все си мисля нещо — подхвана Марино, след като ни донесоха поръчката. — Не ми се говори за това, докторке, но не мога да се отърся от едно странно чувство. Та се питах дали и ти не си мислиш същото — подхвана той отдалеч и отхапа от пицата. — Ако и на теб ти се върти същото в главата, ако и на теб ти е влязла тая муха… Все едно от дън земя е изскочил НЛО, нещо такова.
Оставих вилицата. Светлините на града блещукаха през прозореца, но дори в слабото осветление долових, че Марино е притеснен. Отвърнах в същия дух.
— Нямам представа за какво говориш — рекох му и вдигнах чашата с вино.
— Добре де, не е зле все пак да му отделим малко внимание.
Не ми се слушаха дрънканиците му.
— Първо получаваш онова писмо, донесено ти не от друг, а от сенатор в Конгреса на Съединените щати, който по една случайност е и председател на Правната комисия, тоест, това е човекът, облечен с най-много власт в държавата в борбата с престъпността. Знае всичко, което става в тайните служби. Службата за борба с контрабандата на алкохол, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, ФБР и така нататък.
Веднага застанах нащрек.
— Няма как да не признаеш, доста странно си е съвпадението, че сенатор Лорд ти предава писмото от Бентън и сега ни в клин, ни в ръкав те викат тук от Интерпол…
— Я зарежи тази работа — прекъснах го аз, понеже усетих как ме присвива под лъжичката и сърцето ми бие като обезумяло.
— Изслушай ме де, докторке — рече Марино. — В писмото Бентън ти казва да престанеш да тъжиш, че всичко е наред и той знае дори в този миг какво правиш…
— Престани — подвикнах и метнах салфетката върху масата, понеже от всички страни ме връхлетяха чувства.
— Нека погледнем фактите де — поддаде се на чувствата и Марино. — Откъде знаеш… ами ако писмото изобщо не е писано преди година? Ако е писано сега?…
— Не! Как смееш! — възкликнах просълзена. Избутах стола и станах. — Избий си го от главата — рекох му. — Няма да ти слушам тъпотиите за някакви НЛО-та. Какво искаш? Пак да изживея този ад ли? Пак да започна да се надявам, след като хвърлих толкова усилия, за да преглътна най-сетне истината? Махай ми се от стаята.
Марино също скочи, като изтика стола и го събори. Грабна пакета цигари от масата.
— Ами ако още е жив? — подвикна и той. — Откъде си толкова сигурна, че не се е наложило да изчезне за малко заради някоя важна акция на ФБР, Интерпол, Службата за борба с контрабандата, та дори и НАСА?
Вдигнах виното — ръцете ми се тресяха така, че насмалко да го разплискам. Бях сломена. Марино сновеше из стаята и размахваше като ненормален цигарата.
— Не го знаеш със сигурност — повтори той. — Единственото, което си видяла, е обгорен труп в някаква смрадлива опожарена дупка. И часовник „Брайтлинг“ като неговия. Чудо голямо! Това не доказва нищо!
— Ах, негодник с негодник! — извиках аз. — Как ти дава сърце! След всичко, което ми се струпа…
— Струпало се е не само на теб. Това, че си спала с него, съвсем не значи, че той ти е принадлежал.
Спуснах се към Марино и се опомних овреме, миг, преди да го фрасна с все сила през лицето.
— Господи! — пророних и се вторачих в очите му, в които се четеше стъписване. — Боже господи!
Сетих се как Луси е удряла Джо и отидох при Марино. Той се извърна към прозореца и продължи да пуши. В стаята витаеха срам и несрета. Облегнах се на стената и затворих очи. Никога през живота си не се бях поддавала на насилието, камо ли пък с човек, когото познавам и обичам.
— Ницше е бил прав — простенах разгромена. — Внимавай кого си избираш за враг, понеже накрая заприличваш най-много на него.
— Извинявай — каза едва чуто Марино.
— Точно както първия ми мъж, точно както онази тъпачка, сестра ми, точно както всеки жесток себичник, който не се владее. Ето. Станала съм досущ като тях.
— Не, не си станала като тях.
Бях притиснала чело до стената, сякаш се молех, и бях доволна, че в стаята е сумрачно и Марино не вижда мъката ми.
— Не исках да кажа това, докторке. Честен кръст. И аз не знам защо ти ги надрънках тези небивалици.
— Не се притеснявай, всичко е наред.
— Опитвам се само да си изясня положението, понеже нещо не се връзва. — Марино отиде при пепелника и изтръска пепелта. — Не проумявам защо сме тук.
— При всички положения не сме дошли да се караме — вметнах аз.
— Умът ми не го побира — толкова ли не можеха да разменят информация по компютрите или по телефона, както сме правели винаги? Ти разбираш ли нещо?
— Не — отвърнах аз и въздъхнах тежко.
— Та затова ми мина през ума, че Бентън може би… Ами ако са издънили нещо и е трябвало той да свидетелства пред съда, и за да не му навредят, си е сменил самоличността и така нататък? Невинаги знаехме какво разследва. Дори ти не знаеше, понеже той невинаги можеше да ти каже, а и не искаше да ни навреди, като сподели с нас неща, дето не бива да знаем. Особено пък на теб. Не искаше да се притесняваш през цялото време.
Замълчах си.
— Не че се опитвам да ти втълпявам нещо. Просто ми се струва, че не бива да отхвърляме и тази възможност — допълни той недодялано.
— Не, обратното, трябва да я отхвърляме — възразих аз, след като се прокашлях. Беше ми причерняло от мъка. — Самоличността му, Марино, бе установена по безспорен начин. Избий си го от главата, че са измислили как Кари Гретхен го е убила колкото да прикрият следите му за известно време. Толкова ли не виждаш, че това е невъзможно? Бентън е мъртъв, Марино. Мъртъв.
— Ти присъства ли на аутопсията? Видя ли протокола от нея? — знаеше си своето той.
Тленните останки на Бентън бяха откарани в службата на главния съдебен лекар на Филаделфия. И през ум не ми бе минавало да оспорвам заключенията му.
— Не, не си присъствала на аутопсията, а ако беше отишла, щях да те помисля за най-коравосърдечното добиче по белия свят — отсече Марино. — Тоест, не си видяла с очите си нищо. Знаеш само онова, което са ти казали. Не ти го натяквам, но защо да си кривим душата, такава си е голата истина. И откъде знаеш дали някой не се опитва да внуши, че тленните останки са негови. Няма как да го оспориш, след като не си ги и зърнала.
— Налей ми малко уиски — казах му.