Изгубеният град Z

8. В амазонската джунгла

Идеалното прикритие. Отиваш като картограф с карти, телескоп и мощен бинокъл. Проучваш целта си по същия начин, както изследваш територия. Наблюдаваш всичко: хора, места, разговори.

В дневника си Фосет е нахвърлял списък с нещата, които британският му контакт – човек, когото той нарича просто „Джеймс“ – е поискал от него да разузнае: „вид на комуникационните артерии, села, вода, армия и организация, въоръжение, политическа обстановка“. И не е ли по същество изследователят лице, което прониква в чужди земи и се завръща с тайни? През деветнайсети век британското правителство все по-масово вербува агенти от средите на изследователи и картографи. Това е начин не само да се внедрят хора в чужди територии с достоверна наглед мисия, но и да се наемат надеждни експерти в набирането на деликатни географски и политически данни, нужни на правителството. Британските власти преобразуват Отдела за проучване на Индия в открай докрай разузнавателно оперативно звено. Картографи са обучавани да използват легенди и кодови имена („Номер едно“, „Коментаторът“, „Главният коментатор“) и когато влизат в територии, забранени за хора от Запада, да бъдат с добра маскировка. В Тибет много разузнавачи се предрешват като будистки монаси, използват молитвени броеници за измерване на разстояния (като всяко плъзнато мънисто обозначава сто крачки) и молитвени барабани, за да крият в тях компаси и листчета хартия с данни. Имат тайници в сандъците си, където скътват по-големи инструменти като секстанти и сипват живак, съществен за работата на изкуствения хоризонт, в паничките си за милостиня. Кралското географско дружество е ако не съучастник в подобни дейности, то в много случаи е наясно – в редиците му изобилстват настоящи и бивши шпиони, включително Франсис Йънгхъзбанд, който е президент на дружеството от 1919 до 1922 година.

В Мароко Фосет участва в африканска версия на „Голямата игра“, както Ръдиард Киплинг нарича колониалното състезание за надмощие в централна Азия. На своя тайнопис Фосет отбелязва, че си е „бъбрил“ с висш марокански чиновник, който се е оказал „пълен с информация“. Когато излиза извън главните пътища сред пустинята, където племена отвличат или убиват отклонилите се чужденци, както твърди по-късно Фосет, е нужно човек „да се предреши като мавър, а дори и тогава пътуването е придружено с голям риск“. Фосет успява да се внедри в султанския дворец и да шпионира самия султан. „Султанът е млад и слаб по характер – пише той. – На първо място поставя личните си удоволствия и прекарва времето си в колоездене, в което е много умел, в игри с автомобили, механични играчки, фотография, билярд и животинската си менажерия.“ Всичката тази информация Фосет предоставя на „Джеймс“ и се връща в Англия през 1902 година. Това е единственият случай, когато Фосет действа официално като шпионин, но неговата съобразителност и наблюдателност привличат вниманието на сър Джордж Таубман Голди, британски колониален администратор, който през 1905 година става президент на Кралското географско дружество.

В началото на 1906 година Голди привиква Фосет, който след мароканското си пътуване служи в различни военни гарнизони, като последното му назначение е в Ирландия. Голди е човек, с когото общуването не е шега работа. Известен с будната си интелигентност и избухлив нрав, той почти еднолично налага контрола на Британската империя в Нигер през 80-те и 90-те години на деветнайсети век. Шокира викторианското общество, като забягва в Париж с гувернантка. Освен това е заклет атеист, проповядващ дарвиновата теория за еволюцията. „Изпада в необуздан гняв от глупостта или некомпетентността – пише един от биографите му. – Няма човек с по-голяма нетърпимост към глупците от него.“

Фосет е въведен за среща в кабинета на Голди в Кралското географско дружество и се изправя пред президента, „чиито сини очи пробиват дупки у теб“ по думите на негов подчинен. По това време Голди е близо шейсетгодишен и неизменно носи в джоба си тубичка с отрова за в случай, че бъде поразен от инвалидност или неизлечима болест. По спомените на Фосет Голди го пита:

— Знаете ли нещо за Боливия?

Фосет отвръща, че не, и Голди продължава:

— Човек обикновено си мисли за Боливия като за страна на покрива на света. Голяма част от територията й са планини, но на изток отвъд планините има огромна територия от тропическа гора и равнини. – Голди вади от бюрото си голяма карта на Боливия, която разстила пред Фосет като покривка. – Това, майоре, е най-добрата карта на Боливия, с която разполагам. Погледнете този регион! Пълен е с бели петна.

Голди сочи с пръст по картата и обяснява, че територията е дотолкова неизследвана, че Боливия, Бразилия и Перу не могат да се споразумеят дори за границите си: те са просто условни линии, прекарани през планини и джунгли. През 1864 година споровете за граници с Парагвай прерастват в един от най-ожесточените конфликти в историята на Латинска Америка. (Избито е почти половината от парагвайското население.) Поради невероятно голямото икономическо търсене на каучук – „черното злато“, – който е в изобилие в този район на света, залогът за прекарването на границите през амазонската джунгла е също толкова голям.

— Може да възникне голям пожар от въпроса коя територия на кого принадлежи – заключава Голди.

— Всичко това е много интересно – прекъсва го Фосет. – Но какво общо имам аз?

Голди обяснява, че страните са назначили комисия за определяне на границите и искат от Кралското географско дружество безпристрастен наблюдател, който да картографира въпросните граници – като се започне с територия между Боливия и Бразилия, простираща се на няколкостотин квадратни мили в непроходим терен. Експедицията ще отнеме две години и няма гаранция, че членовете й ще оцелеят. По тези места болестите върлуват с пълна сила и индианците, атакувани безмилостно от трапери, отмъкващи каучук, не се колебаят да убиват натрапниците.

— Проявявате ли интерес да се наемете с това? – пита Голди.

По-късно Фосет споделя, че усетил как сърцето му започва да бие ускорено. Замисля се за съпругата си Нина, която отново е бременна, за сина си Джак, вече почти тригодишен.И все пак отговаря без колебание:

— Съдбата си е наумила да отида, така че друг отговор не може да има!

Тясното и мръсно пространство на кораба „Панама“ е изпълнено с „бандити, кандидати за бандити и сбръчкани дърти негодници“ по описанието на Фосет. Спретнат в бялата си риза с колосана яка, Фосет седи до първия си помощник в експедицията, трийсетгодишен механик и геодезист на име Артър Джон Чивърс, препоръчан от Кралското географско дружество. Фосет убива времето, като учи испански, докато други пътници пият уиски, дъвчат тютюн, играят на зарове и спят с уличници. „По своему всички бяха добри хора – пише Фосет и добавя: – За мен и Чивърс това беше полезно въвеждане в един аспект на живота, непознат ни дотогава, и в процеса на него голяма част от английската ни резервираност отпадна.“

Корабът спира на пристанище в Панама, където е в ход строителството на канала – най-дръзкото начинание, предприемано от човек в опит за укротяване на природата – и проектът дава на Фосет начална идея за очакващото го: на кея са струпани десетки ковчези. От започването на изкопните работи за канала през 1881 година повече от двайсет хиляди работници са измрели от малария и жълта треска.

В Панама Сити Фосет се качва на борда на кораб за Перу, после продължава с влак през Андите с техните заснежени върхове. Когато влакът се изкачва на около четири хиляди метра надморска височина, той го сменя с кораб и прекосява езерото Титикака („Колко странно да видиш действащи параходи тук, на покрива на света!“), след което отново се прехвърля на влак, който го отвежда през равнините до Ла Пас, столицата на Боливия. Там чака повече от месец правителството да осигури няколко хиляди долара – сума, далеч по-малка от тази, на която е разчитал – за провизии и пътни разходи. Нетърпението му води до свада с местни чиновници, която трябва да бъде изгладена от британския консул. Накрая, на 4 юли 1906 година, той и Чивърс са готови да потеглят. Натоварват мулетата с чай, консервирано мляко, кондензирана супа, сардини в доматен сос, лимонада на прах и бисквити с ядки кола, които според „Изследователските начинания на Фосет“ имат „чудотворен ефект за поддържане на силите при физическо напрежение“. Носят също геодезически инструменти, пушки, въже, мачетета, мрежи против комари, буркани за събиране на образци, въдици, стереоскопична камера, леген за промиване на злато и дарове от рода на мъниста за срещнатите племена. Има и аптечка, заредена с бинтове, йод срещу ухапвания от комари, калиев перманганат за почистване на зеленчуци или рани от стрели; скалпел за изрязване на плът, отровена от змийско ухапване или гангрена; а също и опиум. В раницата си Фосет е пъхнал „Съвети към пътешествениците“ и своя дневник с любимите му стихотворения, които да рецитира в пустошта. Едно такова, което често взема със себе си, е „Изследователят“ на Ръдиард Киплинг:

Фосет и Чивърс се прехвърлят отвъд Андите и започват да се спускат към джунглата. Фосет е с габардинени бричове, кожени ботуши, широкопола шапка и шал около врата – стандартната му униформа на изследовател. Проправя си път около канари, спускащи се на десетки метри. Двамата се движат през виелица и виждат едва на няколко метра пред себе си, но чуват как изпод копитата на товарните им животни се отронват камъни и падат с шум в дълбоката клисура. Трудно е да се повярва при този леден вятър, че отиват към джунгла. От надморската височина чувстват замаяност и гадене. Добичетата кретат напред задъхани, ноздрите им кървят от липсата на кислород. Години по-късно, докато се придвижва през същата планина, Фосет ще изгуби керван от двайсет и четири мулета. „Товарът на муле често се блъсва в издадени скали, животното губи равновесие и с рев пропада в бездната“, пише той.

От време на време Фосет и Чивърс се натъкват на мост, изработен от палмови стъбла и жици, който минава над сто метра дълбока клисура и се люлее лудешки под напора на вятъра като разкъсано знаме. Очите на мулетата трябва да бъдат връзвани, тъй като се боят да преминат по него. След като са подлъгани да го прекосят, всички продължават напред покрай камънаци и канари и вече зърват първите признаци на растителност – магнолии и недорасли дръвчета. На хиляда метра височина, когато топлината вече се чувства, се среща пълзяща зеленина, вкопчена в скалите. Фосет, плувнал в пот, надниква към долина и зърва дървета с форма на паяци, парашути и облаци дим; нижат се реки и потоци на протежение от хиляди километри; джунглата е тъй тъмна, че изглежда почти черна – Амазония.

Накрая Фосет и Чивърс оставят товарните животни и ги сменят със сал, изработен от пръчки и увивни растения, който ги повежда през долината на Амазонка и почти призрачни поселища с нелепи имена като Надежда и Красиво село, наскоро надписани на табели в джунглата от заселници, примамени тук от „черното злато“. Пръв Христофор Колумб разказва как е видял индианци да подхвърлят топка, направена от странно лепкаво вещество, сълзящо от тропически дървета, но едва през 1896 година, когато Б. Ф. Гудрич произвежда първите автомобилни гуми в Съединените щати, треската за каучук обхваща долината на Амазонка, която практически държи монопола върху висококачествената суровина. През 1912 година само Бразилия експортира каучук на цена повече от трийсет милиона долара, днешният еквивалент на половин милиард долара. Каучуковите барони са преобразили Манаус на брега на Амазонка в един от най-крещящо пищните градове в света. „Никоя екстравагантност не им се е сторила прекалено абсурдна – пише историкът Робин Фурно. – Ако един каучуков барон си купи голяма яхта, друг ще доведе опитомен лъв във вилата си, а трети ще пои коня си с шампанско.“ А нищо не е по-екстравагантно от сградата на операта с италианския й мрамор, стъкло от Бохемия, позлатени балкони, кристални полилеи, викториански стенописи и купол в цветовете на националния флаг. С елементи, изработени в Европа, и струваща на данъкоплатците десет милиона долара, операта е транспортирана на детайли на повече от хиляда и петстотин километра по река Амазонка, където работници се трудят неспирно за монтирането й и нощем работят под осветлението на първите електрически крушки в Бразилия. Без значение е, че почти никой в Манаус не е чувал за Пучини или че повече от половината членове на гостуваща оперна трупа умират от жълта треска. Това е апотеозът на каучуковия бум.

Перспективата за богатство е примамила хиляди неграмотни работници в пустошта, където те бързо задлъжняват на каучукови барони, осигурили им транспорт, прехрана и оборудване на кредит. Траперът броди през джунглата с миньорска лампа от изгрев до залез в издирване на каучукови дървета, а когато се завърне гладен и трескав, прекарва часове приведен над огъня и вдишващ токсичен дим, докато пече латекса на шиш, за да се коагулира. Често са нужни седмици, за да се произведе достатъчно голяма гумена топка, която да бъде продадена. И парите рядко са достатъчни да бъде изплатен дългът. Безброй трапери измират от глад, от дизентерия и други болести. Бразилският писател Еуклидис да Куня нарича системата „най-престъпната организация на труд, измислена някога“. Отбелязва, че траперът на каучук „олицетворява едно гигантско противоречие: той е човек, който работи, за да се поробва!“.

Първият граничен град, до който достигат Фосет и Чивърс, е Руренабакей в северозападна Боливия. Макар че на картата на Фосет е изписан с главни букви, представлява просто ивица кал с бамбукови колиби и лешояди, кръжащи над тях. „Сърцето ми се сви – пише Фосет в дневниците си – и започнах да осъзнавам колко примитивна е в действителност тази страна.“

Регионът е отдалечен от всякакъв център на политическа власт. През 1872 година Боливия и Бразилия правят опит да изградят железница през джунглата, но толкова много работници измират от болести и от индианските набези, че проектът става известен като Железницата на мъртъвците. Твърди се, че за всяка положена траверса имало умрял човек. Когато Фосет пристига близо три десетилетия по-късно, железницата вече се строи от трета по ред фирма и все пак са положени само осем километра релсов път – или, както пише Фосет, „простира се от никъде до никъде“. Тъй като долината на Амазонка е толкова изолирана, тя се ръководи по свои закони и, както посочва един наблюдател, в сравнение с тези територии американският Див запад изглежда като „кротка сбирка на богомолци“. Когато през 1911 година британски пътешественик минава през региона, твърди, че един местен жител му казал: „Правителство ли? Какво е това? Тук нямаме никакво правителство!“. Мястото е рай за бандити, бегълци и търсачи на съкровища с револвери и на двата хълбока, които ловят с ласо ягуари от скука и убиват без колебание.

Фосет и Чивърс навлизат по-дълбоко в този свят и стигат до далечното селище Рибералта. Там Фосет вижда спиращо край брега корабче. Един работник се провиква „Добитъкът пристигна!“ и пред очите на Фосет пазачи с камшици подкарват трийсетина мъже и жени индианци на брега, където купувачи започват да ги инспектират. Фосет пита митнически служител какви са тези хора. Роби, отвръща му онзи.

Фосет е шокиран да научи, че поради масовото измиране на работници в джунглата каучуковите барони, в опит да поддържат притока на работна ръка, пращат въоръжени потери, за да отвличат и поробват племена. В един случай край река Путумайо в Перу зверствата, причинени на индианците, стават толкова скандални, че британското правителство започва разследване, след като става ясно, че извършителите са продавали акции от компанията си на Лондонската фондова борса. Доказателства сочат, че Перуанската амазонска компания буквално е провеждала геноцид в опит да укроти и пороби местното население: кастрирали и обезглавявали индианци, заливали ги с бензин и ги подпалвали, разпъвали ги на кръст надолу с главите, пребивали ги, осакатявали ги, морели ги от глад, давели ги и хранели с тях кучетата. Хора на компанията изнасилвали жени и момичета и чупели главите на малки деца. „На някои места смрадта от разлагащата се плът на безброй тела на жертви е толкова нетърпима, че тези местности биват временно напускани“, пише пътуващ инженер, нарекъл района „рая на Дявола“. Сър Роджър Кейсмънт, британският генерален консул, който води разследването, установява, че трийсет хиляди индианци са умъртвени само от тази каучукова компания. Британски дипломат заключава: „Не е преувеличено да се каже, че тази информация за методите, по които компанията е добивала своя каучук, надминава всички ужаси, за които се е чувало в цивилизования свят през последния век“.

Дълго преди докладът на Кейсмънт да придобие публичност през 1912 година, Фосет порицава зверствата в британски вестници и на срещи с висши правителствени чиновници. Нарича търговците на роби „диваци“ и „утайка на обществото“. Нещо повече, той знае, че бумът на каучук е направил собствената му мисия далеч по-трудна и опасна. Дори дружелюбно настроените преди племена вече са враждебни към чужденците. Фосет научава за група от осемдесет души, от която „толкова много били убити с отровни стрели, че останалите се отказали от експедицията и се оттеглили“. Пътешественици са открити заровени до кръста и оставени да бъдат изядени живи от мравки и други насекоми. В журнала на Кралското географско дружество Фосет пише: „Покварената политика, създала търговията на роби и открито насърчаваща безразсъдно избиване на местните индиански племена, много от които надарени с голяма интелигентност, е породила у индианците смъртоносна отмъстителност към всеки дошъл отвън и в този смисъл представлява една от големите опасности при проучванията на Южна Америка.“

На 25 септември 1906 година Фосет напуска Рибералта заедно с Чивърс; придружени са от двайсет хаймани и местни водачи, които са наели в граничните райони. Сред тях са ямайски предприемач на име Уилис, който въпреки склонността си към алкохола е първокласен готвач и рибар (Умееше да подуши храна и пиене, както хрътката надушва заек“, пише Фосет), и боливиец, бивш офицер от армията, който говори отлично английски и може да служи като преводач. Фосет държи хората да са наясно на какво се наемат. Всеки, който си счупи крайник или се разболее насред джунглата, има малко шансове да оцелее. Да бъде носен такъв човек, би застрашило цялата група; логиката на джунглата диктува той да бъде изоставен, тоест по думите на Фосет „разполага с избор между хапчета опиум, гладна смърт или изтезания, ако бъде открит от диваци“.

Като използват канута, които са сковали от дървесни дънери, Фосет и хората му се движат на запад по предвидения маршрут на протежение от близо хиляда километра по границата между Бразилия и Боливия. Реката е барикадирана от паднали дървета и Чивърс и Фосет се опитват да ги разсекат от канутата с мачетета. Пираните са в изобилие и изследователите внимават да не потопят пръсти във водата. Тиодор Рузвелт, след като изследва приток на Амазонка през 1914 година, нарича пиранята „най-свирепата риба на света“. Добавя: „Пираните могат да погълнат живи всеки ранен човек или животно, защото кръвта във водата ги възбужда до лудост... Главата с къса муцуна, злобните втренчени очи и зейналите страховити челюсти са олицетворение на свирепа злост“.

Когато се къпе, Фосет притеснено оглежда тялото си за циреи и порязвания. При първото си плуване през река споделя: „Изпитах неприятна тежест под лъжичката“. В допълнение към пираните се опасява от кандиру и електрически змиорки, или „пуракей“. Последните – над два метра дълги, с очи, разположени толкова напред на сплесканите им глави, че едва ли не опират в горните им устни – са като живи батерии: пращат до 650 волта електричество през телата на жертвите си. Могат да изпържат жаба или риба в контейнер с вода, без дори да я докоснат. Германският учен и изследовател Александър фон Хумболт, който пътува по река Ориноко в Амазонската джунгла в началото на деветнайсети век, поръчва на индианци да вкарат с помощта на харпуни трийсет коня и мулета във вир, пълен с електрически змиорки, за да види какво ще се случи. Конете и мулетата – с щръкнали гриви и пламнали очи – отстъпват назад ужасени, когато змиорките ги заобикалят. Някои коне се опитват да изскочат от водата, но индианците ги връщат обратно с насочени харпуни. В рамките на секунди два коня се удавят, докато останалите в крайна сметка пробиват индианската блокада и се строполяват на брега изтощени и изтръпнали. „Един шок е достатъчен да парализира и удави човек, но пуракей повтарят изпращането на електричество, за да си гарантират плячката“, пише Фосет.

Един ден Фосет зърва нещо край брега на мудно течаща река. Отначало прилича на паднало дърво, но после започва да се приближава с вълнообразно движение към канутата. По-голямо е от електрическа змиорка и когато спътниците на Фосет го виждат, започват да крещят. Фосет вдига пушката си, стреля по обекта и дим изпълва въздуха. Когато създанието спира да се движи, мъжете спират кану край него. Оказва се анаконда. В доклада си за Кралското географско дружество Фосет настоява, че е по-дълга от двайсет метра („Огромни змии!“ обявява заглавие в английската преса), макар че голяма част от анакондата е била потопена и тя със сигурност е била по-малка: най-дългата официално документирана е осем метра и четийресет и пет сантиметра. (При тази дължина анаконда може да тежи над половин тон и благодарение на еластичните мускули на челюстите си има възможност да погълне цял елен.) Фосет се взира в неподвижната змия пред себе си, изважда нож и се опитва да отреже парче от кожата й, за да го сложи в буркана с образците, но когато бодва анакондата, тя се мята към него и хората му и те отстъпват ужасени.

Експедицията се придвижва напред и членовете й напрегнато оглеждат джунглата. „Беше една от най-мрачните експедиции, които някога съм предприемал, защото реката беше зловеща с тишината си, а бързото течение и дълбоки води вещаеха злини по пътя ни“, пише Фосет месеци след като е напуснал Рибералта. „Демоните на амазонските реки бяха наизюююююлезли и демонстрираха присъствието си в снишеното небе, изливащия се пороен дъжд и неприветливи горски стени.“

Фосет налага строг режим. Според Хенри Костин, бивш британски ефрейтор, който придружава Фосет на няколко следващи експедиции, групата става с пукването на зората, като един човек е натоварен със събуждането. После хората хукват към реката, наплискват лицата си, мият си зъбите и стягат багажа за път, докато дежурният за закуска пали огън. „Живеехме простичко – припомня си Костин. – Закуската обикновено беше овесена каша, консервирано мляко, много захар.“ Минути по-късно поемат напред. Събират данни за докладите на Фосет до Кралското географско дружество – включително измервания, скици на местността, барометрични и температурни отчитания и каталози на флората и фауната, – което изисква много работа и Фосет се труди настървено и с всички сили. „Бездействието е онова, което ми е непоносимо“, казва веднъж. Джунглата като че подсилва вродените черти на характера му: неговата смелост и издръжливост, съчетани с гневливост и нетърпимост към слабост у другите. Разрешава на хората си само кратка почивка за обяд – състоящ се от по няколко бисквити – и ги действа по дванайсет часа на ден.

Точно преди залез най-сетне им дава сигнал да започнат да устройват лагера. Готвачът Уилис е натоварен с приготвянето на вечерята и допълва супата на прах с каквото животно са успели спътниците му да убият и уловят. Гладът превръща всичко в деликатес: тапири, риба скат, костенурки, анаконди, плъхове. „Маймуните са приемани като добро лакомство – отбелязва Фосет. – Месото им е твърде приятно на вкус, макар че отначало идеята да ги ям ме отблъскваше, тъй като нанизани на шиш над огъня, за да се обгори козината, изглеждаха ужасно подобни на хора.“

Докато се движат през джунглата, Фосет и хората му са по-уязвими за нападения от хищници. Веднъж глутница белоусти диви прасета се втурват към Чивърс и преводача, които започват да стрелят във всички посоки, а Уилис бързо се изкатерва на дърво, за да не бъде гръмнат от спътниците си. Дори жабите могат да бъдат смъртоносни при докосване: Phyllobates terribilis, която се среща в Колумбийска Амазония, съдържа достатъчно токсини да убие сто души. Един ден Фосет се спъва в коралова змия, чиято отрова блокира нервната система на жертвата и тя умира от задушаване. В долината на Амазонка, диви се Фосет, животинското царство „е против човека както никъде другаде по света“.

Ала не едрите хищници плашат най-много него и хората му, а неуморната напаст: тропическите мравки, които за една нощ могат напълно да разнищят дрехите на човек и раницата му; кърлежите, които атакуват като пиявици, и червените космати буболечки, ядящи човешка плът. Пръскащите цианид стоножки. Паразитните червеи, причиняващи слепота. Кръвосмучещите мухи, които пробиват дрехите и снасят яйцата си, от които се излюпват ларви под кожата. Почти невидимите хапещи мушици, наричани пиум, оставящи човешкото тяло покрито с лезии. „Целуващи буболечки“, които хапят жертвите си по устните и прехвърлят едноклетъчно, наречено Trypanosoma cruzi; двайсет години по-късно у човек, убеден, че благополучно е напуснал джунглата, без да пострада, започва подуване на сърцето или на мозъка, завършващо със смърт. Ала нищо не е по-опасно от комарите. Те предават всевъзможни болести от малария до „трошаща костите“ треска, елефантиаза и жълта треска. „Комарите са основната причина Амазония все още да остава непроучен регион“, пише Уилард Прайс в книгата си от 1952 година „Удивителната Амазонка“.

Фосет и хората му се увиват в мрежи, но дори това е недостатъчно. „Пиумите ни налитаха на ята – пише Фосет. – Принудени бяхме да затваряме от двете страни заслона от палмови листа на лодката с мрежи против комари, забулвахме си главите и при все това скоро ръцете и лицата ни представляваха маса от малки, сърбящи, кървави мехурчета.“ Междувременно полверините, които са тъй дребни, че приличат на прашинки, се крият в косите на Фосет и спътниците му. Често мъжете не могат да мислят за друго освен за насекомите. Започват да различават шума от търкане на крилцата на различните хвърчащи твари. („Табана пристигаха поединично, но възвестяваха присъствието си с пробиване, все едно направено с игла“, казва Фосет.) Буболечките изтормозват изследователите до лудост, както свидетелства дневникът на природоизпитател, който придружава Фосет на по-късна експедиция:

Шест месеца след началото на експедицията повечето от хората, включително Чивърс, боледуват от треска. Признаците са неутолима жажда, цепещо главоболие и неконтролируемо треперене. Мускулите им пулсират тъй силно, че им е трудно да вървят. Едни са пипнали малария, други – жълта треска. При жълтата треска мъжете най-много се боят от изобилното плюене на кръв, което означава, че смъртта е близо. При маларията, покосяваща 80 процента от хората, работещи в долината на Амазонка, понякога има халюцинации, от които може да се премине към кома и смърт. В един момент Фосет споделя лодка с четирима пасажери, които се разболяват и умират. Като използва греблата, той им изкопава гробове на брега. По думите му единственият им паметник са „кръстосани вейки, вързани с трева“.

Една сутрин Фосет забелязва диря от отпечатъци по калния бряг. Навежда се да ги разгледа. Това са следи от човешки крака. Фосет претърсва близките гори и открива откършени клони и стъпкани листа. Очевидно ги следят индианци.

На Фосет са му казали, че по бреговете на река Абуна живеят индианците пакагуара, които имат репутацията да отвличат външни хора и да ги замъкват в джунглата. За други две племена – паринтинин далеч на север и каничана в южните долини Моджо – се знае, че са канибали. Според мисионер през 1781 година „когато каничана заловят военнопленници, или ги задържат завинаги като роби, или ги опичат и пируват с тях. Използват като чаши черепите на убитите“. Макар хората от Запада да имат фикс-идея за канибализма (Ричард Бъртън и няколко приятели организирали редовно провеждаща се вечеринка, наречена „Канибалски клуб“) и често да преувеличават размерите му, за да оправдаят подчиняването на местни племена, няма спор, че някои племена в долината на Амазонка го практикуват било с цел ритуал, било за отмъщение. Човешкото месо типично се приготвя по два начина: печено или варено. Гуаяки, които практикуват ритуалистичен канибализъм, когато умират членове на племето, разчленяват телата с бамбуков нож, като отрязват главата и крайниците от трупа. „Главата и червата не се обработват по същата рецепта като мускулите и вътрешните органи“, обяснява антропологът Пиер Кластр, който прекарва известно време да изучава това племе в началото на шейсетте години. „Главата най-напред внимателно се обръсва, после се сварява заедно с червата в керамична тенджера. Колкото до истинското месо и вътрешните органи, те се поставят на голяма дървена скара, под която се запалва огън. Месото се пече бавно и мазнината, освободена от топлината, се абсорбира постепенно, като се размазва с четка. Когато месото бъде готово, се разпределя между присъстващите. Онова, което не се изяде на момента, жените го прибират по кошниците си и се консумира на следващия ден. Колкото до костите, те се трошат и костният мозък, особено много обичан от жените, се изсмуква.“ Предпочитанието на гуаяки към човешка кожа е причината те да се наричат „Аче Киравуа“ – Ядящи човешка тлъстина.

Фосет изучава джунглата наоколо, търси индиански воини. Амазонските племена са много изкусни в проследяването на враговете си. Докато някои обичат да обявят присъствието си преди нападение, мнозина използват гората за прикритие до последно. Боядисват телата и лицата си с черен въглен и с червени бои, дестилирани от дребни горски плодове. Оръжията им – издухвани с уста стрелички и стрели за лъкове – уцелват безшумно, преди някой да е имал време да побегне. Някои племена използват същите онези неща, които правят джунглата толкова опасна за Фосет и хората му – топят върховете на стрелите си в смъртоносните токсини на местната фауна или ръсят хапещи мравки войници в бойните си рани, та да ги затворят. За разлика от тях групата на Фосет няма опит в джунглата. Те са „зелени“, както признава Костин по време на първото си пътуване. Повечето са болни, пострадали и гладни – идеалната плячка.

Тази вечер всички от екипа на Фосет са притеснени и нащрек. Преди да потеглят, Фосет ги е накарал всички да приемат наглед самоубийствено решение: никой да не стреля по индианци при никакви обстоятелства. Когато в Кралското географско дружество узнават за инструкциите на Фосет, един от членовете, запознат с региона, заявява, че подобен подход на ненасилие крие „безумни рискове“. Но Фосет се аргументира, че това не само е моралният избор, а и единственият начин толкова малка и превишавана по численост група да демонстрира приятелските си намерения към племената.

Мъжете лежат в хамаците си, малкият огън пращи, а те са заслушани в звуците на гората. Опитват се да идентифицират всеки един: цопването на плод в реката, триене на клони, свирене на комари, рев на ягуар. На моменти джунглата изглежда съвсем тиха, после остър шум раздира мрака. Мъжете не виждат никого, но съзнават, че те самите могат да бъдат видени. „Изнервящо беше да знаем, че всяко наше движение е наблюдавано, без изобщо да зърваме наблюдателите си“, пише Фосет.

Един ден на реката лодките стигат до поредица от бързеи и пилот слиза на сушата, за да потърси място, където да ги заобиколят. Минава дълго време без никаква вест от него и Фосет слиза с няколко мъже да го открие. Изминават около километър в гората и се натъкват на тялото на пилота, прободено с четийресет и две стрели.

Хората започват да изпадат в паника. В един момент на лодка, носена към бързеите, Уилис изкрещява: „Диваци!“ – и ето ги тях, стоят по бреговете. „Целите им тела бяха боядисани – пише Фосет, – ушите им имаха издължена мека част, а през ноздрите им бяха промушени птичи пера.“ Той иска да се опита да установи контакт, но другите в лодката крещят и лудешки гребат, за да се отдалечат. Индианците се прицелват с двуметровите си лъкове и пращат стрели. „Една разцепи лодката отстрани, проби дърво, дебело четири сантиметра“, твърди Фосет. Тогава лодката се понася сред бързеите и за момента се отдалечава от племето.

Още преди тази конфронтация Фосет забелязва, че хората му, особено Чивърс, губят кураж. „Наблюдавах постепенния му срив“, пише Фосет. Решава да освободи Чивърс от задълженията му и го праща обратно с няколко други членове от групата обратно към граничния район. И все пак двама от хората умират от треската си. Самият Фосет силно тъгува за семейството си. Пита се що за глупак е бил да смени удобството на предишната си служба с такива условия. Вторият му син Брайън е роден в негово отсъствие. „Изкушен бях да напусна и да се прибера у дома“, пише Фосет. И все пак за разлика от хората си той е в добро здраве. То се знае, гладен и окаян е, но кожата му не е жълта, температурата му е нормална и не повръща кръв. По-късно Джон Келти, секретарят на Кралското географско дружество, казва на съпругата на Фосет в писмо: „Освен ако няма изключително здрав организъм, не виждам как може да оцелее“. Фосет отбелязва, че по тези места „на здравия човек се гледа като изключение и отклонение от нормата“.

Въпреки копнежа си за дома Фосет продължава с Уилис и преводача да проследява границата между Боливия и Бразилия, като изминава безброй километри през джунглата. През май 1907 година той завършва маршрута си и представя установеното на членовете на Южноамериканската комисия по границите и на Кралското географско дружество. Те не могат да повярват на очите си. Той е прекроил границите в Южна Америка, при това го е сторил година преди крайния срок.