Изгубеният град Z

20. Не бива да се плашиш

Влакът със скърцане наближава граничния район. На 11 февруари 1925 година Фосет, Джак и Рали тръгват от Рио де Жанейро на своето повече от хиляда и петстотин километрово пътуване във вътрешността на Бразилия. В Рио са отседнали в хотел „Интернасионал“ и са изпробвали оборудването си в градината му. Буквално всичко, правено от тях, е хроникирано във вестниците по целия свят. „Поне четийресет милиона души вече са наясно за нашата цел“, пише Фосет на сина си Брайън, като явно ликува от широката публичност на експедицията.

В пресата излизат снимки на изследователите под заглавия като „Трима мъже ще се изправят пред канибали в търсене на реликва“. В една статия пише: „Никой олимпийски състезател не се е тренирал до такава степен като тези трима много сдържани англичани, чийто път до един забравен свят ще е изпълнен с опасности от стрели, болести и диви зверове“.

„Не са ли много забавни репортажите за експедицията в английските и американските вестници?“, пише Джак на брат си.

Бразилските власти, опасяващи се да не би членовете на толкова прославена експедиция да се гътнат на нейна територия, настояват Фосет да подпише изявление, с което да ги освободи от отговорност, и той го прави без колебание. „Не искат да си имат неприятности, ако не се появим – обяснява Фосет на Келти. – Но ние ще се появим, то се знае, макар това да е пределът ми за моите петдесет и осем години.“ Въпреки тези си тревоги правителството и гражданите приемат сърдечно изследователите: на групата е осигурен безплатен транспорт до пограничния район в луксозни вагони, предназначени за официални лица – с частни бани и салони. „Срещнахме пълна отзивчивост и добра воля“, пише Фосет до Кралското географско дружество.

Но Рали е малко унил. По време на пътуването от Ню Йорк се е влюбил в дъщерята на английски херцог. „Запознах се с едно момиче на кораба и признавам, че с времето приятелството ни прерасна в нещо, което заплашваше да стане сериозно“, споделя той в писмо до Брайън Фосет. Иска да довери на Джак чувствата си, но най-близкият му приятел още повече е заприличал на монах покрай тренировките си за експедицията и го упреква, че изпада в глупост. Докато преди съзнанието на Рали е било изпълнено с предстоящото приключение с Джак, сега не може да мисли за друго освен за тази... жена.

„Полковникът и Джак станаха много напрегнати, боят се да не взема да забегна или нещо такова“, пише Рали. Истината е, че той е възнамерявал да се ожени в Рио, но Фосет и Джак са го разубедили. „Осъзнах се и си дадох сметка, че съм член на експедиция, не можех да потътря съпруга със себе си – пише Рали. – Трябваше да се сбогувам с добри чувства и да се заема със задачата си.“

„Рали е в много по-добра форма сега“, пише Джак. Но тревожно се осведомява дали след завръщането им Рали не планира да сключи брак още в рамките на година. Рали отвръща, че не би се обвързал с обещания за момента, но както обяснява по-късно, „не възнамерявам да остана ерген цял живот, дори Джак да го стори!“.

Тримата изследователи спират за няколко дни в Сау Паулу и отиват да посетят „Институто Бутантан“, една от най-големите ферми за змии в света. Персоналът провежда серия от демонстрации за тях и им показва как нападат различните хищници. Служител бръква в клетка с дълга кука и вади смъртоносен бушмастер, а Джак и Рали се взират в зъбите му. „Изпръска огромно количество отрова“, пише по-късно Джак на брат си. Фосет е запознат с амазонските змии и все пак е заинтригуван от демонстрацията. Споделя бележките си в материал, изпратен до Северноамериканския вестникарски алианс. („Ухапване от змия, което кърви, не е отровно. Две прободни дупки плюс синкаво безкръвно петно е знак за отрова.“)

Преди да си тръгне, Фосет получава онова, което най-много иска: запас антизмийски серум за пет години, поставен в маркирани за съответните видове контейнери. Дават му и спринцовки за инжектирането му.

След като местните власти в Сау Паулу устройват на изследователите „чудесно изпращане“, както го описва Джак, тримата англичани отново се качват на влак и се отправят на запад към река Парагвай по протежението на границата между Бразилия и Боливия. Фосет е направил същото пътуване през 1920 година с Холт и Браун и познатият пейзаж само засилва хроничното му нетърпение. От релсите хвърчат искри, Джак и Рали гледат през прозореца блатата и горските просеки, представят си онова, с което скоро ще се сблъскат. „Видях интересни неща – пише Джак. – Имаше изобилие от папагали, зърнахме две ята млади нандута (подобни на щраус птици), високи между метър и двайсет и метър и шейсет. В клоните на едно дърво забелязах паяжина, а паякът в средата й беше едър колкото врабче.“ По бреговете се изтягат алигатори, Джак и Рали грабват пушките и се опитват да ги гръмнат от движещия се влак.

Необятността на пейзажа смайва Джак, който от време на време скицира видяното, сякаш за да го осмисли – навик, който му е създал баща му. След седмица стигат Корумба, пограничен град близо до боливийската граница, недалеч от района, където Фосет е провеждал ранните си изследвания. Това е краят на железопътната линия и на удобствата за изследователите. Още същата вечер отсядат в мизерен хотел. „Тоалетната е извънредно примитивна – пише Джак на майка си. – В едно помещение е с душа и е толкова мръсно, та човек трябва много да внимава къде стъпва. Но татко казва, че трябва да очакваме и по-лоши условия в Куяба.“

Джак и Рали чуват врява пред хотела и виждат на лунната светлина фигури, които се движат по единствената свястна улица в града, като пеят и танцуват. Последната нощ на карнавала е. Рали, който обича да стои до късно вечер и да пийне „един-два коктейла“, се присъединява към празненството. „Много се пристрастих към танците – пише по-рано той на брат си. – Ще ме сметнеш за безразсъден, но надали ще имам много възможности да се развличам през следващите двайсет месеца.“

На 23 февруари Фосет поръчва на Джак и Рали да натоварят оборудването си на „Игуатеми“ – малък и мръсен кораб на пристан в река Парагвай, който ще отплава за Куяба. Рали кръщава кораба „малката вана“. Побира двайсет пасажери, но на борда му са се натъпкали двойно повече. Вони на пот и горящи дърва от котелното помещение. Няма отделни каюти и пътниците трябва да си извоюват пространство на палубата, където да разположат хамаците си. Когато корабът поема на север, Джак изпробва своя португалски със спътниците им, но Рали няма слух за езици, нито търпение и не е стигнал по-далеч от faz favor (моля) и obrigado (благодаря). „Странна птица е Рали – пише Джак. – Нарича португалския „проклето неразчленимо дрънкане“ и не прави никакви усилия да го научи. Ядосва се на всички, задето не говорят английски.“

Вечер температурата спада рязко и изследователите навличат втори кат ризи, панталони и чорапи. Решават да не се бръснат и скоро лицата им са обрасли с набола брада. Според Джак Рали прилича на „изпадналите злодеи, каквито могат да се видят в уестърните“.

Когато корабчето влиза в река Сау Лоренсу, а после поема по река Куяба, младежите се запознават с целия спектър от амазонски насекоми. „В сряда вечер ни налетяха на облаци – пише Джак. – Покривът на помещението, където се храним и спим, почерня от тях. Наложи се да си лягаме с ризи, преметнати през главите, без отвор за дишане, около краката си увивахме други ризи, а върху телата си мятахме палтата. Мравките термити са друга напаст. Преследваха ни близо два часа, кръжаха около лампите, докато крилата им се опърлеха, после падаха по пода и масата, милиони на брой.“ Рали описва комарите като „толкова големи, че могат да те повалят“.

„Игуатеми“ пълзи по реката тъй бавно, че веднъж е задминат дори от кану. Момчетата искат да правят физическите си упражнения, но на борда няма никакво пространство и могат само да се взират в безкрайните блата. „Куяба ще ми се види като Рая след това! – пише Джак на майка си. Два дни по-късно добавя: – Татко казва, че не е имал досега по-тягостно и отегчително пътуване по река.“

На 3 март, осем дни след като са тръгнали от Корумба, „Игуатеми“ влиза в Куяба, която Рали нарича „забравена от Бога дупка... Най-добре да я гледаш със затворени очи“.

Фосет пише, че са достигнали отправната си точка към джунглата и че ще изчакат няколко седмици до приключването на дъждовния сезон „за по-ефективно осъществяване на целта“. Макар че на Фосет никак не му е по сърце да се бави, не смее да потегли преди настъпването на сухия сезон, както е сторил през 1920 година с Холт и резултатите са били катастрофални. А има и да се върши още подготвителна работа – да се набавят провизии, да се проучват карти. Джак и Рали изпробват новите си туристически обувки, като скитат из околните гори. „Целите стъпала на Рали са облепени с пластири, но е по-нетърпелив от всякога с наближаване на тръгването ни“, пише Джак. Носят със себе си пушки и се упражняват в стрелба по предмети, които си представят като ягуари или маймуни. Фосет ги е предупредил да пестят мунициите, но те са толкова превъзбудени, че гърмят на поразия. „Ама че врява вдигнахме!“, възкликва Джак.

Рали се гордее, че е отличен стрелец, „нищо че сам го казвам за себе си“.

По време на хранене момчетата консумират допълнителни порции. Джак дори нарушава вегетарианската си диета и яде пилешко и говеждо. „Храним се здраво – пише той на майка си. – Надявам се да кача пет килограма преди тръгването, ще ми е нужна допълнителна маса, за да издържа дългите периоди на гладуване по време на експедицията.“

Американски мисионер, отседнал в Куяба, има няколко броя от „Космополитън“, популярното месечно списание, притежавано от Уилям Рандолф Хърст. Рали и Джак разменят някои от книгите си срещу тях и се отдават на съзерцания на свят, който знаят, че няма да видят поне две години. В броевете от този период се съдържат реклами за доматена супа „Камбъл“ от по дванайсет цента и за Американската телефонна и телеграфна компания. Такива припомняния за дома настройват Рали „сантиментално“, както се изразява той. В списанията има и вълнуващи приключенски материали, включително „Вълнението от изправянето пред вечността“, в който авторът пита: „Какво знам аз за страха? Какво знам за смелостта? Докато не се сблъска с кризисна ситуация, никой не е наясно как ще се държи“.

Вместо да изпитват запасите си от храброст, младежите като че предпочитат да се отдават на мисли какво ще правят след завръщането си от експедицията. Сигурни са, че това пътешествие ще ги направи богати и прочути, но фантазиите им си остават повече момчешки, отколкото такива на зрели мъже. „Ще си купим мотоциклети и ще си направим хубава ваканция в Девън, където ще се видим с приятелите и ще обиколим всички стари свърталища“, пише Джак.

Една сутрин отиват с Фосет, за да купят товарни добичета от местен собственик на ранчо. Макар Фосет да се оплаква, че за всичко го мамят, се сдобива с четири коня и осем магарета. „Конете са доста добри, но мулетата са fraco (слаби)“, пише Джак в писмо до дома, като се перчи с новата научена дума на португалски. Джак и Рали веднага кръщават животните: упоритото муле е Гертруда, друго, с глава във форма на куршум, е Думдум; трето, умърлушено на вид, е Мърморко. Фосет купува и две ловджийски кучета, които „се кичат с имената Пастор и Татар“.

До този момент в столицата на отдалечената провинция вече всички са научили за прочутите англичани. Някои от местните жители разправят на Фосет легенди за скрити градове. Един човек разказва, че индианец, когото прибрал от джунглата, възкликнал, щом видял църквите в Куяба: „Това е нищо! в моята гора сградите са по-големи и по-разкошни. Имат каменни врати и прозорци. Вътре са осветени от голям квадратен кристал върху колона. Блести тъй ярко, че заслепява очите“.

Фосет е благодарен за всякакви описания от този род, колкото и абсурдни да са, тъй като потвърждават собствените му представи. „Не намирам причина да отстъпя и на косъм от теорията си за Z“, пише на Нина.

Някъде по това време Фосет научава първите новини за експедицията на доктор Райс. В продължение на няколко седмици не е имало вести от групата, която изследва долината на притока Рио Бранко на около две хиляди километра северно от Куяба. Мнозина се боят, че мъжете са изчезнали. И тогава аматьор радиолюбител от Кейтърам, Англия, улавя на безжичния си приемник морзови сигнали, идещи дълбоко от амазонската джунгла. Човекът записва съобщението:

„Напредваме бавно поради извънредно трудните условия. Броят на експедицията е над петдесет души. В момента е невъзможно да използваме хидроплан поради ниското ниво на водите. Целта на експедицията е постигната. Всичко е наред. Това съобщение е изпратено чрез безжичния предавател на експедицията. Райс.“

В друго съобщение се казва, че доктор Теодор Кох-Грюнберг, видният антрополог, придружаващ групата, се е разболял от малария и е починал. Доктор Райс съобщава по радиото, че се кани да вкара в действие хидроплана, който преди това се налага да бъде почистен от мравки, термити и паяци, покрили контролния пулт и кокпита като вулканична пепел.

Хората се притесняват какво би се случило, ако им се наложи аварийно кацане. Албърт Уилям Стивънс, известен с летенето си с балон и фотограф, отговарящ за снимки от въздуха, казва на Кралското географско дружество: „Ако не е над воден басейн, препоръчително е скачане с парашут, преди самолетът да се разбие в масивните дървета на гората; единствена надежда на летелите в него тогава ще е да намерят останките му и да си осигурят храна. С мачете и компас биха могли да се доберат до най-близката река, да си направят сал и да излязат от джунглата. То се знае, счупена ръка или крак биха означавали сигурна смърт“.

Накрая пълнят резервоара с гориво – достатъчно за около четири часа – и трима от членовете на експедицията се качват на самолета; пилотът стартира пропелера и машината с рев се издига в небето. Стивънс описва първия поглед на изследователите към джунглата от височина хиляда и седемстотин метра:

„Палмите, пръснати из гората долу, изглеждаха като стотици морски звезди на дъното на океан. С изключение на спирали, одеяла и облаци мъгла, издигаща се над многобройни невидими потоци, не се виждаше друго освен мрачната и като че безкрайна гора, зловеща в своето безмълвие и шир.“

Обикновено пилотът и още един член на групата летят в продължение на около три часа всяка сутрин, преди повишаването на температурата да причини прегряване на двигателя. За няколко седмици доктор Райс и екипът му оглеждат хиляди квадратни метри от басейна на Амазонка – немислимо голяма площ за изминаване пеша или дори с лодка. Освен други неща откриват, че реките Парима и Ориноко не извират от един и същ източник, както се предполага дотогава.

Веднъж пилотът вижда нещо да се движи помежду дърветата и се снишава към короните им. Това е група от „бели“ индианци яномами. Когато самолетът се приземява, доктор Райс се опитва да установи контакт, като предлага на индианците мъниста и носни кърпички. За разлика от случаите при предишните му експедиции този път хората от племето приемат даровете му. С членовете на екипа му прекарват няколко часа с тях и след това тръгват да напускат джунглата. Кралското географско дружество поръчва на радиолюбителя от Кейтърам да предаде техните „поздрави и благопожелания“.

Въпреки злощастната кончина на Кох-Грюнберг, експедицията е историческо постижение. В допълнение към картографски открития тя дава на човечеството нова гледна точка от небето към региона на Амазонка и променя баланса на силите, при който джунглата винаги е имала превес над неканените гости в нея. „Онези райони, където местните са враждебни или където физическите препятствия са практически непреодолими пеша – обявява доктор Райс, – бяха лесно и бързо обходени със самолета.“ Нещо повече, радиостанцията му е позволила да поддържа контакт с външния свят. („Няма вече самота в бразилската джунгла“, възвестява „Ню Йорк Таймс“.) Кралското географско дружество гордо съобщава в свой бюлетин за първата „радиокомуникация на дружеството с експедиция, изпълняваща задача“. В същото време дружеството признава, че е бил пресечен един вид Рубикон. „Дали е предимство да се отнема от славната романтика на неизвестността за експедиция чрез ежедневни доклади е въпрос, по който мненията се различават.“ Поради огромната цена на оборудването, големия обем на радиостанциите и липсата на места за кацане в повечето региони на басейна на Амазонка методите на доктор Райс няма да бъдат широко възприети поне още едно десетилетие, но той е поставил началото.

За Фосет обаче само една новина е от значение: съперникът му не е открил Z.

Когато излиза от хотела в едно априлско утро, Фосет усеща жарко слънце върху лицето си. Сухият сезон е настъпил. На 19 април след падането на нощта той повежда Рали и Джак през града, където хора извън закона, въоръжени с пушки „Уинчестър“, често се мотаят около входовете на зле осветени кръчми. По-рано бандити са нападнали група търсачи на диаманти, които са били отседнали в същия хотел като Фосет и екипа му. „Един човек бил убит, а двама други сериозно ранени – съобщава Джак на майка си. – Полицията се заела със случая едва след няколко дни и на чаша кафе попитали бандитите защо са го направили. Нищо повече не последвало.“

Изследователите посещават дома на Джон Аренс, германски дипломат в региона, с когото са се сприятелили. Аренс предлага на гостите си чай и бисквити. Фосет пита германския дипломат дали би препращал до Нина и останалия свят писма и други вести за експедицията, дошли от джунглата. Аренс отговаря, че ще го прави на драго сърце, и после пише на Нина как разговорите с мъжа й за Z са били толкова невероятно интересни, че рядко бил изпитвал подобно удоволствие.

На следващата сутрин под бдителния поглед на Фосет Джак и Рали обличат олекотените си, устойчиви на скъсване панталони и другите си дрехи за път и нахлупват широкополи шапки. Зареждат 30-калибровите си пушки, въоръжават се с половинметрови мачетета, които Фосет е поръчал при най-добрия производител на стоманени изделия в Англия. Северноамериканският вестникарски алианс пуска материал под название „Уникално облекло за изследовател – продукт на години опит в джунглата с максимално редуцирано тегло“.

Фосет е наел двама местни носачи и водачи, които да придружават експедицията, докато достигне по-опасен терен след около сто и петдесет километра на север. На 20 април се събира множество за изпращането на групата. При изсвистяването на камшика керванът потегля напред, а Джак и Рали се пръскат от гордост. Аренс, яхнал коня си, придружава пътешествениците близо час. После, както казва на Нина, ги гледа как отиват напред „в един напълно нецивилизован и непознат на хората свят“.

Експедицията прекосява cerrado, или „сухата пустиня“, която е най-малко трудната част от пътуването – теренът се състои изцяло от ниски усукани дървета и трева като в савана, където са се установили няколко на брой собственици на животновъдни стопанства и търсачи на природни залежи. Но, както обяснява Фосет на жена си в писмо, „чудесно начало е“ за Джак и Райли, които напредват бавно, несвикнали със скалистата земя и горещината. Толкова е топло, че както пише Фосет в една особено цветиста телеграма, в река Куяба „рибата буквално се вари жива“.

Когато пада здрач, са изминали десет километра и Фосет дава знак да се устройва лагер. Джак и Рали научават, че това означава надпреварване с времето, преди да ги е обгърнал мракът и комарите да нападнат плътта им, да се опънат хамаците, да се почистят драскотините за предотвратяване на инфекция, да се съберат дърва за огъня и да се положат нужните грижи за товарните животни. Вечерята се състои от сардини, ориз и бисквити – истински пир в сравнение с това, което ще ядат, когато им се наложи да се изхранват от природата.

През нощта, докато спят в хамаците си, Рали усеща нещо да се отърква в него. Събужда се в паника, че е нападнат от ягуар, но се оказва едно от мулетата, което се е отвързало. Връзва го и се опитва да заспи отново, но не след дълго се зазорява и Фосет им виква да стават, всеки поглъща лакомо купичка овесена каша и половин чаша кондензирано мляко – дажбата им до вечерята. Поемат отново, като младежите подтичват, за да са в крак с водача си.

Фосет увеличава темпото и от десет километра на ден стигат до двайсет и пет. Един следобед, когато изследователите стигат до река Мансо на около шейсет и пет километра северно от Куяба, останалите от експедицията се отделят от Фосет. По-късно Джак пише на майка си: „Татко се беше отдалечил напред с такава скорост, че напълно го изгубихме от поглед“. Става онова, от което се е боял Костин: няма кой да спре Фосет. Пътеката се раздвоява и бразилските водачи нямат представа в коя посока е поел Фосет. Накрая Джак забелязва следи от копита по една от пътеките и дава команда да тръгнат натам. Спуска се мрак и мъжете трябва да внимават да не се изгубят и помежду си. Чуват глух грохот напред, който става все по-силен с всяка крачка и внезапно различават шума от вода. Достигнали са река Мансо. Фосет все още го няма никакъв. Джак, поел командването на групата, поръчва на Рали и един от водачите да дадат изстрели с пушки във въздуха. Никакъв отговор. „Татко!“ виква силно Джак, но се донасят само шумовете на гората.

Джак и Рали опъват хамаците си и наклаждат огън, уплашени, че Фосет е бил пленен от индианците каяпо, които вкарват големи дискове в долните си устни и атакуват враговете си с дървени тояги. Бразилските водачи, описващи картинно нападения на индианците, никак не помагат на Джак и Рали да се успокоят. Лежат будни, вслушани в джунглата. Когато слънцето изгрява, Джак нарежда на всички да направят по няколко изстрела и да претърсят околността. И тогава, докато пътешествениците закусват, Фосет се появява, яхнал коня си. Докато е дирил скални рисунки, се е изгубил от групата и е спал на земята, като е използвал седлото за възглавница. Когато Нина научава за случилото се, се притеснява заради „тревогата“, която трябва да са изживели. Получила е снимка на Джак, на която той е необичайно мрачен, и я показва на Лардж. „Джак очевидно е замислен за голямата задача, която му предстои“, казва й Лардж. По-късно тя отбелязва, че гордостта на Джак би го тласкала напред, защото би си казвал: „Баща ми ме избра за това“.

Фосет оставя експедицията в лагера още един ден, за да се възстановят от премеждието. Скрит под мрежата си против комари, съставя телеграми, които от този момент нататък ще бъдат „предавани до цивилизацията от индианци бързоходци, движещи се по дълъг и опасен маршрут“, както по-късно се обяснява в редакторските бележки.

Фосет описва района „като най-населеното с насекоми място на света“, буквално върху всичко са – като черен дъжд. Няколко ухапват Рали по стъпалото и раздразнената плът се инфектира – „отровена е“ по думите на Джак. По пътя им на следващия ден Рали става все по-унил. „Има поговорка, че опознаваш човека истински, след като си бил с него в дивата природа – пише Фосет на Нина. – Предишният весел и енергичен Рали сега е сънлив и мълчалив.“

В контраст с него Джак става все по-ентусиазиран. Нина е права: очевидно е наследил невероятния организъм на баща си. Джак пише, че е натрупал няколко килограма мускули „въпреки много по-малкото храна. Рали изгуби повече, отколкото аз качих, и като че на него пътуването се отразява най-тежко“.

Когато научава новините за Джак от съпруга си, Нина пише на Лардж: „Сигурно ще се радваш като мен да узнаеш, че Джак се е оказал толкова способен и се поддържа в добра форма. Разбирам колко доволен е баща му от него, а е излишно да добавям, че същото чувствам и аз!“.

Поради състоянието на Рали и отслабналите животни Фосет, който вече внимава да не избързва твърде много напред, спира за няколко дни в ранчо за добитък, собственост на Ерменегилдо Галвао, един от най-безжалостните фермери в Мато Гросо. Галвао се е настанил по-навътре в пограничния район от повечето бразилци и се говори, че има потеря от bugueiros, „жестоки преследвачи“, обвинявани, че убиват индианците, които заплашват феодалната му империя. Галвао не е свикнал с посетители, но приема изследователите в голямата си къща от червени тухли. „От обноските на полковник Фосет ставаше ясно, че е изискан джентълмен и завладяваща личност“, казва по-късно Галвао пред репортер.

Пътешествениците остават там няколко дни, хранят се и отдъхват. Галвао е любопитен кое е привлякло англичани в такава пустош. Фосет му описва представата си за Z и вади от багажа си странен предмет, увит в плат. Внимателно го развива и показва идола, даден му от Хагард. Носи го със себе си като талисман.

Скоро тримата англичани отново тръгват на път в посока изток към поста Бакаири, където през 1920 година бразилското правителство е установило гарнизон – „последната точка на цивилизацията“, както го наричат заселниците. От време на време в гората има просеки и те виждат ослепителното слънце и сините планини в далечината. Пътеката става все по-трудна, спускат се по стръмни разкаляни урви, прекосяват осеяни със скали бързеи. Една река е твърде опасна, та животните да я преплуват с товара. Фосет забелязва изоставено кану на отсрещния бряг и предлага експедицията да го използва за транспортиране на вещите им, само че някой трябва да преплува и да го докара – акт, който според Фосет крие „значителна опасност, утежнена от разразилата се гръмотевична буря“.

Джак се пише доброволец и започва да се съблича. Макар по-късно да признава, че е бил „смразен от страх“, проверява тялото си за порязвания, които могат да привлекат пирани, и се гмурва във водата, като размахва ръце и крака, а теченията го подхвърлят. Стига до отсрещния бряг, качва се в кануто и се връща с него, а баща му го поздравява с гордост.

Месец след като изследователите са напуснали Куяба и след като са изминали етапа, който Фосет описва като „тест за търпение и издръжливост за по-големите изпитания напред“, групата пристига в поста Бакаири. Поселището се състои от двайсетина разнебитени колиби, оградени с бодлива тел като защита от агресивни племена. (Три години по-късно друг изследовател описва този преден пост като „самотна главичка от карфица върху картата: изолиран, запуснат, примитивен, забравен от Бог“.) Племето бакаири е едно от първите в региона, което правителството се е опитало „да приобщи в културно отношение“, и Фосет е възмутен от така наричаните от него „бразилски методи за цивилизоване на индианските племена“. В писмо до един от спонсорите си в Съединените щати отбелязва: „Откакто са цивилизовани, бакаири измират. Останали са само сто и петдесет души“. И продължава: „Отчасти са доведени тук да садят ориз и маниока, които се изпращат в Куяба и в момента се продават на много висока цена. На бакаири не се плаща, те са дрипаво облечени, основно в камуфлажни правителствени униформи, тънат в мизерия и тя, съчетана с липсата на хигиена, ги разболява до един“.

Фосет е информиран, че едно момиче бакаири наскоро се е разболяло. Предлага да я лекува с медикаментите от аптечката си, но за разлика от доктор Райс медицинските му познания са ограничени и той не може да стори нищо, за да я спаси. „Говорят, че бакаири измирали в резултат на зла магия, защото в селото имало магьосник, който ги мрази – пише Джак. – Едва вчера едно момиче умря. От магия, както разправят!“

Валдемира, бразилецът, който е началник на поста, настанява изследователите в новопостроеното училище. Мъжете се топват в реката, за да отмият потта и натрупалата се нечистотия. „Всички си обръснахме брадите и се почувствахме по-добре без тях“, пише Джак.

Понякога членове на други отдалечени племена посещават поста Бакаири, за да получат провизии и Джак и Рали скоро виждат нещо, което ги удивлява: „осем диви индианци, съвършено голи“, както пише Джак на майка си. Индианците носят два и половина метра дълги лъкове с двуметрови стрели. „За голямо възхищение на Джак видяхме първите си диви индианци тук – голи диваци от Шингу“, пише Фосет на Нина.

Джак и Рали се забързват насреща им да ги посрещнат. „Дадохме им сирене гуава и те страшно много го харесаха“, съобщава Джак.

Джак се опитва да им направи физическа характеристика. „Те са дребни, около метър и петдесет и седем на ръст, и много добре сложени – пише той за индианците. – Ядат само риба и зеленчуци, никога месо. Една жена имаше много изящна огърлица от миниатюрни охлювни черупки, за изработването на която вероятно е било нужно голямо търпение.“

Рали, когото Фосет е определил като фотографа на експедицията, нагласява фотоапарат и прави снимки на индианците. На една Джак е застанал до тях, за да демонстрира разликата в ръста: индианците му стигат до раменете.

Вечерта тримата изследователи отиват в кирпичената колиба, където са отседнали индианците. Единствената светлина вътре е от огъня и помещението е силно задимено. Фосет вади от багажа си укулеле, а Джак – малка флейта, които са си донесли от Англия. (Фосет казва на Нина, че „музиката носи голяма утеха сред дивата природа и може дори да спаси самотен човек от полудяване“.) Индианците се скупчват около тях и Фосет и Джак им изнасят цял концерт, чиито звуци се разнасят в селото.

На 19 май, свеж и хладен ден, Джак се събужда в приповдигнато настроение – рожденият му ден е. „Никога не съм се чувствал така добре“, пише на майка си. За случая Фосет вдига забраната над алкохола и тримата пътешественици празнуват с бутилка произведено в Бразилия питие. На следващата сутрин подготвят оборудването и товарните животни. На север от поста виждат няколко внушителни планини и джунглата. Това е „абсолютно неизследвана територия“, както пише Джак.

Експедицията се отправя право към тера инкогнита. Пред тях няма видими пътеки и през гъстата растителност прониква много малко светлина. Стараят се да гледат не само пред себе си, но и над себе си, където се спотаяват повечето от хищниците. Краката им затъват в кални дупки. Ръцете ги болят от размахване на мачетето. Кожата им кърви от ухапванията на комарите. Дори Фосет признава пред Нина: „Годините си казват думата въпреки духа на ентусиазъм“.

Кракът на Рали е заздравял, но сега пък другото му стъпало е инфектирано и той сваля чорапа си заедно с голямо парче кожа, залепнало за него. Очевидно върви към срив; вече е бил болен от жълтеница, ръката му е подута, дави го жлъчка, както сам описва.

Също като баща си Джак е склонен да изпитва презрение към слабостта у другите и се оплаква пред майка си, че приятелят му не е пълноценен в поемане на своя дял от бремето – язди на кон с една свалена обувка – и че винаги е уплашен и намусен.

Джунглата е разширила цепнатините в отношенията им, появили се още след любовната връзка на Рали на парахода. Рали, надделян от насекомите, горещината и болката в крака си, е изгубил интерес към мисията им. Вече не си мисли как ще се върне като герой: промърморва, че иска само да подхване малък бизнес и да се задоми. („Отстъпвам на семейство Фосет целия си дял слава, много им здраве!“, пише на брат си.) Когато Джак говори за археологическата значимост на Z, Рали само вдига рамене и отсича: „Това е много философско за мен“.

„Ще ми се Рали да имаше по-развит ум. А така не мога да водя дискусии с него, напълно невеж е – пише Джак. – Можем да разговаряме единствено за Лос Анджелис и Сийтън. Нямам представа какво ще прави през тази цяла година, посветена на Z.“

„Ще ми се адски много ти да беше тук – пише Рали на брат си и добавя: – Чувал ли си тази поговорка, за която смятам, че е вярна: двама са компания, трима я развалят? Твърде често ми се демонстрира правотата й .“ Твърди, че Джак и Фосет „гледат на всички останали с пренебрежение. В резултат на това на моменти се чувствам изключен от всичко. Естествено, не го показвам, но, както казах и преди, чувствам се зажаднял за истинско приятелство“.

След девет дни групата стига до лагера „Умрял кон“, където още се виждат „белите кости“ на някогашното товарно добиче на Фосет. Мъжете наближават територията на войнствените племена суйя и каяпо. Индианец веднъж описва пред репортер засадата, която каяпо устроили на племето му. Той и други негови съселяни, разказва репортерът, избягали през реката и „станали свидетели през нощта на зловещия танц на враговете около телата на събратята им“. Нашествениците продължили цели три дни да надуват дървени свирки и да танцуват сред труповете. След като накрая каяпо си отишли, малкото оцелели от племето се втурнали назад към селото си: не бил останал нито един жив човек. „Жените, за които се надявали, че ще бъдат пощадени, лежали с лицата нагоре, с тела в напреднал стадий на разложение, с разчекнати крака от пъхнатите между коленете дървени подпори.“ В писмо Фосет описва каяпо като „агресивни нападатели, които имат навика да мятат заострени пръчки и така да убиват залутаните в джунглата. Единственото им оръжие е къса тояга, подобна на полицейска палка“, която, добавя, те използват много сръчно.

След като прекосява територията на суйя и каяпо, експедицията завива на изток, където ще се натъкне на шаванте, вероятно още по-опасно племе. В края на осемнайсети век мнозина от племето влизат в контакт с португалци и се преместват в села, където масово са покръстени. Съсипвани от епидемии и преследвани от бразилски войници, накрая те се оттеглят обратно в джунглата близо до Реката на смъртта. Германски пътешественик от деветнайсети век пише, че „оттогава нататък шаванте вече нямат никакво доверие на белите хора. Тормозеното племе се е превърнало от приобщено към нацията в неин опасен враг. Убиват всеки, до когото се доберат“. Няколко години след пътуването на Фосет членове на Службата за закрила на индианците се опитват да влязат в контакт с шаванте, но когато се връщат в лагера си, заварват голите трупове на четирима свои колеги. Един още стиска в ръка дарове за индианците.

Въпреки рисковете Фосет е уверен – та нали винаги е успявал там, където другите са се проваляли. „Очевидно е опасно да се прониква сред многобройни индианци, които са традиционно враждебни – пише той, – но аз вярвам в своята мисия и целта й. Останалото не ме тревожи, защото съм срещал много индианци и съм наясно какво се прави и какво не. Вярвам, че групата ни от трима бели мъже ще се сприятели с всички тях.“

Водачите, които вече страдат от треска, не желаят да продължат по-нататък и Фосет решава, че е време да ги прати обратно. Избира пет-шест от най-силните животни, които да задържи още няколко дни. После изследователите ще продължат с товара си на гръб.

Фосет дръпва Рали встрани и го съветва да се върне с водачите. Както е писал на Нина, „боя се, че организмът му е отслабнал и само ще спъва придвижването ни“. Обяснява му, че от този момент нататък няма да има възможност да бъде носен. Рали настоява, че ще стигне докрай. Може би е запазил лоялността си към Джак въпреки всичко. Може би не иска да гледат на него като на страхливец. А може би се бои да поеме пътя назад без тях.

Фосет довършва писмата и докладите си. Пише, че ще се опита да праща вести през следващата година, но добавя, че му се струва малко вероятно. Както отбелязва в един от последните си материали за пресата, „когато тази статия бъде публикувана, вече отдавна ще сме изчезнали в неизвестността“.

Фосет предава писмата си на водачите. Рали е писал по-рано до „прескъпата си майка“ и семейството си. „Нямам търпение да се срещнем в Калифорния след завръщането ми“, казва. И смело заявява пред брат си: „Гледай бодро напред и всичко ще ти се подреди, както се случи с мен“.

Изследователите махат за сбогом на бразилците и поемат още по-навътре в джунглата. Последните думи на Фосет към жена му са: „Не бива да се плашиш от провал“.