Изгубеният град Z

9. Тайните документи

Когато бях в Англия, се опитах да издиря потомци на Фосет, които вероятно биха могли да ми разкажат повече за изследователя и за неговия маршрут до Z. Съпругата и децата на Фосет отдавна бяха починали, но в Кардиф, Уелс, открих една от внучките му – Ролет дьо Монте-Герен, чиято майка е Джоун, единствената дъщеря на Фосет. Живееше в едноетажна къща с измазани стени и дървени прозорци – простичко жилище, което някак не се връзваше с шумната слава, на която някога се е радвало семейството й. Беше дребна и енергична жена над петдесет с къса черна коса и очила. Наричаше дядо си гальовно с инициалите му ПХФ („Майка ми и всички от семейството винаги го наричаха така.“) Съпругата на Фосет и децата му, след години преследване от страна на репортери, се бяха оттеглили от погледа на обществеността, но Ролет ме прие на драго сърце в кухнята си. Когато й съобщих за плановете си да проследя маршрута на Фосет, тя отбеляза:

— Не приличате много на изследовател.

— Така е, знам.

— Е, разумно е да сте добре хранен, щом ще ходите в джунглата.

Взе да отваря шкафове, да вади тенджери и тигани и скоро кухненската маса бе отрупана с ризото, зеленчуци на пара, домашен хляб и горещ ябълков пай с маслено тесто.

— Всичко е вегетарианско – съобщи тя. – ПХФ вярвал, че такава храна дава сила. Плюс че никога не обичал да се убиват животни, ако не се налага.

Седнахме да се храним и се появи Изабел, двайсет и три годишната дъщеря на Ролет. Беше с по-къса коса от тази на майка си и проницателни очи, твърде много наподобяващи тези на прадядо й. Беше пилот в „Бритиш Еъруейс“.

— Завиждам на прадядо ми – каза тя. – По негово време е могло да се вдигнеш и да откриеш непозната част на света. А къде да идеш сега?

Ролет постави старинна сребърна чаша в средата на масата.

— Извадих я специално заради вас – каза ми. – Това е чаша от кръщенето на ПХФ.

Вдигнах я към светлината. От едната страна бяха гравирани цветя, от другата – цифрите 1867, рождената година на Фосет.

След като се нахранихме и побъбрихме още малко, я попитах нещо, което бях обмислял отдавна – дали при определянето на маршрута си трябва да разчитам като толкова други експедиции на координатите на Лагера на мъртвия кон, цитиран в „Изследователските начинания на Фосет“.

— По-добре бъдете предпазлив с тях – отвърна Ролет.

— Как да го разбирам?

— ПХФ ги е написал, за да отклони хората от следата. Били са за заблуда.

Новината ме смая и притесни: ако беше вярно, много хора се бяха отправили, може би с фатални последици, в погрешна посока. Когато попитах защо Брайън Фосет, който е редактирал „Изследователските начинания на Фосет“, е оставил тази неистина, тя ми обясни, че е искал да уважи желанията на баща си и брат си. Колкото повече говореше тя, толкова по-ясно осъзнавах, че онова, което за мнозина бе интригуваща загадка, за нейното семейство е било трагедия.

Когато приключихме с вечерята, Ролет промълви:

— Когато някой изчезне, това не е като обичайна смърт. Няма финал.

(По-късно сподели: „Когато майка ми умираше, казах й, че сега най-сетне ще узнае какво се е случило с ПХФ и Джак.“)

Ролет замълча, като че се опитваше да реши нещо за себе си. После ме попита:

— Наистина ли имате желание да откриете какво се е случило с дядо ми?

— Да. Стига да е възможно.

— Искам да ви покажа нещо.

Отведе ме в една задна стая и отвори голям дървен сандък. Вътре имаше няколко тетрадки с кожени подвързии. Кориците бяха протъркани, подшивката се бе разпаднала. Някои бяха овързани с ластик, за да ги държи.

— Какво е това? – попитах.

— Дневниците и работните бележници на ПХФ. – Подаде ми ги. – Може да ги прегледате, но трябва да ги пазите много грижливо.

Отворих един от тях, датиран от 1909 година. Корицата остави черни петна по пръстите ми – смесица от викторианска прах и кал от джунглата, както си представях. Страниците почти падаха, докато ги разгръщах, и аз ги придържах предпазливо между палеца и показалеца си. Разпознавайки микроскопичния почерк на Фосет, изпитах странно усещане. Това бе нещо, което и Фосет бе държал, което съдържаше най-интимните му мисли и което малцина бяха виждали. Писателката Джанет Малкълм веднъж сравнява биографа с „професионален обирджия, който влиза с взлом в къща, рови из чекмеджета, за които има основание да смята, че съдържат скъпоценности и пари, и тържествуващо отнася плячката си“.

Седнах на канапето в дневната. Имаше тетрадка почти за всяка година след 1906 (първата му експедиция) до 1921 (предпоследното му пътуване). Очевидно бе носил дневник на всяка от експедициите и беше вписвал наблюденията си. Много от тях бяха съчетани с карти и изчисления. На вътрешната страна на кориците бяха стихотворенията, които бе преписвал, за да чете в джунглата, когато е сам и отчаян. Едно като че визираше Нина:

Много от дневниците бяха изпълнени с банално ежедневие, записки, водени от човек без очаквания да остане в историята. „9 юли... безсънна нощ... Много дъжд, продължил чак до обед... 11 юли... Проливен дъжд, започнал в полунощ. Стигнахме до лагера, уловихме риба... 17 юли... преплувахме до другия бряг за балсово дърво.“ И тогава внезапно случайна фраза разкрива колко мъчно е съществуването му: „Чувствам се много зле... Снощи взех една ампула морфин, за да отдъхна за малко от болката в стъпалото. Тя пък ми докара силни стомашни спазми и трябваше да бръкна с пръст в гърлото си, за да се облекча“.

От съседната стая се разнесе силен шум и аз вдигнах очи. Изабел играеше видеоигра на компютъра. Взех друга от тетрадките. Тя беше с ключалка, която да защити съдържанието й.

— Това е тетрадката му за съкровища – обясни Ролет.

Ключалката беше отворена, а вътре бяха историите за заровени съкровища като Гала-пита-Гала и карти на предполагаемото им разположение. „В тази пещера има съкровище, съществуването на което е известно само и единствено на мен.“

В по-късни дневници, докато развива темата за Z, Фосет прави още археологически бележки. Има рисунки на странни йероглифи. Индианците ботокудо, сега практически изчезнали, му разправили легенда за град, „много богат на злато – в такова изобилие, че целият пламтял като огън“. Фосет бе добавил: „Не е изключено това да е Z“. Докато явно приближава към целта си, става по-потаен. В бележник с данни от 1921 година е описал „код“, който очевидно е измислил заедно с жена си, за да си разменят съобщения:

Докато прелиствах бележника, забелязах дума в полето на една страница: „УМРЯЛ“. Вгледах се по-внимателно и видях още две думи до нея: „ЛАГЕРЪТ УМРЯЛ КОН“. Под тях имаше координати и аз бързо ги сверих с онези, които бях преписал от „Изследователските начинания на Фосет“. Разликата беше съществена.

Часове наред четох дневниците и си водех бележки. Мислех, че не е останало нищо повече за изкопаване, когато се появи Ролет и заяви, че има да ми покаже още нещо. Скри се в задната стая и я чувах как рови из чекмеджета и шкафове, мърморейки на себе си. След няколко минути се появи със снимка от книга.

— Не знам къде съм го сложила – каза, – но мога поне да ви го покажа на снимка.

Беше снимка на златния пръстен на Фосет, върху който беше гравирано семейното мото: „Nec Aspera Terrent“ – в свободен превод „Трудностите да вървят по дяволите“. През 1979 година англичанин на име Брайън Ридаут, който снима филм за дивата природа в Бразилия, чува слухове, че в един магазин в Куиаба, столицата на Мато Гросо, се е появил пръстен. Когато Ридаут най-сетне успява да издири магазина, собственикът вече е починал. Ала съпругата му открива сред вещите си пръстена на полковник Фосет.

— Това е последният открит предмет от експедицията, с който разполагаме – каза ми Ролет.

Сподели как в отчаянието си да научи повече веднъж показала пръстена на екстрасенс.

— Узнахте ли нещо? – поинтересувах се.

Тя погледна към снимката, после към мен.

— Бил е окъпан в кръв.