Изгубеният град Z

10. Зеленият ад

— Съгласен ли си? – пита Фосет.

Скоро след предишната си експедиция се е върнал в джунглата и се опитва да склони новия си пръв помощник Франк Фишър да изследват Рио Верде по протежение на границата между Боливия и Бразилия.

Фишър, четийресет и една годишен английски инженер и член на Кралското географско дружество, се колебае. Комисията по определяне на границата не е възложила на екипа оглед на Рио Верде, поискала е от него да проучи регион в югоизточна Бразилия, близо до Корумба, но Фосет настоява да проследят курса на реката, която е в неопозната територия и никой дори не знае откъде започва.

— Добре, ще дойда – отвръща накрая Фишър, но добавя: – Договорът ни със сигурност не го изисква все пак.

Това е едва втората експедиция на Фосет в Южна Америка, но ще е критична за разбирането му за долината на Амазонка и нейната еволюция в качеството му на учен. Заедно с Фишър и още седем души поема от Корумба; придвижват се на повече от шестстотин километра на северозапад, след което се прехвърлят на два ръчно измайсторени дървени сала. Бързеите, подсилвани от дъждовете и стръмните брегове, са много мощни и саловете преминават над пропасти, преди да се спуснат сред пяна и скали с оглушителен стържещ звук. Мъжете си подвикват предупреждения, а Фосет, с искрящи очи и кривната широкопола шапка, направлява с бамбуков прът, който държи встрани от себе си, та да не прободе гръдния му кош. Рафтингът сред разпенени води все още не е спорт, но Фосет го предугажда. „Когато на предприемчивия изследовател му се наложи да изгради и управлява свой собствен сал от дърво балса, ще осъзнае, че това носи приповдигнатост и възбуда, каквато малко спортове могат да предложат.“ И все пак едно е да се движиш през бързеите на позната река, а съвсем друго да се спускаш по немаркирани водни артерии, където във всеки момент може да полетиш от десетки метри височина. Ако някой от групата падне зад борда, няма как да се улови за сала, защото може да го преобърне. Единственият достоен избор е да се удави.

Изследователите минават покрай хълмовете Рикардо Франко – призрачни плата от пясъчник, издигащи се на хиляда метра височина. „Тези възвишения са недокоснати от времето и от човешки крак – пише Фосет. – Стояха там като изгубен свят, покрит с гори, и въображението рисува една отдавна изчезнала епоха.“ (Говори се, че Конан Дойл поне отчасти се е позовал на тези сведения, когато създал „Изгубеният свят“.)

Фосет и групата му се движат през каньона, но в един момент бързеите стават непреодолими.

— Какво ще правим сега? – пита един от хората.

— Няма как да си помогнем – отвръща Фосет. – Ще оставим всичко, което не можем да носим на гръб, и ще продължим по течението на реката по суша.

Фосет нарежда на мъжете да вземат само неща от първа необходимост: хамаци, пушки, мрежи против комари и геодезически инструменти.

— Ами запасите ни от храна? – пита Фишър.

Фосет отговаря, че ще вземат само дажби за няколко дни. После ще им се наложи да се изхранват от онова, което предлага природата, като индианците, чийто огън са видели да гори в далечината.

Макар да секат, режат, дърпат и отбутват растителност през джунглата от зори до здрач, обикновено напредват с не повече от километър на ден. Краката им затъват в кал. Обувките им се разпадат. Очите им са замъглени от миниатюрни пчели, привличани от потта и атакуващи зениците им. (Бразилците наричат тези пчели „ближещи очите“.) И все пак Фосет брои крачките си и се изкатерва по бреговете, за да вижда по-добре звездите с оглед определяне на местоположението им, сякаш като свежда пустошта до цифри и диаграми, това ще му помогне да я преодолее. На хората му не са им нужни такива ориентири. Те знаят къде се намират: в зеления ад.

Членовете на групата би трябвало да пестят дажбите си, но повечето се пречупват и ги консумират бързо. На деветия ден от придвижването си пеша експедицията е свършила храната. Сега Фосет установява онова, което изследователите още от времето на Ореляна насетне са знаели и което ще се превърне в основа на научна теория за фалшивия рай: в най-гъстата джунгла на света е трудно да се открие и хапка храна.

От всички гадни номера на Амазонка този е може би най-злодейският. Както казва Фосет, „Гладуването изглежда почти невероятно в горист регион, но е твърде вероятно да се случи“. Докато дирят храна, Фосет и хората му се сблъскват единствено с яки дървета и потоци от лиани. Гъби, съдържащи химикали, и пълчища от термити и мравки са оголили повечето от земята в джунглата. Фосет е учен да се оглежда за мъртви животни, но такива няма: всеки труп мигом е рециклиран от живите организми. Дърветата изсмукват още повече хранителни вещества от почвата, вече опустошена от дъжд и наводнения. Дървета и лиани се надпреварват да се извисят над общия балдахин, та да абсорбират някой лъч светлина. Един вид лиана, наричан „матадор“, или убиец, като че обобщава най-добре това състезание: тя се увива около дърво, сякаш предлага нежна прегръдка, после започва да го души, като му отнема живота и мястото сред гората.

Макар тази смъртна борба за светлината отгоре да създава траен мрак долу, малко бозайници се движат из джунглата, където други създания могат да ги нападнат. Дори животни, които Фосет и хората му би трябвало да срещнат, остават невидими за нетренираните им очи. Прилепите се крият в палатки от листа. Броненосци се заравят в земята. Пеперуди се маскират като дървесна кора. Каймани се правят на пънове. Един вид гъсеници прибягват до по-плашеща измама: трансформират телата си във форма на смъртоносна змия с триъгълна глава и големи блестящи очи. Както обяснява писателката Кандис Милард в „Реката на съмнението“, „тропическата гора не е градина на изобилието, а точно обратното. Тихите й сенчести дебри с изобилие от листа не са убежище, а по-скоро най-голямото природно бойно поле на планетата, където се води безпощадна борба за оцеляване, обхващаща всички обитатели във всяка минута от деня“.

На това бойно поле Фосет и хората му се оказват губещи. Дни наред Фостър, ловец от световна класа, обхожда земята с групата си, но се добира само до шепа ядки и палмови листа. Мъжете се опитват да ловят риба, за която са сигурни, че се въди там, предвид колко много пирани, змиорки и делфини има в другите амазонски реки, ала за свое изумление изследователите не могат да уловят и едничка риба. Фосет подозира, че нещо е замърсило водите, и наистина някои дървета и растения произвеждат танинови киселини, които отравят реки в долината на Амазонка и създават така наричаните от биолозите Ейдриън Форсайт и Кенет Мията „акватични еквиваленти на пустиня“.

И така, Фосет и екипът му са принудени да бродят гладни през джунглата. Останалите искат да се върнат назад, но Фосет е твърдо решен да намери мястото, където извира Верде. Препъват се напред с отворени усти, опитват се да уловят всяка капка дъжд. Нощем телата им са пронизвани от студ. Токандира – отровна мравка, която причинява повръщане и висока температура, – е инфектирала Фишър, дърво е паднало върху крака на друг член на групата, така че товарът му трябва да бъде разпределен между останалите. Близо месец след като са тръгнали пеша, мъжете стигат до нещо, което, изглежда, е изворът на реката. Фосет държи да направи измервания, макар че от изтощение едва движи крайниците си. Групата се спира за момент за снимка: приличат на мъртъвци с хлътнали бузи, брадясали и с налудничави очи.

Фишър промърморва, че ще си оставят костите там. Други отправят молитви за спасение.

Фосет се опитва да открие по-лек маршрут назад, но всеки път когато избере пътека, експедицията се озовава пред скала и са принудени да се връщат. „Колко дълго можехме да издържим, беше жизненоважният въпрос – пише Фосет. – Ако не се сдобиехме скоро с храна, щяхме да сме твърде слаби, за да вървим по какъвто и да било маршрут.“ Изкарали са повече от месец почти без никаква храна и са омаломощени от глад; кръвното им налягане се е покачило, телата им вече се самоизяждат. „Гласовете на другите и шумовете на гората сякаш долитаха от голямо разстояние, и то през дълга тръба“, пише Фосет. Неспособни да мислят за минало или бъдеще, за каквото и да било друго освен за храна, хората стават раздразнителни, апатични и параноични. В изнемощялото си състояние са по-податливи на болести и инфекции и повечето от тях развиват тежка треска. Фосет се бои от бунт. Дали не са започнали да се поглеждат различно, да виждат човека насреща не като другар, а като месо? Самият Фосет е писал за канибализма „Гладуването притъпява всякакви съкровени чувства“, затова нарежда на Фишър да събере огнестрелното оръжие на останалите.

Скоро Фосет забелязва, че един от хората е изчезнал. Накрая го открива отпуснат до едно дърво. Фосет нарежда на мъжа да се изправи, но онзи го умолява да го остави да умре там. Отказва да помръдне и Фосет изважда ножа си. Острието проблясва пред очите на мъжа; насреща му е един много гладен човек. Фосет размахва ножа и го принуждава да стане. Ако умрем, казва му, ще умрем, вървейки.

Докато кретат напред, много от мъжете, примирени със съдбата си, вече дори не пляскат тормозещите ги комари, нито се оглеждат бдително за индианци. „[Засада], въпреки мига на ужас и агония, приключва бързо и ако гледаме разумно на нещата, би дошла като милост в сравнение с глада“, пише Фосет.

Няколко дни по-късно, след като мъжете от групата ту губят съзнание, ту се съвземат, Фосет зърва елен почти извън обхват. Има възможност само за един изстрел, после той ще е изчезнал.

— За бога, не пропускай, Фосет! – прошепва един от хората му.

Фосет сваля пушката от рамото си; мускулите на ръцете му са атрофирали и едва успява да държи приклада стабилно. Поема дъх и дърпа спусъка. Изстрелът отеква в гората. Еленът сякаш се изгубва, все едно е бил плод на техния делириум. Ала когато се приближават, виждат го, че лежи на земята и кърви. Опичат го на огън и изяждат всяко късче месо, изсмукват всеки кокал. Пет дни по-късно се добират до селище. И все пак петима от хората на Фосет – повече от половината му екип – са твърде слаби, за да се възстановят, и скоро умират. Когато Фосет се връща в Ла Пас, хората го сочат и се взират в него – той е същински скелет. Изпраща телеграма до Кралското географско дружество: „Зеленият ад (Верде) е превзет“.