Изгубеният град Z

2. Изчезването

Колко лесно може Амазонка да измами.

Започва като незврачно поточе – тя, тази най-могъща река в света, по-мощна от Нил и Ганг, от Мисисипи и от всички реки в Китай. На височина над пет хиляди и петстотин метра в Андите, сред снегове и облаци, тя извира от скален процеп – вадичка кристална вода. Тук е неразличима от многото други потоци, минаващи през Андите; някои се спускат по западната им стена към Тихия океан, отдалечен на сто километра, други като нея текат надолу по източната, поели на невъзможно наглед пътуване към Атлантическия океан – разстояние, по-голямо, отколкото това от Ню Йорк до Париж. На тази височина въздухът е прекалено студен за джунгла или твърде много хищници. И все пак тъкмо тук се ражда Амазонка, подхранвана от топящ се сняг и дъжд и притегляна от гравитацията над скалите.

От точката си на извиране реката започва рязко спускане. Докато набира скорост, към нея се присъединяват други рекички, някои от които толкова малки, че са останали безименни. На две хиляди метра по-надолу водата навлиза в долина с първи признаци на зеленина. Скоро към нея се добавят по-пълноводни потоци. Реката се спуска разпенена към равнините и има да измине още пет хиляди километра, за да достигне океана. Вече е необуздана. Такава е и джунглата, която поради екваториалната жега и обилни валежи постепенно поглъща речните брегове. Ширнал се към хоризонта, този див регион съдържа най-голямото разнообразие от биологични видове в света. И за пръв път реката става разпознаваема – това е Амазонка.

И все пак тя не е каквато изглежда. Вие се на изток и влиза в обширен район с форма на плитка купа и тъй като Амазонка почива върху дъното на този басейн, почти четийресет процента от водите в Южна Америка – от реки в Колумбия, Венецуела, Боливия и Еквадор – се вливат в нея. Ето как Амазонка става още по-могъща. Дълбока сто метра на места, тя вече няма необходимост да бърза и се движи със свой собствен ритъм. Вие се покрай Рио Негро и Рио Мадейра; покрай Тапажос и Шингу, два от най-големите й южни притоци; покрай Маражо – остров, по-голям от Швейцария, – докато накрая, след като е изминала шест хиляди и петстотин километра и е събрала води от хиляда притока, Амазонка стига до широкото си триста километра устие и се влива в Атлантическия океан. Започналото като вадичка сега изхвърля петдесет и седем милиона галона вода във всяка секунда – шейсет пъти повече от Нил. Сладководните води на Амазонка стигат толкова навътре в океана, че през 1500 година Висенте Пинсон, испански военачалник, който по-рано е придружавал Колумб, открива реката, докато плава на мили далеч от бразилския бряг. Нарича я Мар Дулсе, или Сладко море.

При всякакви обстоятелства е трудно да се изследва този регион, но през ноември, когато започва дъждовният сезон, той става практически непроходим. Вълни – включително ежемесечната приливна вълна със скорост двайсет и четири километра в час, наричана „поророка“, или „големият рев“ – се разбиват в брега. При Белем Амазонка често се издига на три и половина метра; при Икитос – на шест метра; при Обидуш – на десет метра и половина. Мадейра, най-дългият приток на Амазонка, на моменти е дори по-пълноводна, като се издига над двайсет метра. След месеци на пълноводие много от тези и други реки преливат над бреговете си, водите им заливат тропическата гора, изкореняват растителност, отместват скали и трансформират южния басейн едва ли не в море в рамките на сушата, какъвто той е бил преди милиони години. После се показва слънцето и със своя пек пърли региона. Земята се напуква като от земетресение. Блата пресъхват и пираните остават в плитки локви да се самоизяждат помежду си. Тресавища се превръщат в поляни, острови стават хълмове.

Ето как настъпва сухият сезон в южния басейн на Амазонка още откакто някой помни. Така че експедицията от бразилски учени и авантюристи се отправя в джунглата през юни 1996 година. Търсят следи от полковник Пърси Фосет, изчезнал със сина си Джак и Рали Римъл преди повече от седемдесет години.

Експедицията е водена от четийресет и две годишен бразилски банкер на име Джеймс Линч. След като репортер му споменава за историята на Фосет, той изчита всичко, което успява да открие по темата. Научава, че изчезването на полковника през 1925 г. е шокирало света като „едно от най-обсъжданите подобни събития на съвремието“, както го нарича наблюдател. В продължение на пет месеца Фосет праща депеши, разнасяни през джунглата, намачкани и покрити с петна, от пратеници индианци. Като по магия те са препечатвани на телекси и разпращани по всички континенти – ранен пример на новинарски репортаж, разпространяван сред африканци, азиатци, австралийци и американци, вълнуващи се от едно и също събитие. Експедицията, пише един вестник, „завладя ума на всяко дете, мечтаещо за неоткрити земи“.

И внезапно известията секват. Линч прочита как Фосет е предупредил, че може да прекрати контакт за месеци, но минава година, после две и напрежението на обществеността расте. Дали Фосет и двамата младежи са държани в плен от индианците? Дали не са умрели от глад? Или пък са останали дотолкова запленени от Z, че не искат да се върнат? Вихрят се дебати в частни салони и в заведения; разменяни са телеграми между ведомства на най-високо ниво. На случая са посветени радиопиеси, романи (предполага се, че „Шепа прах“ на Ивлин Уо е повлиян от сагата на Фосет), стихотворения, документални творби, филми, марки, детски приказки, комикси, балади, театрални пиеси, графични романи и музейни сбирки. През 1933 година автор на пътеписи възкликва: „Около темата са се натрупали достатъчно легенди, та да се оформи нов самостоятелен клон на фолклора“. Фосет си извоюва място в аналите на изследователската дейност не с онова, което е разкрил на света, а с онова, което е скрил. Дал е обет да поднесе „голямото откритие на века“, а вместо това поражда „най-голямата изследователска мистерия на двайсети век“.

За свое изумление Линч научава, че десетки учени, изследователи и авантюристи се втурват в пустошта, решени да открият Фосет и спътниците му живи или мъртви и да се върнат с доказателство за Z. През февруари 1955 година „Ню Йорк Таймс“ пише, че изчезването на Фосет е предизвикало повече издирвания „от всички онези през вековете, целящи да открият приказната страна Елдорадо“. Някои групи загиват от глад и болести, други изпадат в отчаяние и се отказват, има и такива, избити от племената. А има и авантюристи, които тръгват да открият Фосет, но вместо това сами изчезват в горите, които пътешествениците отдавна са нарекли „зеления ад“. Тъй като много от търсачите заминават, без да вдигат шум, няма надеждна статистика за броя на загиналите. Но едно неотдавнашно проучване твърди, че те са не по-малко от сто.

Линч изглежда неподатлив на фантазьорски теории. Висок и слаб мъж със сини очи и светла кожа, която лесно изгаря от слънцето, той работи в банката „Чейс“ в Сау Паулу. Женен е, с две деца. Ала на трийсетгодишна възраст неспокойният му дух се пробужда и той започва да изчезва за дни наред в долината на Амазонка, където броди сред джунглата. Скоро след това се записва за участие в няколко състезания за любители на рисковете: веднъж върви в продължение на седемдесет и два часа без сън и прекосява каньон по опънато въже.

— Идеята е да се изтощиш до капка физически и психически и да провериш как реагираш при тези обстоятелства – твърди Линч и добавя: – Някои се пречупват, но лично аз го намирам за вдъхновяващо.

Линч е нещо повече от търсач на приключения. Привличан от изпитания не само за тялото, но и за интелекта, той се надява да осветли един малко известен аспект от света и често прекарва месеци в библиотеката, за да проучва дадена тема. Той например предприема пътуване до мястото, откъдето извира Амазонка, и открива колония от менонити, живеещи в Боливийската пустиня. Ала никога не се е сблъсквал със случай като този на полковник Фосет.

Не само че никоя от предишните издирващи групи не успява да открие съдбата на експедицията, но и не е разкрита най-голямата според Линч загадка: Z. Всъщност Линч установява, че за разлика от други изгубени изследователи – като Амилия Еърхарт, която изчезва през 1937 година в опит да прелети около цялото земно кълбо, – Фосет се е погрижил проследяването му да бъде невъзможно. Държи в такава строга тайна маршрута си, че дори съпругата му Нина признава, че е премълчавал пред нея важни пунктове. Линч изравя материали от стари вестници, но те предоставят твърде малко реални следи. Тогава открива екземпляр с подгънати ъгълчета на страниците на „Изследователските начинания на Фосет“, сборник от материали, писани от пътешественика, под редакцията на оцелелия му син Брайън, публикуван през 1953 година. (Ърнест Хемингуей държи тази книга в библиотеката си.) В сборника очевидно се съдържа една от малкото подсказки относно финалния маршрут на полковника. Цитирани са следните думи на Фосет: „Маршрутът ни ще е от лагера „Умрял кон“, 11° 43’ южна ширина и 54° 45’ западна дължина, където конят ми умря през 1921 година.“ Въпреки че координатите са само отправна точка, Линч ги вкарва в своя джипиес. Показват място в южния басейн на Амазонка в Мато Гросо – името означава „гъста гора“, – бразилски щат, по-голям от Франция и Великобритания, взети заедно. За да се стигне до лагера „Умрял кон“, трябва да се прекоси най-непроходимата джунгла в долината на Амазонка; означава също влизане в земи, контролирани от туземни племена, изолирали се в гъстата тропическа гора и яростно бранещи територията си.

Предизвикателството изглежда непреодолимо. Но докато Линч работи над финансовите си отчети в службата, не спира да се пита: Ами ако наистина Z съществува? Ами ако джунглата е запазила такова място скрито? Дори в наши дни по оценка на бразилското правителство съществуват повече от шейсет индиански племена, които никога не са влизали в контакт с външни хора. „Тези гори са едва ли не единственото място на земята, където туземци могат да оцелеят в изолация от останалото човечество“, пише Джон Хеминг, изтъкнат специалист по история на бразилските индианци и бивш директор на Кралското географско дружество.

Сидни Посуело, завеждащ бразилския департамент за защита на индианските племена, казва за тези групи: „Никой не знае със сигурност какви са те, къде са, колко са и на какви езици говорят“.

През 2006 година членове на номадско племе, наречено нукак-маку, излизат от амазонската джунгла в Колумбия и обявяват, че са готови да се присъединят към модерния свят, макар да не са наясно, че Колумбия е държава и питат дали самолетите горе се движат по невидим път.

Една вечер Линч, неспособен да заспи, отива в кабинета си, отрупан с географски карти и реликви от предишни експедиции. Сред книжата за Фосет попада на следното предупреждение на полковника към сина му: „Ако при всичкия ми опит ние не успеем, надали има особена надежда за други“. Вместо да разубедят Линч, тези думи само го насърчават.

— Трябва да отида там – казва на жена си.

Скоро си осигурява партньор – Рене Делмот, бразилски инженер, с когото се запознава в едно от приключенските състезания. В продължение на месеци двамата мъже изучават сателитни изображения от амазонската джунгла и набелязват траекторията си. Линч се снабдява с най-доброто оборудване: джипове с турбокомпресори и устойчиви на пукане гуми, уоки-токита, късовълнови радиостанции и генератори. Също като Фосет Линч има опит в проектирането на плавателни съдове и заедно с корабостроител конструира два седем и половина метрови алуминиеви плавателни съда, достатъчно плитки, та да преминават през блата. Събира медицински комплект, съдържащ десетки антидоти срещу змийска отрова.

Също така грижливо подбира участниците в групата си. Привлича двама механици, които могат да поправят всякакъв вид оборудване, и двама шофьори, ветерани в офроуд. Включва също доктор Даниел Муньос, виден експерт антрополог – който през 1985 година е участвал в идентифициране на останките на Джоузеф Менгеле, нацисткия беглец, – за да помогне за установяване на произхода на всеки евентуално открит артефакт от групата на Фосет: тока от колан, фрагмент от кост, куршум.

Въпреки предупреждението на Фосет, че големите експедиции „до една са си изпатили“, групата скоро наброява шестнайсет души. Но има и още един човек, който иска да тръгне с нея: Джеймс младши, шестнайсетгодишният син на Линч. Атлетичен и по-мускулест от баща си, с гъста кестенява коса и големи кафяви очи, той е ходил на предишна експедиция и се е представил добре. И тъй Линч, също като Фосет, се съгласява да поведе със себе си своя син.

Екипът се събира в Куяба, столицата на Мато Гросо, на южния ръб на басейна на Амазонка. Линч раздава фланелки с рисунка на отпечатъци от стъпки, водещи в джунглата. В Англия „Дейли Мейл“ публикува материал за експедицията, озаглавен „Дали сме на път да разрешим отдавнашната загадка с полковник Пърси Фосет?“. Дни наред групата пътува през басейна на Амазонка по черни пътища, осеяни с ями и бодливи храсти. Гората става все по-гъста и Джеймс младши притиска лице към стъклото. Като избърсва парата от него, вижда как разлистените корони на дърветата над тях се разделят, за да пропуснат слънчевите лъчи в гората, при което вече са видими жълтокрили пеперуди и папагали ара. Веднъж зърва двуметрова змия, наполовина заровена в калта, с дълбока хлътнатина между очите.

— Джарарака – обяснява баща му.

Това е гърмяща змия, една от най-отровните в Северна и Южна Америка. (Ухапване от джарарака причинява у човека кръвоизлив от очите и той, както се изразява един биолог, „се превръща в труп парче по парче“.) Линч заобикаля змията, а шумът от двигателя подплашва други животни, включително маймуни ревуни, и те се втурват към високите клони на дърветата; остават само ятата от комари, надвиснали над автомобилите като стражи.

След като на няколко пъти спира да лагерува, експедицията поема по пътека към просека по протежение на реката Шингу, където Линч се опитва да отчете координати на своя GPS.

— Какво има? – пита един от колегите му.

Линч се вглежда в координатите на екрана.

— Не сме далеч от мястото, където Фосет е видян за последно – съобщава.

Плетеници от лози и лиани покриват пътеките, разклоняващи се от просеката, и Линч решава, че експедицията трябва да продължи с лодки. Дава инструкции на няколко от членовете да обърнат назад с част от най-тежкото оборудване; щом открие място, където да се приземи самолет за кацане в джунгла, ще съобщи координатите по радиото, та оборудването да може да бъде пренесено по въздух.

Останалите членове на екипа, включително Джеймс младши, се качват на двете лодки и поемат на плаването си по Шингу. Течението бързо ги понася покрай избуяли папрати и маврициеви палми, пълзящи растения и мирта – безкраен плътен жив плет от двете им страни. Малко преди залез Линч тъкмо направлява лодката в поредния завой, когато му се струва, че е зърнал нещо на далечния бряг. Повдига периферията на шапката си. В пролука между клоните вижда да го наблюдават няколко чифта очи. Нарежда на хората си да спрат двигателите и никой да не издава нито звук. Лодките бавно се придвижват до брега и когато застъргват в пясъка, Линч и хората му изскачат навън. В същото време от гората се появяват индианци – голи, с уши, пронизани от разноцветни пера от ара. Мъж с яко телосложение и очи, оградени от боядисани черни кръгове, излиза напред. По думите на някои от индианците, които говорят малко развален португалски и се проявяват като преводачи, той е вождът на племето куикуро. Линч поръчва на хората си да извадят подаръците, включващи мъниста, бонбони и кибрит. Вождът изглежда радушен и дава позволение на експедицията да си устрои лагер край селото на куикуро, разрешава също самолетът им да кацне в близката просека.

Същата нощ, докато се мъчи да заспи, Джеймс младши се пита дали и Джак Фосет не е лежал някъде наблизо и не е съзрял същите причудливи гледки. На следващата сутрин слънцето го събужда на зазоряване и той провира глава в палатката на баща си.

— Честит рожден ден, татко – поздравява го.

Линч е забравил рождения си ден. Навършва четийресет и две.

Неколцина индианци куикуро канят Линч и сина му по-късно през деня на близка лагуна, където се къпят редом с петдесеткилограмови костенурки. Линч чува шума на кацащия самолет с хората и оборудването. Най-сетне експедицията се сглобява окончателно.

Мигове по-късно един индианец приближава тичешком по пътеката и крещи на родния си език. Останалите бързо излизат от водата.

— Какво се е случило? – пита Линч на португалски.

— Беда – отвръща един куикуро.

Индианците хукват към селото, а Линч и синът му ги следват, шибани от клони през лицата. Щом пристигат, към тях се приближава член на експедицията.

— Какво става? – обръща се към него Линч.

— Обкръжават лагера ни.

Линч вижда повече от две дузини индианци, вероятно от съседни племена, да бързат към тях. Те също са чули шума от пристигащия самолет. Голите тела на много от тях са нашарени с черна и червена боя. Носят лъкове с двуметрови стрели, антични пушки и копия. Петима от хората на Линч се спускат към самолета. Пилотът още е в кабината и мъжете скачат на борда, макар че местата са само за четирима пътници. Викват на пилота да излита, но той още не е осъзнал какво се случва. После поглежда през илюминатора и вижда неколцина индианци да бързат към него с насочени лъкове. Пилотът включва двигателя, а индианците се улавят за крилата, за да задържат самолета на земята. Пилотът, загрижен, че машината е станала твърде тежка, ги замеря през прозореца с каквото успее да докопа – дрехи, книжа и те се разлитат от въздушната струя на перката. Самолетът подскача с рев по импровизираната писта и криволичи между дърветата. Точно преди колелата да се отделят от земята, последните индианци се пускат от крилата.

Линч наблюдава как самолетът изчезва, а около него се стеле червен прах, останал от дирята му. Млад индианец с боядисано тяло, който очевидно предвожда нападението, се приближава към Линч, размахвайки бордуна – метър и нещо дълга тояга, която воините използват да разбиват главите на противниците си. Той подкарва Линч и единайсетте останали членове на екипа му към малки лодки.

— Къде ни водите? – пита Линч.

— Вие сте наши пленници до живот – отговаря младият мъж.

Джеймс младши докосва кръстчето, висящо на врата му. Самият Линч е убеден, че не може да се говори за никакво приключение, „докато не те сполети гадория“ по неговите думи. Ала такова развитие на нещата не е очаквал. Не разполага с резервен план, нито има предишен опит, на който да се позове. Няма дори оръжие.

Стисва ръката на сина си.

— Каквото и да стане – прошепва Линч, – не прави нищо, ако аз не ти кажа.

Лодките се отбиват от основната река към тесен поток. Докато плават навътре в джунглата, Линч оглежда заобикалящото го – кристалночиста вода, пълна с риба в цветовете на дъгата, и все по-гъста растителност. Помисля си, че не е виждал по-красиво място от това.