Изгубеният град Z

13. Откуп

Когато кацнах в Сау Паулу, Бразилия, отидох да се видя с човека, за когото бях сигурен, че ще ми окаже помощ в моята експедиция: Джеймс Линч. Той беше бразилският изследовател, който през 1996 година бе повел последната голяма експедиция в търсене на следи от изчезналия екип на Фосет и който, заедно с шестнайсетгодишния си син и още десет членове на групата, бе отвлечен от индианци. Чул бях, че след като Линч успял да избяга от плен и се върнал в Сау Паулу, напуснал службата си в банка „Чейс“ и основал фирма за финансово консултиране. (Част от названието й гласеше много уместно „Феникс“.) Когато му се обадих по телефона, той се съгласи да ме приеме в офиса си, разположен в небостъргач в центъра на града. Изглеждаше по-възрастен и благ от образа, който носех в представите си. Носеше елегантен костюм, русата му коса бе грижливо сресана. Поведе ме към кабинета си на деветия етаж и погледна през прозореца.

— Сау Паулу изглежда почти малък в сравнение с Ню Йорк, нали? – каза, като добави, че градът има осемнайсет милиона жители. Поклати глава в почуда и седна зад бюрото си. – Е, с какво мога да ви бъда полезен?

Разказах му за плановете си да проследя маршрута на Фосет.

— Пипнали сте вируса „Фосет“, а? – подхвърли той.

На този етап ме бе завладял повече, отколкото исках да си призная, и отговорих:

— Изглежда интересна история.

— О, такава е, не ще и дума.

Когато се поинтересувах как е избягал от плен, той леко се напрегна на стола си. Обясни как, след като отвели групата им нагоре по реката, индианците ги изкарали силом от лодките и ги повели нагоре по възвишение с глинеста почва. На билото му поставили постове и устроили временен лагер. Линч каза, че се стараел да наблюдава всичко и всеки, за да открие слабо място, но скоро ги обгърнал мрак и той успявал да различава похитителите им само по гласовете. От джунглата долитали странни шумове.

— Чували ли сте някога звука на джунглата? – попита ме. Поклатих глава. – Не е каквото си представяте – продължи той. – Въобще не е силен. Но гората не спира да говори.

Припомни си как поръчал на сина си Джеймс младши да се опита да поспи и как накрая той самият се предал на изтощението. Не бил сигурен колко дълго траяла дрямката му, но когато отворил очи, видял на утринната светлина върхът на копие да проблясва в гората.

Обърнал се и зърнал още една блестяща точка и тогава от гората наизлезли един след друг индианци, всичките въоръжени. Били над сто души. Джеймс младши, който също се събудил от шума, прошепнал: „Те са навсякъде“.

— Казах му, че всичко ще е наред, макар да знаех, че не е така – промълви Линч.

Членовете на племето оградили в кръг Линч и сина му, а петима по-възрастни индианци, които явно били вождове, седнали на дънери пред групата.

— Тогава разбрах, че ще се решава съдбата ни – каза Линч.

Младият индианец, който бил начело на първоначалното нападение, излязъл напред и сърдито заговорил пред съвета; от време на време след думите му няколко индианци потропвали с дървените си тояги в знак на съгласие. Други също се изказали пред вождовете и на моменти индианец, който говорел развален португалски, превеждал на Линч и групата му и им обяснил, че са обвинени в нахлуване на чужда територия. Преговорите продължили два дни.

— Дебатът се точеше часове наред, а ние не знаехме какво става – припомни си Линч. – Преводачът обобщаваше казаното в едно изречение. „Ще ви вържат в реката и ще ви оставят на пираните да ви изядат“. Или „Ще ви намажат с мед, та пчелите да ви нажилят до смърт“.

Тогава вратата на кабинета на Линч се отвори и влезе млад мъж с обло красиво лице.

— Това е синът ми Джеймс младши – представи го Линч.

Сега беше на двайсет и пет години, сгоден. Когато Джеймс младши чу, че обсъждаме експедицията на Фосет, каза:

— Знаете ли, аз имах много романтична представа за джунглата, но случилото се й сложи край.

Линч разказа как членовете на племето започнали да опипват и побутват сина му, да го дразнят и вече си мислел да му каже да хукне към гората, макар че и там го очаквала сигурна смърт. Тогава Линч забелязал, че четирима от вождовете се отнасят с подчертана почит към петия, който изглеждал най-невъзмутим сред всеобщата врява. Когато няколко индианци дали да се разбере с жестове, че възнамеряват да вържат сина му и да го убият, Линч се надигнал тревожно и се приближил до петия вожд. С помощта на преводача обяснил колко съжалява, че неволно са оскърбили хората му. Линч директно подхванал преговори с него и се съгласил да предаде лодките и оборудването на групата си в замяна на нейното освобождаване. Възрастният вожд се обърнал и разговарял със съвета си в продължение на няколко минути, а през това време индианците ставали все по-настървени. В един момент мъжете от съвета млъкнали, а главният вожд изрекъл нещо към Линч с твърд тон. Линч изчакал преводача, който с трудност намирал нужните думи. Накрая казал: „Приемаме даровете ви“.

Преди членовете на съвета да са размислили, Линч взел радиостанцията си, която била конфискувана от индианците, за да изпрати SOS с координатите, и пристигнал самолет, пригоден за кацане в джунглата, за да ги прибере. Стойността на откупа възлизала на трийсет хиляди долара.

Линч ми каза, че него освободили последен от групата и едва когато самолетът се издигнал в безопасност, отново се замислил за полковник Фосет. Питал се дали Фосет и синът му също са били пленени и дали не са се провалили в опита си да предложат приемлив откуп. Докато гледал през илюминатора на самолета, виждал възвишението, на което държали него и екипа му в продължение на три дни. Индианците си събирали нещата и той ги наблюдавал, докато не се скрили в гората.

— Не вярвам, че загадката на Фосет ще бъде разрешена някога – каза Линч. – Невъзможно е.

На компютъра върху бюрото на Линч зърнах сателитен образ на планински зъбери. За моя изненада той бе за следващата експедиция на Линч.

— Заминавам след два дни. Ще изкачим Андите.

— Не и аз – обади се Джеймс младши. – Имам да подготвям сватба.

Джеймс младши се сбогува с мен и излезе от кабинета, а Линч заговори за предстоящото си приключение.

— Търсим самолет, разбил се в Андите през 1937 година – обясни той. – Досега никой не е успял да го открие.

Звучеше развълнуван, но по средата на описанието си спря и каза:

— Не казвайте на сина ми, но не бих имал нищо против да останем в контакт. Ако откриете нещо за Z, трябва да ми кажете. Моля ви.

Обещах да го направя. Преди да си тръгна, Линч ми даде някои съвети.

— Най-напред, трябва ви първокласен водач, някой с връзки сред местните племена – препоръча. – Второ, трябва да се придвижвате възможно най-тихо. Фосет е бил прав: твърде голямата група само привлича внимание към себе си. – Настоя да внимавам. – Помнете, аз и синът ми имахме голям късмет. Повечето от експедициите, издирващи следи от Фосет, така и не се връщат.