Изгубеният град Z

15.Елдорадо

Хрониките са заровени в прашни мазета на църкви и библиотеки и разпръснати по света. Фосет сменя униформата си на изследовател с по-обичайно облекло и търси навред тези свитъци, описващи ранните пътувания на конквистадори в Амазония. Документите често са пренебрегвани и забравени; за някои Фосет се опасява, че са окончателно изгубени и когато открие някой, той преписва съществените пасажи в тетрадките си. Процесът отнема много време, но малко по малко той сглобява легендата за Елдорадо.

„Великият господар ходи винаги покрит със златен прах, фин като смляна сол. Според него не би било така впечатляващо да носи друга украса. Ще е твърде обикновено и принизяващо да се издокарва в златна броня, защото други богати мъже си ги слагат когато пожелаят. Ала да си напудрен със злато, е екзотично, необичайно, ново и по-скъпо – защото той всяка вечер се изкъпва, прахът изчезва и е изгубен, а сутрин му поставят нов и го прави във всеки ден от годината.“

Така според хроникьора от шестнайсети век Гонсало Фернандес де Овиедо започва историята за Елдорадо. Названието означава „позлатения мъж“. Индианците разказват на испанците за този владетел и за славните му владения и царството се отъждествява с човека. Друг хроникьор описва как царят, обилно намазан със злато, плава в езерото и „блести като слънчев лъч“, докато поданиците му поднасят „дарения от златни бижута, изящни изумруди и други украшения, които носят по себе си“. Ако тези разкази не са достатъчни да възбудят конквистадорите с тяхната страст да присвояват, добавя се, че в царството има изобилие на канелени дървета – суровина за подправката, която е ценна почти колкото злато.

Колкото и фантастично да звучат подобни описания, налице са прецеденти с откриване на великолепни градове в Новия свят. През 1519 година Ернан Кортес влиза в Теночтитлан, столицата на ацтеките, която плава насред езеро и сияе от пирамиди, дворци и пищна украса. „Някои от войниците ни дори попитаха дали това, което виждат, не е сън“, пише хроникьорът Бернал Диас дел Кастильо. Четиринайсет години по-късно Франсиско Писаро завоюва Куско, столицата на инките, чиято империя някога е обхващала близо два милиона квадратни километра и е била населена от над десет милиона души. Гаспар де Еспиноса, губернатор на Панама, повтаря думите на Диас, че богатствата в цивилизацията на инките са „като от сън“.

През февруари 1541 година е предприета първата експедиция за търсене на Елдорадо от Гонсало Писаро, по-малкия полубрат на Франсиско и губернатор на Кито. Той пише на краля на Испания: „Поради многото сведения в един и същи дух, които получих в Кито и извън този град от уважавани и много възрастни вождове, както и от испанци, че провинцията Ла Канела и езерото Елдорадо са гъсто населена и много богата земя, реших да отида да я завоювам и проуча“. Дързък и красив, алчен и садистичен – типичният конквистадор, – Гонсало Писаро е толкова убеден, че ще успее, та използва цялото си състояние да набере военна част, надвишаваща дори онази, с която е пленил императора на инките.

В процесия яздят повече от двеста войници, яхнали коне, с рицарски доспехи и метални шлемове, със саби и щитове; заедно с тях се движат четири хиляди облечени в животински кожи поробени индианци, които Писаро е държал оковани допреди тръгването. Накрая пътуват дървени каруци, теглени от лами и натоварени с две хиляди квичащи прасета, следвани от две хиляди ловджийски кучета. За местните жители подобна гледка трябва да е била не по-малко изумителна от тази на Елдорадо. Експедицията се отправя на изток от Кито през Андите, където сто индианци умират от студа, а после навлиза в басейна на Амазонка. Писаро и хората му си пробиват път през джунглата, като секат растителността със сабите си, изпотени в тежките брони, гладни, жадни, мокри и нещастни. Пътьом попадат на няколко канелени дървета. Историите се оказват верни, канелата е от най-високо качество. Само че дърветата са разпръснати на обширна територия, така че е немислимо да се опитват да ги култивират. Те са една от многото безжалостни подигравки на Амазонка.

Скоро след това срещат неколцина индианци в джунглата и Писаро настоява да му кажат къде се намира царството Елдорадо. Индианците го гледат недоумяващо и той ги подлага на мъчения. „На касапина Гонсало Писаро не му стига да гори с нажежени железа индианци, дето нямат никаква вина, а хвърля други да бъдат разкъсани и изядени от кучета“, пише историкът от шестнайсети век Педро де Сиеса де Леон.

Междувременно по-малко от година след началото си експедицията вече е в окаяно състояние. Ламите умират от горещината, много скоро прасетата, конете и дори някои от кучетата са изядени от прегладнелите изследователи. Нещо повече, почти всички четири хиляди индианци, вкарани насила от Писаро в джунглата, измират от болести или глад.

До голяма виеща се река Писаро решава да раздели оцелелите на две групи. По-голямата продължава с него по протежение на брега, а втората, под командването на помощника му Франсиско де Ореляна, състояща се от петдесет и седем испанци и двама роби, отплава по реката с лодка, построена от тях, в надежда да открият храна. Доминиканският свещеник Гаспар де Карвахал, който е с Ореляна, пише в дневника си, че някои от членовете на групата им били толкова отслабнали, та им се налагало да пълзят на четири крака през джунглата. Мнозина, казва Карвахал, бяха „като полудели, съвършено лишени от разум“. Вместо да се върнат при Писаро и останалите от експедицията, Ореляна и хората му решават да продължат по широката река, докато, по думите на Карвахал, „или умрем, или видим какво има край нея“. Карвахал разказва, че минават покрай села и са подлагани на атаки от хиляди индианци, включително от жени – амазонски воини. По време на едно нападение стрела улучва Карвахал в окото и „стигна чак до кухината“. На 26 август 1542 година лодката им най-сетне е изтласкана в Атлантическия океан и те стават първите европейци, пропътували Амазонка по дължината й.

Това е едновременно невероятно постижение и фиаско. Когато Писаро установява, че Ореляна го е напуснал, акт, който той приема за бунт, принуден е да се върне назад с гладуващите си хора и отново да прекоси Андите. Влиза в Кито през юни 1542 година само с осемдесет души от някога напетата си армия, а и те са съвсем парцаливи, почти голи. Един човек предлага дрехи на Писаро, но конквистадорът отказва да погледне него или когото и да било друг и се затваря в къщата си.

Макар че Ореляна се връща в Испания, Елдорадо още е в ума му и през 1545 година е негов ред да вложи всичките си пари в експедиция. Испанските власти преценяват, че флотът му с екипаж от няколкостотин души – включително съпругата му – е необезопасен за морето, и му отказват разрешение за отплаване, но Ореляна все пак успява да се изниже от пристанището. Скоро сред хората му избухва епидемия, при която умират почти сто души. После кораб се изгубва в морето и загиват още седемдесет и седем. Когато стигат до устието на Амазонка и са навлезли едва на сто левги, нови петдесет и седем души от екипажа стават жертва на глад и болести. Индианци нападат кораба му и убиват седемнайсет моряци. Накрая Ореляна пада на палубата, покосен от треска, и със сетни сили издава заповед за оттегляне. Сърцето му спира, сякаш неспособно да понесе повече разочарования. Съпругата му го увива в испанския флаг и го погребва на брега на Амазонка, като гледа по думите на един писател „как кафявите води, тъй дълго обземали съзнанието му, сега завладяват и тялото му“.

И все пак притегателната сила на този земен рай е твърде мощна, за да й се устои. През 1617 година елизабетинският поет и изследовател сър Уолтър Рали, убеден, че позлатеният човек не е един, а има хиляди такива, се отправя на плаване с кораб на име „Съдба“ заедно с двайсет и три годишния си син, за да открие, както сам се изразява, „повече богати и красиви градове, повече храмове, украсени със златни образи, повече съкровищници, отколкото онези, намерени от Кортес в Мексико и от Писаро в Перу“. Синът му, „по-скоро устремен към слава, отколкото към безопасност“, както пише Рали, загива още в началото на пътешествието при схватка с испанците край река Ориноко. В писмо до жена си Рали пише: „Господ е свидетел, досега не съм знаел що е мъка... Душата ми е съкрушена“. Рали се връща в Англия без никакви доказателства за мечтаното царство и е обезглавен от крал Джеймс през 1618 година. Черепът му е балсамиран от неговата съпруга и понякога е показван пред посетители – мрачно напомняне, че Елдорадо е смъртоносно, ако не друго.

Други експедиции, издирвали царството, изпадат до канибализъм. Оцелял от група, в която са загинали двеста и четийресет души, признава: „Някои, противно на природата, ядяха човешко месо: един християнин бе заварен да готви части от детско тяло заедно със зеленчуци“. Когато чува, че трима изследователи са изпекли индианка, Овиедо възкликва: „О, дяволско дело! Но те платиха за греха си, защото тези трима нито се чуха, нито се видяха повече. Господ пожела те самите да бъдат изядени от индианци“.

Разорение, лишения, глад, канибализъм, убийства, смърт: изглежда, само това са реалните прояви на Елдорадо. Хроникьор казва за няколко търсачи: „Обикалят като обезумели от място на място, додето дотолкова се изтощават, че не са способни и да помръднат повече и остават там, където ги е призовал тъжният глас на сирена – възвишени и мъртви“.

Каква е поуката за Фосет от всичката тази лудост?

В началото на двайсети век повечето историци и антрополози са отрекли не само съществуването на Елдорадо, а дори повечето от онова, което конквистадорите твърдят, че са видели по време на пътешествията си. Учените са на мнение, че тези хроники са плод на развихрена фантазия и са сътворени, за да оправдаят пред монарсите катастрофалния провал на експедициите – оттам и митът за жените воини.

Фосет е съгласен, че Елдорадо с изобилието си от злато е „преувеличена романтична приказка“, но не е готов напълно да отхвърли хрониките, нито възможността за съществуването на древна амазонска цивилизация. Карвахал, например, е уважаван свещеник, а и други от експедицията са потвърдили разказите му. Според Фосет дори амазонските воини имат някаква основа в реалността, защото покрай река Тапажос той е срещал жени вождове. И дори някои от подробностите в описанията да са разкрасени, това не означава, че всички са неверни. Фосет приема хрониките като, общо взето, точен портрет на Амазония преди европейското нашествие в нея.

По време на викторианската епоха по бреговете на Амазонка и на притоците й има само малки разпръснати племена. Ала конквистадорите последователно говорят за многобройно местно население. Карвахал отбелязва, че някои места са „толкова гъсто населени“, та е опасно да се спи на сушата. („През цялата онази нощ минавахме през много големи села, докато не съмна. Бяхме изминали двайсет левги, за да се отдалечим от обитаемия район, и хората ни гребяха неуморно, но колкото по-напред отивахме, толкова по-гъсто населена и по-добра ставаше околността.“) Когато Ореляна и хората му слизат на брега, виждат „много широки пътища“, водещи към вътрешността, като някои са „като кралски пътища, че и по-широки“.

Това описание съвпада с видяното от Фосет, само че е в по-голям мащаб. Карвахал си припомня, че когато испанците нахлули в едно село, открили „големи насаждения от царевица и овес, от които индианците приготвяли хляб и много добро вино, напомнящо бира, и всичко това било в голямо изобилие. В селото имало пункт за разпределянето на виното, нещо тъй необичайно, че спътниците ни били възхитени. Освен всичко това видели памучни изделия от много добро качество“. В селата имало големи запаси от маниока, сладки картофи, боб и риба, както и хиляди костенурки, отглеждани в кошари за храна. В Амазонка явно живеели големи цивилизации, и то много комплексни. Конквистадорите видели „градове, искрящи в бяло“, с храмове, обществени площади, дървени огради и изящни орнаменти. В едно селище според писанията на Карвахал „имаше вила с много чинии, купи и полилеи от най-финия порцелан, който може да се открие в света“. Добавя, че всички тези предмети са „гледжосани, боядисани в най-различни цветове, толкова ярки, че смайват, нещо повече, рисунките върху тях са тъй изкусно направени, че напомнят древноримски изделия“.

Невъзможността на викториански изследователи и етнографи да открият подобни селища подсилва убеждението, че разказите на конквистадорите са „пълни с лъжи“, както един историк характеризира хрониката на Карвахал. Ала защо тогава толкова много от хрониките дават едни и същи описания? По повод германска експедиция например един историк от шестнайсети век пише:

„И генералът, и останалите видели съвсем отблизо град с големи размери. Бил компактен и добре организиран, а в центъра му имало сграда, която била много по-голяма и висока от останалите. Попитали вожда, който им служел като водач: „Чия е къщата, която толкова забележимо се възвисява над останалите?“. Той отговорил, че е домът на вожд на име Кварика. Имал златни статуи на идоли с големината на момчета, както и жена, цялата от злато, която била богинята им. Той и поданиците му притежавали огромни богатства. Но недалеч имало други вождове, които го превъзхождали по брой на поданиците и състояние“.

Войник от друга експедиция си припомня, че видели други градове, които ги смаяли с големината си.

Фосет се пита къде са изчезнали всички тези хора. Предполага, че „влизането на дребната шарка и други европейски болести е изтребило милиони от местното население.“ И все пак населението в басейна на Амазонка е намаляло толкова бързо и значително, че той се чуди дали не се е случило нещо по-драматично от рода на природно бедствие. Започва да си мисли, че регионът на Амазонка съдържа „най-големите тайни на миналото, все още запазени в днешния ни свят“.