Изгубеният град Z

24. Отвъдното

Стаята е тъмна. Нина Фосет седи от едната страна на масата; от другата е жена, която се взира в кристално кълбо. След като години е издирвала мъжа си и сина си в този свят, вече се е обърнала към друго измерение.

Заобиколила се е с екстрасенси и ясновидци, много от които й пращат пространни писма за опитите си да се свържат с изследователите. Един медиум й казва, че имала усещане за присъствие в стаята и когато вдигнала очи, видяла Фосет застанал до прозореца. Попитала го: „Жив ли си, или мъртъв?“, а Фосет се засмял и отвърнал: „Не виждаш ли, че съм жив?“. После добавил: „Предай на Нина, че я поздравявам с много обич, и й кажи, че сме добре“.

При друг случай медиум описва как пред нея заплувала фигура на млад човек с дълга брада. Бил Джак. „Ще те видим един ден“, казал, а после изчезнал, като оставил зад себе си „удивително приятен аромат“.

Едуард, братът на Фосет, споделя с Кралското географско дружество за увлечението на Нина по окултното. „Животът й минава по-леко така.“

Тя не е единствената, която се обръща към екстрасенси за отговори на въпросите, които видимият свят тъй упорито отказва да предостави. Към края на живота си Рийвс, менторът на Фосет в Кралското географско дружество, шокира колегите си, като става спиритуалист. През трийсетте години провежда сеанси, в които търси следи за съдбата на Фосет. Същото прави и приятелят на Фосет сър Ралф Паджет, бившият посланик в Бразилия. В началото на 40-те на събиране в Сийфорд в дома на екстрасенса Нел Монтагю Паджет поставя писмо от Фосет върху кристалната топка на медиума. Монтагю твърди, че видяла три трепкащи бели фигури. Едната лежала неподвижно на земята. Друга била на по-възрастен човек със затруднения в дишането, който се бил вкопчил в мъж с дълга коса и брада. Кристалното кълбо внезапно станало червено, сякаш е напоено с кръв. И после Монтагю казва, че вижда индианци с копия и стрели да отнасят тримата бели мъже. Хората в стаята ахват. За пръв път Паджет изпитва усещането, че приятелят му е мъртъв.

През 1949 година Джералдин Къминс, прочута с практикуване на „автоматизъм“, при който се приема, че човекът изпада в транс и пише съобщения от духове, описва как Джак и Рали са убити от индианци. „Болка... спри болка!“ – простенва Рали, преди да умре. Според Къминс Фосет изпада в състояние на делириум: „Гласовете и звуците се донасяха далечни и неясни сега, когато се изправих пред сивотата на смъртта. Това е момент на неземен ужас... време, когато вселената изглежда неумолима и отсъжда самотна участ за човек“.

Нина не признава подобни сведения, но знае, че е изправена пред своята собствена смъртност. Още преди ясновидството на Къминс Брайън Фосет, който се грижи за Нина в Перу, пише на Джоун: „Не ми се вярва да са й останали много дни на тази земя. Самата тя твърди, че се е предала.“ Веднъж Нина се събужда в два часа през нощта и пише на Джоун как е имала видение, че „трябва да бъде подготвена за Зова във всеки момент“. Помислила си: „Запитала ли съм се истински дали имам страх от смъртта и отвъдното?“. Надявала се преминаването да стане лесно – „може би просто ще заспя и няма да се събудя“. Брайън казва на сестра си: „В известен смисъл за нея ще е добре да си иде, докато е тук. Има някаква утеха във факта, че останките й ще са на същия континент като тези на мъжа й и сина й“.

Здравето на Нина бързо се влошава и тя казва на Брайън, че трябва да му даде нещо важно. Отваря сандък, където са всички дневници и работни бележници на Фосет. „Дойде време да ти предам всички документи, които притежавам“, промълвява.

Макар че Брайън още няма четийресет години, животът му е белязан от смъртта: не само е изгубил баща си и брат си, а първата му жена умира от диабет, когато е бременна в седмия месец. Оженил се е повторно, но няма деца и често го нападат пристъпи на „дива и безнадеждна мъка“.

Брайън гледа сега книжата на баща си, които описва като „тъжни реликви от нещастие, чиято природа не ни е дадено да познаем“. През следващите дни носи документите със себе си на работа. След повече от двайсет години като железопътен инженер се чувства отегчен и неспокоен. „Имам чувството, че си пропилявам живота, като всеки ден отивам в противния кабинет, подписвам куп глупави книжа и отново шофирам обратно – споделя той с Джоун. – Всичко това наникъде не води. Други откриват безсмъртието в децата си. А на мен и това ми е отречено.“

През обедната почивка той чете книжата на баща си, представя си Фосет на неговата експедиция и как споделя с него трудностите, вижда през погледа му голямата цел. Брайън е бил оскърбен, че не е избран за експедицията и навремето е проявявал малко интерес към работата на баща си. Сега е изцяло погълнат от нея. Решава да напусне работа и да обедини фрагментарните записки в сборник под название „Изследователските начинания на Фосет“. Докато работи неуморно над ръкописа, Брайън казва на майка си:

— Татко изглежда тъй близо до мен, сякаш си сътрудничим с него за посоката, която да поеме. Естествено, на моменти сърцето ми силно се свива.

Когато Брайън завършва материала в първоначален вариант през април 1952 година, дава копие на Нина с думите:

— Мисля, че е наистина монументален труд и че татко би се гордял.

Легнала в леглото, Нина прелиства страниците.

„Просто не можех да го оставя – пише на Джоун. – След вечеря си легнах и четох до четири през нощта.“ Има чувството, че съпругът й е до нея, всички спомени за него и Джак нахлуват в съзнанието й. Когато завършва ръкописа, възкликва: „Браво! Браво!“.

Книгата е публикувана през 1953 година и се превръща в международна сензация. Оценена е високо от Греъм Грийн и Харолд Никълсън. Скоро след това Нина умира на осемдесет и четири годишна възраст. Брайън и Джоун вече не са в състояние да се грижат за нея и тя е отседнала в бедняшки пансион в Брайтън, Англия, страдаща от деменция и почти без никакви средства. Както отбелязва наблюдател, жертвала е живота си за мъжа си и неговата памет.

В началото на 50-те години Брайън решава да проведе своя експедиция в издирване на изчезналите изследователи. Подозира, че баща му, който би трябвало да наближава 90, е мъртъв, а Рали, поради страданията си, е починал малко след като са напуснали лагера „Умрял кон“. Ала Джак – той е в сърцевината на съмненията, глождещи Брайън. Ами ако е оцелял? Все пак Джак е млад и силен по време на изчезването им. Брайън праща писмо до британското посолство в Бразилия и моли за съдействие да му бъде разрешена спасителна експедиция. Обяснява, че никой не е обявил брат му за мъртъв в юридически смисъл и че той самият не би могъл да го направи, „без да съм удовлетворен, че е сторено всичко възможно“. Нещо повече, „такава мисия би могла да доведе до връщането в страната му на човек, изчезнал преди трийсет години“. Британските дипломати смятат Брайън за „също толкова побъркан като баща му“ и отказват да съдействат за неговото „самоубийство“.

Но Брайън не се отказва от плановете си и се качва на кораб за Бразилия. Пристигането му там предизвиква медийна буря. „Британец е тръгнал да издирва изгубените си баща и брат в джунглата“, обявява „Чикаго Дейли Трибюн“. Брайън си купува облекло за изследовател и носи със себе си скицник и работен бележник. Бразилец, който е бил приятел на баща му, ахва, като вижда Брайън.

— Но... но... аз те мислех за мъртъв! – възкликва.

Брайън осведомява сестра си, че се превръща в изследовател противно на природата си, но му е ясно, че няма да издържи на броденето из пустошта. Вместо това решава да разчита на средствата, въведени за пръв път от доктор Райс десетилетия по-рано, които сега са по-достъпни финансово. Наема малък витлов самолет с пилот и с него лети над джунглата. Разпръсква хиляди листовки, които валят над дърветата като сняг. В тях се пита: „Ти Джак Фосет ли си? Ако отговорът е „да“, вдигни в този знак ръце над главата си. Можеш ли да контролираш индианците, ако се приземим?“.

Никога не получава отговор, нито открива следа от Джак. Но в друга експедиция търси целта на похода на баща си и брат си: града Z. „Съдбата не случайно ме поведе по този път“, пише Брайън. Като се взира през бинокъла си, зърва на далечен хребет порутен град с улици, кули и пирамиди. „Прилича на това, което търсим!“, виква пилотът. Но когато приближават, става ясно, че е само причудливо ерозирал варовик. „Илюзията беше забележителна, просто изумителна“, споделя Брайън. Дните минават и той започва да се бои от онова, което не си е позволявал да мисли – че никога не е имало Z. По-късно пише: „Цялата романтична конструкция от лудешки вярвания се разклати и рухна около мен, като ме остави зашеметен“. Брайън започва да поставя под въпрос някои от странните книжа, които е намерил сред колекцията на баща си. Първоначално Фосет описва Z със строго научни термини и предпазливо: „Не допускам, че „Градът“ е голям или богат“. Но към 1924 година писанията му вече са като сътворени в делириум, говори за края на света и за мистичното Атласко царство, наподобяващо Райската градина. Z е трансформиран в „люлката на всички цивилизации“, в едно от „белокаменните селения“ на мадам Блаватски, където група висши духовни създания насочват съдбата на вселената. Фосет се надява да открие Белокаменно селение, съществувало там „от времената на Атлантида“, и да постигне трансцендентно състояние. Брайън пише в дневника си: „Нима цялата концепция на татко за Z е била духовна цел и начинът на постигането й – религиозна алегория?“. Възможно ли е трима души да са изгубили живота си „за никога несъществувала цел“? Самият Фосет пише в писмо до приятел: „Когато боговете решат да погубят някого, първо му отнемат разума“.