Изгубеният град Z

25. Z

— Пещерата е в онези планини – каза бразилският бизнесмен. – Там Фосет е слязъл в подземния град и е още жив.

Преди с Паоло да се отправим в джунглата, бяхме спрели в Бара до Гарсас, град близо до планината Ронкадор в североизточния ъгъл на Мато Гросо. От много бразилци бяхме чули, че през последните няколко десетилетия в областта се появили религиозни култове, въздигащи Фосет като божество. Вярвали, че Фосет е влязъл в мрежа от подземни тунели и е открил, че Z е портал към друга реалност. Въпреки че Брайън Фосет беше скрил чудатите писания на баща си в края на живота му, мистиците се бяха вкопчили в малкото загадъчни отправки на Фосет в списания от рода на „Окулт Ривю“ относно търсенето му на „съкровищата на невидимия свят“. Тези писания, заедно с изчезването на Фосет и всички провалили се усилия през годините да бъде открит, подклаждат идеята, че някак той се е изтръгнал от законите на физиката.

Една секта, наричаща се „Магическо ядро“, е основана през 1968 година от мъж на име Удо Лукнер, който нарича себе си Върховен жрец на Ронкадор, носи дълга бяла роба и цилиндър със Звездата на Давид. През 70-те години много бразилци и европейци, включително праплеменникът на Фосет, се присъединяват към „Магическо ядро“ с надежда да открият този портал. Лукнер създава религиозно селище край планината Ронкадор, където на семействата е забранено да ядат месо и да носят бижута. Лукнер предсказва, че краят на света ще настъпи през 1982 година и хората трябва да са подготвени да се спуснат в кухата земя. Само че когато планетата продължава да си съществува, „Магическо ядро“ постепенно се разпада.

Но в планината Ронкадор продължават да идват мистици в търсене на Отвъдния свят. Един от тях беше бразилският бизнесмен, когото срещнахме с Паоло в малкия град. Нисък и закръглен, на възраст малко под петдесет, той ни каза, че бил в неведение относно житейската си цел, преди да се срещне с екстрасенс, който му дал знания за спиритуализма и подземния портал. Сподели, че сега се тренирал, за да се пречисти с надеждата накрая да се спусне долу.

Учудващото бе, че и други извършваха подобна подготовка. През 2005 година гръцки изследовател е обявил плановете си в интернет сайт – „Великият уебсайт на Пърси Харисън Фосет“, който изисква секретен код за достъп – за експедиция, която да открие „същия портал или входа към Царството, през който полковник Фосет е влязъл през 1925 година“. Експедицията, която все още не се е състояла, предвижда включване на водачи екстрасенси и е наречена „Експедиция без връщане към Духовния свят, в който вярата отсъства“. Тя обещава на участниците, че повече няма да бъдат човеци, а „създания от друго измерение, което означава, че никога няма да умрем, никога няма да боледуваме, никога няма да остаряваме“. Във време, когато неопознатите места в света изчезват, тези хора си създават свой собствен въображаем вечен пейзаж.

Преди да тръгнем с Паоло, бизнесменът ни предупреди:

— Никога няма да откриете Z, докато го търсите в този свят.

Скоро след срещата ни с племето калапало за пръв път се замислих за прекратяване на издирването си. И двамата с Паоло бяхме уморени, нахапани от комари и бяхме започнали да се караме. Освен това ме бе нападнало тежко стомашно страдание, най-вероятно паразит. Една сутрин се измъкнах от селото на калапало със сателитния телефон, който бях взел със себе си. Паоло ме беше посъветвал да не огласявам, че го имам, и аз го понесох в малка чанта в джунглата. Приведен сред листа и увивна растителност, извадих телефона и се опитах да хвана сигнал. След няколко несполучливи опита получих такъв и позвъних у дома.

— Дейвид, ти ли си това? – попита насреща Кира.

— Да. Да, аз съм – отвърнах. – Как си? Как е Закари?

— Не те чувам много добре. Къде си?

Погледнах нагоре към балдахина от клони.

— Нейде в поречието на Шингу.

— Добре ли си?

— Стомахът ми е малко разбъркан, иначе съм добре. Лисвате ми.

— Закари иска да ти каже нещо.

Миг по-късно чух сина си да бърбори неразбираемо.

— Закари, татко е – казах.

— Тати – избъбри той.

— Да, тати.

— Взе да нарича телефона „тати“ – обясни жена ми, като взе отново слушалката. – Кога се прибираш у дома?

— Скоро.

— Не ни е лесно тук.

— Знам. Съжалявам. – Докато говорех, чух някой да приближава. – Трябва да затварям – казах внезапно.

— Какво става?

— Някой идва.

Преди тя да е успяла да отвърне нещо, затворих и пъхнах телефона в чантата. В същия миг се появи млад индианец и аз го последвах обратно до селото. Същата нощ, докато лежах в хамака си, мислех си за онова, което Брайън Фосет е казал за втората си жена след своята експедиция. „Тя имаше само мен – посочва той. – Не беше нужно да възниква подобна ситуация. Аз я избрах по своя воля и съвсем егоистично, като не помислих какво би означавала за нея решимостта ми да преследвам идея докрай.“

Вече знаех, че разполагам с достатъчно материал за книгата си. Узнал бях за костите на дядото на Ваджуви. Чул бях устното предание на калапало. Реконструирал бях ранните години на Фосет, обучението му в Кралското географско дружество и последната му експедиция. Но в повествованието имаше празнини, които все още ме преследваха. Често бях чувал за биографи, обсебени до вманиачаване от обектите си, опитвали се години наред да проследят всяка тяхна стъпка и напълно да се впишат в света им, само за да стигнат до пристъпи на ярост и отчаяние, защото на някакво ниво хората си остават непознаваеми. Аспекти от характера им, части от биографията им са непроницаеми. Питах се какво се е случило с Фосет и спътниците му, след като калапало са видели огънят им да загасва. Чудех се дали изследователите са били убити от индианци и ако е било така, от кои точно. Минаваше ми през ума дали Джак не е стигнал момент, в който да се усъмни в преценката на баща си, дали Фосет не е станал свидетел как синът му умира и не си е казал „Какво сторих?“. Но най-много ме занимаваше мисълта дали действително съществува Z. Не е ли, както Брайън Фосет се е опасявал, сътворен във въображението на баща му или може би в колективното въображение на всички нас? Завършената история на Фосет, изглежда, завинаги щеше да витае нейде отвъд хоризонта: един скрит метрополис от думи и абзаци, мой собствен Z. Както Къминс, служила за проводник на Фосет, казва: „Моята история е изгубена. Ала суетата на човешката душа води до опити тя да бъде разкрита и представена пред света“.

Логичното решение би било да се откажа и да се прибера у дома. Ала си мислех, че е останал един последен човек, който би могъл да знае нещо повече: Майкъл Хекънбъргър, археологът от Университета на Флорида, с когото Джеймс Питърсън ми препоръча да се свържа. По време на краткия ни телефонен разговор Хекънбъргър ми каза, че е съгласен да се види с мен в селото на куикуро, което беше северно от територията на калапало. Чувал бях слухове от други антрополози, че Хекънбъргър е прекарал толкова много време в Шингу, че вече бил осиновен от вожда на куикуро и имал своя собствена колиба в селото. Ако някой бе могъл да улови фрагментарни следи или легенда за последните дни на Фосет, то това щеше да е той. Затова реших да упорствам въпреки предупреждението на Брайън Фосет към ентусиасти „да престанат да пропиляват живота си заради мираж“.

Когато съобщих на Паоло, той ме погледна странно – означаваше отиване до мястото, където Джеймс Линч и хората му са били пленени през 1996 година. Може би от чувство за дълг или поради примирение Паоло отговори: „Както кажеш“, и се зае да товари багажа ни в алуминиевото кану на калапало. Ваджуви се съгласи да ни служи като водач и поехме по река Кулуене. Беше валяло през повечето от предишната нощ и водата се разливаше в граничещата с нея гора. Обикновено с Паоло разговаряхме оживено за издирването си, но този път седяхме в мълчание.

След няколко часа лодката приближи хълмче, на което момче индианче седеше и ловеше риба. Ваджуви насочи лодката към брега и изключи мотора.

— Пристигнахме ли? – попитах го.

— Селото е навътре в сушата – отговори той. – Оттук нататък трябва да вървите.

С Паоло разтоварихме чантите и кутиите си с храна и се сбогувахме с Ваджуви. Гледахме как лодката му се скри зад завой в реката. Багажът ни бе твърде много за носене и Паоло попита момчето дали може да ни услужи с велосипеда си, който беше подпрян на едно дърво. Момчето се съгласи и Паоло ми поръча да чакам там, докато той се върне с помощници. Замина, а аз седнах под една палма и загледах как момчето мяташе кордата и после я притегляше.

Мина час, без да се появи никой откъм селото. Изправих се и се загледах към пътеката – беше просто кал, заобиколена с избуяла трева и храсти. Минаваше пладне, когато се зададоха четири момчета на велосипеди. Привързаха багажа към тях, но нямаше място за голям кашон, който тежеше към двайсет килограма, нито за чантата ми с компютъра, така че ги понесох сам. На смесица от португалски, куикуро и пантомима момчетата ми обясниха, че ще се видим в селото, и изчезнаха по пътеката на паянтовите си велосипеди.

С кашона на рамо и чантата с компютъра в ръка ги последвах пеша и сам. Пътеката се виеше през частично потопена под вода мангрова горичка. Не бях сигурен в коя посока да поема и тръгнах надясно, където ми се стори, че виждам утъпкана трева. Вървях близо час, но нямаше следа от никого. Кашонът на рамото ми все повече ми натежаваше, както и чантата с лаптопа, която сред мангровите дървета изглеждаше като някакъв абсурден атрибут на съвременния пътешественик. Зачудих се дали да не ги оставя някъде, но така и не открих сухо място.

От време на време се подхлъзвах в калта и падах на колене във водата. Трънаци деряха ръцете и краката ми и по тях се застича кръв. Крещях името на Паоло, но не идеше никакъв отговор. Изтощен открих туфа трева, която беше само на няколко сантиметра под нивото на водата, и приседнах. Гащите ми се напълниха с вода, докато слушах жабите. Слънцето напичаше лицето и ръцете ми и се плисках с кална вода в напразен опит да се разхладя. Тъкмо тогава извадих от джоба си картата на Шингу, на която с Паоло бяхме очертали маршрута си. Буквата „z“ в средата внезапно изглеждаше напълно нелепа и аз започнах да ругая Фосет. Ругах го заради Джак и Рали. Ругах го заради Мъри, Ратин и Уинтън. Ругах го също заради себе си.

След известно време се изправих и се опитах да намеря правилната пътека. Вървях и вървях. На едно място водата стигна до кръста ми и се наложи да вдигна чантата и кашона над главата си. Всеки път, като си помислех, че съм стигнал края на мангровата горичка, пред мен изникваше нова растителност – големи участъци от високи мокри тръстики с облаци от комари над тях, които ме ядяха безпощадно.

Плеснах комар на врата си, когато чух шум в далечина. Спрях, но не видях нищо. Направих още една крачка и шумът се усили. Отново извиках Паоло.

И тогава го чух отново – странно кудкудякане, почти като смях. Нещо тъмно се стрелна през високата трева, после друго и друго. Приближаваха.

— Кой е там? – попитах на португалски.

Друг шум се разнесе зад гърба ми и аз се извъртях рязко. Тревата шумолеше, макар да нямаше вятър. Завървях по-бързо, но водата ставаше по-дълбока и по-широка, вече напомняше езеро. Обходих с поглед брега му, докато видях завряно под един храст алуминиево кану. Нямаше гребло, но аз стоварих в него кашона и чантата си и се качих задъхан. Тогава отново чух шума и рипнах на крака. Измежду високите тръстики изскочиха десетина-двайсет голи деца. Вкопчиха се в кануто и ме забутаха през езерото, като по целия път пищяха от смях. Когато стигнахме брега, слязох от кануто и децата ме последваха по пътека. Бяхме стигнали до селото на куикуро.

Паоло седеше под сянката на най-близката колиба.

— Съжалявам, че не се върнах да те взема – каза. – Не ми бяха останали никакви сили.

Пиеше вода от купа. Подаде ми я и макар водата да не беше преварена, изпих я жадно и я оставих да се стече по врата ми.

— Вече имаш, кажи-речи, реална представа какво му е било на Фосет – подхвърли той. – Сега се прибираме у дома, нали?

Преди да успея да отговоря, дойде индианец куикуро и ни каза да го последваме. За момент се поколебах, после тръгнах след него през прашен централен площад с диаметър около двеста и петдесет метра – най-големия в Шингу, както ме осведомиха. Наскоро бе имало два пожара и голяма част от селището бе станало на пепел. Индианецът спря пред една от оцелелите къщи и ни каза да влезем. Близо до вратата видях великолепни глинени скулптури – една на жаба и една на ягуар. Разглеждах ги с възхищение, когато от сенките излезе огромен мъж. Имаше телосложението на Тамакафи, митичния воин Шингуано, който според легендата имал колосално тяло, ръцете му били плътни колкото бедра, а бедрата му – колкото гръден кош. Мъжът носеше само тънък бански костюм и беше подстриган на паница, но така строгото му лице изглеждаше само още по-внушително.

— Аз съм Афукака – съобщи с изненадващо мек и премерен глас. Ясно беше, че е вождът на племето. Предложи на мен и Паоло обяд – по купичка риба и ориз, сервирани от двете му жени, които бяха сестри. Изглеждаше заинтересуван от външния свят и ми зададе много въпроси за Ню Йорк, за небостъргачите и ресторантите.

Докато говорехме, в колибата нахлуха мелодични звуци. Обърнах се към вратата, през която влязоха група жени танцьорки и мъже с бамбукови флейти. Мъжете бяха голи и телата им бяха покрити със сложни рисунки на риби, костенурки и анаконди, виещи се около ръцете и краката им в оранжеви, жълти и червени багри, лъснали от пот. Около очите на повечето имаше кръгове от черна боя, подобни на домино. Главите им бяха украсени с големи цветни пера.

Групата влезе в колибата и заобиколи мен, Паоло и Афукака. Мъжете направиха по две крачки напред, после се върнаха назад, отново излязоха напред, като през цялото време надуваха флейтите си, някои от които бяха по три метра дълги. Няколко млади момичета с дълги черни коси танцуваха покрай тях с ръце, преметнати на раменете на танцьорката пред тях, и така образуваха верига. Те също бяха голи, с изключение на нанизи от охлювни черупки около шиите и триъгълник от плат върху дървесна кора – „улури“, – който покриваше слабините им. Някои бяха минали периода на изолация при влизане в пубертета. Телата им бяха по-светли от тези на мъжете. Огърлиците им потракваха в ритъма на музиката, докато движеха стъпала. Групата ни обиколи няколко пъти, после се изниза през вратата и изчезна на площада, а звуците от флейти заглъхнаха, когато музикантите и танцьорите влязоха в следващата колиба.

Попитах Афукака за ритуала и той ми обясни, че имало фестивал на духовете на рибата.

— Това е начин да общуваме с духовете – каза. – Имаме стотици церемонии и всичките са красиви.

След известно време споменах Фосет. Афукака буквално повтори думите на вожда на калапало.

— Трябва да са ги убили войнствените индианци – рече.

Наистина изглеждаше вероятно някое от по-враждебните племена в региона – суйя, както беше предположил Алойке, или каяпо, или шаванте – да е убило членовете на групата. Нямаше как и тримата да са умрели от глад предвид таланта на Фосет да оцелява в джунглата за продължителни периоди от време. Явно нищо по-конкретно нямаше да науча и внезапно ме обзе примирение.

— Само гората знае всичко – заключи Паоло.

Докато разговаряхме, се появи любопитна фигура. Кожата му беше бяла, макар че на места бе опърлена до алено от слънцето, и имаше сплъстена руса коса. Носеше безформени шорти, нямаше риза и държеше в ръка мачете. Беше Майкъл Хекънбъргър.

— Добрахте се, значи – каза с усмивка, като погледна мокрите ми мръсни дрехи.

Онова, което бях чул, се оказа истина: той беше осиновен от Афукака, който му бе построил колиба до своя дом. Хекънбъргър обясни, че извършвал тук проучвания вече от тринайсет години с кратки прекъсвания. През това време бе препатил едва ли не от всичко – от малария до вирулентни бактерии, от които кожата му се обелила. По едно време тялото му било нападнато от червеи като това на Мъри.

— Доста ужасно беше – призна Хекънбъргър.

Поради разпространената идея, че Амазонка е фалшив рай, повечето археолози отдавна бяха напуснали отдалечения регион на Шингу.

— Приели са, че е археологическа черна дупка – обясни Хекънбъргър, като добави, че Фосет е бил изключението. – Много съм заинтригуван от него и работата му през онзи период – каза. – Бил е наистина легендарна фигура. Всеки, който пристига тук с кану или пеша по време, когато се знае, че някои индианци ще се опитат да... – Той млъкна по средата на изречението.

После каза как е лесно Фосет да бъде отписан като „превъртял чудак“; липсвали са му методологията и инструментите на съвременен археолог и никога не е оспорил аксиомата, че всеки изгубен град в басейна на Амазонка непременно трябва да има европейски корени. Ала макар Фосет да е бил аматьор, продължи той, могъл е да види нещата по-ясно от много професионални учени.

— Искам да ви покажа нещо – съобщи Хекънбъргър в един момент.

Като държеше мачетето пред себе си, поведе мен, Паоло и Афукака в гората, като режеше ластари от клоните, протягащи се напред в борба да уловят слънчевите лъчи. След като вървяхме около километър и половина, стигнахме до място, където гората бе по-рядка. Хекънбъргър посочи към земята с мачетето.

— Виждате ли как почвата е хлътнала? – попита.

И наистина, теренът като че се спускаше в склон, после отново се издигаше, сякаш някой бе изкопал огромен канал.

— Това е защитен ров – обясни. – Отпреди близо деветстотин години.

С Паоло се опитахме да проследим контурите на рова, които се движеха в почти идеален кръг през гората. Хекънбъргър обясни, че първоначално ровът е бил дълбок между четири и пет и половина метра и широк някъде към десет метра. Диаметърът му беше близо километър и половина. Помислих си за дългите дълбоки ровове, изграждани от духа Фици-Фици около селищата.

— Куикуро са знаели за съществуването им, но не са били наясно, че техните предци са ги изградили – каза Хекънбъргър.

Афукака, който беше помагал при разкопките, добави:

— Мислехме, че са дело на духовете.

Хекънбъргър отиде до една квадратна дупка, където беше разкопал част от рова. С Паоло и вожда надникнахме над ръба й. Оголената почва, в контраст с другите части на гората, беше тъмна, почти черна. Чрез радиокарбоново датиране Хекънбъргър бе определил, че изкопът е направен някъде около 1200 година. Посочи с върха на мачетето си към дъното на дупката, където сякаш имаше ров в рова.

— Тук са разположили стената от колове – обясни.

— Стена? – учудих се.

Хекънбъргър се усмихна и продължи:

— Навсякъде из изкопа се забелязват фуниевидни форми на еднакво отстояние. Има само две обяснения. Или в тях са били разположени капани, или нещо е било забито – колове от стволове на дървета например.

Каза, че идеята за капани, в които да попаднат нахлуващите врагове, не е много вероятна, тъй като тогава и самите хора, които ровът е трябвало да предпазва, биха били в опасност. Нещо повече, когато изучавал рова заедно с Афукака, вождът му разправил легенда за куикуро, които избягали от друго село, като прескочили през голяма дървена ограда и ров.

И все пак не откривах логиката във всичко това. Защо му беше на някого да дълбае ров и да издига ограда насред пустошта?

— Та тук няма нищо – казах.

Хекънбъргър не отговори, а се наведе, взе да рови в пръстта и измъхна парче вкоравена глина с жлебове по ръбовете. Вдигна го към светлината.

— Счупен керамичен съд – каза. – Има ги навсякъде.

Докато гледах и към други чирепи, подаващи се от земята, си припомних как Фосет е настоявал, че по някои възвишения в Амазонка „само да копнеш, и излиза изобилие от древни съдове“.

Хекънбъргър обясни, че стоим посред огромно антично селище.

— Горкият Фосет, толкова близо е бил – обади се Паоло.

Селището се намираше точно в района, където Фосет е предполагал, че ще бъде. Но било разбираемо, че не е могъл да го види, продължи Хекънбъргър.

— В джунглата няма много камък и повечето от селището е било изградено с органични материали – дърво, палмови листа и пръст, – които се разлагат. Но започнеш ли разкопки в района, буквално си стъписан от това, което виждаш.

Отново ни поведе през гората, като показваше очевидни останки от мащабен, изграден от човешка ръка пейзаж. Ровът не беше един, имаше цели три, организирани в концентрични кръгове. В средата бе разположен гигантски кръгъл площад, където растителността носеше различен характер от тази в останалата гора, тъй като някога е била изкоренена. Личаха и следи от сгради, където почвата бе по-плътна и по-тъмна, обогатена от разложени боклуци и човешки отпадъци.

Докато обикаляхме наоколо, забелязах насип, простиращ се навътре в гората по права линия. Хекънбъргър обясни, че това бил бордюр на път.

— И пътища ли са имали?

— Пътища, улици, канали.

Хекънбъргър заговори за пътища, широки по петдесет метра.

— Дори открихме място, където път свършва от едната страна на реката в нещо като издигаща се рампа и продължава от другата й страна със спускаща се рампа. Което може да означава само едно: трябва да е имало дървен мост, който ги е свързвал над площ, широка към осемстотин метра.

Това бяха онези призрачни пътища и градове, за които бяха говорили испанските конквистадори, когато посетили басейна на Амазонка, и в които Фосет така ентусиазирано е вярвал, а учените от двайсети век ги бяха отхвърлили като митове. Попитах Хекънбъргър накъде са водели пътищата и той отвърна, че стигат до други също така сложно организирани места.

— Аз просто ви доведох до най-близкото – каза.

Беше открил около двайсет предколумбови селища в региона на Шингу, които са били активни грубо между 800 и 1600 година. Отстояли са на три до пет километра едно от друго и са били съединени с пътища. По-удивителното е, че площадите са разполагани около възлови точки от изток към запад и пътищата са позиционирани под едни и същи геометрични ъгли. (Фосет споменава как индианци са му разправяли легенди, в които се описват „улици под прав ъгъл една спрямо друга“.)

Хекънбъргър ми поиска бележника и скицира голям кръг, после друг и друг. Това бяха площадите и селищата, както каза. После нарисува пръстени наоколо им, те бяха рововете. Накрая добави няколко успоредни линии, излизащи от всяко от селищата под точен ъгъл – пътища, мостове, артерии над възвишения. Всяка форма се вписваше в сложното цяло като при абстрактна картина, чиито елементи стават логични само гледани от разстояние.

— След като с екипа ми картографирахме всичко, открихме, че нищо не е правено случайно – посочи Хекънбъргър. – Всички тези селища са разположени според сложен план на устройство на територията с инженерен и математически усет, неотстъпващ по нищо на европейската действителност по онова време.

Хекънбъргър ни каза, че преди западните болести да изтребят населението, всяка група от селища е имала между две и пет хиляди жители, което означава по-голяма общност, отколкото в много европейски средновековни градове.

— Тези хора са притежавали културна естетика на монументалност – обясни. – Харесвало им е да имат красиви пътища, площади и мостове. Паметниците им не са пирамиди, затова е толкова трудно да бъдат открити, те са хоризонтални конструкции. Но са не по-малко забележителни.

Хекънбъргър ми каза, че съвсем наскоро е публикувал изследванията си в книга, озаглавена „Екологията на властта“. Сузана Хехт, географ в Института по обществознание към Калифорнийския университет в Лос Анджелис, нарича находките на Хекънбъргър „изключителни“. Други археолози и географи ми ги описваха по-късно като „монументални“, „трансформативни“, „откривателски“. Хекънбъргър беше допринесъл за коренна промяна в мнението за басейна на Амазонка като за фалшив рай, който не би могъл да поддържа процъфтяващата и развита цивилизация, която Фосет е виждал в представите си.

Установих, че и други учени са допринесли за тази революция в археологията, оборваща практически всички предишни представи за двата континента Америка преди Колумб. Тези археолози често са подпомагани от апаратура, надхвърляща и най-смелите представи на доктор Райс. Тя включва георадар, сателитно картографиране, дистанционни сензори, регистриращи магнитни полета в почвата за откриване на заровени артефакти. Ана Рузвелт, праправнучка на Тиодор Рузвелт, която е археолог в Университета на Илинойс, е направила разкопки на пещера край Сантарем в Бразилска Амазония, пълна със скални рисунки – изображения на хора и животни, подобни на описваните от Фосет, които е срещал на различни места в басейна на Амазонка и които са засилили вярата му в неговата теория за Z. В пещерата има също заровени останки от селище, датиращо отпреди десет хиляди години – два пъти по-старо от посочваното преди това начало на човешко присъствие в района на Амазонка. Селището е толкова древно, че хвърля съмнение върху отдавнашната теория за населването на двата континента Америка. От години археолозите вярваха, че най-ранните американски жители са кловисите, наименувани по остриетата от копия, открити край Кловис, Ню Мексико. Смята се, че тези ловци на едър дивеч са прекосили Беринговия проток от Азия в края на Ледниковата епоха и са се установили в Северна Америка преди около единайсет хиляди години, а после постепенно са мигрирали до Централна и Южна Америка. Ала амазонските поселища може да са също толкова стари, колкото безспорното заселване от кловиси в Северна Америка. Нещо повече, според Рузвелт отличителните знаци за културата на кловисите – като копия с каменни остриета с отчетливи жлебове – не присъстват в амазонската пещера. Сега някои археолози вярват, че може да е имало народ, предшестващ кловисите. Други като Рузвелт са на мнение, че един и същ народ от Азия едновременно е заселил двата американски континента и е развил свои собствени отличителни култури.

В пещерата и в близко селище край брега на река Рузвелт е направила още едно смайващо откритие: керамика на седем хиляди и петстотин години, която предшества с повече от две хиляди години най-ранната керамика, открита в Андите или Мезоамерика. Това означава, че Амазонка може да е най-старият произвеждащ керамика регион в двата континента Америка и че, както Фосет е изтъквал в радикалното си становище, може би тук се е зародила цивилизация, плъзнала из цяла Южна Америка – тоест напреднала култура се е разпространила отвътре навън, а не обратното.

Като използват въздушна фотография и сателитни образи, учените започнаха да откриват огромни, създадени от човека могили, често свързвани с артерии, преминаващи през възвишения из басейна на Амазонка – по-конкретно в боливийските заливни територии, където Фосет за пръв път открива парчета керамика и пише в докладите си, че „където има възвишения в равнините, има и артефакти“. Кларк Ериксън, антрополог от Университета на Пенсилвания, проучвал тези земни насипи в Боливия, ми каза, че могилите са давали възможност на индианците да продължат да отглеждат посеви през сезонните наводнения и да избегнат процеса на отмиване, който лишава почвата от хранителни вещества. Създаването им, каза той, е изисквало много труд и инженерна мисъл: тонове почва е трябвало да бъдат транспортирани, променяло се е трасето на реки, изкопавани са канали, строени са свързващи пътища и междинни селища. В много отношения, каза той, могилите „съперничат на египетските пирамиди“.

Може би най-смайващо е свидетелството, че индианците са трансформирали природата дори там, където тя е била фалшив рай – тоест, където почвата е била твърде неплодородна, за да поддържа голямо население. Учените откриха из джунглата големи терени от terra preta do Indio, или „индианска черна земя“: почва, която е била обогатена с органични човешки отпадъци и въглени от огъня, така че е направена извънредно плодородна. Не е ясно дали индианската черна почва е случаен страничен продукт от човешко присъствие, или, както смятат някои учени, е преднамерено създадена – чрез внимателно и систематично „овъгляване“ на почвата посредством тлеещи огньове като практиката на каяпо в поречието на Шингу. Във всеки случай амазонските племена очевидно са използвали тази богата почва, за да отглеждат посеви, където някога земеделието е било немислимо. Учените са открили толкова много черна почва от антични селища в Амазонския басейн, че днес вече вярват в способността на тропическата гора да е поддържала милиони хора. За пръв път учените подлагат на преоценка хрониките за Елдорадо, на базата на които Фосет е съставил теорията си за Z. Както твърди Рузвелт, описваното от Карвахал безспорно не е мираж. Вярно, учените не са открили доказателства за митичното злато, мечтано от конквистадорите. Но антропологът Нийл Уайтхед казва: „С някои резерви Елдорадо действително е съществувало“.

Хекънбъргър ми каза, че учените едва започват процеса по разбирането на този древен свят и също като теорията за това кой най-напред е населил двата континента Америка, всички традиционни парадигми могат да бъдат подложени на преоценка. През 2006 година се появяват дори свидетелства, че на някои места в поречието на Амазонка индианците са строили с камък. Археолози от Института за научни и технологични изследвания „Амапа“ са открили в северна Бразилска Амазония кула на астрономическа обсерватория, изградена от гранитни скални късове: всеки от тях тежи по няколко тона, а някои са близо три метра високи. Руините, за които се предполага, че са отпреди петстотин до две хиляди години, са наречени „Амазонският Стоунхендж“.

— Антрополозите – каза Хекънбъргър – са направили грешката, че като са дошли в басейна на Амазонка през двайсети век и са видели само малобройни племена, са си казали: „Ами това е то, няма друго“. Проблемът е, че дотогава много индиански популации са били заличени от един вид холокост поради контакта им с европейци. Ето защо първите европейци в региона на Амазонка описват такива мащабни селища, които после никой не е успял да намери.

Докато се връщахме към селото на куикуро, Хекънбъгър спря на ръба на площада и ми поръча да го разгледам внимателно. Каза ми, че цивилизацията, строила гигантските селища, е била почти напълно заличена. Но оцелели малък брой потомци и без съмнение ние се намирахме сред тях. Каза, че в продължение на хиляда години шингуано са поддържали художествени и културни традиции от тази много напреднала и високоструктурирана цивилизация. Осведоми ме, че например днешното село Куикуро все така е организирано около възлови точки от изток на запад и че пътеките му сключват прави ъгли, макар жителите му вече да не знаят защо това е предпочитаният модел. Хекънбъргър добави, че е взел парче керамика от руините и го е показал на местен грънчар. Било толкова подобно на днешните съдове с боядисаната си външна страна и червеникава глина, та грънчарят настоявал, че е правено съвсем наскоро.

Когато вече бяхме в къщата на вожда, Хекънбъргър взе съвременен керамичен съд и прекара пръсти по ръба му, където имаше жлебчета.

— Те са, за да се отстраняват токсините от маниока чрез варене – обясни. Беше открил такива и в древните съдове. – Това означава, че преди хиляда години хората от тази цивилизация са имали същия режим на хранене.

Затърси из къщата паралели между древната цивилизация и днешните останки от нея: глинените статуи, тръстиковите стени и покриви, памучните хамаци.

— Искрено казано, не вярвам, че някъде по света, където няма писана история, приемствеността е по-ярко изразена, отколкото е тук – заяви Хекънбъргър.

Някои от музикантите и танцьорите обикаляха в кръг площада и Хекънбъргър отбеляза, че навсякъде в селото Куикуро „миналото може да се види в настоящето“. Започнах да си представям флейтистите и танцьорките на един от някогашните площади. Виждах ги да живеят в подобни на могили двуетажни къщи, не безразборно разпръснати, а строени в редове, където жените тъкат хамаци и пекат с брашно от маниока, където тийнейджъри от двата пола са държани в изолация, та да учат ритуалите на предците си. Представях си флейтистите и танцьорките да пресичат охранителни ровове, да минават през високи дървени огради, да отиват от едно село в друго по широки булеварди и мостове.

Музикантите ни приближиха и Хекънбъргър каза нещо за флейтите, но аз вече не чувах гласа му през звуците. За миг зърнах онзи изчезнал свят, сякаш беше пред мен. Z.