Изгубеният град Z

6. Последователят

Фосет не иска да закъснява. Денят е 4 февруари 1900 година и той просто трябва да стигне от хотела си в Редхил, Съри, до Савил Роу № 1 в лондонския район Мейфеър, ала нищо в града не мърда – или по-точно, всичко е в движение. Хора, разнасящи табла с обяви. Касапски чираци. Чиновници. Теглени от коне омнибуси. И онзи странен звяр, нахлул по улиците, който подплашва коне и пешеходци: автомобилът. Първоначално законът задължава шофьорите да се движат със скорост, не по-голяма от три километра в час, и пред автомобила да се движи човек, развяващ червен флаг, но през 1896 година скоростта е вдигната на осем километра в час. На всяка крачка Фосет вижда старото и новото във война: електрически лампи по модерните улици с гранитна настилка, газови лампи по повечето калдъръмени пресечки; метрото фучи под земята като някоя от научнофантастичните приумици на Едуард Фосет; мяркат се велосипеди, само допреди няколко години последен крясък на модата, а сега вече твърде семпли и обикновени. Дори миризмите сякаш се бият: традиционната воня на конски изпражнения и новият лъх на бензин. Фосет има чувството, че наблюдава едновременно минало и бъдеще.

Откакто преди четиринайсет години е напуснал Англия, за да служи в Цейлон, Лондон като че е станал по-пренаселен, по-мръсен, по-модерен, по-богат, по-беден, повече от всичко. С над четири и половина милиона жители Лондон е най-големият град в света, по-голям от Париж и Ню Йорк. Цветарки подвикват „Свежа нацъфтяла стока, насам!“, вестникарчета се дерат: „Страховито убийство!“.

Фосет си пробива път през тълпите и се мъчи да опази дрехите си чисти от саждите, носещи се от въглищните пещи, които се смесват с лондонската мъгла, за да образуват своеобразна черна мръсотия, която прониква навсякъде: дори ключалките на къщите трябва да бъдат предпазвани с метални пластини. Навред има конски изпражнения – „лондонската кал“, както ги наричат за по-прилично, – които, макар да са почиствани от улични метачи и да са продавани от врата на врата като градински тор, пак се валят на всяка крачка. Фосет завива по елегантна улица в Бърлингтън Гардънс, далеч от бардаци и фабрики. На ъгъла има красива къща с каменна фасада и вдаден навътре вход. Това е Савил Роу №1. Отпред виси табела с плътни букви: „Кралско географско дружество“.

Фосет влиза в триетажната сграда – дружеството още не се е преместило край Хайд Парк – със съзнанието, че влиза във вълшебно място. Над входната врата има прозорец във формата на полусферичен фенер; всяка от плоскостите му представя паралелите и меридианите на глобуса. Фосет минава покрай офиса на шефа на канцеларията и двамата му помощници, покрай стълбище, водещо към заседателна зала, и стига до помещение със стъклен покрив. Нахлува слънчева светлина и прашните й лъчи осветяват глобуси и диаграми. Това е помещението с географските карти и обикновено в дъното му седи мъжът, когото Фосет търси: Едуард Айърст Рийвс.

Рийвс наближава четийресет, има наченки на оплешивяване, нос, подобен на клюн, и спретнато подстригани мустаци. Той е не само куратор на географските карти, но и главен инструктор по землемерство, а също така човекът, натоварен да превърне Фосет в джентълмен изследовател. Рийвс е много изкусен чертожник и е постъпил на работа в дружеството на шестнайсетгодишна възраст през 1878 година като помощник на предишния куратор; така и не е забравил усещането за преклонение, изпитвано от новодошлите. „Колко добре си спомням всичко – пише в своята автобиография „Възпоминанията на един географ“. – С каква гордост, примесена със страх и трепет, пристъпих за пръв път в това чудесно място, за което бях чел в книгите и от което изследователи бяха изпращани по всички краища на света, а после се връщаха да разказват за удивителните си открития и героични приключения.“ За разлика от свадливите и с налудничав поглед членове на дружеството, които са мнозинство, Рийвс има сърдечен и приятен нрав. „Той има вродена способност да преподава – казва за него колега. – Знае точно как да изложи нещата, та и най-тъпият ученик да ги схване.“

Фосет и Рийвс отиват заедно на третия етаж, където са провеждани курсовете. Франсис Галтън е уведомил всички кандидати, че скоро ще се озоват допуснати в „обществото на мъже, чиито имена отдавна са им били познати и пред които са се прекланяли“. В курса по землемерство по същото време като Фосет е и Чарлс Линдзи Темпъл, който забавлява колегите си с истории от службата си в Бразилия; лейтенант Т. Данройтер, обсебен от колекциониране на пеперуди и насекоми; и още Артър Едуард Сиймур Лафтън, който по-късно е застрелян от мексикански бандити през 1913 година на трийсет и осем годишна възраст.

Рийвс незабавно минава към деловата част. Ако Фосет и другите курсисти се вслушат в инструкциите му, могат да се превърнат в следващото поколение от изследователи. Рийвс ще ги научи на нещо, което картографите не са могли да правят през по-голямата част от историята: да определят точното си местоположение, където и да се озоват.

— Ако поставите на човек превръзка на очите и го отведете на която и да било точка от повърхността на земята, да речем, нейде из Африка, и после му свалите превръзката, той би могъл (стига да е добре обучен) след кратко време да ви покаже на картата точното място, на което се намира – казва Рийвс.

Нещо повече, ако Фосет и колегите му дръзнат да изкачат най-високите върхове и да проникнат в най-гъстите гори, биха могли да нанесат на карта останалите неоткрити територии по света.

Рийвс показва поредица от странни предмети. Един прилича на телескоп, прикрепен с винтове към кръгло метално колело. Рийвс обяснява, че това е теодолит, с който може да се определи ъгълът между хоризонта и небесните тела. Демонстрира им още инструменти – изкуствени хоризонти, анероиди и секстанти, – после повежда Фосет и останалите към покрива на сградата да изпробват оборудването. Мъглата често възпрепятства наблюдението на слънцето и звездите, но сега те се виждат достатъчно ясно. Географската ширина, казва им Рийвс, може да бъде получена чрез измерване на ъгъла на слънцето по пладне спрямо хоризонта или пък височината на Полярната звезда и всеки от студентите се мъчи да използва приборите, за да определи местоположението си – извънредно трудна задача за начинаещ. Когато идва ред на Фосет, Рийвс го наблюдава изумен.

„Той схващаше изумително бързо всичко ново – спомня си по-късно. – И макар никога преди да не беше боравил със секстант или с изкуствен хоризонт за наблюдение на звездите, още с първия опит измери много точно надморската височина. Всеки, който го е пробвал, знае, че по правило това се постига с дълъг опит.“

Фосет е учен не просто как да измерва, а как да вижда – да регистрира и класифицира всичко наоколо си. Налични са два основни наръчника, които да му помагат. Единият е „Изкуството на пътешестването“, написан от Франсис Галтън за широката публика. Вторият е „Съвети към пътешествениците“ под редакцията на Франсис Галтън и е нещо като неофициална библия в дружеството. (Фосет ще вземе екземпляр от него и на последното си пътуване.) В изданието от 1893 година се твърди: „Когато един пътешественик не наблюдава, губи и той, и останалите“. Нататък продължава: „Помнете, че основните и най-добри инструменти на пътешественика са собствените му очи. Използвайте ги постоянно и регистрирайте наблюденията си на място, като за целта винаги имайте подръка бележник с номерирани страници и карта. Записвайте всички съществени обекти в поредността на появяването им: потоци, тяхната пълноводност, цвят; планински вериги, характера и очевидната им структура и наличие на ледници, цвета и формите в пейзажа, преобладаващи ветрове, климат... Накратко, описвайте за себе си всичко, което виждате, още на момента“. (Нуждата от записване на всяко наблюдение е толкова дълбоко вкоренена, че докато Робърт Фалкън Скот бърза към Южния полюс, не спира да си води записки дори когато хората му умират наоколо. Едни от последните думи в дневника му са: „Ако бяхме оживели, имах много да разправям за твърдостта, издръжливостта и куража на моите спътници и разказите ми биха трогнали всяко английско сърце. Сега остава тези сурови бележки и мъртвите ни тела да разкажат нашата история.“)

За да изострят способността за наблюдение на бъдещите изследователи, наръчниците в комбинация със семинари, провеждани от дружеството, предоставят основни познания по ботаника, геология и метеорология. Курсистите са въведени и в зараждащата се сфера на антропологията, която по онова време често е наричана „наука за диваците“. Въпреки че викторианците вече имат контакт с чужди култури, в тази област действат почти изключително аматьори и ентусиасти. (През 1896 година във Великобритания има само един университетски преподавател по антропология.) Също както Фосет е бил обучаван да вижда контурите на земята, сега е наставляван да наблюдава Другите – онези, които в „Съвети към пътешествениците“ са наричани „диваци, варвари, по-слабо цивилизовани народи“. Наръчникът отново предупреждава всеки курсист да се пази „от предразсъдъци, присъщи на европейския му начин на мислене“, но в същото време добавя: „Установено е, че някои раси са по-нископоставени спрямо други като обем и сложност на мозъка и в това отношение австралийците и африканците отстъпват на европейците“.

Също както при картографирането на света, съществуват „инструменти“ за измервания на човека: рулетки и дебеломери да изчисляване на телесните пропорции; динамометри за оценяване на мускулната сила и пружинени везни за измерване на теглото; гипс за снемане на отпечатъци; краниометър за отчитане на размерите на черепа. „Когато е възможно, скелети и особено черепи трябва да бъдат изпращани у дома за точна оценка“, се казва в наръчника. Разбира се, това може да се окаже мъчно: „Никак не е безопасно да бъдат ядосвани туземците, като се отнасят техните мъртъвци“. Твърди се, че не е известно как „емоциите са проявявани от различните раси, така че си струва да се забележи конкретно дали тяхното усмихване, смях, мръщене, плач, изчервяване и пр. значимо се отличават по смисъл в сравнение с нас“.

Фосет и съкурсниците му са обучавани на основните принципи за планиране и провеждане на експедиция, както и на конкретни умения като как да си направят възглавници от кал и как да изберат най-добрите товарни животни. „Въпреки пословичния му инат магарето е отлично и надеждно малко животно, несправедливо презирано от нас“, изтъква Галтън и с присъщата му обсебеност изчислява, че магаре може да носи приблизително трийсет килограма, кон – до петдесет килограма, а камила – до сто и петдесет.

Преди потеглянето изследователят е наставляван да раздаде на всеки член на експедицията си да подпише формално съгласие със силата на договор. Галтън предоставя образец:

Курсистите са предупредени да не се държат господарски с хората си и винаги да са нащрек за формирането на клики, за признаци на недоволство и бунт. „Насърчавайте весела атмосфера, песни и закачки“, съветва Галтън. Учи какво трябва да е отношението към местните помощници: „Откровен, шеговит, но решителен маниер, съчетан с повече увереност от тази, която чувствате, е най-подходящият за туземците“.

Болести и травми могат да съкрушат групата и Фосет получава най-основни медицински наставления. Научава, например, как да извади развален зъб „с постоянен натиск и теглене“. При погълната отрова наставленията са пострадалият незабавно да бъде накаран да повърне: „Използвайте сапун или барут, ако нямате подръка съответните медикаменти“. При ухапване от отровна змия се препоръчва запалване на барут в раната или изрязване на инфектираната тъкан с нож. „После обгорете областта около ухапаното с нажежен до бяло железен ръжен – учи Галтън. – Артериите са разположени дълбоко и може да се отреже или обгори безопасно толкова плът, колкото хващат пръстите ви при ощипване. Следващата стъпка е да се приложи максимална енергия и дори жестокост, за да се предотврати изпадането на пациента в летаргия и сънливост, които са обичайните рекции при отравяне от змийско ухапване, често завършващо със смърт.“ Третирането на кървяща рана – примерно от стрела – е също тъй „варварско“. „Сипете вряща мазнина в раната.“

Ала нищо не може да се сравни с ужасите на жаждата и глада. Един номер е да се „възбуди“ слюнка в устата. „Това може да се направи, като се сдъвче нещо, например листо; или като се държи в устата куршум или гладък, неабсорбиращ камък, примерно късче кварц“, обяснява Галтън. Фосет е инструктиран при гладуване да пие животинска кръв, ако има такава в наличност. Скакалци и други насекоми също са ядливи и могат да спасят живота на човек. („За да ги приготвите, откъснете крачката и крилцата и ги опечете с малко мазнина в метален съд като зърна кафе.“)

Налице е и заплахата от враждебни „диваци“ и „канибали“. Когато навлиза в такива територии, изследователят е предупреден да се движи под прикритието на мрака с готово за стрелба оръжие. За да заловиш пленник, „изваждаш ножа си, захапваш го между зъбите и застанал над него, поставяш пушката редом с теб. После възможно най-сръчно му връзваш ръцете. Причината за тези предохранителни мерки е, че диваците обикновено са здрави и пъргави и не ви трябва, докато се мотаете с въжето или канапа, да държите заредената си пушка, дето може да гръмне и в крайна сметка вие да пострадате“.

Накрая курсистите са съветвани как да процедират при смърт на член от групата. Трябва да се напише подробен доклад за случилото се, който да се потвърди с подписи от останалите в екипа. „Ако някой от хората се изгуби, преди да продължите и да го изоставите на съдбата му, свикайте формално групата и ги попитайте дали по тяхно мнение сте сторили всичко възможно да го спасите, след което протоколирайте отговорите им“, гласи инструкцията на Галтън. При смърт на спътник личните му вещи трябва да бъдат прибрани, за да бъдат предадени на роднините му, а тялото му да бъде достойно погребано. „Изберете добре маркирано място, изкопайте дълбок гроб, покрийте го с тръни и го затрупайте с тежки камъни като защита от хищни животни.“

След едногодишен курс Фосет заедно със съкурсниците си се явява на финалния изпит. От курсистите се иска да демонстрират умения по геодезия, което изисква добро разбиране на геометрия и астрономия. Фосет е прекарал много часове да зубри заедно с Нина, която споделя неговия интерес към изследователската работа и работи неуморно, за да му помага. Ако се провали, той е наясно, че ще се върне на изходна позиция и пак ще му се наложи да стане войник. Внимателно попълва всички отговори. Когато завършва, подава работата си на Рийвс. И после чака. Рийвс информира курсистите за резултатите им, в това число и Фосет. Той е изкарал изпита – и нещо повече. В своите мемоари Рийвс изрично упоменава Фосет, който е преминал изпита „с отличие“. Фосет е успял, получил е сертификата на Кралското географско дружество или, както той се изразява, „КГД направи от мен изследовател“. Сега му трябва само мисия.