Изгубеният град Z

7. Сушен сладолед и термочорапи

— Не можеш да тръгнеш ей така – заяви жена ми.

Погледнах към леглото, където бях струпал няколко чифта шорти и маратонки „Адидас“.

— Имам си швейцарското армейско ножче – изтъкнах.

— Много ме успокои.

На следващия ден по нейно настояване се опитах да открия магазин, от който да се оборудвам по-надеждно. Приятели ме насочиха към един от многото в Манхатън, обслужващи растящия брой от туристи, офроуд мотоциклетисти, маниаци по екстремни спортове и воини за през уикенда. Магазинът буквално беше с размерите на промишлено хале и когато влязох вътре, едва-що не ослепях. Имаше палатки с цветовете на дъгата, каяци в бананова окраска, лилави планински велосипеди, неонови сноубордове, висящи от тавана и по стените. Цели сектори бяха посветени на препарати против насекоми, замразени сушени храни, балсами за устни и слънцезащитни кремове. Имаше цял отдел за обувки и чорапи, без да се включва отделното пространство с обувки за сняг. По цяла редица рафтове бяха изложени термочорапи и по друга такава – термобельо. Друга секция бе посветена на специализирани списания от рода „Пристрастени към туризма“ и „С раница на гръб“, в които имаше статии, озаглавени „Как да оцелееш при нападение от мечка“ и „Последни кътчета на дива природа в Америка: 31 начина да откриеш усамотение, приключения и... себе си“. Изглеждаше, че колкото повече са намалели възможностите за истинско изследователство, толкова повече са се увеличили средствата, предоставяни на желаещите да го предприемат, както и формите, с които да го симулират – бънджи скокове, сноубординг и прочие. Откривателството сякаш вече не бе насочено към външната среда, а по-скоро към човешката душевност, ако се съдеше по наръчници и брошури, призоваващи към „терапия чрез къмпингуване сред дивата природа“ и „личностно израстване чрез приключения“.

Стоях в пълно недоумение пред витрина, пълна с разни подобни на часовници приспособления, когато млад сътрудник с издължени жилести ръце се появи зад щанда. Имаше излъчването на човек, наскоро завърнал се от Еверест.

— Мога ли да ви услужа с нещо? – попита ме.

— Какво е това нещо тук? – поинтересувах се.

— О, върховна джаджа. – Той отвори страничен панел и извади предмета. – Всъщност е малък компютър. Показва температурата, където и да се намирате. Също и надморската височина. Снабден е с дигитален компас, часовник, аларма и хронометър. Няма устройство, равно на него.

Осведомих се за цената и той каза, че е около двеста долара, но че няма да съжалявам за похарчените пари.

— А това какво е? – посочих друга чудесия.

— Горе-долу същото. Плюс че отмерва сърдечния ви ритъм и е подходящо за дневник. Ще съхрани всички данни, които пожелаете да вкарате за метеорология, разстояния, надморско ниво – каквото ви дойде наум. Какъв вид пътешествие планирате?

Когато обясних колкото можах намеренията си, той силно се ентусиазира и аз се сетих за един от издирващите Фосет през трийсетте години на двайсети век, който класифицира хората според реакциите им на неговите планове:

Налице е типът Благоразумни, които отсякоха: „Това е извънредно глупаво начинание“. Мнението на Мъдрите гласеше: „Това е извънредно глупаво начинание, но поне ще си вземеш поука от него за друг път“. Имаше и Романтици, убедени, че ако всички постоянно вършеха това, бедите на света скоро биха приключили. Завистливците благодаряха на Бог, че няма да тръгнат с мен. А имаше и друг сорт хора, които с варираща неискреност твърдяха, че биха дали всичко да могат да ме придружат. Коректните се осведомяваха дали познавам някого в тамошното посолство. Практичните обсъждаха надълго и нашироко ваксинации и оръжия с различни калибри... Предвидливите ме питаха направил ли съм завещание. Имаше ги и такива, дето са предприемали „нещо такова навремето“, от тях получавах съвети как да се справя с мравките и как маймунското месо било много хранително, че и това на гущери и папагали – на вкус било почти като пилешко.

Продавачът явно беше от типа Романтици. Попита колко дълго ще отсъствам. Отвърнах, че не знам – месец, може би по-дълго.

— Прекрасно! Супер! Така ще имате възможност да навлезе в атмосферата. – После му хрумна нещо. Попита вярно ли, че в реките на Амазония се въдела рибата кандиру. – Нали се сещате, оная, дето...

Не беше нужно да довършва въпроса си. Чел бях за почти прозрачното, тънко като клечка за зъби създание в „Изследователските начинания на Фосет“. Предизвикваща повече страх от пираните, тя е един от малкото биологични видове в света, които се изхранват изцяло с кръв. (Наричат я „вампирската риба на Бразилия“.) Обичайно се впива в хрилете на риба и изсмуква кръвта й, но атакува също и отворите в човешкото тяло – вагина или анус. Най-прочути са случаите на проникване в мъжки пенис, където се загнездва трайно. Ако не бъде отстранена, пострадалият е обречен на смърт и са налице сведения, че във вътрешността на Амазония жертви са били кастрирани, за да бъдат спасени. Фосет, който видял кандиру, хирургически отстранена от мъжка уретра, казва: „Мнозина са загинали от тази риба, а предсмъртната агония е ужасяваща“.

Като разправих на продавача каквото знаех за кандиру, той бързо се трансформира от Романтик в Практичен. Макар че едва ли имаше защита от подобно създание, той взе да ми описва всевъзможни артикули, които революционизирали изкуството на къмпингуване: устройство, което комбинираше дигитален термометър, фенерче, лупа и свирка; вакуумиращи чували, в които можеш да сплескаш всичко; швейцарски армейски ножчета с компютърен драйвер за съхраняване на снимки и музика; бутилки за пречистване на вода, служещи и като фенери; портативни душове със соларна енергия; каяци, сгъващи се до размер на войнишка мешка; плаващо фенерче, за което не са нужни батерии; шуби, дето могат да станат спални чували; палатки без колове; таблетка, „унищожаваща вируси и бактерии за 15 минути“.

Колкото повече се впускаше той в обяснения, толкова по-дързък се чувствах. Мога да се справя с това, казах си, като нахвърлях в кошницата си няколко артикула в стил Джеймс Бонд. Накрая продавачът заключи:

— Досега никога не сте къмпингували, нали?

Помогна ми да избера нещата, които реално щяха да са ми нужни, включително удобни туристически обувки, яка раница, синтетични дрехи, суха замразена храна и мрежа против комари. Добавих за всеки случай и портативен джипиес.

— Вече никога няма да се загубите – увери ме младежът.

Благодарих му от сърце и като стигнах до жилищната ни сграда, натоварих оборудването в асансьора. Натиснах бутона за втория етаж. Тъкмо преди вратата да се затвори, проврях длан да я спра. Нарамих целия багаж, излязох от асансьора и вместо това се качих пеша по стълбите.

Същата вечер, след като сложих сина си Закари да спи, извадих всички вещи, които възнамерявах да взема за пътуването, и се заех да ги опаковам. Сред тях имаше папка с най-важните документи за Фосет, които бях копирал. Докато ги прелиствах, се спрях на писмо, в което се споменаваше за нещо толкова „потайно“ по думите на Брайън Фосет, че баща му никога не отворил дума на тази тема. В писмото пишеше, че след като вече имал диплома от Дружеството, Фосет получил първото си назначение от британското правителство през 1901 година. Заминавал за Мароко и не като изследовател, а като шпионин.