Изгубеният град Z

17. Целият свят е полудял

Фосет е стеснил границите на локацията. Сигурен е, че е открил доказателство за археологически останки, включително шосета и керамика, пръснати из басейна на Амазонка. Той дори вярва, че има повече от един античен град – онзи, който наемният войник описва, предвид терена трябва да е близо до източния бразилски щат Баия. Но Фосет, след като се е консултирал с архивни документи и е разговарял с хора от племената, е изчислил, че монументален град, дори заедно с останки от населението си, съществува в джунглата близо до река Шингу в бразилската провинция Мато Гросо. В тон с потайната си природа той дава на града кодирано и притегателно название, което никога не обяснява в писмените си материали и интервютата. Нарича го просто Z.

През септември 1914 година след едногодишно опознавателно пътуване с Манли и Костин Фосет е готов да тръгне начело на експедиция в търсене на изгубения град. Ала когато излиза от джунглата, посреща го новината, че два месеца по-рано австрийският ерцхерцог Франц Фердинанд – тъкмо катализаторът за първата среща на Фосет и Нина в Цейлон – е станал жертва на атентат. Започнала е Първата световна война.

Фосет и двамата му спътници британци незабавно отплават за Англия. „Естествено, опитни хора като теб ще са много полезни, има голям дефицит от обучени офицери – пише му Келти в писмо същия декември. – Претърпяхме огромни загуби на фронта основно сред офицерския състав.“ Въпреки че Фосет е на четийресет и седем години и „отстъпник“ от европейския живот, чувства се длъжен да се запише в армията като доброволец. Информира Келти, че е „напипал важни открития“ в Амазония, но изпитва „патриотичното желание на всички физически годни мъже да смаже тевтонците“.

Повечето от Европа е завладяна от същия стремеж. Конан Дойл, който разпространява пропаганда, представяща войната като сблъсък на благородни рицари, пише: „Нямайте страх, нашият меч няма да бъде счупен, нито ще падне от ръцете ни“.

След като за кратко се вижда със семейството си, Фосет поема към западния фронт, където, както казва на Келти, скоро ще бъде „в епицентъра на бъркотията“.

Като майор в Кралската полева артилерия, Фосет получава командването на батарея с повече от сто души. Сесил Ерик Луис Лайн, двайсет и две годишен младши лейтенант, си спомня как амазонският изследовател е пристигнал с тъмната си камуфлажна униформа, въоръжен с револвер. Лайн пише в дневника си: „Той е една от най-колоритните личности, които съм срещал някога – човек с великолепна физика и изключителни технически способности“.

Както винаги Фосет е притегателна фигура и хората му се причисляват към два лагера – „Костин“ и „Мъри“. Тези от рода на Костин гравитират към него, възхитени от присъщите му дързост и устрем, докато подобните на Мъри презират неговата ярост и безкомпромисност. Офицер от „лагера на Мъри“ заявява, че „Фосет е може би най-проклетият човек, с когото съм се сблъсквал в този свят, и неговата неприязън към мен само засили моята към него“. Но Лайн принадлежи към „лагера на Костин“. „С Фосет въпреки разликата във възрастта ни станахме големи приятели.“

Заедно с хората си Фосет и Лайн копаят окопи – понякога само на няколкостотин метра от германците – в района около Плоегстеерт, селце в западна Белгия близо до границата с Франция. Един ден Фосет забелязва подозрителна фигура в градчето – мъж с дълго кожено палто, френски стоманен шлем с три размера по-малък за главата му и пастирско наметало – „чудновата премяна“, както се изразява Фосет. Фосет дочува човекът да казва с гърления си глас, че районът ще е идеален за наблюдателен пост, въпреки че самият Фосет го намира „адски гадно място“. Носят се слухове, че германски шпиони се инфилтрират зад английските бойни линии, облечени като цивилни белгийци, и Фосет, който е наясно какво е да си таен агент, се втурва в щаба да предупреди: „Имаме си шпионин в сектора!“.

Преди да бъде изпратен екип за арест, допълнително събрана информация разкрива, че мъжът е не друг, а самият Уинстън Чърчил, който като доброволец командва батальон на западния фронт, след като е бил принуден да напусне поста първи лорд на адмиралтейството заради катастрофалното нашествие в Галиполи. Докато посещава окопите южно от позицията на Фосет, Чърчил пише: „Боклуци и мръсотия навсякъде, гробове в защитните линии, пръснати безразборно, крака и части от дрехи на мъртъвците се подават от земята, навред локви и кал; над цялата тази сцена сред ярката лунна светлина летят ята от прилепи под непрестанния акомпанимент от пушечен и картечен огън и зловещото свистене на куршуми“.

Фосет, който е привикнал на нечовешки условия, е ненадминат в способностите си да удържа позиция и през януари 1916 година е повишен в чин подполковник, а под негово командване е поставена бригада с повече от седемстотин души. Нина държи Келти и Кралското географско дружество в течение с действията му. В писмо от 2 март 1916 година тя пише: „Той е много добре, въпреки че три месеца е под непрекъснат обстрел“. Няколко седмици по-късно информира, че той командва девет батареи, далеч повече от обичайните за една бригада. „Представяте си колко е преуморен“, казва тя и добавя: „Разбира се, аз съм доволна, че той има възможност да използва качествата си на организатор и водач в името на борбата за победа“. Нина не е единствената, впечатлена от неговите способности. Той неведнъж е цитиран в депеши по повод храбрите си изяви под обстрел.

Дори в окопите Фосет се опитва да се информира за събитията в басейна на Амазонка. Научава за експедиции, водени от антрополози и изследователи от Америка, която още не се е намесила във войната, и тези сведения само подсилват страховете му, че някой ще открие Z преди него. В писмо до стария си ментор Рийвс споделя: „Ако знаехте само какво са ми стрували тези експедиции като физическо напрежение, щяхте да сте наясно колко много значи за мен завършването на делото ми“.

Има причини да се опасява по-конкретно от доктор Райс. Фосет е шокиран да научи, че през 1914 година Кралското географско дружество е връчило златен медал на Райс „за огромни заслуги в проучването на Ориноко и на северните притоци на Амазонка“. Фосет е вбесен, че собствените му усилия не са получили подобно признание. В началото на 1916 година научава, че докторът се готви за нова експедиция. Бюлетин в „Джиографикал Джърнъл“ осведомява, че „нашият медалист“ доктор Райс ще плава по Амазонка и Рио Негро „с цел да разшири познанията ни за региона, проучван и преди от него“. Защо докторът се връща в същата област? В бюлетина не се казва много повече, освен че доктор Райс строи петнайсетметров задвижван с мотор плавателен съд, който може да минава през блата и да поема седемстотин галона петрол. Вероятно струва състояние, макар че какво значение има това за милионер?

Същата пролет сред напрегнати боеве Фосет получава писмо от Кралското географско дружество. В него се съобщава, че и той е награден със златен медал за исторически заслуги в картографирането на Южна Америка. Наградата е също толкова престижна като присъдената на Ливингстън и Бъртън – „мечтата на живота му“, както се изразява Нина. Дори предстоящата експедиция на доктор Райс и продължаващата война не могат да помрачат възторга му. Нина, която казва на Келти, че такъв случай идва веднъж в живота, незабавно се заема с подготовката за връчването на наградата на 22 май. Фосет получава отпуск, за да присъства на церемонията. „Получих медала и съм удовлетворен“, отбелязва.

След церемонията веднага се връща на фронта: пристигнали са заповеди във връзка с безпрецедентната атака, замислена от английското командване с цел да приключи войната. В началото на юли 1916 година Фосет и хората му заемат позиция край кротка река в северна Франция, като осигуряват прикритие за десетки хиляди британски войници, изкачващи се по стълби, подпрени на калните стени на окопите, и излизащи на бойното поле с проблясващи байонети и размахващи ръце, сякаш са на парад. От високата си позиция Фосет вероятно е виждал германските артилеристи, които би трябвало да са унищожени след седмици бомбардировки. Ала ето че излизат от дупки в земята и откриват ожесточен картечен огън. Британските войници падат като покосени един след друг. Фосет се опитва да им осигури прикритие, но няма как да бъдат защитени хора, попаднали под дъжд от куршуми и пламъците на огнехвъргачки. Никоя природна стихия в джунглата не го е подготвила за този създаден от човека ужас. Късчета от писма и снимки, които мъжете носят със себе си в битката, се сипят около труповете им като снежинки. Ранените с викове пълзят към ями от снаряди. Фосет го нарича „Армагедон“.

Това е Битката при Сома, която германците, понесли също големи поражения, наричат в писма до дома „Кървавата баня“. В първия ден на офанзивата загиват близо двайсет хиляди английски войници и почти четийресет хиляди са ранени. Това е най-голямата загуба на човешки живот в британската военна история и мнозина на Запад започват да изобразяват „дивака“ като европеец, а не като туземец от джунглата. Фосет цитира свой спътник и пише, че „канибализмът поне има зад себе си смислен мотив за убиването на човек, което не може да се каже за войната в цивилизацията“.

Когато Ърнест Шакълтън, пътешествал из Антарктида близо година и половина, през 1916 година стъпва на остров Южна Джорджия, незабавно пита: „Кажете ми, кога свърши войната?“. Отговарят му: „Войната не е свършила. Европа е полудяла. Целият свят е полудял“.

Конфликтът се проточва и Фосет често е на предни линии, живее сред трупове. Във въздуха се носи мирис на кръв и пушек. Окопите се превръщат в блата от урина, екскременти, кости, въшки, червеи и плъхове. Стените им поддават от дъжда и понякога войници се удавят в гадните води. Един войник потъва с дни в кална яма и никой не е в състояние да стигне до него. Фосет, който винаги е намирал убежище сред природата, е отчаян от пустошта на изравнени от бомбите села, изкоренени дървета, кратери, опърлени от слънцето трупове. Лайн пише в дневника си: „Данте никога не би осъдил изгубените души да се скитат в толкова ужасно чистилище“.

Периодически Фосет чува сигнал като от гонг, който означава, че прииждат отровни газове. Снаряди пускат фосген, хлор и горчичен газ – иприт. Медицинска сестра описва пострадалите от него: „обгорени и покрити с мехури в цвета на горчица, ослепели, едва поемащи си въздух, с гласове, сведени до шепот, казват, че гърлата им се затварят и ще се задушат“. В писмо до Кралското географско дружество от март 1917 година Нина пише, че мъжът й е бил обгазен след Коледа. Ето че по изключение и Фосет е пострадал. „Известно време страдаше от остатъчния ефект на отровата“, пише Нина на Келти. В някои дни се влошава. „Сега се чувства по-добре, но не напълно здрав“.

Навсякъде около Фосет загиват хора, които е познавал или с които е работил. Жертви във войната стават повече от сто и трийсет членове на Кралското географско дружество. Кингсли, най-големият син на Конан Дойл, умира от раните си и от инфлуенца. Убит е землемер, с когото Фосет е работил към комисията по границите в Южна Америка. („Добър човек беше, всички го харесвахме – пише Фосет на Келти. – Искрено съжалявам.“) Приятел от неговата бригада е убит, когато се втурва да помогне на някого, акт, който Фосет нарича в официалния си доклад „проява на изключителна самоотверженост“.

Към края на войната Фосет описва някои от кръвопролитията, на които е станал свидетел, в материал, отпечатан в английски вестник под заглавие „Разказът на английски полковник за мащабно изтребление“. „Представете си дълъг 90 километра фронт с дълбочина от километър и половина до петдесет километра, буквално застлан от мъртви тела, някои дори едно върху друго на малки могилки – пише Фосет. – Ето в това се измерва платената цена. Маси от хора, отиващи на заколение, всяка следваща вълна тласка другите напред и те излизат на фронта волно или неволно. Ала никоя тънка линия не може да устои на човешката приливна вълна, нито може да продължава да убива до безкрайност. За мен няма по-ужасно свидетелство за безпощадния ефект на необуздания милитаризъм.“ И заключава: „Цивилизация ли? О, богове! Мога да опиша видяното единствено като абсурд. Безумна експлозия на най-низките човешки емоции“.

Сред целия този кървав хаос Фосет продължава да получава депеши, прославящи неговата храброст, и на 4 януари 1917 година „Лъндън Газет“ съобщава, че е удостоен с Медал за отлична служба. Ала макар тялото му да си остава непокътнато, на моменти умът му блуждае. Когато се прибира у дома си в отпуск, често седи с часове, без да говори, стиснал глава между дланите си. Търси утеха в спиритуализма и окултни ритуали, предлагащи начин да се общува с починали близки хора – убежище, потърсено от мнозина в Европа вследствие на скръбта им. Конан Дойл описва присъствие на сеанс, по време на който чува глас:

Фосет пише на Конан Дойл за собствените си преживявания с медиуми. Разказва как майка му, от която се е плашел, му проговорила по време на сеанс. Медиумът, проводник на духа й, казал: „Много те обичала като малко момченце и се разкайва, че се е отнасяла зле към теб“. И още: „Иска да ти изпрати обичта си, но се бои, че няма да бъде приета“.

В миналото интересът на Фосет към окултното в голяма степен е бил израз на младежко бунтарство и научно любопитство, допринесъл е към желанието му да се опълчи на ортодоксалните порядки в обществото и да прояви респект към племенните легенди и религии. Ала сега подходът му не произтича от обучението в Кралското географско дружество и изострената му способност за наблюдение. Той поглъща ненаситно невероятните учения на мадам Блаватски за хиперборейци и астрални тела, за Господари на Тъмната страна и ключове за вселената – Другият свят му изглежда по-привлекателен от този. (В „Земята на мъглите“ на Конан Дойл от 1926 година, продължение на „Изгубеният свят“, образът на Джон Рокстън, отчасти изграден по подобие на Фосет, се обръща съм спиритуализма и проучва съществуването на духове.) Сред някои от офицерите се носят слухове, че Фосет използва дъска за спиритични сеанси, популярен инструмент сред медиумите, за да взема тактически решения на бойното поле. „Той и офицерът му разузнавач се оттегляха в затъмнена стая и поставяха четирите си ръце, но не и лактите, върху дъската – пише в непубликувани мемоари Хенри Харолд Хеминг, тогава капитан в корпуса на Фосет. – После Фосет на висок глас питаше дъската дали това е потвърдена позиция на врага и ако нещастната дъска се плъзнеше в правилната посока, той не само включваше мястото в списъка с потвърдени позиции, а често нареждаше двайсет откоса с гаубица към него.“

Ала повече от всичко Фосет е погълнат от видения на Z, който сред ужаса на войната само става по-бляскав за него – място, свободно от пороците на западната цивилизация. Или, както казва на Конан Дойл, нещичко от „Изгубеният свят“ действително съществува. Налице са много сведения, че Фосет мисли за Z, когато стреля с гаубици, когато около него над окопа хвърчат куршуми, когато погребва мъртвите. В статия, публикувана в „Уошингтън Поуст“ през 1934 година, войник от частта на Фосет си спомня как „много пъти във Франция помежду бомбардировки и сражения командирът разказваше за приключенията си в южноамериканската джунгла – за проливните дъждове и високата трева и храсти, съединяващи се с надвисналите клони и увивна растителност, за абсолютната всепроникваща тишина във вътрешността“.

Фосет засипва с писма Костин и Манли, които също служат на западния фронт, и се опитва да си подсигури услугите им в бъдеще. Също така подава петиции за финансиране в Кралското географско дружество.

„Както сам разбираш, малко неловко би било за нас да даваме обещания в конкретния момент за нещо, което ще бъде правено след войната – отговаря Келти на една от молбите му. – Просто се дръж и чакай.“

„Остарявам и губя търпение заради пропилените години и месеци“, оплаква се Фосет на Келти в началото на 1918 година. По-късно същата година казва пред списание „Травъл“: „Като знам колко са тежки тези пътешествия в джунглата за мъже, много по-млади, отколкото съм аз, нямам желание да отлагам начинанието“.

На 28 юни 1919 година, почти пет години след завръщането на Фосет от басейна на Амазонка и малко преди петдесет и втория му рожден ден, Германия най-сетне капитулира и е подписан мирен договор. Убити са двайсет милиона души и поне още двайсет милиона са ранени. Фосет описва „цялата тази работа като самоубийство“ за западната цивилизация и разсъждава: „Вероятно и много хиляди са излезли от тези четири години на кал и кръв с подобно на моето огорчение и разочарование“.

Той се завръща у дома си в Англия и за пръв път от години се задържа при жена си и децата си. Изненадан е колко много е пораснал Джак, колко широкоплещест и мускулест е станал. Наскоро е отпразнувал шестнайсетия си рожден ден и вече надвишава на ръст баща си. Отличен спортист е и подготвя тялото си за деня, когато ще е достатъчно възрастен, за да придружи баща си в дивата природа. „В събота отидохме на спортния празник и го гледахме как спечели втора награда във висок скок и вдигане на тежести“, пише Нина в писмо до Харолд Лардж, приятел на семейството, който живее в Нова Зеландия.

Фосет и Джак практикуват заедно обичайните си спортове, само дето синът вече е по-добър от бащата. Джак се хвали в писмо до Лардж: „Имах страхотен сезон по крикет като заместник-капитан на училищния отбор и отбелязах няколко рекорда. Също така не пропуснах нито едно улавяне“. Пише със смесица от юношеска самонадеяност и невинност. Посочва, че се е заловил с фотография и е направил „няколко фантастични снимки“. Понякога в писмата си праща карикатури на брат си и сестра си.

При все атлетичното си тяло Джак си остава в много отношения непохватен тийнейджър, който не умее да общува с момичета, и, решен да спазва монашеските стандарти на баща си, като че се чувства най-добре в компанията на приятеля си от детинство Рали Римъл. Брайън Фосет отбелязва, че Рали „с готовност и голямо умение поема ролята на дясна ръка на Джак“. През време на войната двамата приятели стрелят по скорци върху покривите на съседните къщи, като причиняват фурор сред съседите и местната полиция. Веднъж Рали изкъртва пощенска кутия, при което е повикан в полицията и от него се иска да плати десет шилинга за щетата. Всеки път, когато минава покрай новата пощенска кутия, я лъска с кърпичката си и обявява: „Тази си е лично моя!“.

В редките случаи, когато Рали не присъства, Брайън е този, който върви по петите на Джак. Брайън е различен от Джак – всъщност различен е от всички мъже в рода Фосет. Липсва му атлетическа мощ и често става обект на тормоз от други деца, при което „изпада в ступор“. Брайън страда в сянката на брат си и си припомня: „В училище винаги Джак бе този, който се отличаваше в спорта, в сбиванията и с това, че мъжки понасяше тоягата на директора“.

Въпреки че по мнението на Нина у децата й няма „скрити чувства на страх и недоверие“ към родителите им, Брайън е твърде смутен от действията на баща си. Фосет винаги иска да играе с Джак, отглежда го като бъдещ изследовател и дори подарява на Джак цейлонската си карта за скритото съкровище. В писмо до майка си Брайън пише веднъж, че поне когато баща му отсъства, в къщата „няма любимци“.

Един ден Брайън последва Джак в стаята, където баща им държи колекцията си от артефакти. Сред тях са меч, каменни брадви, копие с костено острие, лъкове със стрели и огърлици от раковини. Преди това момчетата са излапали ядките, които вождът на племето максуби е подарил на Фосет; сега Джак откача от стената красивата ръчно изработена пушка от Мароко, наричана „джезаил“. Чуди се дали пушката може да стреля, изнася я отвън и я напълва с барут. Предвид че е стара и ръждясала, има смъртоносна опасност изстрелът да се върне назад и Джак предлага с Брайън да хвърлят ези-тура кой да дръпне спусъка. Брайън губи. „По-големият ми брат излезе сух от водата и настоя да спазя благородно дълга си и да извърша самоубийство – спомня си Брайън. – Дръпнах спусъка, просветна пламъче, раздаде се съскане и уж нищо повече не се случи. Обаче се случваше. Доста след дръпването на спусъка се чу силен шум, подобен на астматична кашлица, и от цевта изригна голям облак червен прах.“ Пушката не гръмва, но Брайън демонстрира поне за кратко, че е също толкова смел, колкото по-големия си брат.

Междувременно Фосет трескаво се мъчи да организира „пътя си към Z“, както го нарича. Двамата му най-доверени спътници вече не са в наличност: Манли е починал от сърдечна болест малко след войната, а Костин се е оженил и е решил да се установи. Загубата на двамата е тежък удар, който може би само Костин е можел да разбере напълно. Той казва на семейството си как единствената ахилесова пета на Фосет като изследовател е, че мрази да забавя темпото, затова му е нужен достатъчно надежден човек, та като каже „Стига!“, да го послуша. Костин се бои, че без него и Манли няма да има кой да спре Фосет.

Фосет се сблъсква с още неблагополучия. Кралското географско дружество и няколко други институции отхвърлят молбата му за финансиране. След войната вече по-трудно се намират пари за научни изследвания, но не само тази е причината. Дипломирани в университети антрополози и археолози изместват аматьорите, обучени с помагалото „Съвети към пътешествениците“. Тесните специализации са пратили в историята онези, дръзвали да правят общо проучване на земното кълбо. Друг южноамерикански изследовател и съвременник на Фосет се оплаква огорчен, че „общопрактикуващият в този наш днешен свят е изтикван встрани“. И макар че Фосет си остава легенда, повечето от новите специалисти оспорват теорията му за Z. „Не мога да накарам учените да приемат дори предположението, че в басейна на Амазонка може да има следи от древна цивилизация“, пише Фосет в дневниците си.

По-рано колеги са се съмнявали в теорията за Z до голяма степен по биологични причини: индианците били физически неспособни да създадат комплексна цивилизация. Сега мнозина от новото поколение учени се съмняват по причини, свързани с околната среда: природата в долината на Амазонка е твърде негостоприемна, та примитивни племена да успеят да основат каквото и да било развито общество. Биологичният детерминизъм все повече отстъпва пред детерминизма на околната среда. А Амазония – този голям „фалшив рай“ – е най-яркото доказателство за малтусианските ограничения, които околната среда поставя пред цивилизациите.

Хрониките на ранните търсачи на Елдорадо, които Фосет цитира, само затвърждават у научната общност убеждението, че той е аматьор. Статия в „Джиографикал Ривю“ заключава, че басейнът на Амазонка е дотолкова лишен от човешко население, че е практически „една от големите световни пустини, сравнима със Сахара“. Видният шведски антрополог Ерланд Норденскийолд, който се среща с Фосет в Боливия, признава, че английският изследовател е „извънредно оригинална личност, абсолютно безстрашен“, но добавя, че страда от „безгранична фантазия“. Висш чиновник в Кралското географско дружество казва за Фосет: „Той е човек с необуздано въображение, който понякога говори пълни безсмислици. Едва ли увлечението му по спиритуализма е подобрило преценката му“.

Фосет протестира пред Келти: „Не забравяй, че съм трезвомислещ ентусиаст, не ексцентричен преследвач на Снарк“ – препратка към измислено създание в стихотворение на Луис Карол. (Според стихотворението онези, тръгнали по следите на Снарк, често изчезват и повече не се чува за тях.)

В Кралското географско дружество Фосет продължава да има своята вярна групичка поддръжници, включително Рийвс и Келти, който през 1921 година става вицепрезидент. „Не обръщай внимание какво говорят за невероятните ти разкази – казва Келти на Фосет. – Това е без значение. Има достатъчно много хора, които вярват в теб.“

Фосет би могъл да убеди опонентите си с деликатност и такт, но след толкова години, прекарани в джунглата, той се е превърнал в оформено от нея създание. Не се облича модерно, в къщата си предпочита да спи в хамак. Очите му са дълбоко хлътнали в орбитите като на мрачен пророк и дори ексцентриците от Кралското географско дружество виждат нещо плашещо в „твърде странните му маниери“, както ги нарича един чиновник. В кръговете на дружеството се говори, че той е неумерен и неконтролиран. По този повод Фосет изръмжава пред управителния съвет: „Аз не избухвам, не съм свадлив по природа“, макар самите му възражения да подсказват гняв.

През 1920 година, веднага след Нова година, Фосет използва скромните си спестявания да премести семейството си в Ямайка, като казва, че иска децата му да имат „възможност да израснат в жизнената среда на Новия свят“. Макар че шестнайсетгодишният Джак трябва да напусне училище, той е възхитен, защото и Рали Римъл се е установил там със семейството си след смъртта на баща си. Джак се хваща като общ работник в ранчо, а Рали се труди в плантация на „Юнайтед Фрут Къмпани“. Вечер двете момчета се събират и кроят планове за вълнуващото си бъдеще: как ще изкопаят съкровището Гала-пита-Гала в Цейлон и ще обхождат Амазонка в търсене на Z.

Същия февруари Фосет отново заминава за Южна Америка с надеждата да си осигури финансиране от бразилското правителство. Доктор Райс, чието пътуване през 1916 година е приключило преждевременно поради влизането на Съединените щати във войната, вече е обратно в джунглата, близо до Ориноко – регион на север от онзи, към който се е прицелил Фосет и за който от векове се говори, че е вероятната локация на Елдорадо. Както обикновено доктор Райс е тръгнал с голяма, добре въоръжена група, която рядко се отклонява от основните реки. С присъщата си мания по разните технически приспособления той е проектирал петнайсетметров плавателен съд, който да преодолее по неговите думи „трудността на опасните бързеи, силни течения, подводни скали и плитчини“. Корабчето е транспортирано на парчета до Манаус, също както някога сградата на операта, и е сглобено от работници при денонощен труд. Доктор Райс кръщава корабчето „Елинор II“ на съпругата си, която го придружава в не толкова опасния етап от пътуването. Той носи със себе си и тайнствена двайсеткилограмова черна кутия с шайби и жици, прикрепени към нея. Като се кълне, че тя ще трансформира работата на изследователя, той качва уреда на корабчето и го отнася със себе си в джунглата.

Една вечер, когато са си устроили лагер, внимателно изважда кутията и я поставя върху пригодена маса. Слага си слушалки, започва да върти шайбите, докато по пръстите му лазят мравки, и чува смътни пукащи звуци, сякаш някой шепне иззад дърветата – само дето сигналите идат чак от Съединените щати. Доктор Райс ги улавя, като използва безжичен телеграфен уред – ранна форма на радиостанция, – специално изработен за експедицията. Устройството струва около шест хиляди долара, еквивалента на днешни шейсет и седем хиляди.

Всяка вечер, докато дъждът шумоли в листата и над главата му скачат маймуни, доктор Райс нагласява машинката и слуша новините: как президентът Удроу Уилсън е претърпял удар, как „Янките“ са купили Бейб Рут от „Ред Сокс“ за 125 000 долара. Макар че апаратът не може да изпраща съобщения, той събира сигнали, посочващи часа от деня при различни меридиани по земното кълбо, така че доктор Райс може по-точно да определи географската дължина. „Резултатите далеч надхвърлят очакванията – отбелязва Джон Суонсън, член на експедицията, който помага за работата с радиото. – Бяха получавани времеви сигнали за всяко поискано местоположение и разполагахме с ежедневен вестник, съставен от новинарските доклади, приемани от радиостанциите в Съединените щати, Панама и Европа, което държеше членовете на експедицията напълно информирани за събитията.“

Експедицията следва Касикяре, триста и осемдесет километров естествен канал, който свързва Ориноко и речните системи на Амазонка. В един момент доктор Райс и хората му изоставят лодките и тръгват пеша да изследват район от джунглата, за който се говори, че съдържа индиански артефакти. След като в продължение на километър секат растителността пред себе си, стигат до няколко скали с любопитни маркировки по тях. Мъжете бързо отстраняват мъха и увивните растения. Скалите са изрисувани с изображения, напомнящи животински и човешки тела. Без наличието на по-модерна технология (радиовъглеродното датиране става налично едва през 1949 година) е невъзможно да се определи тяхната възраст, но те са подобни на скалните рисунки, които Фосет е видял и прерисувал в тетрадките си.

Членовете на експедицията се връщат въодушевени при лодките и продължават движението си по реката. На 22 януари 1920 година двама членове от екипа на доктор Райс обикалят по брега и им се струва, че някой ги наблюдава. Връщат се на бегом в лагера и вдигат тревога. В миг на отсрещния бряг на реката индианци се разстилат подобно на ветрило. „Едър, як, тъмнокос и страшен наглед индивид зажестикулира оживено и взе да крещи сърдито – пише по-късно доктор Райс в доклада си до Кралското географско дружество. – Гъсти къси мустаци се мъдреха над горната му устна, а над долната стърчеше голям зъб. Той беше водачът на бандата, от която първо видяхме около шейсет души, но с всяка минута прииждаха още, докато изпълниха брега, додето поглед стигаше.“

Носят големи лъкове, стрели, тояги и стрелички за духане през тръби. Ала най-поразителна е кожата им. Тя е „почти бяла на цвят“, казва доктор Райс. Хората са от племето яномами, една от групите тъй наречени бели индианци.

При предишни експедиции доктор Райс е възприемал предпазлив бащински подход при среща с племена. Докато Фосет е с убеждението, че индианците трябва да останат възможно „най-незамърсени“ от хората от Запада, доктор Райс вярва, че трябва да бъдат „цивилизовани“, така че двамата с жена му основават училище в Сау Габриел на брега на Рио Негро, както и няколко медицински клиники, обслужвани от християнски мисионери. След едно посещение в училището доктор Райс съобщава на Кралското географско дружество, че „облеклото, обноските и общото впечатление, създавано от децата, са в поразителен контраст с мръсните села, пълни с голи малки дивачета отпреди“.

Сега, когато яномами се приближават към тях, хората на доктор Райс ги наблюдават предпазливо, въоръжени с разнообразни огнестрелни оръжия. Доктор Райс подрежда на земята дарове – ножове и огледала – и те заблестяват под слънцето. Вероятно заради насочените към тях оръжия индианците отказват да вземат подаръците, вместо това приближават с вдигнати лъкове. Доктор Райс нарежда да бъде отправен предупредителен изстрел над главите им, но жестът само провокира индианците, които започват да изпращат стрели и една от тях се забива в стъпалото на доктора. Тогава доктор Райс издава команда да се открие огън и да се стреля на месо. Не е известно колко индианци са загинали при схватката. В обяснението си пред Кралското географско дружество Райс пише: „Нямаше друга алтернатива, те бяха агресивни и осуетиха всички опити за разговор и примирие, с което ни принудиха да се отбраняваме. Искрено съм разочарован, че сблъсъкът завърши така катастрофално за тях“.

Индианците се оттеглят, а доктор Райс и хората му се качват на лодките и бързат да отплават надалеч. „Чувахме страховитите им крясъци, докато ни преследваха“, пише доктор Райс. Когато експедицията накрая излиза от джунглата, изследователите са прославяни за храбростта им. Ала Фосет е силно възмутен и пише до Кралското географско дружество, че да се стреля безразборно по индианци е недопустимо. Не се въздържа да отбележи, че доктор Райс „е хукнал да бяга през глава“ в мига, щом е съзрял опасност, и че е „твърде мекушав за истинската игра“.

Ала сведенията, че докторът е открил древни индиански рисунки и възнамерява да се върне в джунглата с още по-модерно оборудване, силно изнервят Фосет, който се опитва да си осигури финансиране от Бразилия. В Рио той е отседнал при британския посланик сър Ралф Паджет, близък приятел, който лобира в негова полза пред бразилското правителство. Въпреки че Кралското географско дружество е отказало да даде от силно ограничените си ресурси на Фосет, препоръчва го горещо пред бразилските власти. В телеграмата им до правителството пише: „Вярно е, че той има репутацията на човек, с когото е мъчно да се сработиш, но пък притежава невероятни способности да се справя с трудности, обезкуражаващи всеки друг“. На 26 февруари е уредена среща с бразилския президент Епитасио Песоа и с прочутия изследовател и началник на Службата за закрила на индианците Кандидо Рондон. Фосет се представя като полковник, макар след войната да се е оттеглил от военна служба с чин подполковник. Неотдавна е подал петиция до британското военно министерство да одобри повишението му в чин, тъй като това би помогнало на усилията му да получи средства в Южна Америка. В следваща молба е още по-конкретен: „По-високият чин ще придаде известна тежест в преговорите с местните власти. Подполковник не само е еквивалент на местното „команданте“, една степен под полковник, но и е звание, изгубило престиж поради големия брой временни служители, на които е давано“. И в двата случая военното министерство отказва на молбите му, но той, така или иначе, раздува чина си и продължава да поддържа толкова упорито илюзията, че почти за всички, включително за роднини и приятели, става „полковник Фосет“.

В президентския дворец Фосет и Рондон се поздравяват сърдечно. Рондон е повишен в генерал, в униформа е и носи фуражка със златен шнур. Прошарената коса му придава достолепен вид, стойката му е безукорно изправена. Както друг английски пътешественик го описва, „той мигновено привлича вниманието и излъчва сила и авторитет, които го открояват“. Освен президента не присъства никой друг.

Според Рондон Фосет излага последователно идеята си за Z, като набляга на важността от археологическите му проучвания за Бразилия. Президентът проявява отзивчивост и пита Рондон какво мисли за „този ценен проект“. Рондон подозира, че съперникът му, който е все така потаен относно маршрута си, има скрит мотив – може би да експлоатира минералните залежи на джунглата в полза на Англия. Носят се и слухове, по-късно разпространявани от руснаците по Радио Москва, че Фосет все още е шпионин, макар да няма никакви доказателства за това. Рондон настоява, че не е необходимо „чужденци да провеждат експедиции в Бразилия, тъй като имаме цивилни и военни, напълно способни да вършат такава работа“.

Президентът посочва, че е обещал на британския посланик да помогне. Рондон заявява, че в такъв случай е наложително за търсенето на Z да бъде изпратена съвместна бразилско-британска експедиция.

Фосет е убеден, че Рондон се опитва да го саботира, и не може да сдържи гнева си. „Възнамерявам да замина сам“, изрича троснато.

Двамата изследователи стоят наежени един срещу друг. Първоначално президентът застава на страната на сънародника си и казва, че в експедицията трябва да бъдат включени хора на Рондон. Само че икономически трудности принуждават бразилското правителство да се оттегли от участие в експедицията, макар да дава известна ограничена сума на Фосет. Преди Фосет да си тръгне от последната им среща, Рондон казва: „Моля се за успеха на полковника“.

Фосет е включил в експедицията британски офицер от армията и член на Кралското географско дружество, препоръчан му от Рийвс, но в последния момент офицерът се отказва. Неразколебан, Фосет пуска обява във вестниците и избира двуметров австралийски боксьор на име Луис Браун и трийсет и една годишния американски орнитолог Ърнест Холт. Браун е от неукротимия сорт, дето са привличани към опасни места, и преди да поеме на експедицията, се отдава на сексуалните си апетити. „И аз съм от плът и кръв като всеки друг“, обяснява пред Фосет. Холт е пълна негова противоположност – чувствителен младеж, израснал в Алабама, отдаден на колекциониране на гущери и змии и мечтаещ да е природоизпитател от рода на Дарвин. Също като Фосет той записва в дневника си стихове, които да чете в джунглата, включително фразата на Киплинг „Мечтателят, чиято мечта се сбъдна!“. Холт е написал с плътни букви върху корицата на дневника си адрес на роднина, придружен с указание „В случай на фатален инцидент“.

Тримата се събират в Куяба, столицата на провинция Мато Гросо. През шестте години, докато Фосет не е бил в басейна на Амазонка, каучуковият бум се е сринал основно по причина на бившия президент на Кралското географско дружество сър Клемънтс Маркъм. През 70-те години на деветнайсети век Маркъм е организирал контрабандно пренасяне на семена от амазонско каучуково дърво в Европа, които впоследствие са били разпределени помежду плантации в британски колонии в Азия. В сравнение с тежките условия на неефикасен и скъп добив на каучук в джунглата, отглеждането на каучукови дървета в Азия е лесно и евтино, а продукцията е изобилна. „В Манаус електрическите крушки загаснаха – пише историкът Робен Фурно. – Оперната зала потъна в тишина, нямаше ги скъпоценностите, които я изпълваха. Ята прилепи кръжаха около полилеите на разрушени дворци и паяци плъзнаха по подовете им.“

Фосет описва Куяба като „обедняло и западнало място, почти подобно на призрачен град“. Улиците са тревясали и покрити с кал, единствено по главното шосе има електрическо осветление. Докато Фосет се запасява с провизии за експедицията, се опасява, че е шпиониран. В действителност генерал Рондон си е обещал да не изпуска англичанина от поглед, докато не разбере истинските му намерения. Нина обяснява в писмо до доверен приятел: „Шир. х+4 до х+5, дълж. у+2, където х е два пъти по-голямо от броя на буквите на града, в който той отседна при нас, а у е номерът на сградата в Лондон, където го посещавах“. Добавя: „Не допускай друг да види ключа към този шифър“. Фосет получава писмо за сбогуване от сина си Джак, който пише, че имал „сън“ как влиза в храм в град, подобен на Z. Нека „закрилата бъде с теб във всички етапи на начинанието ти“, казва му Джак и му пожелава добър път. Фосет поръчва на местен посредник, ако семейството и приятелите му „са разтревожени от липсата на новини, да бъдат успокоени с уверен тон, че нищо лошо не им се е случило и скоро ще се обадят“. В писмо до Келти се зарича: „Ще стигна до това място и ще се върна оттам“. Съпровождан от двамата си спътници, два коня, два вола и две кучета, той поема на север към река Шингу, стиснал мачете като рицар меча си.

Скоро след това всичко тръгва наопаки. Дъждът наводнява пътеката им и съсипва оборудването. Браун въпреки свирепата си външност изпада в душевен срив и Фосет, опасяващ се от катастрофа от рода на онази с Мъри, бърза да го върне в Куяба. Холт също проявява признаци на слабост; заявява, че му е невъзможно да провежда проучвания при тези ужасяващи условия, и маниакално каталогизира буболечките, които го нападат, докато в дневника му вече не се съдържа нищо друго. „Поболях се сериозно от насекоми – пише и добавя: – Дни на безпощадна умора, нощи на мъчения – това е животът на изследователя. Къде е романтиката тук?“

Фосет е бесен. Как може да стигне до където и да било „с този сакат спътник“, чуди се в дневника си. Ала и самият Фосет, вече петдесет и три годишен, не е неуязвим за природните стихии. Кракът му е подут и инфектиран, „толкова силно ме боли нощем, че ми е трудно да спя“, признава в дневника си. Една вечер взема хапчета опиум, от които му става много зле. „Необичайно бе за мен да се срина така и се почувствах силно засрамен“, пише.

Месец след началото на пътуването им животните грохват. „Извънредно зле действа на нервите да гледаш бавното умиране на придружаващите те животни“, пише Холт. Вол е нападнат от ларви, ляга и не се вдига повече. Едно от кучетата е омаломощено от глад и Холт го застрелва. Един от конете се удавя. После другият кон рухва в движение и Фосет го отървава от мъките му с куршум – това е мястото, станало известно впоследствие като лагера „Умрял кон“. Накрая и Холт се просва на земята и казва: „Нямай грижа за мен, полковник. Ти върви, просто ме остави тук“.

Фосет съзнава, че експедицията може да е последната му възможност да докаже теорията си за Z, и изрича проклятие срещу боговете, които са се сговорили срещу него – упреква ги за лошото време, за спътниците си, за войната, която го е забавила. Фосет е наясно, че остави ли Холт, той ще умре. „Нямах друг избор – пише по-късно Фосет, – освен да го върна обратно и да отпиша пътуването като провал, жесток, съкрушителен провал!“

Онова, което не желае да си признае, е, че заради собствения му инфектиран крак е почти невъзможно да продължи. Докато се борят да се доберат до най-близкото селище, след като изтърпяват трийсет и шест часа без вода, Фосет казва на Холт: „Излизането от ада винаги е трудно“.

Когато се появяват в Куяба през януари 1921 година, посланик Паджет праща лаконична телеграма на Нина: „Съпругът ви се върна“. Нина пита Харолд Лардж: „Какво означава според теб? Не допускам да е провал. Може и да не е открил „изгубени градове“, но все е намерил нещо важно, иначе не би се върнал“. Но истината е, че той се връща с празни ръце. Генерал Рондон пуска злорадо съобщение до пресата, гласящо: „Експедицията на полковник Фосет беше прекратена въпреки високото му самочувствие на изследовател. Завърна се отслабнал, естествено, разочарован, задето е бил принуден да се откаже преди навлизането в най-мъчния участък на Шингу“. Фосет е съкрушен и започва да крои планове да се върне в джунглата с Холт, чийто договор още е в сила, а той не може да си позволи да наеме никого друг. Съпругата на американския вицеконсул в Рио, приятелка на орнитолога, му праща писмо, с което го умолява да не тръгва: „Ти си силен и здрав младеж, защо искаш умишлено да изгубиш живота си, което неизбежно ще се случи, ако се върнеш в Мато Гросо? Всички разбираме какъв интерес и обич храниш към науката, но каква полза за теб или за света, ако потънеш в незнайната пустош? Ами майка ти и сестра ти? Те без значение ли са за теб? Някой ден едната или и двете може да имат нужда от теб и къде ще бъдеш ти? Нямаш право да жертваш живота си, защото някакъв непознат го иска от теб. Вярно, мнозина са загинали в името на доброто на човечеството, но как точно това гонене на вятъра ще даде нещо на света?“

Въпреки всичко Холт е решен да довърши експедицията и отива в Рио да набере припаси. Междувременно Фосет премисля всеки аспект от поведението на Холт: всяко оплакване, погрешна стъпка. Дори започва да подозира без никакви доказателства, че Холт е Юда и предава информация на доктор Райс или на друг съперник. Фосет изпраща съобщение до Холт, което гласи: „За съжаление живеем и разсъждаваме в различни светове и сме толкова съвместими, колкото се смесват олио и вода. Тъй като за мен на първо място е целта на това пътуване, а на последно – личните съображения, предпочитам да го завърша сам, отколкото ненужно да излагам резултата му на риск“.

Холт е зашеметен и пише в дневника си: „След близко общуване с полковник Фосет в продължение на една година урокът, който ще запомня най-отчетливо, е следният: никога повече, при никакви обстоятелства да си нямам вземане-даване с англичанин“. После добавя: „По моите предубедени наблюдения Фосет притежава само три качества, които уважавам: самообладание, доброта към животните и липса на злопаметност след разправия“.

Фосет казва на приятел, че е уволнил поредния спътник в експедиция, „който беше убеден, че съм лунатик“.

За пръв път в ума му се заформя мисълта: Де да можеше синът ми да ме придружи. Джак е силен и предан. Не би се оплаквал като страхливец и слабак. Не би претендирал за голяма заплата, не би се разбунтувал. И най-важното, вярва в Z. „Копнеех за деня, когато синът ми щеше да е достатъчно пораснал, за да работи с мен“, пише Фосет.

Ала в момента Джак е само на осемнайсет, не е готов и Фосет си няма никого. Логичният избор е да отложи пътуването, но вместо това той похарчва половината от малкото си спестявания от военната пенсия, за да купи провизии, и излиза с нов план. Този път ще се опита да стигне до Z от противоположната посока, като се отправи от изток на запад. Като тръгне от Баия и мине покрай мястото, където според него наемният войник е открил града през 1753 година, ще измине пеша стотици километри във вътрешността на страната към джунглата на Мато Гросо. Планът изглежда безумен. Дори Фосет признава пред Келти, че ако тръгне сам, „перспективата за връщането ми отслабва“. И все пак през август 1921 година той поема без придружител. „Самотата не е непоносима, когато съзнанието е изпълнено с ентусиазъм относно целта“, пише той. Гладен и жаден, с помътен ум върви ли, върви напред. В един момент поглежда към скали на далечния хоризонт и си мисли, че вижда очертанията на град... или пък мозъкът му играе номера? Запасите му са изчерпани, силите също. След три месеца в пустошта, изправен пред лицето на смъртта, той няма друг избор, освен да се откаже.

„Трябва да се върна. И ще се върна“, зарича се.