Изгубеният град Z

1.Ние ще се върнем

В един студен януарски ден на 1935 година висок и изискан господин върви забързано през доковете в Хобокън, Ню Джързи, към „Вобан“, сто петдесет и шест метровия океански лайнер, който ще отплава за Рио де Жанейро. Мъжът е на петдесет и седем години, висок, с издължени мускулести ръце. Макар косата му да оредява и мустаците му да са прошарени, е в толкова добра физическа форма, че може да върви пеша с дни почти без почивка и храна. Носът му е изкривен като на боксьор и във вида му има нещо свирепо, особено в очите. Никой, дори хората от семейството му, не е категоричен относно цвета им – изглеждат ту сини, ту сиви. Ала всеки, изправил се пред него, бива поразен от острата им проницателност; някои ги наричат „очи на пророк“. Често е фотографиран с ботуши за езда и широкопола шапка, с пушка, преметната през рамо, но макар сега да е с костюм и вратовръзка и без обичайната рошава брада, може да бъде разпознат от множеството на кея. Той е полковник Пърси Харисън Фосет и името му е известно в целия свят.

Той е последният от големите викториански изследователи, дръзнали да навлязат в некартографираната територия само с мачете, компас и едва ли не дарена свише целеустременост. В продължение на близо две десетилетия истории за приключенията му са грабвали вниманието на обществеността: как е оцелял в пустошта на Южна Америка без никакъв контакт с външния свят; как враждебно племе, повечето от членовете на което преди това не са зървали бял човек, му е устроило засада; как се е сражавал с пирани, електрически змиорки, ягуари, крокодили, кръвосмучещи прилепи и анаконди, включително една, която за малко да го смаже; как е излизал с готови карти от райони, от които никоя друга експедиция не се е завръщала. Получил е прозвището „Амазонския Дейвид Ливингстън“ и хората са толкова убедени в безпримерната му издръжливост, та няколко колеги дори твърдят, че има имунитет срещу смъртта. Американски изследовател го описва като „човек с неукротима воля, безграничен потенциал и съвършено безстрашен“; друг казва, че може „да надвие на всеки в ходене и изследване“. Лондонският „Джиографикал Джърнъл“, най-престижното издание в своята област, през 1953 година пише: „Фосет бележи края на една епоха. Би могъл дори да бъде наречен последния от изследователите индивидуалисти. Времето на самолетите, радиото, на организираните и солидно финансирани съвременни експедиции още не е настъпило. В неговия случай става дума за героичната история на човека срещу гората“.

През 1916 година с благословията на крал Джордж V Кралското географско дружество го удостоява със златен медал „за заслуги в картографирането на Южна Америка“. На всеки няколко години, когато се връща от джунглата слаб като вейка, дрипав и обрасъл, десетки учени и светила се тълпят в залата на Дружеството, за да го чуят. Сред тях е сър Артър Конан Дойл, за когото се говори, че е почерпил от преживелиците на Фосет за романа си от 1912 година „Изгубеният свят“, в който изследователи „изчезват в неопознати територии“ на Южна Америка и откриват на далечно плато район, където динозаврите са избегнали масовото измиране.

Докато върви към трапа на кораба през този януарски ден, Фосет внушава аналогия с един от главните герои на романа, лорд Джон Рокстън: „Имаше нещичко от Наполеон III, от Дон Кихот и в същото време у него се долавяше типичният английски провинциален джентълмен... Притежаваше учтив глас и дискретни маниери, ала искриците в сините му очи подсказваха, че е способен на буен гняв и желязна решимост, още по-опасни заради това, че бяха под контрол“.

Нито една от предишните експедиции на Фосет не може да се сравнява с онова, което му предстои сега, и той едва скрива нетърпението си, когато се нарежда на опашката сред останалите пасажери, качващи се на борда на „Вобан“. Корабът, рекламиран като „най-добрия в света“, е част от елитната „V“ класа на „Лампорт & Холт“. Германците са потопили няколко от океанските лайнери на компанията през Първата световна война, но този е оцелял с черния си, нашарен от солта корпус, елегантни бели палуби и раиран комин, бълващ пушек към небето. Фордове модел Т откарват пасажерите на кея, където докери товарят багажа им в трюма. Много от пътниците мъже са с копринени вратовръзки и с бомбета; жените носят кожени палта или наметки с пера, като че отиват на светско събитие, а в известен смисъл е точно така – списъците на пасажерите на луксозните презокеански лайнери се публикуват в клюкарските рубрики и се четат жадно от момичета, търсещи изгодни партии.

Фосет се придвижва напред с багажа си. Сандъците му са пълни с пушки, консервирана храна, мляко на прах, сигнални ракети и ръчно изработени мачетета. Носи и измервателни инструменти: секстант и хронометър за определяне на географската дължина и ширина, барометър за измерване на атмосферното налягане и глицеринов компас, който може да се побере в джоба му. Фосет е подбрал всичко на базата на години реален опит; дори дрехите в куфарите му са от лек, устойчив на скъсване габардин. Виждал е хора да умират от уж най-невинно недоглеждане – скъсана мрежа против комари, твърде тесен ботуш.

Фосет е поел към тропическите гори на Амазонка – пустош с размерите почти на континенталната територия на Съединените щати, за да направи по неговите думи „великото откритие на века“ – изгубена цивилизация. Дотогава повечето от света е проучен и булото на тайнственост и очарование е повдигнато, но долината на Амазонка си остава все тъй загадъчна като обратната страна на луната. Както твърди сър Джон Скот Келти, бивш секретар на Кралското географско дружество и един от най-изтъкнатите географи на своето време, „Никой не знае какво има там“.

Още откакто Франсиско де Ореляна и армията му от испански конквистадори се е спуснала по течението на Амазонка през 1542 година, може би никое друго място на планетата не е възбуждало толкова силно въображението, нито е притегляло така настойчиво мъже към гибелта им. Гаспар де Карвахал, доминикански свещеник, който придружава Ореляна, описва жени воини в джунглата, напомнящи митичните гръцки амазонки. Половин век по-късно сър Уолтър Рали говори за индианци „с очи на раменете и усти в средата на гърдите“ – легенда, която Шекспир е втъкал в „Отело“:

Онова, което е самата истина за региона – змии, дълги колкото дървета, и гризачи с размера на прасета, – е достатъчно невероятно, та да не е нужно да се преувеличава или разкрасява. А най-завладяващото от всички видения е това на Елдорадо. Рали твърди, че царството, за което конквистадорите научават от индианците, притежава такова изобилие от злато, че обитателите му стривали метала на прах и го издухвали „през кухи стъбла върху голите си тела, докато целите заблестявали от глава до пети“.

Ала всяка експедиция, опитвала се да открие Елдорадо, е завършвала катастрофално. Карвахал, който участва в отряд, издирващ царството, е написал в дневника си: „Стигнахме до такива лишения, че бяхме принудени да ядем кожените си колани и подметките на обувките си, сготвени с ароматни треви, и в резултат на това изпитвахме тъй голяма слабост, че не можехме да стоим прави“. Четири хиляди души загиват само при тази експедиция от глад, болести и от ръцете на индианците, бранещи своите територии с потопени в отрова стрели. Други издирващи Елдорадо групи прибягват към канибализъм. Мнозина изследователи полудяват. През 1561 година Лопе де Агире повежда хората си на убийствен поход с крясъци: „Нима Бог си мисли, че след като вали дъжд, това ще ме спре да унищожа света?“. Агире посича дори собственото си дете и прошепва: „Представи се пред Бог, дъще моя, защото аз ще те погубя“. Преди Испанската корона да прати военни части да го озаптят, Агире предупреждава в писмо: „Давам ти клетва на християнин, кралю, че и сто хиляди души да пратиш, никой няма да се завърне жив. Защото всички сведения са лъжливи: по тази река няма нищо друго освен отчаяние“. Спътниците на Агире най-сетне въстават срещу него и го убиват; тялото му е разчленено и испанските власти излагат на показ главата на „Гнева Божи“ в метална клетка.

И въпреки това още цели три века експедиции продължават издирването, докато след много смърт и страдания, достойни за перото на Джоузеф Конрад, мнозинството археолози не стигат до заключението, че Елдорадо не е нищо повече от илюзия.

Ала Фосет е уверен, че в тропическата гора на Амазонка има приказно царство и че той не е авантюрист безумец, нито фантазьор, подвластен на миражи. Сериозен учен е, години наред събира доказателства в подкрепа на своята теза – изнамира артефакти, проучва изображения, изсечени в камък, разговаря с племена. След яростна схватка със скептиците Фосет получава финансиране от най-престижните научни институции, включително Кралското географско дружество, Американското географско дружество и Музея на американските индианци. Вестниците предсказват, че той скоро ще смае света. „Атланта Конститюшън“ обявява: „Това е може би най-рискованото и със сигурност най-зрелищното приключение по рода си, предприемано някога от изтъкнат учен, подкрепен от консервативните научни среди“.

Фосет е установил, че древен народ с високо ниво на култура все още съществува в бразилската амазонска джунгла и че неговата цивилизация е толкова стара и развита, че завинаги ще промени схващането на Запада за двата континента Америка. Кръстил е този изгубен свят градът Z. „Централното селище, наричано от мен Z – наша главна цел, – е разположено в долина, широка около петнайсет километра, а градът се намира на възвишение в средата й и подходът към него е каменен път – заявява Фосет по-рано. – Къщите са ниски и без прозорци, има пирамидален храм.“

Репортери, струпани на кея в Хобокън, дошли от Манхатън отвъд реката Хъдсън, крещят въпросите си с надеждата да узнаят местоположението на Z. Скоро след технологичните ужаси на Първата световна война и в условия на разрастваща се урбанизация и индустриализация малко събития успяват така да грабнат вниманието на обществеността. Един вестник отбелязва с възторг: „Не е замисляно по-вълнуващо пътешествие от времето, когато Понсе де Леон е прекосил Флорида в търсене на Водите на вечната младост“.

Фосет приема на драго сърце „шумотевицата“, както я описва в писмо до приятел, но е извънредно предпазлив в отговорите си. Знае, че главният му съперник, Алегзандър Хамилтън Райс, американски мултимилионер и лекар, разполагащ с огромни ресурси, вече е навлязъл в джунглата с безпрецедентно оборудване. Вероятността доктор Райс да открие Z ужасява Фосет. Няколко години по-рано Фосет е станал свидетел как колегата му от Кралското географско дружество Робърт Фалкън Скот поема на експедиция с амбицията да бъде първият изследовател, стигнал до Южния полюс, само за да установи при пристигането си там и малко преди да премръзне до смърт, че Роалд Амундсен, съперникът му от Норвегия, го е изпреварил с трийсет и три дни. В неотдавнашно писмо до Кралското географско дружество Фосет пише: „Не мога да кажа всичко, което знам, нито дори да посоча с точност координати, защото такава информация обикновено изтича, а няма по-голямо огорчение за един пионер от това да го изпреварят и бисерът в короната на неговата работа да му бъде отнет.“

Опасява се също, че ако оповести подробности за маршрута си и други се опитат да открият Z или да го спасят, това ще доведе до смъртта на много хора. В миналото в същия регион е изчезнала експедиция от хиляда и четиристотин въоръжени мъже. Новинарски бюлетин, телеграфиран из цялото земно кълбо, оповестява: „Експедицията на Фосет ще навлезе в земя, от която никой не се е завръщал“.

И Фосет, който е решен да достигне най-недостъпните области, не възнамерява като други изследователи да поеме с лодка; вместо това планът му е придвижване пеша през джунглата. Кралското географско дружество предупреждава, че Фосет е „едва ли не единственият жив географ, който би могъл да увенчае с успех“ подобна експедиция и че „ще е безнадеждно други да се опитват да последват примера му“. Преди да напусне Англия, Фосет е споделил с по-малкия си син Брайън: „Ако при всичкия ми опит ние не успеем, надали има особена надежда за други“.

През глъчката на стълпилите се около него репортери Фосет обяснява, че само малка експедиция би имала шанс да оцелее. Би могла да се изхранва от природата и да не изглежда като заплаха за враждебни индианци.

„Експедицията – подчертава той – няма да е група от претенциозни и разглезени изследователи, придружавани от армия носачи, водачи и стада товарни животни. Такива свръхоразмерени експедиции не стигат доникъде, само се щурат на ръба на цивилизацията и се къпят в публичност. Стигне ли се до същинската пустош, носачите бездруго се разбягват, уплашени от диваците. Животни не могат да бъдат водени поради липса на паша и защото биват нападани от насекоми и прилепи. Водачи са излишни, защото никой не познава района. Същественото е да се съкрати оборудването до абсолютния минимум, та човек да си го носи сам и да се уповава на надеждата, че ще съумее да се сприятели с различните местни племена. – После добавя: – Ще бъдем изложени на какви ли не пагубни влияния. Нужно е да постигнем не само физическа устойчивост, но и душевна, тъй като хора, поставени при тези условия, често рухват психически, преди телата им да бъдат сразени.“

Фосет е избрал само двама души, които да го придружават: двайсет и една годишния си син Джак и Рали Римъл, най-добрия приятел на Джак. Макар никога да не са участвали в експедиция, Фосет вярва, че са идеални за мисията: корави, лоялни и тъй като са толкова близки, няма опасност след месеци на изолация и страдания „да се тормозят и преследват един друг“ или пък, както често се случва на експедиции, да се разбунтуват. Джак е, по думите на брат му Брайън, „огледален образ на баща си“: висок, в невероятна физическа форма и аскетичен. Нито той, нито баща му пушат или употребяват алкохол. Брайън отбелязва, че Джак с неговите „сто и деветдесет сантиметра ръст е само кости и мускули, а трите основни разрушителя на тялото – алкохол, тютюн и разпуснат живот – абсолютно го отблъскват“. Полковник Фосет, който се придържа към строг викториански морал, го описва малко по-различно: „Той е абсолютно девствен по ум и тяло“.

Джак мечтае да придружи баща си на експедиция още от малко момче и е прекарал години в подготовка – вдигане на тежести, спазване на строга диета, учене на португалски, усвояване на знания за ориентация по звездите. Но пък не му се е налагало да страда от лишения и по лицето му със сияеща кожа, поддържани мустаци и лъскава кестенява коса не личи нищо от бащината му суровост. С елегантните си дрехи прилича повече на кинозвезда, каквато се и надява да стане при триумфалното си завръщане.

Рали, макар и по-нисък от Джак, е метър и осемдесет и три сантиметра висок и впечатляващо мускулест. („Перфектно телосложение“, казва за него Фосет пред Кралското географско дружество.) Баща му, лекар в кралския флот, е починал от рак през 1917 година, когато Рали е на петнайсет години. Тъмнокос, с отчетлив триъгълник на скалпа над челото и тарикатски мустачки на картоиграч по речните кораби, Рали е шегаджия и палавник по нрав.

„Той е роден клоун – казва Брайън Фосет, – пълна противоположност на сериозния Джак.“

Двамата младежи са неразделни още откакто скитат из околността на Сийтън в Девъншър, където са отраснали, яздят велосипедите си и стрелят с въздушни пушки. В писмо до един от верните приятели на Фосет Джак пише: „Сега към нас се присъединява и Рали Римъл, който е ентусиазиран също колкото мен. Той е единственият близък приятел, който съм имал. Познавам го още отпреди да навърша седем и оттогава сме, кажи-речи, неразделни. Той е абсолютно честен и почтен във всеки смисъл на думата и двамата си познаваме и кътните зъби“.

Сега, когато развълнуваните Джак и Рали се качват на борда на кораба, виждат десетки стюарди в колосани бели униформи да търчат по коридорите с телеграми и кошници с плодове като пожелание за добър път. Един от тях, старателно избягвайки най-евтиния сектор, ги повежда към каютите първа класа в централната част на кораба, далеч от шума на витлата. Условията твърде малко наподобяват онези при първото пътуване на Фосет до Южна Америка две десетилетия по-рано или пък прекосяването на Атлантическия океан от Чарлс Дикенс през 1842 година, който описва каютата си като „съвършено неудобна, абсолютно безнадеждна и напълно нелепа кутийка“. (Дикенс добавя, че трапезарията наподобявала „катафалка с прозорци“.) Сега всичко е организирано да отговаря на вкусовете на нов сорт туристи – „шляещи се пътешественици“, както презрително ги нарича Фосет, дето не са и помирисвали „места, изискващи някаква степен на издръжливост и устойчивост на трудности, както и нужната физика за изправяне пред опасности“. Първокласните каюти разполагат с легла и течаща вода; илюминатори, през които влиза слънчева светлина и свеж въздух, а на тавана им се въртят електрически вентилатори. Брошурата на кораба възхвалява „идеалната вентилация, осигурена от модерни уреди“ на „Вобан“, което иде „да опровергае впечатлението, че пътешествие до и през тропиците непременно е придружено от дискомфорт“.

Фосет като много викториански изследователи е полупрофесионалист, полудилетант, като при това е самоук географ и археолог, талантлив художник (негови рисунки с туш са изложени в Кралската академия) и корабостроител (притежава патента за „рибовидната крива“, която добавя възли към скоростта на плавателен съд). Въпреки увлечението си по морето пише на съпругата си Нина, негов най-ревностен поддръжник и официален говорител по време на отсъствията му, че „Вобан“ и пътуването са му „твърде досадни“; иска единствено да е в джунглата.

Междувременно Джак и Рали нямат търпение да разгледат луксозния интериор на кораба. Зад един ъгъл е разположен салон със сводест таван и мраморни колони. Зад друг има трапезария с бели ленени покривки по масите и келнери с черни папийонки, които поднасят печено агнешко и наливат вино от кристални гарафи под звуците на оркестър. На кораба има дори гимнастическа зала, където младежите могат да тренират за мисията си.

Джак и Рали вече не са двама анонимни хлапаци, вестниците ги славословят като „храбреци“, „гордост за английската нация“, оприличават и двамата на сър Ланселот. Срещат се с видни личности, които ги канят на масата си, жени с дълги цигарета им мятат погледи, окачествявани от полковник Фосет като „безсрамно дръзки“. Така или иначе, Джак се чувства несигурен как да се държи с жените; на него те му изглеждат не по-малко загадъчни и далечни от Z. Но Рали скоро вече флиртува с момиче и несъмнено се хвали с предстоящото приключение.

Фосет знае, че за Джак и Рали експедицията все още е само упражнение на фантазията. В Ню Йорк младежите искрено се наслаждават на непрестанните фанфари. В последната им вечер в хотел „Уолдорф Астория“ видни личности и учени от града се събират в Златната зала, за да им устроят забава за изпращане. Преди това се вдигат тостове в тяхна чест в „Камп Файър Клъб“ и в „Нашънъл Артс Клъб“. Още по-преди минават през Елис Айланд (имиграционният служител си отбелязва, че никой от групата не е „атеист“, „полигамен“, „анархист“ или „извратен“). По време на престоя им Джак е привличан като от магнит от кинотеатрите.

Докато Фосет е градил своята издръжливост с години на изследователска дейност, Джак и Рали трябва да я постигнат отведнъж. Но у Фосет няма съмнение, че ще успеят. В дневниците си пише, че „Джак е омесен от правилното тесто“, и предсказва: „Достатъчно млад е да се приспособи към всичко и няколко месеца по маршрута ще го направят достатъчно корав. Ако се е метнал на мен, няма да прихване различните болести, а в сериозна ситуация вярвам, че ще прояви нужния кураж“. Фосет изразява подобна вяра и в Рали, който изпитва същото благоговение към Джак, каквото Джак храни към баща си. „Рали би го последвал навсякъде“, отбелязва той.

Раздават се викове от екипажа на кораба: „Който няма да пътува, да слиза на брега!“.

Свирката на капитана отеква из пристанището, корабът проскърцва и се отделя от дока. Фосет се заглежда в контура на Манхатън с кулата на застрахователната компания „Метрополитън“, някога най-високата на планетата, и Улуърт Билдинг, която сега я надвишава. Метрополисът сияе от светлини, сякаш някой е събрал там звездите. С Джак и Рали от двете му страни, Фосет се провиква към репортерите на кея: „Ще се върнем и ще донесем онова, което търсим!“.