Изгубеният град Z

4. Заровено съкровище

Пърси Харисън Фосет рядко се е чувствал тъй жив или по-скоро никога.

Годината е 1888-а и той е двайсет и една годишен лейтенант от Кралската артилерия. Току-що е получил едномесечен отпуск от гарнизона си в британската колония Цейлон и е издокаран в колосана бяла униформа със златни копчета и островръх шлем с каишка под брадичката. Ала дори с пушка и сабя пак има вид на момче – „най-неопереният“ сред младите офицери, така се нарича сам.

Отива в бунгалото си във Форт Фредерик с изглед към искрящите сини води на пристанището в Тринкомале. Фосет, страстен любител на кучета, съжителства със седем фокстериера, които по онова време често следват офицер в битка. Разравя се из местните артефакти, задръстили жилището му, да търси писмо, което е скътал. И ето го него, със странни завъртени букви, изписани с лилаво мастило. Фосет е получил бележката от колониален администратор, а на него на свой ред я е дал селски старейшина, дължащ му услуга. Както Фосет пише по-късно в дневника си, към загадъчния ръкопис е прикрепено послание на английски, което гласи, че в град Бадула във вътрешността на острова има равнина, покрита в единия си край със скали. На синхалски мястото понякога е наричано Гала-пита-Гала – „Камък върху камък“. Текстът продължава така:

„Под тези скали има пещера, в която някога се е влизало лесно, но сега подходът е затруднен, тъй като входът е скрит от камъни, джунгла и високи треви. Понякога там обикалят леопарди. В тази скала има съкровище – нешлифовани скъпоценни камъни и злато – в размери, по-големи от притежанията на много крале.“

Макар Цейлон (днешна Шри Ланка) да е прочут като „съкровищницата на Индийския океан“, колониалният администратор се отнася с крайно недоверие към тази твърде фантастична история и предава документите на Фосет, защото предполага, че може да му се сторят интересни. Фосет няма представа как да ги тълкува – нищо чудно да са уловка за наивници. Но за разлика от повечето произхождащи от аристокрацията офицери, той разполага с малко средства. „За един безпаричен лейтенант от артилерията – пише по-късно – идеята за съкровище бе твърде привлекателна, та да бъде пренебрегната.“ Също така е шанс да се махне от базата с бялата й управляваща каста, умален модел на английското общество с неговата привилегирована класа – общество, което под лустрото на социална почтеност винаги крие за Фосет един вид дикенсовски ужаси.

Баща му, капитан Едуард Бойд Фосет, е викториански аристократ, член на близкия кръг на Уелския принц и един от прославените играчи на крикет в империята. Ала в младите си години се докарва до алкохолизъм – прякорът му е Електрическата крушка, тъй като носът му е подпухнал и червен от алкохола – и освен че хойка необуздано, пропилява семейното богатство. Години по-късно сродник, опитващ се да го представи във възможно най-добра светлина, определя капитан Фосет като „човек, неоткрил приложение за големите си способности и кривнал от пътя... възпитаник на колежа „Балиол“ в Оксфорд, отличен спортист... яхтсмен, очарователен и духовит, флигел-адютант на Уелския принц (който впоследствие наследява на трона кралица Виктория като Едуард VII). Пропилява две солидни състояния, пренебрегва съпругата и децата си и поради разпътния си начин на живот и пристрастеност към алкохола умира от туберкулоза на четийресет и пет годишна възраст“.

Майката на Пърси, Майра Елизабет, е неспособна да предложи кой знае каква закрила в тази нездравословна среда. „Нещастният й брачен живот, пълен с многото страдания и огорчения, я прави капризна и несправедлива, особено по отношение на децата й“, пише въпросният сродник.

По-късно Пърси споделя с Конан Дойл, с когото си кореспондира, че майка му била „омразна жена“. При все това Пърси се опитва да защити нейната репутация, както и тази на баща си, като ги споменава само завоалирано в „Изследователските начинания на Фосет“: „Може би се оказа за добро, че детството ми бе лишено от родителска любов. Това ме направи самостоятелен и независим“.

С парите, които са им останали, родителите на Фосет го пращат в елитни частни училища на Великобритания – включително „Уестминстър“, – прословути със суровите си методи. Вярно, Фосет настоява, че честият бой с пръчка „по никой начин не повлия на мирогледа ми“, но това е, защото е бил принуден да се съобразява с викторианската представа за джентълмен. Облеклото е смятано за непогрешим показател за характер и той често носи черен редингот и жилетка под него, а при официални случаи – фрак и цилиндър; безупречните ръкавици, държани на разтегателни скоби и обработвани с пара, са толкова съществен аксесоар, че мъжете използват по шест чифта на ден. Години по-късно Фосет се оплаква: „Ужасът ми от подобно облекло още не се е изтрил, запечатан от потискащите дни в училището „Уестминстър“.

Затворен, войнствен и схвръхчувствителен, Фосет трябва да се научи да обсъжда творби на изкуството (но никога да не се перчи със знанията си), да валсира сносно и да спазва безукорно приличие в присъствие на противоположния пол. Викторианското общество, опасяващо се, че индустриализацията подкопава християнските ценности, е обсебено от необходимостта да се овладяват плътските инстинкти. Водят се кръстоносни походи срещу вулгарната литература и „болестта на мастурбирането“, из провинцията се разпространяват памфлети, пропагандиращи въздържание и съветващи майките „да наглеждат бдително копите сено“. Лекарите препоръчват „обръчи за пенис с шипове“ за укротяване на щенията. Подобна жарка пропаганда допринася към схващанията на Фосет за живота като неспирна война срещу заобикалящите физически сили. В по-късни материали той предупреждава срещу „жаждата за плътска наслада“ и „пороци и желания“, които твърде често са „прикривани“.

Но да си джентълмен означава нещо повече от това просто да спазваш приличие. От Фосет се очаква да бъде, както един историк пише за викторианския джентълмен, „роден водач, безстрашен на война“. На спортовете се гледа като на идеалната тренировка за младите мъже, които скоро ще докажат своя дух и издръжливост по далечни бойни полета. Също като баща си Фосет става отличен играч на крикет. Местният вестник неведнъж сипе похвали за отличната му игра. Висок и слаб, с отлична координация, той е роден атлет, но страничният наблюдател забелязва почти маниакална решимост в стила му на игра. Един такъв твърди, че Фосет неизменно демонстрира на съперниците си как са нужни „повече от обичайните умения, за да бъде надигран“. По-късно се ориентира към ръгби и бокс, където проявява същата яростна упоритост; при един ръгби мач преминава през всичките противникови играчи, при все че предните му зъби вече са избити.

Фосет става още по-издръжлив телом и духом, когато на седемнайсетгодишна възраст постъпва в Кралската военна академия в Улуич. Макар да няма желание да става войник, майка му очевидно го принуждава към тази стъпка, защото много харесва разкошните униформи. Студената атмосфера в академията съответства на тази в дома му. Новите кадети като Фосет са подлагани на дълги часове тренировки и ако нарушат кодекса на „джентълмена кадет“, биват подлагани на телесни наказания. Често старите кадети принуждават новаците да подават голите си ръце или крака през прозореца на студа и да стоят така с часове. Карат ги да стъпят върху две табуретки, закрепени на маса, и после ги изритват под тях. Или пък притискат към кожата им нажежено желязо. „Мъченията били най-разнообразни, често достойни за най-дивите раси“, пише специалист, проучвал историята на академията.

Когато две години по-късно Фосет завършва курса, научен е по думите на съвременник „да гледа на риска от смъртта като на най-пикантния сос към живота“. И по-важното, внушено му е да бъде апостол на западната цивилизация: да крачи напред и да привлича света в лоното на капитализма и християнството, да трансформира пасища в плантации и хижи в хотели, да запознава онези, живеещи в каменната ера, с чудесата на парната машина и локомотива и да има грижата слънцето никога да не залязва над Британската империя.

Сега, след като Фосет се изнизва от усамотената база в Цейлон с картата за съкровището в ръка, ненадейно се озовава сред гори с пищна зеленина, брегове с кристалночиста вода, планини, хора, облечени в цветове, каквито не е виждал преди, не само в погребално черно и бяло, както в Лондон, а в мораво, жълто, алено, всичките ярки и пулсиращи – гледка тъй удивителна, че дори закоравелият циник Марк Твен, който е посетил острова приблизително по същото време, възкликва: „Боже мили, каква красота!“.

Фосет се качва на паянтов плавателен съд, който редом с британските бойни кораби е малко корито от дърво и платно. Когато корабчето напуска залива, той вижда от разстояние Форт Фредерик върху възвишението с външна стена, изпъстрена с отвори за оръдия още от осемнайсети век, когато британците са се опитвали да отнемат територията, прилежаща към носа, от холандците, които на свой ред са я заграбили от португалците. След като изминава към осемдесет мили по протежение на източното крайбрежие на страната, корабчето спира в пристанището на Батикалоа, където около пристигащите кораби кръжат канута. Цейлонски търговци крещят, за да надвикат плясъка на веслата, и предлагат скъпоценни камъни, като особено се стараят пред сахиб с цилиндър и увиснала верижка на джобен часовник, чийто портфейл няма как да не е натъпкан с лири стерлинги. Щом слиза от борда, Фосет се озовава заобиколен от още търговци: цейлонци, тамилци, мюсюлмани, всички скупчени на базара и опитващи се да продадат стоката си. Въздухът е наситен от аромати на сушени чаени листа, ванилия и какао и по-острата миризма на сушена риба, ала вече не с мириса на море, а подправена с къри. Пълно е с разни чудати образи: астролози, амбулантни търговци, перачи, сладкари, барабанисти, просяци. За да стигне до Бадула, на около сто и петдесет километра навътре в сушата, Фосет наема волска каруца, която затраква и заскърцва, щом каруцарят шибва с камшик задницата на вола и той поема по планинския път покрай оризища и чаени плантации. В Бадула Фосет пита британец, собственик на плантация, дали е чувал за място, наречено Гала-пита-Гала.

— Боя се, че нищо не мога да ви кажа – отвръща му. – Нагоре има руини, наричани „Кралската баня“, което някога може да е било резервоар или нещо такова, но колкото до скали... Дявол го взел, тук са все скали!

Съветва Фосет да говори с местния старейшина на име Джумна Дас, потомък на кралската династия Кандиян, управлявала страната до 1815 година.

— Ако някой може да ви каже къде е Гала-пита-Гала, това е той – уверява го англичанинът.

Същата вечер Фосет намира Джумна Дас, който е висок възрастен мъж с красива бяла брада. Дас обяснява, че според слуховете съкровището на кралете Кандиян е заровено някъде в този район. Няма съмнение, продължава той, че някъде в подножието на хълмовете на югоизток от Бадула лежат археологически останки.

Фосет не успява да открие съкровището, но мисълта за скъпоценности не напуска съзнанието му. „Дали хрътката изпитва най-голямо удоволствие при преследването или при убиването на плячката си?“, пита се. В един момент отново поема с карта. Този път с помощта на екип от наети работници открива място, напомнящо пещерата, описвана в бележката. Мъжете копаят часове наред и край тях се издигат цели могили от пръст, ала откриват само късове от глинени съдове и бяла кобра, която ги кара да се разбягат ужасени.

Въпреки неуспеха си Фосет не остава недоволен от опита си, тъй като научава много.

— Цейлон е стара страна, а древните народи са притежавали повече мъдрост от нас, днешните хора – казва Дас на Фосет.

Същата пролет, след като неохотно се завръща във Форт Фредерик, Фосет научава, че ерцхерцог Франц Фердинанд, племенник на австро-унгарския император, възнамерява да посети Цейлон. Обявено е галапразненство в негова чест, на което присъстват мнозина от управляващия елит, включително Фосет. Мъжете са с дълги черни фракове и бели копринени вратовръзки, а жените – в рокли с пищни поли и толкова стегнати корсети, че едва дишат. В церемониалната си униформа Фосет несъмнено е имал налагащо се харизматично присъствие.

„Беше много харесван от жените“, споменава негов роднина. На едно благотворително събитие репортер посочва: „Жените го гледаха с такова благоговение, сякаш беше крал“. Фосет не се среща с Фердинанд, но вниманието му е грабнато от по-привлекателна фигура – момиче, наглед не повече от седемнайсет-осемнайсетгодишно, с бледа кожа и кестенява коса, прибрана във висока прическа. Името й е Нина Агнес Патерсън и е дъщеря на колониален магистрат.

Въпреки че Фосет никога не си го признава, вероятно е изпитал някои от желанията, които толкова са го ужасявали. (Сред документите си пази предупреждение на гадателка: „Най-голямата опасност за теб иде от жените, които привличаш силно и към които сам си привличан, но те по-често ти носят мъка и беди, отколкото нещо друго.“) Тъй като обичаят не допуска да отиде при Нина и да я покани на танц, трябва да открие някой, който да го представи официално. Това и прави.

Макар на пръв поглед да е винаги весела и с лек характер, Нина е много начетена млада жена. Говори немски и френски, изучавала е география, религиозни науки и познава Шекспир. Споделя донякъде дързостта на Фосет (пропагандира за права на жените) и научното му любопитство (обича да изследва острова и да чете будистки текстове).

На следващия ден Фосет пише до майка си, за да й съобщи, че е открил идеалната жена, единствената, за която иска да се ожени. Нина живее със семейството си в противоположния край на острова, в Гале, в голяма къща, пълна с прислуга, и Фосет често отскача дотам да я ухажва. Започва да я нарича Вироглавата, защото, както споделя член от семейството, „тя винаги държи да има последната дума“. Тя на свой ред го кръщава Мопси заради непримиримата му упоритост. „Изпитвах единствено възхищение към характера на Пърси: много сериозен и дарен с великодушие човек“, казва Нина по-късно пред репортер.

На 29 октомври 1890 година, две години след запознанството им, Фосет й прави предложение.

— Животът ми би бил безсъдържателен без теб – казва й.

Нина незабавно приема и семейството й организира празненство, за да отбележи случая. Но според роднини някои членове от семейството на Фосет се възпротивили на годежа и го излъгали, че Нина не е дамата, за каквато я мисли – с други думи, че не е девствена. Не е ясно защо семейството се е противопоставило на брака и е излязло с такова обвинение, но изглежда, майката на Фосет е била в центъра на машинациите. По-късно в писмо до Конан Дойл нарича майка си „глупава стара злобарка“, задето се е отнесла така зле към Нина, и твърди, че „тя има много за изкупване“. Ала в дадения момент гневът на Фосет се насочва не срещу майка му, а срещу Нина. Пише й писмо, в което казва: „Ти не си чистото младо момиче, за което те мислех“. И после разваля годежа им.

В продължение на години не поддържат контакт. Фосет остава във форта, откъдето вижда високо на скалите възпоминателния стълб за холандска девойка, която през 1687 година скочила в морето и намерила смъртта си, след като годеникът й я изоставил. Междувременно Нина се връща във Великобритания. „Отне ми дълго време да се съвзема от този удар“, споделя тя по-късно пред репортер, макар да не разкрива истинската причина за решението на Фосет. В крайна сметка тя среща армейски капитан на име Хърбърт Кристи Причард, който или е в неведение за обвиненията срещу нея, или е готов да ги преглътне, само и само да я има. През лятото на 1897 година двамата се венчават. Но пет месеца по-късно той е поразен от церебрална емболия. Нина споделя: „Съдбата ме удари отново за втори път“. Мигове преди смъртта си Причард й казва: „Омъжи се за Фосет. Той е човекът за теб“. По това време Фосет вече е открил измамата на семейството си и според родственик пише на Нина с молба да го приеме отново.

„Мислех, че не ми е останала никаква любов към него – признава Нина. – Убедена бях, че с бруталното си поведение е убил страстта, която хранех.“ Ала когато се срещат отново, тя е неспособна да го отблъсне. „Погледнахме се един друг и този път щастието бликна безпрепятствено. Открихме се повторно.“

На 31 януари 1901 година, два дни след смъртта на кралица Виктория, останала на трона близо шейсет и четири години, Нина Патерсън и Пърси Фосет най-после сключват брак и се установяват във военния гарнизон в Цейлон. През май 1903 година се ражда първото им дете, Джак. Прилича на баща си, но е с по-светлата кожа и по-фините черти на майка си. „Извънредно красиво момче“, пише Фосет. Джак изглежда невероятно надарен, поне на родителите си. „На седем месеца вече тичаше, а на една година говореше свободно – хвали се Фосет. – Беше и все още е физически и интелектуално много изпреварил връстниците си.“

Макар че за съпругата и сина му Цейлон е „земен рай“, Фосет вече не го свърта там, дразни се от ограниченията на викторианското общество. Той е твърде много самотник, носи у себе си огромна амбиция и упоритост („дързък до степен на безразсъдство“, както твърди близък до него човек), изпитва прекалено голямо интелектуално любопитство, та да се чувства на мястото си в офицерския корпус. Съпругата му разпръсва донякъде негативните му настроения, но той си остава „вълк единак“, както сам се определя, решен да дири свои пътеки, вместо да използва отъпканите.

Тези пътеки го отвеждат до една от най-неконвенционалните фигури от викторианската ера: Елена Петровна Блаватска, или както често е наричана – мадам Блаватски. В някакъв момент в края на деветнайсети век Блаватска, която твърди, че е окултист, е на ръба да основе трайно религиозно течение. Марион Мийд, един от най-безпристрастните й биографи, пише, че приживе е била обсъждана по целия свят и хората са водели яростни спорове дали е „гений, хитра измамница или просто побъркана. По онова време за всяко от трите са могли да бъдат посочени сериозни аргументи“. Родената в Русия през 1831 година Блаватска е ниска и дебела, с изпъкнали очи и нагъната на няколко ката брадичка. Лицето й е толкова широко, та мнозина подозират, че е мъж. Тя се представя за девственица (в действителност е имала двама съпрузи и незаконен син) и за апологет на аскетизма (пуши по двеста цигари на ден и ругае като войник). Мийд пише: „Тя надвишава по тегло повечето хора, яде повече, пуши повече, ругае повече и визуализира небесните и земни селения по начин, който кара всички предишни концепции да бледнеят“. Поетът Уилям Бътлър Йейтс, който е напълно очарован от нея, я описва като „най-хуманното създание на света“.

През 70-те и 80-те години на деветнайсети век тя пътува до Америка и из Европа и набира последователи, омагьосани от загадъчното й излъчване и готически апетити, а най-вече от способностите й уж да левитира предмети и да разговаря с мъртвите. Възходът на науката през деветнайсети век има парадоксален ефект: от една страна, подкопава вярата в християнството и буквалната образност на Библията, от друга, създава огромна празнота, очакваща някой да обясни загадките на вселената, лежащи отвъд микроби, еволюция и капиталистическа алчност. Джордж Бърнард Шоу пише, че може би никога преди хората не са били толкова привлечени от „движене на масички, сеанси за материализиране, ясновидство, гледане на ръка, гадаене по кристални кълба и тям подобни“.

Новите възможности на науката за овладяване на невидими сили често карат тези вярвания да изглеждат по-правдоподобни вместо по-малко. След като фонографите могат да улавят човешки гласове и телеграфите могат да изпращат съобщения от един континент до друг, то защо да не може науката в крайна сметка да разкрие Отвъдното? През 1882 година някои от най-изтъкнатите учени в Англия основават Дружество за изследване на паранормални явления. Сред членовете му скоро се нареждат премиер министър и нобелови лауреати, както и Алфред Тенисън, Зигмунд Фройд и Алфред Ръсел Уолас, който заедно с Дарвин разработва теорията за еволюцията. Конан Дойл, създал в образа на Шерлок Холмс олицетворение на рационалистичния ум, прекарва години в опит да потвърди съществуването на феи и духове. „Бих казал, че аз самият съм най-близкото подобие до Шерлок Холмс, и аз твърдя, че са налице всички аргументи в защита на спиритуализма“, заявява веднъж Конан Дойл.

Докато мадам Блаватски продължава да практикува изкуството на медиум, тя постепенно насочва вниманието си към по-амбициозни хоризонти. Тя твърди, че е проводник за братство на превъплътени тибетски махатми, и се опитва да основе нова религия, наречена теософия, или „мъдростта на боговете“. Теософията се опира основно на окултни учения и източни религии, по-конкретно на будизма, и за много хора от Запада представлява нещо като алтернативна култура, съчетана с вегетарианство. Историкът Джанет Опенхайм отбелязва в „Другият свят“: „За онези, които са искали да се разбунтуват срещу ограниченията на викторианския етос – каквото и да са влагали в това изплъзващо се на точна формулировка понятие, – ароматът на ерес трябва да е бил особено притегателен, особено когато е бил поднасян толкова невъзмутимо от външен за това общество човек като мадам Блаватски“.

Някои теософи отнасят ереста още по-далеч и стават будисти, като се превръщат в последователи на религиозни водачи в Индия и Цейлон, обявили се против колониалното владичество. Сред тези теософи е по-големият брат на Фосет, Едуард, който винаги е бил авторитет за Пърси. Едуард бил запален алпинист и носел златен монокъл, в ранните си години бил обявен за дете-чудо, на тринайсетгодишна възраст публикувал епическа поема и помагал на мадам Блаватски в проучванията и самото написване на нейния опус магнум от 1893 година „Тайната доктрина“. През 1890 година той пътува до Цейлон, където служи Пърси, за да бъде посветен в Пансил, или обричане на петте предписания на будизма, които включват обети да не убиваш, да не пиеш алкохол и да не извършваш прелюбодеяние. Индийски вестник отразява церемонията под заглавие „Приемането на един англичанин в лоното на будизма“:

„Церемонията започна в 8:30 вечерта в светая светих на Будистката зала, където върховният монах Сумангала изпита кандидата. Удовлетворен от възгледите на господин Фосет, той заяви, че за него е огромно удоволствие да представи господин Фосет, един просветен англичанин. Господин Фосет се изправи и помоли върховния монах да го посвети в Пансил. Върховният монах прие и задекламира предписанията, които бяха повтаряни от господин Фосет. След последния стих на „Петте предписания“ английският будист бе шумно аплодиран от присъстващите негови съмишленици.“

При друг случай според членове на семейството Пърси Фосет, очевидно вдъхновен от брат си, също приема посвещаване в Пансил – твърде бунтарски акт за колониален офицер, от когото се очаква да заклеймява будизма и да пропагандира християнството на острова. Във „Викторианците“ британският романист и историк А. Н. Уилсън пише: „В исторически момент, когато бялата раса налага империализъм в Египет и Азия, има нещо величествено подривно в тези западняци, които се отдават на Мъдростта на Изтока, колкото и изопачена и нелепа да е формата й“. Други учени посочват, че през деветнайсети и в началото на двайсети век европейците – дори най-добронамерените – придават екзотика на Изтока, което само спомага за легитимирането на империализма. Поне в съзнанието на Фосет онова, на което е бил учен през целия си живот за върховенството на западната цивилизация, е в сблъсък с видяното отвъд пределите й. „Аз престъпвах отново и отново ужасните закони на традиционното поведение, но покрай тези си прегрешения научих много“, казва той. През годините опитът му да примири тези противостоящи сили, да балансира своя морален абсолютизъм и културния релативизъм, го праща в смущаващи противоречия и още по-големи ереси.

Сега това напрежение само подклажда неговия интерес към изследователи като Ричард Франсис Бъртън и Дейвид Ливингстън, ценени от викторианското общество, дори възвеличавани, при все че успявали да живеят извън него. Фосет поглъща жадно сведенията за техните приключения в таблоидите, бълвани от новите печатарски машини с парно задвижване. През 1853 година Бъртън, предрешен като мюсюлмански поклонник, успява да се промъкне в Мека. Четири години по-късно в надпреварата да се открие мястото, откъдето извира Нил, Джон Спик за малко не ослепява от инфекция и почти оглушава от бръмбар, влязъл в ушния му канал. В края на 60-те години на деветнайсети век мисионерът Дейвид Ливингстън, който също търси извора на Нил, изчезва в сърцето на Африка и през 1871 година Хенри Мортън Станли тръгва да го издирва, като изрича клетва: „Никой жив човек няма да ме спре. Единствено смъртта може да ми попречи“. Колкото и да е невероятно, десет месеца по-късно Станли постига успех и поздравява издирвания със станалата прочута фраза „Доктор Ливингстън, ако се не лъжа?“. Ливингстън, решен да продължи проучванията си, отказва да се върне с него. Страдащ от артериален тромб, дезориентиран, с вътрешен кръвоизлив и изтощен от глад, той умира в североизточна Замбия през 1873 година. В последните си мигове коленичи за молитва. По негова молба сърцето му е погребано там, докато останалата част от тялото му е пренесена от последователите му през континента церемониално, сякаш е светец, и е транспортирана до Англия, където безкрайно множество от хора присъства на поклонението му в Уестминстърското абатство.

По-късно Фосет се сприятелява с романиста, който най-ярко пресъздава света на този викториански авантюрист и учен. Това е сър Хенри Райдър Хагард. През 1885 година Хагард издава „Рудниците на цар Соломон“, рекламата за която гласи, че е „най-удивителната книга, писана някога“. Като много други приключенски романи, и този почива на фолклорни разкази и легенди като тази за Светия граал. Станалият пословичен герой Алан Куотърмейн е ловец на слонове, който издирва съкровище от диаманти в Африка по карта, начертана с кръв. В. С. Причет припомня думите на Е. М. Форстър как „романистът спуска кофа в подсъзнанието“ и добавя, че Хагард стига до крайност, като „инсталира смукателна помпа. Той източва целия резервоар от скрити желания на читателската публика“.

На Фосет не му е нужно да търси далеч, за да види желанията си изложени на хартия. След като изоставя теософията, по-големият му брат Едуард се насочва към популярната приключенска литература и за известно време е прославян като английския Жул Верн. През 1894 година той издава „Погълнати от земетресение“, роман за група приятели, попадащи в подземен свят, където откриват динозаври и канибалско племе.

Ала следващият роман на Едуард е този, който най-силно възбужда фантазиите на брат му и в много отношения е мрачно предсказание за бъдещето на Пърси. „Тайните на пустинята“ е издаден през 1895 година с кървавочервена корица и рисунка на изследовател с островръх шлем с каишка под брадата, който виси на въже на стената на дворец. Историята е за аматьор картограф и археолог на име Артър Манърс, който е самото олицетворение на викторианско здравомислие. Финансиран от научно ведомство, Манърс, „най-дръзкият от всички пътешественици“, изоставя английската провинция, за да изследва опасния регион на централна Арабия. Манърс настоява да пътува сам („вероятно, за да не се налага да споделя с друг славата, която евентуално го очаква“) навътре в Голямата червена пустиня в търсене на непознати племена и археологически руини. След като минават две години без никаква вест от него, мнозина в Англия се опасяват, че е умрял от глад или е взет в плен от някое племе. Трима колеги на Манърс предприемат спасителна мисия с бронирано превозно средство, което единият от тях е конструирал – футуристична чудесия като подводницата на Верн в „20 000 левги под водата“, отразяваща прогреса и страховитите възможности на европейската цивилизация. Експедицията се позовава на доклади от Манърс, че се насочва по посока на прословутия Оазис на газелите, за който се говори, че съдържа „странни руини, реликви от раса, несъмнено притежавала някога голяма мощ, но вече напълно забравена“. Всеки, който се опитвал да го достигне, изчезвал или бивал убит. Докато приятелите на Манърс се приближават към оазиса, им свършва водата и се опасяват, че „самите ние, дето очаквахме да бъдем спасители, сме обречени“. И тогава зърват искряща водна площ – Оазиса на газелите. Край него са руините на храм, пълен със съкровища. „Преливах от възхищение към забравената раса, сътворила всичко това“, споделя разказвачът.

Изследователите откриват, че Манърс е държан в плен в храма, измъкват го и го качват във високоскоростния танк. Нямат време да вземат никакви артефакти, с които да докажат пред света откритието си, и разчитат на Манърс да убеди „скептиците“. Ала един член на експедицията, който възнамерява да се върне и да направи разкопки преди всички останали, казва за Манърс: „Надявам се да не е много конкретен и да не спомене точните географска дължина и ширина“.

Един ден Фосет поема от Форт Фредерик към сушата през гъстата растителност от лиани и бодливи храсти. „Нявсякъде около мен са звуците на дивата природа“, пише той за цейлонската джунгла. След часове стига до онова, което търси: наполовина заровена стена, изрисувана със стотици образи на слонове. Това са останки от древен храм и навсякъде около себе си Фосет вижда присъединени руини: каменни колони, дворцови арки и будистки храмове. Те са част от Анурадхапура, град, построен преди повече от две хиляди години. Както пише един съвременник на Фосет, „градът е изчезнал като сън... Къде са ръцете, които са го издигнали, хората, дирещи подслона му в палещата жега?“. По-късно Фосет пише на приятел, че „старият Цейлон е затрупан под гори и плесен... Има тухли, изчезващи будистки храмове и необясними могили, ями и надписи“.

Фосет вече не е хлапак, надхвърлил е трийсет и не му е по сърце да прекара останалата част от живота си, местейки се от един военен гарнизон в друг, изолиран във фантазиите си. Той иска да стане „географски воин“ по определението на Джоузеф Конрад, човек, „носещ в гърдите си искра от свещения огън“, който разбулва по тайни географски дължини и ширини загадките на човечеството. Знае, че има само едно място, подходящо за него: Кралското географско дружество в Лондон. То е дало тласък на Ливингстън, Спик и Бъртън и е родило викторианската епоха на откривателството. У Фосет няма съмнение, че то ще му помогне да реализира, както се изразява, „моята съдбовна предопределеност“.