Изгубеният град Z

12. В ръцете на боговете

О, „славната перспектива за дома“, пише Фосет в дневника си. Прави павирани улици, къщички със сламени покриви, обрасли с бръшлян, пасища, пълни с овце, звън от църковни камбани в дъжда, магазини, пълни с желета, супи, лимонади, плодови пити, неаполитански сладоледи и вина, оживени улици с тълпи от пешеходци, автобуси, трамваи, таксита. Фосет мисли единствено за дома през цялото пътуване с кораб към Англия в края на 1907 година. И ето че отново е в Девън с Нина и Джак; Джак е страшно пораснал – тича и говори, навършил е четири години, а малкият Брайън се е втренчил към човека на прага, сякаш е непознат, а и той си е такъв за него. „Исках да забравя зверствата, робството, убийствата и ужасните болести и да гледам отново достопочтени възрастни дами, чиито идеи за порока се изчерпваха с недискретността на камериерката на еди кои си – пише Фосет в „Изследователските начинания на Фосет“. – Исках да слушам неангажиращото бъбрене на селския викарий, да обсъждам капризите на времето с местните, да заваря вестника си до чинията със закуска. Накратко, исках да съм съвсем „обикновен“.“ Къпе се с топла вода и сапун, подстригва си брадата. Копае градината, слага децата да спят, чете край камината, празнува Коледа със семейството си – „Южна Америка сякаш никога не я е имало“.

Ала не след дълго започва да не го свърта. „Дълбоко у мен един глас ме зовеше – казва Фосет. – Отначало беше едва различим, но упорстваше, докато вече не можех да го пренебрегвам. Беше гласът на дивата пустош и аз разбирах, че тя е вече с мен завинаги. – После добавя: – Не беше за вярване, но осъзнавах, че обичам онзи ад. Беше се вкопчил в мен с мъртва хватка и аз исках да го видя отново.“

И така, само след няколко месеца Фосет отново си стяга багажа и бяга от родината си, която вече чувства като затвор. През следващите петнайсет години той провежда експедиции една след друга, изследва хиляди квадратни километри в басейна на Амазонка и помага да бъде преправена картата на Южна Америка. По това време често пренебрегва жена си и децата си, също както собствените му родители са пренебрегвали него. Нина сравнява живота си с този на моряшка съпруга: „крайно несигурно и самотно съществуване без собствени средства, в отчаяна бедност и най-вече с отговорност за деца“. В писмо до Кралското географско дружество Фосет заявява, че няма да подлага съпругата си „на непрестанна тревога заради тези рискови пътешествия“. (Веднъж й е показал линиите по дланта си с думите: „Запомни ги добре!“. Мисълта му е била, че „един ден може да й се наложи да идентифицира трупа ми“.) И все пак продължава да я измъчва с опасните си фикс-идеи. В някои отношения може би на семейството му е било по-лесно в негово отсъствие, особено предвид честите му лоши настроения. По-късно Брайън признава в дневника си: „Чувствах се облекчен, когато го нямаше“.

Нина, от своя страна, подчинява амбициите си на тези на мъжа си. Годишната заплата на Фосет от около шестстотин лири от комисията по границите е крайно недостатъчна за нея и децата и тя е принудена да се мести от едно в друго жилище под наем и да живее в аристократична бедност. И все пак има грижата Фосет да е освободен от тревоги, като готви, чисти и пере – неща, на които не е учена, и отглежда децата си в „бунтовна демокрация“ по думите на Брайън. Нина действа и като основен поддръжник на съпруга си и прави всичко възможно да издига репутацията му. Когато научава, че член в експедицията на Фосет от 1910 година се опитва да публикува неоторизиран разказ за нея, бърза да предупреди мъжа си, за да може да го спре. Когато Фосет й пише за преживелиците си, тя незабавно им дава публичност, като препраща информацията до Кралското географско дружество и по-конкретно до Келти, дългогодишния секретар, който е един от най-ентусиазираните му поддръжници. (Келти е приел да бъде кръстник на Джоун, дъщерята на Фосет, която се ражда през 1910 година.) В типично комюнике Нина пише за Фосет и хората му: „На няколко пъти по чудо са избегнали смъртта – веднъж претърпели корабокрушение, преживели две атаки на отровни змии“. Фосет посвещава „Изследователските начинания на Фосет“ на своята любима, „Вироглавата“, защото, както казва, „тя е мой партньор във всичко и споделя бремето на работата ми“.

Ала на моменти Нина копнее да е не човекът у дома, а онзи сред дивата природа. „Лично аз вече съм напълно готова да придружа ПХФ на пътуване в Бразилия“, казва веднъж на приятелка. Научила се е да разчита звездите като географ и се поддържа в „цветущо здраве“; през 1910 година, когато посещава Фосет в Южна Америка, пише непубликувано писмо до Кралското географско дружество за пътуването си с влак от Буенос Айрес, Аржентина до Валпарайсо, Чили, за което предполага, че ще е „интересно за любителите на пътешествия“. В някакъв момент е успяла да зърне „заснежените върхове на Кордилерите, окъпани в розова светлина от изгряващото слънце – гледка тъй красива и величествена, че се запечатва навеки в паметта“.

Фосет никога не се съгласява да я вземе със себе си в джунглата. Но Нина споделя с приятелка, че вярва „непоколебимо в равенството между мъжа и жената“. Тя насърчава Джоун да гради у себе си издръжливост и да поема физически рискове, включително плуване на мили разстояние в бурно море. В писмо до Келти Нина описва кръщелницата му така: „Някой ден тя може би ще се окичи с лаврите на Кралското географско дружество като жена географ и така ще осъществи неизпълнената амбиция на майка си – засега!“. (Фосет също насърчава дъщеря си, както и всичките си деца, за екстремни рискове. „Татко ни даряваше с невероятни забавления, тъй като не осъзнавахме опасностите – припомня си Джоун по-късно. – Но той би трябвало да ги е осъзнавал. Постоянно ни окуражаваше да се катерим по дървета и покриви. Веднъж при падане натъртих шийния си прешлен и това ми струваше две седмици, прекарани на легло в делириум и безсъзнание. След инцидента вратът ми си остана леко изкривен.“)

Ала Джак е този, който най-много от всички копнее да е като баща си. „Както гледам, малкият ми син Джак ще премине през същата фаза като мен, щом възмъжее – отбелязва веднъж Фосет с гордост. – Вече е запленен от историите, които му разказваме за Гала-пита-Гала.“ Фосет пише и илюстрира книжки за Джак, в които го обрисува като малък търсач на приключения и когато Фосет си е у дома, двамата всичко правят заедно – отдават се на туризъм, играят крикет, плават. Джак е „зеницата на окото му“ по думите на родственик.

През 1910 година, когато Джак заминава за пансион заедно с Рали Римъл, Фосет му праща стихотворение от „далечната пустош“. Озаглавено е „Джак тръгва на училище“ и по-долу е цитирано частично.

В отделно писмо до Нина Фосет пише за характера на по-големия им син и неговото бъдеще: „Виждам го като водач, може би оратор, винаги независим, обичлив, с противоречив характер и потенциал да стигне далеч... кълбо от нерви... мъжко момче, способен на екстремни действия, чувствителен и горд – детето, за което копнеехме и което ни се роди с някакво предназначение, макар то още да не е ясно“.

Междувременно подвизите на Фосет като изследовател се разчуват. Макар още да го няма върховното постижение като стигане до Северния полюс или до връх Еверест – Амазония не предполага такива триумфи, защото никой не я е покорил, – Фосет напредва сантиметър по сантиметър навътре в джунглата, проследява реки и планини, каталогизира екзотични биологични видове и опознава местните жители. В крайна сметка е изследвал региона повече от всеки друг. Както по-късно твърди един журналист, „той може да бъде наречен водещия експерт по Южна Америка“. Уилям С. Баркли, член на Кралското географско дружество, казва за Фосет: „От години го възприемам като един от най-добрите представители на класата си, живели някога“.

Изявите му идват по време, когато след смъртта на кралица Виктория и домогването на Германия към първенство на световната сцена Великобритания е разтревожена за империята си. Опасенията се подсилват от твърденията на английски генерал, че 60 процента от младите мъже в страната са неспособни да посрещнат изискванията за военна служба, и от наплива на апокалиптични романи – включително „Хартман анархистът“ и „Обреченият град“, написани от Едуард, по-големия брат на Фосет. Култовият научнофантастичен роман е издаден през 1893 година и описва в подробности как нелегална група анархисти („болест, зародила се от хилава и упадъчна форма на цивилизацията“) изобретяват прототип за самолет, кръстен „Атила“, и в сцена, сякаш предсказваща моменти от Втората световна война, бомбардира Лондон. („Кулите и стените на Парламента се сриваха под дъжда от снаряди.“) Обществеността е толкова силно разстроена от липсата на достойни мъже във викторианска Англия, че правителството създава разследваща междуведомствена комисия за физическия упадък на нацията.

Пресата се възползва от постиженията на Фосет и го изобразява като някой от детските му герои в контрапункт на националната криза на доверие. Един вестник обявява: „Притегателността на дивата природа е все така силна за безстрашните и находчивите, образец за каквито е майор Фосет“. Друг вестник го препоръчва като пример на децата: „Ето ви един истински скаут, от когото да се поучите! Той не мисли за своята безопасност и удобство, а се е устремил да изпълни дълга си“.

В началото на 1911 година Фосет изнася лекция пред Кралското географско дружество, на която представя находките си. В залата са дошли десетки учени и изследователи от цяла Европа, за да зърнат „Ливингстън на Амазония“. Ленард, синът на Чарлс Дарвин, който сега е президент, описва как Фосет е картографирал „региони, никога непосещавани от европейци дотогава“. Добавя как Фосет е демонстрирал, че все още има място, „където изследователят да покаже упоритост, енергия, кураж, ясна мисъл и всички онези качества, характеризиращи откривателите от една вече отминаваща епоха“.

Фосет често възразява, че не е „голям любител на слава и известност“, но очевидно се радва на вниманието. (Едно от хобитата му е да лепи вестникарски статии за себе си в албум.) Показва на събралото се множество диапозитиви от джунглата и скици на картите си и заявява:

— Надявам се публичността на тези проучвания да привлече други хора с приключенски дух към тази пренебрегвана част на света. Но трябва да се помни, че трудностите са големи и списъкът с нещастия е дълъг, защото малкото останали неопознати кътчета на света изискват да се плати висока цена за тайните им. Без никакво желание за самовъзхвала гарантирам отговорно, че е нужен огромен ентусиазъм, за да се изгражда година след година мост над широката пропаст, която лежи между удобствата на цивилизацията и много реалните рискове, дебнещи на всяка крачка в неизследваната джунгла на този все още малко познат континент.

Присъстващ пратеник на боливийското правителство казва за зараждащата се карта на Южна Америка:

— Дължим постигнатото на храбростта на майор Фосет. Ако имахме повече мъже като него, сигурен съм, че не би останало и едно кътче неизследвана територия.

Разрастващата се легенда за Фосет се основава върху факта, че той не само е предприел пътуване, за каквото никой друг не се е осмелил, а го е осъществил с почти нечовешко темпо. За месеци е постигнал колкото други не са сторили и за години. По думите на самия Фосет „Аз работя бързо и нямам почивни дни“. Невероятното е, че почти никога не боледува. „Беше неуязвим за треската“, казва Томас Чарлс Бриджис, популярен приключенски писател от онова време, който е познавал Фосет. Този факт поражда всякакви догадки за неговата физиология. Бриджис отдава съпротивителните му сили на това, че „има пулс под нормалния“. Един историк посочва, че „Фосет практически притежава имунитет срещу тропически болести. Може би това негово качество е най-изключителното. Има много други изследователи, които не му отстъпват по отдаденост на каузата си, смелост и сила, но в устойчивостта си на болести той е уникален“. Дори Фосет е смаян от своя „съвършен организъм“.

Към всичко това се прибавя и способността му да се изплъзва на хищници. Веднъж, след като прескача гърмяща змия, пише в дневника си: „Повече от всичко ме изненада предупреждението, дошло от подсъзнанието ми, и незабавната реакция на мускулите. Не я бях забелязал, докато не проблесна между краката ми, но „вътрешното ми аз“ – ако мога да го нарека така – не само я беше видяло навреме, но и бе точно преценило забележителната й височина и дистанцията и беше издало до тялото съответните команди!“. Колегата му от Кралското географско дружество Уилям Баркли, който работи в Боливия и познава може би най-добре методите на Фосет като изследовател, посочва как през годините Фосет развил „убеждение, че е неуязвим срещу опасности“ и че като при митичен герой „всичките му действия са с предопределен успех“. Или, както казва самият Фосет: „Аз съм в ръцете на боговете“.

Но същите тези неща, които превръщат Фосет във велик изследовател – демоничен бяс, целеустременост и почти богоподобно съзнание за безсмъртие, – го правят също така ужасяващ спътник. Не е позволено нищо да се изпречва на пътя на целта му – или на съдбата. Той е „готов да пътува с по-малко багаж и да се подлага на по-големи лишения, отколкото повечето хора смятат за възможно или редно“, твърди се в доклад от журнал на Кралското географско дружество. В писмо до Дружеството Нина съобщава: „Между другото, ще се изненадате да чуете, че майор Фосет възнамерява да прекоси сто и петдесет километра в джунглата... за месец! Другите буквално ахнаха при тази мисъл!!!“.

Към онези, които наваксват на темпото му, той проявява безгранична лоялност. Относно другите, които не успяват, Фосет е убеден, че болестта, дори смъртта им са само едно доказателство за тяхното малодушие. „Такива пътувания не могат да се извършват предпазливо – пише Фосет на Келти. – Иначе доникъде не бих стигнал. За онези, които ги могат, имам само благодарност и похвали. Но към несправилите се не изпитвам съчувствие, защото са приели задачата с отворени очи. Колкото до мързеливите или некомпетентните, такива не искам и да ги знам.“ В личните си книжа Фосет критикува бивш помощник като „безнадежден калпазанин! За нищо негоден!“ – и това са думи, написани под некролога на човека. (Той се е удавил в река в Перу.) Неколцина са прогонени от експедициите му, други – огорчени и възмутени – го изоставят. „Та той не спираше дори да ни даде възможност да ядем и да спим – оплаква се бивш член на екипа му пред друг изследовател в Южна Америка. – Работехме като добичета под размахван бич по двайсет и четири часа в денонощието.“

„На членовете на екипите ми напрежението винаги им идваше в повече – информира Фосет Келти и добавя: – Нямам милост за некомпетентността.“

Келти кротко мъмри приятеля си: „Доволен съм, че се поддържаш в такава отлична физическа форма. Сигурно имаш много силен организъм, след като понесе всички тези тежки изпитания, без да му повлияят. Боя се само, че това те кара да проявяваш известна нетърпимост към хора, които не са тъй здрави като теб“.

Без съмнение Келти има предвид един конкретен човек, изследовател, чието сътрудничество с Фосет през 1911 година завършва катастрофално.

Изглеждат идеалната комбинация: Джеймс Мъри, прочутият полярен учен, и Фосет, прочутият изследовател на Амазонка. Заедно ще изминат стотици километри през неизследвана джунгла, заобикаляща река Хийт по протежение на северозападната граница на Боливия с Перу, за да картографират региона и да проучат жителите му и дивата флора и фауна. Кралското географско дружество е насърчило похода им и защо не?

Джеймс, роден в Глазгоу през 1865 година, е син на бакалин. Още като младеж е завладян от неотдавнашното откриване на микроскопичните създания и, въоръжен с микроскоп и контейнер за колекциониране, става самоук, ала признат по целия свят експерт в тази област. През 1902 година помага при проучването на тинестите дълбини на шотландските езера. Пет години по-късно Ърнест Шакълтън включва Мъри в експедицията си до Антарктика, където той прави откривателски наблюдения в сферите на морската биология, физиката, оптиката и метеорологията. По-късно пише в съавторство книга, озаглавена „Антарктически дни“, в която е описано теглене на шейна през снега: „Докато дърпаш, ти е ужасно горещо, спреш ли, става ти ужасно студено. А си гладен постоянно. Напред е бариерната повърхност, простира се до хоризонта“. Обладан от неутолимо любопитство, тщеславен, бунтар, ексцентрик, дързък, обичащ да наставлява: Мъри изглежда като двойник на Фосет. Дори е художник като него. През септември 1911 година, когато Мъри пристига в Сан Карлос, град на боливийско-перуанската граница, Фосет обявява в писмо до Кралското географско дружество: „Той е идеалният човек за тази работа“.

Но ако човек се вгледа по-внимателно в личностите им, би видял предупредителните знаци. Макар да е само две години по-възрастен от Фосет, на четийресет и шест годишна възраст Мъри изглежда състарен и съсухрен; лицето му, с грижливо подстригани мустаци и сивееща коса, е покрито с бръчки; тялото му е зле сложено. По време на шотландската експедиция е претърпял физически срив. „Появи ми се ревматизъм, възпаление на очите и какво ли не още“, казва той. В експедицията на Шакълтън е отговарял за базовия лагер и не се е изложил на най-бруталните условия.

Нещо повече, квалификациите за голям полярен изследовател и за пътешественик в басейна на Амазонка не се покриват непременно. Всъщност двете форми на изследователска дейност са в много отношения антитези една на друга. Полярният изследовател трябва да търпи температури, близо седемдесет и три градуса по Целзий под нулата, и едни и същи ужаси отново и отново: премръзване, цепнатини в леда и скорбут. Навсякъде около себе си вижда сняг и лед – безпощадно мрачна гледка. Психологическият ужас се съдържа в знанието, че този пейзаж никога няма да се промени, а предизвикателството е да се издържи на лишенията спрямо сетивата, както е при затворник в карцер. В контраст на това изследователят на Амазонка е потопен в казан от жега и сетивата му постоянно са атакувани. На мястото на леда е дъждът и при всяка своя стъпка изследователят е дебнат от някаква нова опасност: малариен комар, копие, змия, паяк, пираня. Съзнанието трябва да се справи с ужаса на непрестанна обсада.

Фосет отдавна е убеден, че басейнът на Амазонка е с по-голям научен принос – за ботаниката, зоологията, географията и антропологията, отколкото онова, което пренебрежително нарича изследване на „голи региони на вечен лед“. Неприятно му е, че обществеността е толкова силно заинтригувана от полярните изследователи и от това, че те получават толкова щедро финансиране. Мъри, на свой ред, изглежда убеден, че пътуването му с Шакълтън – далеч по-широко оповестено от всяко, предприето от Фосет – го издига над водача на експедицията.

Докато двамата изследователи се преценяват един друг, към тях се присъединява Хенри Костин, британският ефрейтор, който през 1910 година, отегчен от военния живот, е отговорил на обява, пусната от Фосет във вестник, че си търси спътник, любител на приключения. Нисък и набит, с дръзки мустаци като на Киплинг и очи, наполовина скрити под тежки клепачи, Костин се оказва най-способният и полезен помощник на Фосет. Той е в извънредно добра физическа форма, след като е бил инструктор по гимнастика в армията, и е стрелец от световна класа. Един от синовете му по-късно обобщава характера му така: „Корав разбойник, който не търпеше глупости“.

Групата завършват Хенри Манли, двайсет и шест годишен англичанин, който се представя като изследовател по професия, макар още да не е бил на много места, и неколцина местни носачи.

На 4 октомври 1911 година експедицията се подготвя да напусне Сан Карлос, за да поеме на север по бреговете на река Хийт. Боливийски офицер е предупредил Фосет да не пътува в тази посока.

— Невъзможно е – казва му. – Индианците гуарайос са проклети и са толкова многобройни, че се осмеляват да нападат и нас, въоръжените войници. Да отивате сред тях е абсолютна лудост.

Фосет не се оставя да бъде разколебан. Също и Мъри – че колко трудна може да бъде джунглата, сравнена с Антарктика? В началото разполагат с товарни добичета, които носят микроскопа и бурканите за образци на Мъри. Една нощ Мъри със смайване вижда ято прилепи вампири да се спуска от небето и да атакува животните. „Няколко мулета бяха с тежки рани и кървяха“, пише той в дневника си. Прилепите имат предни зъби, остри като бръсначи, които пробиват кожата бързо и с такава хирургическа точност, че спящата жертва често не се събужда. Използват набраздените си езици да лочат кръв до четийресет минути и секретират вещество, което пречи на кръвта от раната да се съсири. Прилепите могат също да предадат смъртоносни протозои.

Мъжете бързо почистват и превързват раните на мулетата, за да са сигурни, че не са инфектирани, ала това не е единствената им тревога: прилепът вампир се храни и с хора, както Костин и Фосет са установили при предишно пътуване. „Целите бяхме изпохапани от прилепи вампири – припомня си по-късно Костин в писмо. – Раните на майора бяха по главата му, а моите четири ухапвания – по кокалчетата на дясната ми ръка... Изненадващо бе колко много кръв изтече от такива малки ранички.“

„Събуждахме се и установявахме, че хамаците ни са пропити с кръв – казва Фосет, – защото всяка част от нас, докоснала мрежите за комари или подала се извън тях, беше атакувана от тези противни животни.“

В джунглата товарните добичета залитат на всеки няколко стъпки, като се спъват в покрити с тиня дървесни дънери или затъват в кални дупки, а мъжете трябва да мушкат и бият горките животни, за да вървят напред. „Със сигурност се иска железен стомах, за да вървиш зад животните и да ги подкарваш – пише в дневника си спътник на Фосет. – Често ми се гади от влажните кървави съсиреци и други гадости, капещи от разранените им глави, постоянно раздразвани от насекоми. Вчера изчоплих личинките им с пръчица и запълних раните със смес от топла мазнина от свещи и сяра, но е съмнително дали ще има ефект.“ Животните обичайно оцеляват не повече от месец при тези условия. Друг амазонски изследовател пише: „Самите животни са окаяна гледка: кръв тече от раните им, пяна избива по муцуните им, кретат и се препъват през този истински ад на земята. И за хора, и за животни това е ужасно съществуване, макар че милостивата смърт обикновено слага край на кариерата на вторите“. Накрая Фосет съобщава, че ще изоставят товарните добичета и ще продължат пеша само с две кучета, които той смята за най-добрите спътници: могат да ловуват, не се оплакват и са верни до самия горчив край.

През годините Фосет е уточнил броя вещи, които хората от екипа му носят на гръб, така че всеки товар да е около трийсет килограма. Хората нарамват раниците си и Фосет иска от Мъри да вземе още едно нещо: легена му за промиване на злато. Тежестта на вързопа стъписва Мъри, когато той поема прегърбен под него през гъстата джунгла и дълбоката до пояс кал. „Силите ми се изчерпваха, вървях бавно и често спирах да почивам“, пише той в дневника си. Фосет е принуден да прати носач да му помага с товара. На следващия ден Мъри изглежда още по-изтощен и изостава от групата, докато изкачват височина, осеяна с паднали дървета. „Катерих се през тях близо час, убийствен труд с този тежък товар, и не бях изминал и сто метра – пише Мъри. – Всякакви следи от пътека изчезнаха, не можех да продължа напред, не можех да се движа по склона нагоре, не можех да се върна назад.“

Докато оглежда гората за Фосет и другите, Мъри чува шум от река долу и с надеждата, че тя може да го поведе към по-лесна пътека, изважда мачетето си и се опитва да я достигне, като сече увивни растения и огромни дървесни корени пред себе си. „Без мачете – дава си сметка – да се изгубиш в подобна гора означава смърт.“ Ботушите му убиват на краката, той хваща вързопа си и го хвърля напред, вдига го и отново го хвърля. Шумът от реката се засилва и той бърза към него, ала стига до бурната вода твърде бързо и изгубва равновесие, при което нещо се изтъркулва от вързопа му... Снимка на жена му и писма от нея. Гледа как реката ги отнася и го завладява „мрачна суеверна потиснатост“.

Движи се с усилие, отчаян да открие другите, преди да е паднала нощта и да отнеме и малкото процеждаща се в гората светлина. Забелязва отпечатъци от стъпки по калния бряг. Възможно ли е да са на индианците гуарайо, за които се е наслушал – самото им име означава „войнствени“? После зърва палатка в далечината и се препъва нетърпеливо към нея само за да осъзнае, че е голям камък. Съзнанието вече го подлъгва. Движи се от изгрев-слънце, но е напреднал едва с няколкостотин метра. Вече се здрачава и в паниката си той дава изстрел с пушката си. Няма отговор. Краката го болят и той сяда да си свали ботушите и чорапите; на глезените кожата му се е обелила. Няма храна освен фунт карамелени бонбони, приготвени от Нина Фосет за експедицията. Кутията е предназначена да бъде разпределена между екипа, но Мъри поглъща половината й съдържание и ги прекарва с мътната вода от реката. Лежи сам в тъмното и изпушва три турски цигари в стремеж да потисне глада си. После изпада в безсъзнание.

На сутринта групата го открива и Фосет мъмри Мъри, че е забавил придвижването им. Ала всеки ден Мъри все повече изостава. Не е привикнал към силен глад – мъчителната празнота, която тормози и ума, и тялото. По-късно, когато му дават малко царевично брашно, той го налапва лакомо с помощта на листо и го оставя да се разтопи върху езика му. „Нищо повече не искам, освен да ми гарантират такава храна до края на дните ми“, казва. Вписванията в дневника му стават по-накъсани и лудешки отчаяни.

„Много горещо, работа, изтощен съм; предлагам кратка почивка, Фосет отказва. Изоставам самичък, като мога, пак тръгвам, страховито гъсти храсти, не мога да ги премина, сека ги и се връщам към речния бряг, трудно се стига дотам... Виждам друг пясъчен плаж при следващия завой на реката, мъча се да се добера до него през водата, много е дълбоко, връщам се на калта, вече е нощ; събирам сухи клони, тръстики и лиани и паля огън да си изсуша дрехите; храна няма, малко захаринови топчета, пуша три цигари, смуча малко от студените плодове, комарите са зли, не мога да спя от хапането им, от студ и умора, пробвам седатив с опиум, не помага. Странни шумове в реката и в гората, мравояд идва да пие на отсрещния бряг, вдига се голяма аларма. Май чувам гласове отвъд реката, може да са гуарайо. Всичките ми дрехи са пълни с пясък, влиза ми в устата, гадна нощ.“

Той се опитва да върши научна работа, но скоро се отказва. Както посочва друг биолог, пътувал по-късно с Фосет, „мислех, че ще си набавя много ценни природонаучни бележки, но опитът ми показа, че при тежък физически труд умът никак не е активен. Човек мисли за непосредствения проблем пред себе си или съзнанието просто блуждае, без да оформя свързани мисли. Колкото до това дали ти липсват някои фази на цивилизования живот, не ти остава време да ти липсва друго освен храна, сън и почивка. Накратко, човек е сведен до малко повече от животно с разум“.

Една нощ, когато Фосет, Мъри и другите стигат до мястото за лагер, са толкова слаби, че повечето се стоварват на земята, без да опънат хамаците си. По-късно Фосет, очевидно доловил атмосферата на отчаяние, предвид наученото в курсовете за изследователи, се опитва да насърчи весело настроение. Запява хумористична ирландска народна песен, в която се говори за корабокрушение:

Мъри, който не е чувал песента от трийсет години, започва да приглася заедно с Костин. Манли лежи и ги слуша, а гласовете им потъват във врясъците на маймуните и свиренето на комарите. За момент изглеждат ако не щастливи, то поне способни да се надсмеят над перспективата за собствената си смърт.

— Нямаш право да си уморен! – тросва се Фосет на Мъри.

Пътуват с два сала, които са построили, за да се придвижат по реката Хийт. Мъри казва, че иска да изчака лодката, която ги следва, но според Фосет той си търси поредното извинение, за да почива. Както предупреждава Костин, вътрешните разногласия са често срещани при тежки условия и са може би най-голямата заплаха за оцеляването на групата. При първата европейска експедиция по Амазонка в началото на 40-те години на шестнайсети век членовете й били обвинени, че са изоставили командира си „с най-голямата жестокост, показвана някога от безчестни хора“. През 1561 година членове на друга Южноамериканска експедиция заколват водача си, докато спи, а малко след това убиват и човека, когото са избрали за негов заместник. Фосет си има свое мнение за бунта: както приятел го е предупредил някога, „всяка група си има своя Юда“.

С всеки ден напрежението между Фосет и Мъри расте. Нещо у човека, когото Костин почтително нарича „шефе“, плаши Мъри. Фосет очаква „всеки да свърши всичко по силите си“ и проявява презрение към онези, които се поддават на страх. (Веднъж Фосет описва страха като „движещата сила зад всяко зло“ и твърди, че тъкмо той е „прогонил човечеството от Райската градина“.) Всяка година в джунглата като че го прави по-суров и фанатичен, той е като войник, преживял твърде много сражения. Рядко проправя пътека между дърветата, по-скоро сече с мачетето си във всички посоки, сякаш е жилен от пчели. Боядисва лицето си в ярки цветове с горски плодове като индиански воин и говори открито как би могъл да стане туземец. „Няма позор в такъв избор – твърди в „Изследователските начинания на Фосет“. – Напротив, по мое мнение това показва зачитане на истинските неща в живота пред изкуствените.“ В личните си документи нахвърля мисли под надслов „Отстъпници от цивилизацията“. „Цивилизацията ни държи в хлабава хватка, а волният живот несъмнено има притегателна сила за човек, който го е опитал. „Зовът на дивото“ е в кръвта на мнозина от нас и намира изпускателния си клапан в приключения.“

Фосет, който пристъпва към всяко пътуване, сякаш е будистки ритуал на пречистване, е убеден, че експедицията доникъде няма да стигне с Мъри. Не само че биологът не е пригоден за условията на Амазонка; той съсипва духа на групата с постоянните си оплаквания. След като е служил при Шакълтън, Мъри сякаш си въобразява, че може да оспорва авторитета на Фосет. Веднъж, докато се движи изправен върху сал, натоварен с багаж, той е съборен от течението. Пренебрегва инструкциите на Фосет и се вкопчва в ръба на сала, с което заплашва да го преобърне. Фосет му нарежда да се пусне и да плува до безопасно място, но той не го прави, с което затвърждава мнението на Фосет, че е „слабак със заешка душа“.

Скоро Фосет започва да подозира Мъри в нещо по-лошо от страхливост: че краде. В допълнение към липсващите карамелови бонбони изчезват и други провизии. Малко престъпления са по-тежки от това. „На такава експедиция кражбата на храна като престъпление се равнява на убийството и е редно така и да бъде наказвана“ – казва Тиодор Рузвелт по повод пътешествието си в Амазонка през 1914 година. Когато Фосет директно заговаря на Мъри за кражбите, ученият негодува. „Казах им какво съм ял – пише с огорчение. – Явно според тях благородното поведение е да гладувам до смърт.“ Скоро след това Костин хваща Мъри да посяга на царевичното брашно, което пазят за по-късен етап на пътуването. Костин го пита откъде го е взел. Мъри отвръща, че е от собствените му запаси.

Фосет отсъжда, че след като Мъри е взел шепа от брашното, няма да яде хляба, приготвен от него. Мъри посочва, че Манли също е ял от своите запаси. Фосет остава непоколебим и заявява, че това е въпрос на принцип.

— Ако е така, то този принцип е за глупаци – тросва се Мъри.

Атмосферата продължава да се влошава. Както се изразява Мъри, „Тази вечер в лагера няма песни“.

Манли е първият пострадал. Вдига четийресет градуса температура и трепери неудържимо – малария.

— Това ми идва прекалено – избъбря той на Мъри. – Не мога да се справя.

Неспособен да се надигне, Манли лежи на калния речен бряг и се оставя на слънцето да го излекува от температурата, но то не помага.

След него Костин се разболява от лайшманиоза, страдание с още по-плашещи симптоми. Причинявано е от паразит, пренасян от пясъчните мухи, и разрушава плътта около устата, носа и по крайниците, сякаш човекът бавно се разлага. В редки случаи води до фатални вторични инфекции. При Костин заболяването толкова се влошава, че Нина уведомява Кралското географско дружество как „напълно се е смахнал“.

Междувременно Мъри буквално се разпада. Един от пръстите му се възпалява, след като го е наранил с отровно растение. Нокътят му пада, сякаш някой го е отделил с пинсети. После пък на дясната му длан се появява дълбока гнойна рана, поради която му е трудно дори да си опъне хамака. Заедно с това го поразява диария. Един ден се събужда и открива нещо като червеи в коляното и в ръката си. Вглежда се по-отблизо. В него се развиват ларви. Преброява петдесет само на лакътя си. „Много е болезнено, когато се размърдат“, пише той.

Отвратен се опитва да ги отрови въпреки предупрежденията на Фосет. Слага какво ли не – никотин, живачен хлорид, калиев перманганат – вътре в раните и се опитва да отстрани червейчетата с игла или като стиска плътта около тях. Някои червеи умират от отровата и започват да гният в него. Други порастват до над два сантиметра на дължина и от време на време подават глави като перископ на подводница. Сякаш тялото му е превзето от вида миниатюрни организми, които е изучавал. Кожата му вони на гнило. Стъпалата му се подуват. Нима и той заболява от елефантиаза? „Краката ми са твърде големи за ботушите – пише. – Кожата ми е като пулп.“

Единствено Фосет остава неуязвим. Открива една или две ларви под кожата си – някакъв вид конска муха е посяла яйцата си на комар, който после вкарва излюпените ларви в човека, – но той не ги трови и причинените от тях рани не се инфектират. Въпреки лошата форма на групата те продължават напред. В един момент прозвучава ужасяващ вопъл. Според Костин пума е скочила върху едно от кучетата и го тътри навътре в гората. „След като бяхме невъоръжени освен с мачетета, безсмислено беше да я последваме“, пише Костин. Скоро след това другото куче се удавя.

Гладуваща, мокра, трескава, наядена от комари, групата започва да се самоизяжда отвътре, както го правят червеите, дълбаещи тялото на Мъри. Една вечер Мъри и Манли се скарват жестоко по повод кой от коя страна на огъня да спи. На този етап Фосет вече е убеден, че Мъри е страхливец, злобар, крадец и най-лошото – рак, разпространяващ се в неговата експедиция. Вече не стои въпросът дали със своето бавене Мъри няма да провали успеха на експедицията, а дали няма да попречи на екипа изобщо да се измъкне от джунглата.

Според Мъри Фосет просто е лишен от човешко съчувствие – „няма никаква милост към болен или грохнал човек“. Фосет би могъл да забави темпо, та „да даде възможност на окуцял човек шанс да оживее“, но отказва. Групата отново поема напред, а Мъри развива мания относно легена за промиване на злато на Фосет, докато стига до пълна непоносимост към него. Отваря вързопа си и изхвърля легена с повечето от своите вещи, включително хамака и дрехите си. Фосет го предупреждава, че тези неща ще му трябват, но Мъри настоява, че се опитва да си спаси живота, след като Фосет не е склонен да го изчаква.

По-лекият вързоп подобрява скоростта на Мъри, но без хамака е принуден да спи под проливния дъжд и по него лазят буболечки. „По това време биологът страдаше зле от раните си и от липса на резервни дрехи – тези на него вече се бяха вмирисали безнадеждно – пише Фосет. – Започваше да осъзнава колко глупаво е било да изхвърли почти всичките си вещи и ставаше все по-мрачен и уплашен – добавя Фосет. – Тъй като всеки ден имаше гръмотевични бури с пороен дъжд, състоянието му се влошаваше. Искрено бях обезпокоен за него. Ако настъпеше отравяне на кръвта, беше обречен на смърт, защото нищо не бихме могли да сторим срещу това.“

„Перспективата да излезем оттук се смалява; храната е на свършване“, пише Мъри в дневника си.

Тялото на Мъри е подуто, пълно с червеи, гной и гангрена. Около него кръжат рояци мухи като около труп. Още не са преполовили маршрута, а е дошъл моментът, за който Фосет предупреждава всеки член в негова експедиция, когато вече бъде твърде болен, че да продължи: изоставяне.

Въпреки че Фосет е подготвен за такава крайна мярка, никога не я е налагал. Той се съветва с Костин и Манли, а Мъри ги наблюдава мрачно. „Тази вечер в лагера се проведе любопитна дискусия на тема моето изоставяне – пише Мъри. – Когато пътува в ненаселен горист регион без други ресурси освен онова, което носи със себе си, човек си дава сметка, че ако се разболее или не може да следва темпото на останалите, трябва да посрещне последствията. Другите не могат да чакат и да умрат с него.“ И все пак Мъри е с чувството, че са близо до гранично населено място, където могат да го оставят. „Странно ми бе да чуя от англичанин спокойно изречена готовност да ме изостави, макар да не бях изненадан, защото отдавна бях преценил характера му.“

Накрая Фосет със свойствената си дързост предприема стъпка, която за него е също толкова радикална, колкото да остави човек да умре: променя мисията си, поне докато се опитат да измъкнат Мъри. С нежелание и огорчение потърсва най-близкото населено място. Нарежда на Костин да съпровожда Мъри и да се погрижи за евакуирането му. Според Костин Мъри показва признаци на делириум. „Няма да влизам в подробности за методите на физическа сила, които трябваше да прилагам върху него – припомня си по-късно Костин. – Достатъчно е да кажа, че му отнех револвера, та да не може да ме застреля... Но това беше единствената алтернатива. Иначе трябваше да го оставя да умре.“

Най-сетне групата среща човек от граничния район с муле, който обещава да се помъчи да върне биолога в цивилизацията. Фосет дава пари на Мъри, за да си плати за храна, макар че враждата помежду им още гори с пълна сила. Костин изразява надежда пред Мъри, че всички остри думи, които са си разменили в джунглата, ще бъдат забравени. После поглежда инфектираното му коляно.

— Знаеш ли, това твое коляно е по-зле, отколкото си мислиш – казва му.

От поведението на Костин и другите Мъри разбира, че според тях той ще умре и няма да го видят повече. Качват го на мулето. Крайниците му, също като коляното, изпускат воняща секреция. „Учудващо е какво количество изтича от лакътя и коляното ми – пише Мъри. – Лакътят ми е силно възпален и цялата ми ръка до китката е зачервена и болезнена. Секрецията от коляното е по-обилна, тече на струйки от пет-шест дупки и чорапът ми е подгизнал от нея.“ Едва се крепи върху мулето. „Чувствам се по-болен от всякога в живота си, коляното ми е зле, петата ми е зле, бъбреците ми са зле, било от храната или от отрова, и трябва често да ги промивам с вода.“ Приготвя се за смъртта. „Лежа буден цяла нощ и се питам какъв ли ще е краят и дали е оправдано да го облекча с хапчета или по друг начин.“ Това определено е намек за самоубийство. После продължава: „Не мога да кажа, че ме плаши самият край, само се чудя дали ще е прекалено мъчителен“.

Междувременно Фосет, Костин и Манли продължават напред и се опитват да осъществят поне част от мисията си. Месец по-късно, когато излизат от джунглата в Коджата, Перу, от Мъри няма никаква вест. Изчезнал е. По-късно от Ла Пас Фосет праща писмо до Кралското географско дружество:

„Със съжаление трябва да съобщя, че Мъри е в неизвестност. Губернаторът на Перу провежда издирване, но се опасявам, че е претърпял инцидент по опасните пътеки в Кордилерите или е умрял по път от гангрена. Британският министър пое случая и семейството му няма да бъде уведомявано, освен ако не дойде конкретна информация в една или друга посока или докато всяка надежда за откриването му не бъде изгубена.“

Като посочва, че и Манли за малко не е умрял, Фосет заключава: „Аз съм добре и във форма, но ми се иска почивка“.

И после като по чудо Мъри се появява от гората. Оказва се, че след повече от седмица път със заселника и мулето му се е добрал до Тамбопата, селище на границата между Боливия и Перу, състоящо се от една къща. Там мъж на име Сардон и семейството му се грижат за него в продължение на седмици. Бавно отстраняват от него „голям брой мъртви червеи, дълги и тлъсти“, източват гнойта от раните му и го хранят. Когато е достатъчно укрепнал, качват го на муле и го пращат в Ла Пас. По пътя чете „запитвания за сеньор Мъри, за когото се предполага, че е умрял в този регион“. Стига до Ла Пас в началото на 1912 година. Появата му стъписва властите, които установяват, че не само е жив, но и бесен от гняв.

Мъри само дето не обвинява Фосет, че се е опитал да го убие, и е разярен от намеците на бившия му спътник, че е страхливец. Келти информира Фосет: „Научих, че има вероятност случаят да бъде предаден в ръцете на известен юрист. Джеймс Мъри има влиятелни и богати приятели зад гърба си“. Фосет настоява: „Всичко, което бе по човешките сили да се направи за него, беше направено. Ако трябва да съм точен, сам си докара състоянието поради нехигиеничните си навици, лакомия за храна и пристрастие към силен алкохол, а всичко това е равносилно на самоубийство по такива места. – Фосет добавя: – Не храня особено съчувствие към него. Той знаеше до последната подробност с какво ще му се налага да се справя и на такива пътешествия с пионерско естество не може да се допуска болест и инциденти да заплашват сигурността на групата. На всички, които тръгват с мен, го изяснявам предварително. Само поради това, че той и господин Манли се разболяха, бях принуден да изоставя предвидения пълен маршрут. Фактът, че бе заставян безпощадно да бърза, се налагаше от необходимостта да се доберем до храна и да спасим живота му, за което той самият бе песимистично настроен.“ Костин е готов да свидетелства в полза на Фосет, както и Манли. След като разглежда наличните доказателства, Кралското географско дружество стига до извода, че Фосет „не е пренебрегнал Мъри, а е сторил най-доброто за него при дадените обстоятелства“. И все пак Дружеството моли Фосет да не дава гласност на случая, за да не се разрази национален скандал. „Сигурен съм, че не искаш да навредиш на Мъри, и сега, след като и двамата сте на географска ширина с умерен климат, смятам, че можете да предприемете стъпки към разбирателство“, съветва Келти.

Дали Фосет е предложил извинение на Мъри, или обратното, не е ясно, но, така или иначе, пълните подробности за враждата им никога не придобиват публичност, нито фактът колко близо е бил Фосет да изостави свой сънародник в джунглата. Междувременно сега Костин е този, който е на ръба на смъртта. Неговата лайшманиоза бързо се влошава и е утежнена от други инфекции. „До този момент не успяват да го излекуват – информира Фосет Келти. – Но в момента преминава през нов и особено болезнен курс на лечение в Института по тропическа медицина в Лондон. Искрено се надявам да се възстанови.“ След посещение при Костин висш служител в Кралското географско дружество пише в писмо до Фосет: „Горкият човек представлява ужасна гледка.“ Постепенно Костин се излекува и когато Фосет съобщава, че планира да се завърне в басейна на Амазонка, той решава да се присъедини към него. По думите му „Вярно, че там е истински ад, но на човек някак му харесва“. Манли, въпреки допира си със смъртта, също пожелава да придружи Фосет. „Той и Костин са единствените сътрудници, които бих могъл да нарека изцяло надеждни и приспособими. Не бих си пожелал по-добри спътници“, казва Фосет.

Мъри, от своя страна, се е наситил на тропиците. Копнее за познатото еднообразие от сняг и ледове и през юни 1913 година се присъединява към канадска научна експедиция до Северния полюс. Шест седмици по-късно корабът „Канук“, на борда на който е той, е заклещен между ледове и трябва да бъде напуснат. Този път Мъри помага да се вдигне бунт срещу капитана и с откъснала се група избягват през снеговете с шейни. Капитанът успява да спаси останалите с него. За Мъри и другите не се чува никога повече.