Изгубеният град Z

16. Заключената кутия

— Боя се, че няма начин да видите документа. Заключен е в сейф.

Пристигнал бях в Рио де Жанейро и говорех по телефона със студент от университета, който ми помагаше в издирването на още един ръкопис, смятан от Фосет за финалното доказателство, подкрепящо теорията му за изгубена цивилизация в басейна на Амазонка. Ръкописът се пазеше в Бразилската национална библиотека в Рио и беше толкова стар и в толкова лошо състояние, че го държаха в сейф. Подадох нужните молби и отправих заявка с имейл. Нищо не помогна. Накрая като последно усилие отлетях за Рио, за да обоснова искането си лично.

Библиотеката е разположена в центъра на града в красива неокласическа сграда с коринтски колони и стълбове. Тя съдържа повече от девет милиона документа и е най-големият архив в Латинска Америка. Бях придружен до отдела с ръкописи – огромно помещение, пълно с книжни рафтове, издигащи се на няколко етажа височина към таван от матирано стъкло, през който струеше бледа светлина, разкриваща при всичката величественост на залата известно занемаряване – разнебитени дървени бюра и прашни крушки. Беше тихо и чувах шума от стъпките си по пода.

Уредил си бях среща с началничката на отдела Вера Файяс, ерудирана жена с дълга до раменете тъмна коса и очила. Посрещна ме при поста на охраната и когато попитах за документа, каза:

— Това безспорно е най-прочутият и най-търсен ръкопис при нас.

— С колко общо разполагате? – попитах изненадан.

— Около осемстотин хиляди.

Обясни, че учени и търсачи на съкровища от цял свят искали да проучат тъкмо този конкретен документ. След като станало известно, че Фосет се позовава на него за своята теория, допълни тя, почитателите му го третирали едва ли не като религиозна икона. Очевидно беше Светият граал за побърканите по Фосет.

Репетирал бях думите, с които да я убедя да ми покаже оригиналния документ, включително колко важно е за мен да преценя неговата автентичност и как обещавам да не го докосвам, ала в отчаянието монологът ми се оформяше все по-абстрактен и високопарен. Само че преди да съм успял да го подхвана, Файяс ми направи знак да вляза през охранителната портичка.

— Вероятно е много важно за вас, щом сте дошли чак тук без никакви гаранции, че ще можете да видите документа – каза тя. – Приготвих ви го на масата.

И там, само на няколко крачки от мен, разтворен като Тора, беше ръкописът с размери приблизително четийресет на четийресет сантиметра. Страниците му бяха придобили почти цвят на старо злато, беше изпомачкан по ъглите.

— Това не е пергамент – обясни Файяс. – Датира отпреди при производството на хартия да се добавя дървен пулп. Нещо като тъкан е.

Страниците бяха изписани с черно мастило с красива калиграфия, но много места бяха избледнели или проядени от червеи и молци.

Погледнах заглавието в горния край на първата страница. Беше на португалски и гласеше „Историческо описание на голям, скрит и много древен град, намерен през 1753 година“.

— Можете ли да разчетете следващото изречение? – попитах Файяс.

Тя поклати глава, но по-надолу думите ставаха четими и библиотекарка, която говореше отличен английски, ми помогна бавно да ги преведем. Бяха писани от португалски наемен войник. (Името му вече беше неразличимо.) Разказваше как с хората му, „тласкани от неутолимата алчност за злато“, навлезли във вътрешността на Бразилия в търсене на съкровище: „След дълго и мъчително странстване и след като бяхме почти изгубени години наред, попаднахме на планинска верига, толкова висока, та сякаш върховете й стигаха до небесните селения и служеха като тронове на Вятъра и Звездите.“ В крайна сметка, както твърди войникът, с групата му открили пътека между планините, която все едно била „сътворена от изкусни ръце, а не от природата“. Когато стигнали до върха на пътеката, пред тях се открила зашеметяваща гледка: долу пред очите им били руините на древен град. Призори мъжете заредили оръжията си и заслизали по склона. Сред ята от прилепи открили каменни арки, статуя, пътища и храм. „Руините красноречиво показваха някогашната мащабност и величественост, а също колко населен и охолен е бил градът в разцвета си“, пише войникът.

След като експедицията се завръща в цивилизацията, наемният войник изпраща документа с въпросните „сведения“ до вицекраля „в знак на моята благодарност за всичко, което ви дължа“. Той настоява пред негово превъзходителство да изпрати експедиция, която да открие и „да вкара в полза онези богатства“.

Не е известно как е постъпил вицекралят с доклада, нито дали наемният войник се е опитал отново да се добере до града. Фосет открива ръкописа, когато търси документи в Националната библиотека на Бразилия. Твърди, че повече от век след създаването на ръкописа той е „заврян“ в бюрократичните архиви. „Трудно е било за администрация, скована от тесногръдието на всевластната Църква, да прояви особено доверие към стара цивилизация“, пише Фосет.

Библиотекарката ми посочи края на ръкописа.

— Погледнете това – каза ми.

Имаше няколко странни диаграми, напомнящи йероглифи. Наемният войник казваше, че е видял образите, гравирани в някои от руините. Изглеждаха ми познати и осъзнах, че са идентични с рисунките, които бях видял в дневниците на Фосет – трябва да ги беше копирал, след като е видял документа.

Библиотеката вече затваряше и Файяс дойде да прибере древния свитък. Докато я гледах как внимателно го носи до хранилището, разбрах защо Брайън Фосет, който видял документа години след изчезването на баща си и брат си, възкликнал: „Чувствам го като автентичен! Трябва да е автентичен!“.