Изгубеният град Z

5. Бели петна по картата

— Ето, пристигнахме. Кралското географско дружество – съобщи шофьорът, когато таксито ми спря пред вход срещу Хайд парк в една февруарска сутрин на 2005 година. Сградата напомняше пищно имение, каквото и в действителност е била, преди Дружеството, в нуждата си от повече пространство, да я купи през 1912 година. Беше висока три етажа, изградена от червени тухли, касетирани прозорци, колони и надвиснал покрив, облицован с медна ламарина, с няколко разпръснати по него комина – досущ детската представа за замък. Покрай фасадата имаше статуи в цял ръст на Ливингстън, с типичните за него географска карта и туристически бастун, и на Ърнест Шакълтън, изследователя на Антарктика, с тежки ботуши и увит в шалове. На входа попитах охраната за местонахождението на архива, който се надявах да хвърли повече светлина върху кариерата на Фосет като изследовател и върху последното му пътешествие.

Когато за пръв път се обадих на Джон Хеминг, бивш директор на Кралското географско дружество и историк, специализиращ в бразилските индианци, за да го попитам за изследователя на Амазонка, той каза:

— Да не би да сте от ония смахнати, дето са обсебени от Фосет?

На онези от Дружеството явно им бе дошло до гуша от хора, захласнати от съдбата на изследователя. Въпреки изминалото време и силно намалялата вероятност той да бъде открит, фанатизмът на такива се увеличаваше, вместо да намалее. Десетилетия наред те бяха досаждали на дружеството за информация, сътворявали бяха свои собствени чудати теории и бяха поемали в дивата природа практически към самоубийство. Често бяха наричани „маниаците по Фосет“. Човек, тръгнал да издирва Фосет през 1995 година, беше писал в непубликувана статия, че интересът му мутирал във „вирус“ и че когато се обадил в дружеството за помощ, изнервен служител му казал за търсещите Фосет: „За мен тези хора са луди. Напълно подвластни на мания“. Почувствах се малко глупаво да се изтърся на дружеството с искане да получа всички документи за Фосет, но архивът му, в който се пазят секстантът на Чарлс Дарвин и оригиналните карти на Ливингстън, бе отворен за широката общественост едва от няколко месеца и можеше да се окаже безценен.

Служител на пропуска ми даде карта, позволяваща ми достъп до сградата, и аз тръгнах по обширния мраморен коридор покрай салон за пушене и помещението с картите, облицовано с орехова ламперия, където някога са се събирали изследователи като Фосет. Неотдавна бяха добавили модерен стъклен павилион, но обновяването не бе разпръснало анахронистичната атмосфера, царяща в тази институция.

Ала по времето на Фосет дружеството е подпомогнало осъществяването на един от най-невероятните подвизи на човечеството: картографирането на света. Може би няма друго дело, нито дори изграждането на Бруклинския мост или на Панамския канал, което да съперничи на неговия мащаб и човешки усилия. Начинанието, още от времето, когато древните гърци положили основните принципи на усъвършенстваната картография, е отнело стотици години, струвало е милиони долари и хиляди хора са изгубили живота си, отдадени на него, но в края му постиженията са толкова невероятни, че малцина могат да си припомнят как е изглеждал светът преди или как точно е осъществено всичко.

В коридор на сградата на Кралското географско дружество забелязах на една стена гигантска карта на земното кълбо от седемнайсети век. По полетата бяха изрисувани морски чудовища и дракони. В продължение на векове картографите нямало как да знаят какво съществува на по-голямата част от територията на земята. Твърде често празнините били запълвани с фантастични кралства и животни, сякаш измисленото, колкото и плашещо да било, не всявало такъв ужас като истински неизвестното.

По време на Средновековието и Ренесанса географските карти изобразявали птици в Азия, които разкъсвали хора, светеща в тъмното птица в Германия, чудати хора в Индия с по шестнайсет пръста или кучешки глави, хиени в Африка, при чиито сенки кучетата занемявали, и звяр, наречен кокатрикс, който убивал само с дъха си. Най-страховитото място на картата била страната Гог и Магог, за която в Книга на пророк Езекил се предупреждава, че един ден армиите й ще се спуснат от север „като облак“, за да изтрият израилтяните от лицето на земята.

В същото време географските карти изразявали вечния стремеж към нещо по-привлекателно: земен рай. Картографите включвали като централни забележителности Извора на младостта, за който Понсе де Леон кръстосал Флорида през шестнайсети век, и Райската градина, за която енциклопедистът от седми век Исидор от Севиля твърди, че там присъствали „всички видове дървета и овошки, включително дървото на живота“.

През дванайсети век тези трескави видения се възбуждат от писмо, появило се в двора на византийския император, написано от някой си крал Презвитер Йоан. В него се казвало: „Аз, Презвитер Йоан, върховен господар, с моето изобилие от богатства и добродетели властвам над всички създания под небето. Седемдесет и двама крале ми отдават почит. – Нататък продължавало така: – В нашата земя се леят щедро мляко и мед. На територията ни няма отрова, която да навреди, нито шумни крякащи жаби, нито скорпиони и в тревата не пълзят змии. Тук не могат да виреят отровни твари, нито да упражняват смъртоносната си мощ“. Макар писмото вероятно да било написано като алегория, било прието като доказателство за съществуването на земен рай, който картографите поставили в неизследваните територии на Изтока. През 1177 година папа Александър III пратил личния си лекар да отнесе на „скъпия Христов син, прочутия върховен владетел на индийците, неговите поздрави и апостолическа благословия“. Лекарят така и не се върнал. И все пак Църквата и кралските дворове векове наред продължавали да пращат емисари да открият това легендарно кралство. През 1459 година начетеният венециански картограф Фра Мауро създава най-обхватните карти на света. Най-сетне митичното кралство на Презвитер Йоан е премахнато от Азия. Вместо това в Етиопия Мауро поставя надпис „мястото на основната резиденция на Презвитер Йоан“.

Дори и вече през 1740 година по-малко от сто и двайсет места на планетата са коректно картографирани. Тъй като не съществуват точни портативни часовници, навигаторите нямат средства да определят географската дължина, която най-лесно се измерва като функция на времето. Кораби се сблъсквали със скали и шелфове, като капитаните им били убедени, че са на стотици мили навътре в морето; загубите възлизали на хиляди хора и товари за милиони долари. През 1714 година парламентът обявява, че „установяването на географската дължина е от огромна важност за Великобритания с оглед безопасността на военните и търговските кораби и развитието на търговията“. По тази причина се предлага награда от двайсет хиляди лири – еквивалентът на днешни дванайсет милиона долара – за „практично и полезно“ решение. Някои от най-блестящите учени се заемат да решат проблема. Повечето се надяват да използват положението на луната и звездите, за да определят времето, но през 1773 година Джон Харисън е признат за победител с неговото далеч по-осъществимо решение: тежащ килограм и половина хронометър, инкрустиран с диаманти и рубини.

Въпреки успеха му часовникът на Харисън не може да преодолее основното препятствие пред картографите: разстоянието. Европейците все още не са пътували до най-далечните места на земята – Северния и Южния полюс. Не са проучени и повечето от вътрешността на Африка, Австралия и Южна Америка. Картографите надписват тези територии върху картата с една предизвикателно дразнеща дума: „неизследвани“.

Накрая, през деветнайсети век, с непрестанното разрастване на Британската империя няколко английски учени, адмирали и търговци стигат до убеждението, че е нужно ведомство, което да създаде карта на света въз основа на наблюдение, а не на представи. Това щяла да е карта, в която да са очертани не само контурите, но да е посочено кое лежи в тях. Така през 1830 година се ражда Кралското географско дружество. В уводното си обръщение то обявява, че ще „събира, анализира и отпечатва нови интересни факти и открития“, ще създаде хранилище от „най-добрите книги по география“ и „пълна колекция от географски карти“; ще набави най-усъвършенстваното землемерно оборудване; ще съдейства на изследователи да тръгват на своите пътешествия. Всичко това е част от целта да се картографира всяко кътче на земята. „Няма квадратен фут на повърхността на планетата, където членовете на Дружеството да не се опитат да достигнат – гарантира един от по-късните президенти на институцията. – Това е нашата задача. В името на нея съществуваме.“ И макар дружеството да е напълно в услуга на Британската империя, то въплъщава нещо по-различно от предишната епоха на откривателства, когато конквистадори като Колумб са изпращани конкретно в търсене на Бог, злато и слава. В контраст Кралското географско дружество желае да изследва в името на изследванията – в името на най-новия бог, Науката.

Само седмици след основаването си дружеството е привлякло близо петстотин членове. „То е било съставено почти изключително от хора с висок социален статус – отбелязва по-късно секретар на институцията и добавя: – В този смисъл може да се разглежда като организация, в която се очаква да членува всеки, извоювал си име в обществото.“ В първоначалния списък на членовете са видни геолози, хидрогеолози, естествоизпитатели, астрономи, офицери, както и херцози, графове и носители на рицарско звание. Дарвин става член през 1838 година заедно с един от синовете си, Ленард, който през 1908 година е избран за президент на дружеството.

Дружеството спонсорира все повече експедиции по целия свят и привлича към редиците си не само търсачи на приключения, учени и видни личности, но също и ексцентрици. Промишлената революция не само е поставила нисшите класи в ужасни условия, но е довела до натрупване на безпрецедентно богатство у членове на средната и висша класа във Великобритания, които внезапно могат да си позволят да превърнат пътешествията в хоби, запълващо всичкото им време. Именно това е причината за прииждането на толкова много аматьори по времето на викторианското общество. Кралското географско дружество се превръща в рай за подобни хора, както и за някои по-бедни членове като Ливингстън, на които е помогнато с финансиране. Мнозина са странни птици дори по викторианските стандарти. Ричард Бъртън с такава жар прегръща атеизма и защитава полигамията, че веднъж, докато е на експедиция, съпругата му вмъква в началото на един от ръкописите му за публикуване следния надпис: „Настойчиво възразявам срещу неговите религиозни и морални убеждения, противоречащи на добър и достоен живот“.

Не е за чудене, че такива членове са довели до твърде разнороден членски състав. Бъртън си припомня как на събрание, на което присъстват съпругата и семейството й, толкова се ядосал от обидно изказване на негов колега, че размахал срещу публиката показалката си, а присъстващите изглеждали, „сякаш сред тях е скочил тигър или като че щях да забия показалката си като копие в изправения между редовете мой опонент. Ситуацията се нажежи още повече от това, че братята и сестрите на жена ми се мъчеха да удържат баща си, стар човек, така и несвикнал с публични речи, който бавно се надигна в нямо възмущение, като чу да ме обвиняват в погрешни твърдения“. Години по-късно друг член признава: „Изследователите като че не са най-надеждните хора за изграждане на дружество. Може да се каже, че са станали изследователи тъкмо защото са донякъде антисоциални и им е нужно на редовни интервали да се отдалечават възможно най-много от ближните си“.

В дружеството се разразяват спорове на тема трасето на реки и планини, границите на населени места, размерите на океаните. Не по-малко напрегнати са дебатите на тема кой заслужава признание за направено откритие и последващите от него слава и богатство. В дискусиите често са намесвани фундаментални въпроси на морала и човешкото съществуване: Дали новооткритите племена са диваци или цивилизовани? Редно ли е да бъдат покръстени в християнската вяра? Произхожда ли цялото човечество от една древна цивилизация и ако не, то от колко? Стремежът да се даде отговор на подобни въпроси често противопоставя така наречените „салонни“ географи и теоретици, анализиращи получените данни, на врелите и кипели изследователи, занимаващи се с полева дейност. Висш служител на дружеството мъмри африкански изследовател за предположенията му с думите: „От вас се иска точно да изложите какво сте видели и да оставите на учените у дома да анализират данните, събрани от много пътешественици, за да формират теория“. Изследователят Спик на свой ред порицава географите, които „си седят у дома по пантофи и критикуват вършещите реалната работа“.

Може би най-яростната вражда е по повод извора на Нил. След като през 1858 година Спик заявява, че е открил откъде реката води началото си, а именно от езеро, кръстено Виктория, много от членовете на дружеството, начело с бившия му спътник в пътешествията Бъртън, отказват да му повярват. Спик казва за Бъртън: „Той е от хората, дето се имат за непогрешими, и никога не би си признал, че не е на прав път“. През септември 1864 година двамата мъже, които някога са се грижили един за друг и са спасявали взаимно живота си по време на експедиция, трябвало да се изправят един срещу друг като опоненти на публично събрание. Лондонският „Таймс“ го нарича „гладиаторско зрелище“. Но точно преди началото на събранието публиката е информирана, че Спик няма да дойде: предишния ден отишъл на лов и бил открит мъртъв с причинена от самия него огнестрелна рана. „Боже мой, самоубил се е!“, твърди се, че възкликнал Бъртън и се олюлял на сцената. По-късно бил видян облян в сълзи да повтаря отново и отново името на някогашния си съратник. Макар че никога не се разбрало със сигурност дали изстрелът е бил умишлен, мнозина също като Бъртън подозирали, че именно продължителната вражда е тласнала мъжа, покорил пустинята, да посегне на живота си. Десетилетие по-късно твърдението на Спик, че е открил източника на Нил, се потвърждава категорично.

През ранните години от съществуването на дружеството никой член не олицетворява ексцентричността и дръзката мисия на организацията по-ярко от сър Франсис Галтън. Той е братовчед на Чарлс Дарвин, още на четиригодишна възраст умеел да чете и рецитира на латински. Сътворил безброй изобретения, сред които цилиндър с вентилация; машина, наречена Енергизатор, която периодически му мокрела главата, за да го държи буден в безкрайните му проучвания; подводни очила; парна машина с въртящо се витло. Той страдал от периодични нервни кризи – заради „навехнат мозък“ по неговите думи – и имал натрапчивата необходимост да измерва и преброява практически всичко. Давал количествена оценка на чувствителността на животинския слух, като използвал бастун, издаващ приглушено свиркане; ефикасността на молитвата; средната възраст при смърт за всяка професия (адвокати: 66,51; лекари: 67,04); точното количество въже, нужно да прекърши врата на престъпник, без да се стига до обезглавяване; нивата на скука (на събранията на Кралското географско дружество броял нервните въртения на хората в публиката). Галтън, абсолютен расист като много от колегите му, станал прословут с опита да измери нивата на интелигентност у хората и по-късно се прочува като бащата на евгениката.

В друго време манията на Галтън по количествени оценки би го откроила като сбъркан. Но, както веднъж посочва еволюционният биолог Стивън Джей Гулд, „никой човек не е изразявал така добре обсебеността на епохата от числа като прославения братовчед на Чарлс Дарвин“. И никъде тази му страст не била споделяна повече, отколкото в Кралското географско дружество. През петдесетте години на деветнайсети век Галтън, който наследил достатъчно пари, та да избегне бремето на конвенционална кариера, става член на Дружеството и с неговата благословия и насоки тръгва да изследва южна Африка. „Бях завладян от страст към пътешествията – пише той, – сякаш бях прелетна птица.“ Той картографира и документира всичко възможно: географски ширини и дължини, топография, животни, климат, племена. Завръща се с почести и е удостоен със златния медал на Кралското географско дружество, най-престижната награда за изследовател практик. През 1854 година Галтън е избран в управителния орган на дружеството, в който остава през следващите четири десетилетия на различни длъжности, включително почетен секретар и вицепрезидент. Галтън, заедно със своя екип от мъже – всички са мъже, докато след гласуване в края на деветнайсети век биват приети двайсет и една жени – започват да атакуват, както се изразява Джоузеф Конрад за такива войнстващи географи, „от север на юг, и от изток на запад, като извоюват по малко истина тук и там, а понякога биват погълнати от загадката, на чието разбулване са отдали сърцата си“.

— Какви материали търсите? – попита ме една архивистка.

Слязъл бях в малката читалня в сутерена. Библиотечни рафтове, осветени от луминесцентни лампи, бяха претъпкани с пътеводители, атласи и подвързани екземпляри на годишниците на Кралското географско дружество. Повечето от колекцията, съдържаща над два милиона карти, артефакти, снимки и доклади от експедиции, бе преместена неотдавна от така наречените „дикенсови условия“ в климатизирани катакомби и виждах как служители влизат и излизат от тях през странична врата.

Когато съобщих на архивистката, че търся документите за Фосет, тя ме изгледа някак особено.

— Какво има? – поинтересувах се.

— Ами, да кажем просто, че мнозина, които проявяват любопитство към документите за Фосет, са малко нещо... – Тя замълча и изчезна в катакомбите.

Докато чаках, прелистих няколко доклада за експедиции, спонсорирани от дружеството. Един описваше експедиция от 1844 година, водена от Чарлс Стърт и помощника му Джеймс Пул, чиято цел била издирването на легендарно море в рамките на Австралийската пустиня. „Жегата е толкова силна, че косите ни престанаха да растат, ноктите ни станаха чупливи като стъкло – пише Стърт в дневника си. – У всички ни се забелязват признаци на скорбут. Страдаме от ужасно главоболие, болки в крайниците, подути и разранени венци. Господин Пул непрекъснато се влошаваше: кожата върху мускулите му почерня и вече не командваше долните си крайници. На 14-и внезапно издъхна.“ Морето в сушата изобщо не бе съществувало и този отчет ме накара да осъзная колко много от откритията за света се основават повече на провали, отколкото на успех – на тактически грешки и недостижими мечти. Дружеството може да бе покорило света, но не и преди светът да покори членовете му. Сред дългия списък на жертвите Фосет съставляваше отделна категория: нито жив, нито мъртъв или, по думите на един писател, беше един от „живите мъртви“.

Архивистката скоро се върна с половин дузина папки. Когато ги тропна върху масата, от тях се вдигнаха облачета прах.

— Трябва да си ги сложите – инструктира ме тя и ми подаде чифт бели ръкавици.

Надянах ги на ръцете си и отворих първата папка: пълна беше с писма върху пожълтяла крехка хартия. На много от страниците бяха изписани невъзможно малки наклонени думи, подобни на код. Това беше почеркът на Фосет. Взех един от листовете и го поставих пред себе си. Писмото беше с дата от 1915 година и започваше с обръщението „Драги Рийвс“. Името ми беше познато. Отворих един от годишниците на Кралското географско дружество и затърсих по индекса му. Едуард Айърст Рийвс беше работил като куратор на географските карти във ведомството между 1900 и 1933 година.

Папките съдържаха кореспонденция, продължила повече от две десетилетия между Фосет и висши чиновници на дружеството. Много от писмата бяха адресирани до Рийвс или до сър Джон Скот Келти, секретар на дружеството от 1892 до 1915 година, а по-късно негов вицепрезидент. Имаше също десетки писма от Нина, от правителствени служители, изследователи и приятели относно изчезването на Фосет. Знаех, че ще ми отнеме дни, ако не и седмици да прегледам всичко, при все това изпитах приятно вълнение. Пред мен беше пътна карта за живота и смъртта на Фосет.

Вдигнах едно от писмата към светлината. Беше от 14 декември 1921 година. В него се казваше: „Несъмнено горите скриват следи от изгубена цивилизация от най-неочаквано и изненадващо естество“.

Отворих репортерския си бележник и започнах да си водя записки. В едно от писмата се споменаваше, че Фосет получил „диплома“ от Кралското географско дружество. Никъде не бях срещал да се споменава, че дружеството е раздавало дипломи, и попитах архивистката защо такава е била присъдена на Фосет.

— Вероятно се е включил в една от програмите за обучение на дружеството – отговори тя. Отиде до един рафт и зарови из разни журнали. – Да, ето тук. Явно е изкарал курс и го е завършил около 1901 година.

— Твърдите, че се е обучавал, за да стане изследовател?

— Да, би могло така да се каже.