Изгубеният град Z

22. Жив или мъртъв

Светът чака вести. „Вече всеки ден може да пристигне телеграма от мъжа ми, в която съобщава, че е жив и зрав и се завръща с Джак и Рали“, казва Нина Фосет на репортер през 1927 година, две години след като за последен път се е чуло нещо от групата. Елси Римъл, която често си кореспондира с Нина, споделя нейната настройка: „Твърдо вярвам, че моето момче и спътниците му ще излязат от онази пустош“.

Нина, която живее в Мадейра с шестнайсетгодишната си дъщеря Джоун, умолява Кралското географско дружество да не губи вяра в мъжа й. Гордо дава гласност на едно от последните писма на Джак, описващо пътуването им през джунглата. „Мисля, че е много интересно, тъй като е първото подобно преживяване по рода си, изпитано от двайсет и две годишен младеж“, казва тя. Веднъж, когато Джоун участва в състезание по плуване на дълго разстояние в океана, тя казва на Нина: „Майко, имам чувството, че съм длъжна да успея, защото ако се справя днес, и татко ще открие каквото търси, а ако се проваля, и те няма да успеят“. За смайване на всички тя печели. Брайън, който по това време вече е на двайсет и работи в железопътна компания в Перу, уверява майка си, че няма причина за безпокойство: „Татко стигна до целта си – казва той, – естествено е да остане там възможно най-дълго.“

Но през пролетта на 1927 година тревогата вече се шири. Бюлетин на Северноамериканския вестникарски алианс съобщава: „Страхът за съдбата на експедицията на Фосет расте“. Изобилстват теории за това какво може да се е случило с изследователите. „Дали не са били убити от войнствени диваци, някои от тях канибали?“ – пита се в един вестник. „Възможно ли е да са загинали в бързеите, или да ги е застигнала гладна смърт в този почти напълно лишен от храна регион?“ Популярна е теорията, че изследователите са държани в плен от местно племе – твърде разпространена практика. (Няколко десетилетия по-късно, когато бразилските власти за пръв път влизат в контакт с племето джукахамеи, откриват половин дузина бели пленници.)

През септември 1927 година Роже Кортвил, френски инженер, съобщава, че докато е пътешествал близо до извора на река Парагвай в Мато Гросо, е открил Фосет и спътниците му да живеят не като пленници, а като отшелници. „Изследователят става жертва на магията на джунглата: Фосет забравя света сред рая на птици, див добитък и дивеч“, гласи статия в „Уошингтън Поуст“. Макар че някои проявяват разбиране към очевидното желание на Фосет „да избяга от една механизирана епоха с нейните усойни подземни перони и лишени от слънце жилища“, както пише в редакционна статия в американски вестник, други изказват предположение, че изследователят е извършил една от най-големите манипулации в историята.

Брайън Фосет, който се втурва да се срещне с Кортвил, твърди: „Той описа татко с голяма точност“. Но с всеки следващ разказ Кортвил променя и историята, и правописа на следващото си име и Нина яростно брани репутацията на Фосет. „Кипнах от възмущение, задето честта на съпруга ми е петнена по този начин“, пише тя до Кралското географско дружество и информира Кортвил: „Историята се разрасна и промени, в нея се появиха елементи на неподправена злоба. Но, слава на Бог, аз, съпругата на Фосет, забелязах несъответствията в публикуваните изявления“. Когато тя приключва кампанията си срещу французина, никой вече не приема историята му за вярна.

Ала въпросът си остава: къде са Фосет и младите му спътници? Нина е убедена, че съпругът й, след като е оцелявал години наред в джунглата, е жив. Но също като Елси Римъл, тя вече осъзнава, че с експедицията трябва да се е случило нещо ужасно, че най-вероятно тримата са похитени от индианци. „Не може да се предвиди как ще се отразят отчаянието и липсата на надежда на момчетата“, казва Нина.

Когато тревогата й вече расте, на прага на дома й в Мадейра се появява висок, безупречно облечен мъж. Това е дългогодишният съперник на Фосет, доктор Алегзандър Хамилтън Райс. Дошъл е да я утеши и я уверява, че дори групата да е попаднала в плен, Фосет ще намери начин за бягство. Единственият човек, за когото не бива да се безпокоим в джунглата, е полковникът, казва доктор Райс.

До този момент Нина се е съпротивлявала на идеята да се изпрати спасителен екип, като настоява, че Фосет и синът й по-скоро ще умрат, отколкото да приемат други да изгубят живота си, но сега в растящата си паника пита доктора дали би проявил готовност да тръгне. „Не би могло да се избере по-подходящ човек, който да оглави подобна експедиция“, казва по-късно. Но доктор Райс предизвиква шок сред много от колегите си, като обявява, че е решил да прекрати изследователската си дейност. Може би на петдесетгодишна възраст се чувства твърде стар, особено след като е станал свидетел какво се е случило с наглед неуязвимия му съперник. Нищо чудно съпругата на доктор Райс, която е изгубила първия си съпруг и сина си при трагичен инцидент, да е надделяла за решението му да не се връща повече в джунглата. А може би просто е имал чувството, че е постигнал всичко, което е могъл, като изследовател.

Междувременно Кралското географско дружество обявява през 1927 година за готовност „да подкрепим всеки компетентен и с добри акредитиви екип за издирване“. Въпреки предупреждението на дружеството, че „ако Фосет не е успял да си пробие път, още по-малко ще успеят да го сторят други“, скоро са засипани със стотици писма от доброволци. Един пише: „Аз съм на трийсет и шест години, практически неуязвим за малария. Висок съм метър и осемдесет по чорапи и съм много корав и издръжлив“. Друг съобщава: „Готов съм да жертвам всичко, включително живота си“.

Неколцина от желаещите просто искат да избягат от неприятности у дома. („Със съпругата ми решихме, че раздяла в продължение на година-две ще се отрази добре и на двама ни.“) Други се надяват да спечелят слава и състояние подобно на Хенри Мортън Станли, който е намерил Ливингстън пет десетилетия по-рано. Трети просто ги влече героичният елемент на приключението – да проверят, както се изразява един „дали съм истински мъж или направен от глина“. Млад уелсец, който предлага услугите на себе си и приятелите си, пише: „Намираме, че в това безшумно начинание има далеч повече героизъм, отколкото в зрелищния триумф на Линдбърг, например“.

През февруари 1928 година Джордж Милър Дайът, четийресет и пет годишен член на Кралското географско дружество, подхваща първата голяма спасителна акция. Роден е в Ню Йорк – баща му е британец, а майка му американка – и е бил пилот-изпитател на самолети скоро след братята Райт, сред първите, извършили нощен полет. След като е командвал ескадрила през Първата световна война, се отказва от летенето, за да стане изследовател и макар по образ да не съответства съвсем на печен изследовател – висок е сто и седемдесет сантиметра и тежи само седемдесет килограма, – прекосявал е Андите пет-шест пъти и е странствал из райони в басейна на Амазонка. (Плавал е по Реката на съмнението, за да потвърди някога оспорваните твърдения на Теди Рузвелт.) Също така е бил няколко седмици в плен на амазонско племе, което поставя в стяга главите на враговете си.

За медиите изчезването на Фосет само допринася за онова, което писател определя като „романтична история от рода на онези, които изграждат вестникарски империи“, а никой не е по-способен да поддържа интереса към даден сюжет като Дайът. Бивш управляващ директор на компания, наречена „Травъл Филмс“, той е един от най-ранните изследователи, носещи със себе си филмова камера, и има инстинкт как да заеме поза и тон на герой от филм.

Северноамериканският вестникарски алианс спонсорира спасителната му мисия и я рекламира като „приключение, което кара кръвта да кипне: романтика, загадка и... опасност!“. Въпреки протестите от страна на Кралското географско дружество, че подобна публичност застрашава целта на експедицията, Дайът възнамерява да праща всекидневни съобщения по късовълновата си радиостанция и да филмира пътуването си. Дайът някога се е срещал с Фосет и твърди, че за да успее, ще са му нужни „интуицията на Шерлок Холмс и уменията на ловец на едър дивеч“. Той си представя Фосет и спътниците му „блокирани в отдалечен кът на праисторическата гора, неспособни да помръднат нито напред, нито назад. Запасите им от храна трябва отдавна да са се изчерпали; дрехите им са разкъсани и изгнили“. При такава продължителна ръкопашна битка с дивата природа, добавя Дайът, единствено „върховната смелост на Фосет би могла да крепи групата и да вдъхва у членовете й воля за живот“.

Също като Фосет Дайът е развил през годините лично негови своеобразни методи на изследователска работа. Вярва например, че дребни мъже като него са най-пригодни да издържат на условията в джунглата. „Едрият човек трябва да изразходва толкова много енергия да носи теглото си, че не му остават запаси“, казва Дайът пред репортери и добавя, че му е „по-трудно да се смести в кану“.

Дайът пуска обява в няколко американски вестника, че търси доброволец, който да е „дребен, слаб и жилест“. В „Лос Анджелис Таймс“ заявката му е публикувана под заглавие „Дайът има нужда от млад мъж за опасно пътуване в джунглата в издирване на учен: кандидатът трябва да е несемеен, мълчалив и с младежко излъчване“. До дни получава предложения от двайсет хиляди души. „Те са от цял свят – казва Дайът пред репортери. – От Англия, Ирландия, Франция, Германия, Холандия, Белгия, Швеция, Норвегия, Дания, Перу, Мексико. Пристигат писма и от Аляска. Има кандидати от всички социални слоеве. Пишат ми адвокати, лекари, брокери на недвижими имоти, майстори на покриви и комини, акробат от Чикаго, борец...“ Дайът наема трима секретари да сортират молбите. „Индипендънт“, американски седмичник, пише: „Може би ако имаше достатъчен брой налични джунгли и експедиции, които да ги обикалят, бихме станали свидетели как цялото ни население се вдига да издирва изчезнали изследователи, древни цивилизации и нещо, за което хората имат смътно усещане, че липсва в живота им“. Нина заключава в писмо до Кралското географско дружество, че този наплив е „голям комплимент“ за трайната репутация на полковник Фосет.

Един от кандидатите за експедицията е Роджър Римъл, братът на Рали, който сега е на трийсет години. „То се знае, аз съм най-силно заинтересован – информира той Дайът. – Смятайте ме за пълноправен кандидат като всеки друг.“ Елси Римъл е толкова отчаяна Рали да бъде открит, че дава съгласието си и казва: „Не знам каква по-голяма помощ мога да предложа от услугите на единствения ми останал син“.

Ала Дайът, който не е склонен да наеме човек с толкова малко опит, любезно отказва. Кандидатстват и няколко дами, склонни към приключения, но Дайът отсича: „Не мога да взема жена“. Накрая се спира на четирима закалени сред природата мъже, способни да работят с безжично радио и с филмова камера в джунглата.

Дайът е категоричен, че не желае женени мъже, тъй като те са „привикнали към удобства“ и „вечно мислят за съпругите си“. Но в навечерието на заминаването на експедицията нарушава собственото си строго правило и сключва брак с жена, наполовина по-млада от него – Пърсис Стивънс Райт, която вестниците обрисуват като „момиче от висшето общество на Лонг Айланд“. Двойката е планирала сватбено пътешествие по време на пътуването на експедицията до Рио. Кметът на Ню Йорк Джими Уокър, който присъства на официалното изпращане на експедицията, казва на Дайът, че съгласието на съпругата му той да рискува живота си, за да спаси други, е „проява на самоотверженост, с каквато цялата ни нация трябва да се гордее“.

На 18 февруари 1928 година сред снежна виелица Дайът и групата му пристигат на същия док в Хобокън, Ню Джързи, откъдето Фосет е отпътувал с Джак и Рали три години по-рано. Екипът на Дайът се кани да се качи на борда на „Волтер“, когато се появява тревожна жена на средна възраст, увита в шал, за да се защити от бурята. Това е Елси Римъл. Летяла е от Калифорния, за да се срещне с Дайът, чиято експедиция, както казва, „ме изпълва с нова надежда и кураж“. Подава му малко пакетче – подарък за сина й Рали.

По време на плаването до Бразилия екипажът на кораба кръщава изследователите „Рицарите на кръглата маса“. Даден е банкет в тяхна чест и са отпечатани специални менюта, в които пътешествениците са изредени с прякорите им като Крал Артур и Сър Галахад. Ковчежникът на кораба обявява: „От името на всички нас, благородните рицари на ваше подчинение, ви пожелавам успех и лек път“.

След като „Волтер“ пристига в Рио, Дайът се сбогува със съпругата си и повежда хората си към пограничния район. Там наема малка армия от бразилски помощници и водачи индианци и групата скоро се разраства до двайсет и шест души. Нужни са й седемдесет и четири вола и мулета, за да транспортират повече от три тона храна и оборудване. Един репортер по-късно описва групата като „сафари в стил Сесил Б. Демил“. Бразилците от своя страна я наричат „клуба на самоубийците“.

През юни експедицията пристига в пост Бакаири, където група индианци каупо неотдавна са нападнали и убили няколко от жителите. (Дайът описва пограничното селище като „огризка от цивилизацията с примес на негодници от пустошта“.) По време на престоя им там Дайът отбелязва напредък по свое мнение: среща индианец на име Бернардино, който твърди, че е служил като водач на Фосет по течението на река Курисево, един от притоците на Шингу. Срещу подаръци Бернардино се съгласява да отведе Дайът до там, докъдето е стигнал с групата на Фосет, и малко след тръгването им Дайът забелязва знаци във форма на Y, издълбани в кората на дървета – вероятно доказателство, че Фосет е бил там. „Втурнахме се настървени като хрътки по следата на Фосет“, пише Дайът.

Вечер праща съобщенията си по радиото и те често са предавани до Северноатлантическия вестникарски алианс чрез мрежа от радиолюбители в Съединените щати. Всяко ново сведение мигом гърми в международните бюлетини: „Дайът приближава към изпитанията на джунглата“; „Дайът е по дирите на Фосет“; „Дайът открива нова следа“. Джон Уайтхед, член на експедицията, пише в дневника си: „Колко различно би била описана историята на Станли и Ливингстън, ако бяха имали радио“. Много хора по света следят радиосъобщенията като омагьосани. „За пръв път чух за експедицията по любителското си радио, когато бях на единайсет години“, спомня си по-късно Лорън Макинтайър, който сам по-късно става прославен изследовател на поречието на Амазонка.

Слушателите съпреживяват внезапните ужаси, пред които се изправя групата изследователи. Една вечер Дайът съобщава:

„Попаднахме на следи от човешки крака върху мека почва. Спряхме да ги разгледаме внимателно. Трябва да са на група от трийсет до четийресет души. След минута един от нашите индианци бакаири се извърна и промълви с безизразен глас: „Каяпо“.“

След като върви близо месец в северна посока от пост Бакаири, експедицията стига до селище на нахукуа, едно от многото племена, подирили убежище в джунглите около Шингу. Дайът пише за тях: „Тези горски обитатели са примитивни като Адам и Ева“. Неколцина от племето поздравяват сърдечно Дайът и хората му, но вождът Алойке изглежда враждебно настроен. „Гледаше ни мрачно с малките си очички – пише Дайът. – Зад клепачите им се таяха коварство и жестокост.“

Дайът е наобиколен от децата на Алойке и забелязва на врата на едно момче вързана на парче канап месингова пластинка, върху която е гравирано „У. С. Силвър енд Къмпани“. Това е названието на британската фирма, снабдила Фосет с оборудването му. Дайът се промъква в тъмната колиба на вожда и запалва факла. В ъгъла зърва метален сандък във военен стил.

Лишен от преводач, Дайът се опитва да разпита Алойке, като използва сложен език на знаци. Алойке също с жестове посочва, че е получил сандъка като дар. После обяснява, че е бил водач на трима мъже до съседна територия. Дайът е скептичен и настоява Алойке и някои от хората му да ги поведат по същия маршрут. Алойке предупреждава, че опасно племе от убийци, суйя, живее в тази посока. Всеки път, щом нахукуа изрекат думата „суйя“, правят жест, сякаш са обезглавявани. Дайът настоява и Алойке се съгласява да ги поведе в замяна за ножове.

Същата вечер Дайът и хората му спят сред индианци и много от тях се чувстват неспокойни. „Не можем да предвидим действията на индианците, защото не знаем нищо за тях, освен – и това е важно – че именно по тези места е изчезнала групата на Фосет“, пише Уайтхед. Спи с „Уинчестър“ 38-и калибър и мачете под одеялото.

Докато експедицията върви през гората на следващия ден, Дайът продължава да разпитва Алойке и не след дълго вождът добавя нов елемент към историята. Вече намеква, че Фосет и хората му са убити от суйя. „Суйя! Бум-бум-бум!“ – крещи вождът и пада на земята, сякаш е умрял. Противоречивите обяснения на Алойке събуждат съмненията на Дайът. Както пише по-късно: „Гузното поведение на Алойке беше като сочещ го пръст“.

В един момент, докато Дайът предава по радиото последните си находки, апаратът спира да работи. „Викът от джунглата секна“ – съобщава бюлетин на Северноатлантическия вестникарски алианс. „Радиото на Дайът млъква в критичен момент.“ Продължителното мълчание поражда мрачни предположения. „Много съм уплашена“, казва съпругата на Дайът пред репортери.

Междувременно експедицията страда от недостиг на храна и вода и някои от членовете й са толкова болни, че едва могат да вървят. Уайтхед пише: „Не мога да ям, треската ми е много тежка“. Краката на готвача са подути и гангренясали. Дайът решава да продължи само с двама от хората си с надежда да открие останките на Фосет. „Помни – поръчва на Уайтхед, – ако нещо се случи с мен, всичко, което притежавам, трябва да получи жена ми.“

Вечерта преди тръгването на малкия екип индианец от експедицията съобщава, че е чул Алойке да крои план с хората си да убие Дайът и да заграби оборудването му. У Дайът вече няма съмнение, че Алойке е убиецът на Фосет. За да го откаже от замисленото, Дайът съобщава на Алойке, че е решил да поведе всичките си хора със себе си. На следващата сутрин Алойке и индианците с него са изчезнали.

Скоро след това от гората изникват десетки индианци от различни племена в района на Шингу, въоръжени с лъкове и стрели, и настояват да получат дарове. Всеки час пристига ново кану с още индианци. Някои от тях носят впечатляващи бижута и притежават изящни керамични съдове, което кара Дайът да мисли, че историите на Фосет за древна развита цивилизация може и да са верни. Невъзможно е обаче да бъдат разпитани. Както пише Уайтхед, „туземци от цялата територия, може би някъде към две хиляди души, постепенно ни обкръжаваха от всички страни“.

Дайът е изчерпал запасите си от подаръци и индианците започват да стават враждебни. Той обещава, че на следващата сутрин ще раздаде на всички брадви и ножове. След полунощ, когато индианците изглеждат заспали, Дайът тихо събира хората си и се качват в лодките на експедицията. Движат се със скоростта на течението. Никой не смее да вдигне шум с гребло. Миг по-късно чуват, че насреща им приближават няколко канута – още индианци са се отправили към лагера им. Дайът дава знак на хората си да изтеглят лодките към единия бряг на реката и да се снишават. Мъжете са притаили дъх, докато индианците минават покрай тях.

Най-сетне Дайът дава команда да се гребе и пътешествениците заработват трескаво с греблата. Един от техниците има безжично радио, което да работи достатъчно дълго, че да предаде кратко съобщение. „Съобщавам със съжаление, че експедицията на Фосет е загинала от ръката на враждебни индианци. Позицията ни е критична. Няма време за подробни сведения. Незабавно трябва да се спуснем по Шингу, иначе ще ни заловят.“ После експедицията изхвърля радиото заедно с друго тежко оборудване, за да ускори бягството си. Вестниците дебатират шансовете на екипа. Когато Дайът и хората му накрая излизат от джунглата месеци по-късно – болни, измършавели, брадясали, изпохапани от комари, – са приветствани като герои. „Искаме да се потопим в разкоша на главозамайваща слава“, казва Уайтхед, който впоследствие е нает за реклама на разхлабителното „Нуджол“. („Бъдете сигурни, че от каквото и важно оборудване да ми се наложи да се откажа, при следващото си приключение ще си нося много „Нуджол“.“) Дайът издава книга, „Ловец в джунглата“, и изпълнява главната роля в холивудския филм от 1933 година „Диво злато“.

Но дотогава историята на Дайът вече силно издиша в очите на обществеността. Както посочва Брайън Фосет, трудно е да се повярва, че баща му, толкова потаен пред всички за маршрута си, би оставял знаци по дърветата. Вещите, които Дайът е открил в дома на Алойке, наистина може да са били подарък, както е обяснил вождът, или пък да са от експедицията на Фосет през 1920 година, когато той и Холт са били принудени да изхвърлят много от товара си. Истината е, че Дайът гради тезата си изцяло върху своята преценка за „коварната“ природа на Алойке – преценка, основаваща се изцяло на комуникация чрез жестове – и на предполагаемата експертност на Дайът относно „психологията на индианците“.

Години по-късно, когато мисионери и други пътешественици влизат в региона, описват алойке и нахукуа като, общо взето, мирни и дружелюбни. Дайът не е отчел вероятността Алойке да е толкова уклончив, а после и да избяга, защото се е боял от непознатия бял, повел въоръжена бригада. И накрая стои въпросът с Бернардино. „Дайът е налапал въдицата по най-наивния начин – пише Брайън Фосет. – Твърдя го, защото в групата на баща ми през 1925 година не е имало никакъв Бернардино.“ Според последните писма на Фосет той взема от поста Бакаири само двама бразилци, за да му помагат: Гардения и Симао. Скоро след експедицията Нина Фосет публикува изявление, в което твърди: „Следователно все още няма доказателство, че тримата изследователи са мъртви“.

Елси Римъл настоява, че „никога няма да се откаже да вярва“ в завръщането на сина си. Ала тайничко е изпаднала в отчаяние. Приятел й пише писмо, в което я уверява, че е естествено да е толкова „потисната“, но я умолява: „Не губи надежда“. Приятелят я уверява, че скоро ще се узнае действителната съдба на изследователите.

На 12 март 1932 година пред британското посолство в Сау Паулу се появява мъж с отнесено изражение и тъмни мустаци и настоява да бъде приет от генералния консул. Носи спортно сако, вратовръзка на райе и торбести панталони, затъкнати във високи до коляното ботуши за езда. Твърди, че въпросът е спешен и се отнася до полковник Фосет.

Мъжът е отведен при генералния консул Артър Абът, който е бил приятел на Фосет. Години наред Абът крепи вярата си, че изследователите може да се появят, но само няколко седмици по-рано е унищожил последните си писма от Фосет с убеждението, че „всяка надежда да го види отново си е отишла“.

В по-късна клетвена декларация посетителят заявява: „Името ми е Стефан Ратин. Швейцарски поданик съм. Дойдох в Южна Америка преди двайсет и една години“. Обяснява, че пет месеца по-рано той и двама негови спътници ловували близо до река Тапажос в северозападния ъгъл на провинция Мато Гросо, когато срещнали племе, водещо като пленник възрастен бял мъж с дълга жълтеникава коса. По-късно много от индианците се напили, а белият, облечен в животински кожи, тихо се приближил до Ратин.

— Приятел ли си? – попитал.

— Да – отговорил Ратин.

— Аз съм английски полковник – казал му и заумолявал Ратин да отиде в британското консулство и да съобщи на „майор Паджет“, че е държан в плен.

Абът знае, че бившият британски посланик в Бразилия сър Ралф Паджет е бил довереник на Фосет. Паджет е този, който лобира пред бразилското правителство да финансира експедицията на Фосет от 1920 година. „Тези факти – пише Абът в писмо до Кралското географско дружество – бяха известни само на мен и няколко лични приятели.“

Когато Нина Фосет и Елси Римъл узнават за сведенията, донесени от Ратин, решават, че звучат достоверно. Нина заявява: „Не смея да възлагам големи надежди“, и все пак изпраща телеграма до бразилско новинарско издание с твърдението как сега е убедена, че съпругът й е „ЖИВ“.

Други остават скептични. Генерал Рондон, след като разпитва Ратин в продължение на три часа, отбелязва в доклада си, че мястото, където швейцарският трапер твърди, че е открил Фосет, е на седемстотин километра от района, където експедицията на Фосет е видяна за последен път. Самият Паджет, когато се свързват с него в Англия, се учудва как така са пуснали Ратин, когато са задържали Фосет като пленник.

Ала Абът е убеден в искреността на Ратин, особено след като е поел ангажимента да спаси Фосет, без да търси награда. „Обещах на полковник Фосет, че ще заведа помощ, и възнамерявам да изпълня обещанието си“, отсича Ратин. Швейцарският трапер скоро тръгва с двама души, един от които репортер, пращащ статии за синдиката Юнайтед Прес. След като вървят през джунглата със седмици, тримата мъже пристигат при река Аринос, където си построяват кану от дървесна кора. В съобщение с дата 24 май 1932 година, когато експедицията се кани да влезе в територия на враждебни индианци, репортерът пише: „Ратин е нетърпелив да се махаме. Призовава „Всички на борда!“. Така че тръгваме“. Никой повече не чува за тези хора.

Сравнително скоро след това английски актьор на име Албърт де Уинтън пристига в Куяба и заявява, че ще открие Фосет жив или мъртъв. Наскоро е играл второстепенни роли в холивудски филми, включително в „Кралят на дивата природа“. Според „Уошингтън Поуст“ Уинтън е решил „да смени имитациите на вълнения във филмите с истински в джунглата“. С колосан костюм за сафари, запасан на кръста револвер и пушещ лула, той се отправя към пустошта. Жена от Ориндж, Ню Джързи, която се рекламира като „американския представител“ на Уинтън, праща сведения до Кралското географско дружество на хартия за писма с бланка „ЕКСПЕДИЦИЯ на Албърт де Уинтън В НЕИЗСЛЕДВАНАТА БРАЗИЛСКА ДЖУНГЛА В ИЗДИРВАНЕ НА ПОЛКОВНИК П. Х. ФОСЕТ“. Девет месеца след като Уинтън е влязъл в джунглата, се появява обратно парцалив, с изпито лице. На 4 февруари 1934 година негова снимка излиза във вестниците с надпис под нея „Албърт Уинтън, актьор от Лос Анджелис, очевидно не е създаден за роля във филмова драма. Ето как са му се отразили девет месеца в Южноамериканските гори“. След кратка почивка в Куяба, където посещава музей с експонати, посветен на Фосет, Уинтън се връща в района на Шингу. Минават месеци, преди да дойдат вести от него. През септември индианец бързоходец идва от гората и носи смачкана бележка от Уинтън. В нея пише, че е държан в плен от племе, и следва апел: „Моля ви, пратете помощ“. Дъщерята на Уинтън уведомява Кралското географско дружество за „този мрачен обрат на събитията“ и настоява някой от дружеството да спаси баща й. Ала Уинтън също никога не е видян повече. Едва години по-късно бразилски правителствени чиновници научават от индианци в региона, че двама души от племето камаюра са открили Уинтън да плава гол и почти полудял в кану. Единият камаюра смазал главата му с тояга, а после взел пушката му.

Подобни истории ни най-малко не обезкуражават още десетки изследователи от опитите да открият Фосет и града Z. Следват германски, италиански, руски и аржентински експедиции. В списъка се нареждат: аспирантка по антропология от Университета на Калифорния; американски войник, служил с Фосет на западния фронт; Питър Флеминг, братът на Иън Флеминг, създателя на Джеймс Бонд; шайка бразилски бандити. През 1934 година на бразилското правителство вече му е дошло до гуша от многобройните издирващи групи и издава декрет, с който ги забранява, освен ако не са получили специално разрешение. Ала изследователите продължават да отиват със или без разрешение.

Въпреки че не съществува надеждна статистика, според неотдавнашна оценка жертвите в подобни експедиции достигат сто. Аспирантката от Университета на Калифорния, която през 1930 година е една от първите жени антрополози, осмелили се да провеждат проучвания в региона, оцелява, но умира няколко години по-късно от инфекция, която е получила в амазонската джунгла. През 1939 година друг американски антрополог се обесва на дърво в джунглата. (Оставя бележка със следното съдържание: „Индианците ще вземат записките ми. Те са много ценни, след като бъдат дезинфекцирани, могат да бъдат изпратени в музей. Искам семейството ми да си мисли, че съм умрял в индианско селище от естествена смърт“.) Братът на един от издирващите умира от треска. „Опитах се да го спася – казва той на Нина, – но уви, нищо не можах да сторя, така че го погребахме край Арагуая.“

Също като Ратин и Уинтън, и други изследователи сякаш изчезват от лицето на земята. През 1947 година според преподобния Джонатан Уелс, мисионер в Бразилия, от джунглата долита гълъб с бележка, написана от трийсет и две годишен учител от Нова Зеландия – Хю Маккарти, който е обсебен от желанието да открие Z. Уелс твърди, че срещнал Маккарти в християнската си мисия на ръба на пограничния район в Мато Гросо и го предупредил, че ще умре, ако тръгне сам в гората. Когато Маккарти отказал да се върне назад, Уелс му дал седем пощенски гълъба, за да праща съобщения, които учителят натоварил в тръстиков кафез в кануто си. Първото съобщение пристигнало след шест седмици. В него пишело: „Все още съм много болен след претърпения инцидент, но отокът на крака ми постепенно спада... Утре ще подновя мисията си. Казаха ми, че планините, които търся, са само на пет дни път. Бог да ви пази. Хю“. След месец и половина друг пощенски гълъб се връща при Уелс с ново известие: „Аз съм в много тежки обстоятелства – пишел Маккарти. – Отдавна изоставих кануто си и захвърлих пушката, тъй като са ненужни в джунглата. Храната ми свърши и карам на горски плодове.“ Последният сигнал от Маккарти пристигнал под формата на трета бележка, която гласяла: „Работата ми приключи и умирам доволен, като знам, че вярата ми във Фосет и неговия изгубен Златен град не е била напразна“.

Нина внимателно следи всички тези събития, които обобщава под названието „Загадката Фосет“. Превърнала се е в нещо като детектив: рови се из документи и чете стари дневници от експедиции на Фосет с помощта на лупа. Посетител я описва седнала пред карта на Бразилия с молив в ръка; около нея са разпръснати последните писма и снимки от мъжа й и сина й, както и огърлица от охлювни черупки, която Джак й е изпратил от пост Бакаири. По нейна молба от Кралското географско дружество й препращат всякакви сведения и слухове, свързани със съдбата на групата. „Винаги сте възприемали смелата позиция, че можете по-добре от всеки друг да прецените стойността на подобни известия“, пише й служител от Кралското географско дружество. Като настоява, че се е „обучила“ да проявява безпристрастност, тя влиза в ролята на арбитър за случаите, които пристигат един след друг. Веднъж, след като германски пътешественик твърди, че е видял Фосет жив, тя пише с огорчение, че въпросният човек притежава „повече от един паспорт, подвизава се под три самоличности и у него са намерени куп изрезки от вестници“.

Въпреки усилията й да бъде обективна, след слухове, че индианците са избили групата, признава пред приятеля си Харолд Лардж: „Сърцето ми се къса, когато чета тези ужасни информации, и въображението ми рисува мрачни картини. Нужно ми е да събера цялата си смелост, за да ги изтикам от съзнанието си“. Друг приятел на Нина пише до Кралското географско дружество: „Госпожа Фосет страда с цялото си сърце и душа“.

Нина открива сред книжата си купчинка писма, които Фосет е писал до Джак и Брайън, когато е бил на първата си експедиция през 1907 година. Дава ги на Брайън и Джоун с мотива, както обяснява пред Лардж, „да опознаят реалното его на човека, от когото произхождат“. И добавя: „Днес много мисля за него, рожденият му ден е“.

През 1936 година много хора, включително семейство Римъл, са стигнали до заключението, че групата е загинала. Едуард, по-големият брат на Фосет, пише до Кралското географско дружество: „Ще действам въз основа на убеждението, което имам отдавна, че те са загинали още преди години“. Но Нина отказва да приеме, че мъжът й няма да се върне и че тя се е съгласила да изпрати сина си към смъртта му. „Аз съм една от малкото, които вярват“, казва. Лардж я нарича „Пенелопа, която чака завръщането на своя Одисей“.

Също като при Фосет със Z за Нина издирването на изчезналите изследователи се превръща в обсебеност. „Единственото, за което тя живее днес, е завръщането на съпруга й“, казва неин приятел на генералния консул в Рио. Нина е почти без пари, с изключение на част от пенсията на Фосет и скромната издръжка, която Брайън й изпраща от Перу. Живее като просяк номад, като се мести, понесла книжата на Фосет със себе си, между дома на Брайън в Перу и Швейцария, където Джоун се е установила със съпруга си Жан дьо Монте, инженер, и четирите им деца, между които Ролет. Колкото повече стават хората, съмняващи се Фосет да е още жив, толкова по-разпалено Нина защитава тезата си. Когато през 1933 година в пост Бакаири се появява един от компасите на Фосет, тя настоява, че мъжът й наскоро го е подхвърлил там като знак, че още е жив, макар според Брайън да е очевидно, че баща му го е оставил още преди заминаването си. „Оставам с впечатлението – пише Нина на свой контакт в Бразилия, – че полковник Фосет неведнъж се опитва да прати знаци за своето присъствие и никой, с изключение на мен, не схваща намерението му.“ Понякога тя подписва писмата си с „Вярвайте ми“.

През трийсетте години Нина започва да получава сведения от нов източник: мисионери, които все повече навлизат в поречието на Шингу в стремежа си да покръстят „най-примитивните и непросветени сред всички южноамерикански индианци“, както ги нарича един от тях. През 1937 година Марта Мьоник, американска мисионерка, върви през джунглата с подути от ухапвания на кърлежи клепачи и реди молитви, когато прави, както сама твърди, невероятно откритие: в едно село на племето куикуро среща момче със светла кожа и яркосини очи. Местните й казват, че е син на Джак Фосет и индианка. „В двойствената му природа личат типично английската резервираност и военен маниер, в същото време индианската му кръв се проявява красноречиво, щом зърне лък и стрели или река, и тогава си е същинско дете на джунглата“, пише по-късно Мьоник. Тя казва, че е предложила да отведе момчето със себе си, за да получи то възможност „не само да научи езика на баща си, а и да живее сред бащината си раса“. Но племето отказва да го пусне. Други мисионери донасят подобни разкази за бяло дете в джунглата, което според един свещеник е „може би най-прочутото момче в цялото поречие на Шингу“.

През 1943 година Асис Шатобриан, бразилски мултимилионер, който притежава конгломерат от вестници и радиостанции, изпраща Едмар Морел, репортер в един от таблоидите му, да намери „внука на Фосет“. Месеци по-късно Морел се връща със седемнайсетгодишно момче с луннобяла кожа на име Дулипе. Посрещнат е с овации като внука на полковник Пърси Харисън Фосет или, както го нарича пресата, „Белия бог на Шингу“.

Откритието предизвиква трескаво вълнение по света. Дулипе, срамежлив и притеснителен, е фотографиран в „Лайф“ и разхождан на показ из Бразилия като карнавална атракция. Хората се тълпят в кината – опашките за касите се вият на цяла пресечка разстояние, – за да видят кадри с него сред дивата природа – гол и бледолик. (Когато е отправено запитване за Дулипе към Кралското географско дружество, флегматичният отговор гласи, че „подобни дела са извън научния обхват на нашето дружество“.) Морел телефонира на Брайън Фосет в Перу и го пита дали той и Нина не желаят да осиновят младежа. Ала когато разглеждат снимки на Дулипе, Нина е стъписана.

— Забелязваш ли нещо в очите на това дете? – пита тя Брайън.

— Изкривени са, сякаш изпитва болка от светлината.

— Момчето ми прилича на албинос – отсича Нина.

Впоследствие изследванията потвърждават оценката й. Истината е, че много легенди за бели индианци произтичат от албинизма. През 1924 година Ричард О. Марш, американски изследовател, който впоследствие издирва Фосет, съобщава, че при експедиция в Панама не само е видял бели индианци, а е довел трима такива със себе си като доказателство. „Те са русокоси, синеоки и с бяла кожа – казва Марш. – Телата им са покрити с мъх от дълги бели косми. Приличат на много примитивни нордически екземпляри.“ След като корабът на Марш пристига в Ню Йорк, той повежда трите деца – две стреснати индиански момчета на десет и шестнайсет години и четиринайсетгодишно бледолико индианско момиче на име Маргьорит – пред тълпа от зяпачи и фотографи. Учени от цялата страна – от Бюрото за американска етнология, Музея на американските индианци, Музея „Пийбоди“, Американския природонаучен музей и университета Харвард – се събират в зала в хотел „Уолдорф Астория“, за да видят децата, като ги разглеждат отблизо и мушкат с пръст телата им. „Опипайте шията на момичето“, подканва един учен. Заключението на Марш е, че те са „реликва от палеолитен тип“. След това материал в „Ню Йорк Таймс“ гласи: „Учените обявяват белите индианци за истински“. Индианците са държани в селска къща близо до Вашингтон, за да бъдат „близо до природата“. Едва по-късно се потвърждава категорично, че децата като много други бели индианци в Панама са албиноси.

Съдбата на Дулипе е трагична. Отделен от племето си и престанал вече да бъде търговска атракция, той е изоставен на улиците на Куяба. Говори се, че там „Белият бог на Шингу“ умрял от алкохолизъм.

В края на 1945 година Нина, вече седемдесет и пет годишна, страда от артрит и анемия. Нужен й е бастун, а понякога и два, за да се придвижва, и описва себе си като „бездомна, необгрижена и осакатяла“.

В по-ранно писмо Брайън й пише: „Премина през толкова премеждия с дух като за десет души. Каквото и да си чувствала, приемаше с усмивка ударите на съдбата и ме караше да се чувствам горд, че съм твой син. Сигурно си много съвършено създание, та боговете да те подложат на такива изпитания. Без съмнение наградата ти ще е много голяма“.

През 1946 година се появява още едно сведение, че тримата изследователи са живи в района на Шингу. Този път се твърди, че Фосет е едновременно „пленник и вожд на индианците“. Нина е убедена, че наградата й най-сетне е дошла. Заявява, че ще поведе експедиция да ги спаси, „та макар това да ми докара смъртта!“. Информацията обаче се оказва поредната измислица.

През 1950 година Нина настоява, че никак не би се изненадала, ако изследователите влязат всеки момент през вратата – мъжът й вече би трябвало да е на осемдесет и две, а синът й на четийресет и седем. Но през април 1951 година Орландо Виляс Боас, правителствен чиновник, уважаван заради защитата му на индианците от басейна на Амазонка, съобщава за признание от калапало, че членове на племето им са убили тримата изследователи. Нещо повече, Виляс Боас обявява, че разполага с доказателство: костите на полковник Фосет.