Изгубеният град Z

23. Костите на полковника

— Вождът на Калапало ще се срещне с нас – предаде ми Паоло радиосъобщение, получено от джунглата. Преговорите, както каза, щели да се проведат недалеч от пост Бакаири, в Канарана, малък пограничен град на южната граница на националния парк „Шингу“. Когато пристигнахме във въпросната вечер, в града от няколко дни върлуваше епидемия от треска денга и много от телефонните линии не работеха. Също така градът празнуваше двайсет и петата си годишнина с фойерверки, които звучаха като спорадични изстрели. В началото на 80-те години бразилското правителство, като част от продължаващата колонизация на индиански територии, е изпратило самолети, натоварени с каубои – много от тях с германски произход, – за да заселят отдалечения район. Въпреки че градът беше запуснат, улиците бяха смайващо широки, същински магистрали. Едва когато видях снимка на гост, паркиращ самолета си пред местен хотел, разбрах причината: в продължение на години градът е бил толкова недостъпен, че улиците са служили и за писти. Дори днес, както ми казаха, било възможно самолет да кацне посред пътя, а на главния площад имаше пътнически самолет, май единственият градски паметник.

Ваджуви, вождът на калапало, се появи в хотела ни, придружен от двама мъже. Имаше загоряло лице с дълбоки бръчки и на вид беше малко под петдесетгодишен. Като двамата си спътници беше около метър и шейсет и пет на ръст, с мускулести ръце. Косата му беше традиционно подстригана на паница високо над ушите. В поречието на Шингу племената често не си правят труда да се обличат, но за случая Ваджуви беше с памучна тениска с остро деколте и избелели джинси, които му висяха свободно.

Когато се представихме и аз обясних защо искам да посетя Шингу, Ваджуви ме попита:

— От семейството на полковника ли сте?

Свикнал бях с този въпрос, макар този път той да беше натоварен с повече подтекст: калапало бяха обвинени, че са убили Фосет, акт, който би могъл да изисква отмъщение от страна на семейството. Когато обясних, че съм репортер, Ваджуви стана по-отзивчив.

— Ще ви кажа истината за костите – обеща. После добави, че селото иска сумата от пет хиляди долара.

Обясних, че нямам такива пари, и се опитах да изтъкна добродетелите на културния обмен.

Единият представител на калапало ме приближи и заяви:

— Духовете ми казаха, че ще дойдеш и че си богат.

Другият добави:

— Виждал съм снимки на градовете ви. Имате много коли. Трябва да ни дадеш кола.

Един от индианците излезе от хотела и след малко се върна с още трима калапало. На всеки няколко минути прииждаше по още някой и скоро помещението се напълни с петнайсетина мъже, някои възрастни, други млади и всичките заобиколиха мен и Паоло.

— Откъде надойдоха? – попитах Паоло.

— Не знам – отвърна ми той.

Ваджуви остави другите да се разправят и да се скупчват наоколо ни. В хода на преговорите мнозина калапало станаха враждебни. Упражниха ми преса и ме нарекоха лъжец. Накрая Ваджуви се изправи и каза:

— Говори с твоя вожд в Съединените щати и след няколко часа пак ще приказваме.

Той излезе от фоайето, а членовете на племето му го последваха.

— Не се тревожи – каза ми Паоло. – Те ни притискат, в отговор и ние ще ги притиснем. Така стават нещата.

Качих се обезкуражен в стаята си. Два часа по-късно Паоло ми се обади по хотелския телефон.

— Моля те, слез долу – каза ми. – Струва ми се, че постигнах някакво споразумение.

Ваджуви и другите калапало стояха до входа. Паоло ми съобщи, че Ваджуви се съгласил да ни отведе в националния парк „Шингу“, ако платим за транспорта и за провизии на стойност няколкостотин долара. Стиснах ръката на вожда и преди да се усетя, хората му ме потупваха по раменете и питаха за семейството ми, сякаш се срещахме за пръв път.

— Сега ще приказваме и ще хапнем – рече Ваджуви. – Всичко е наред.

На следващия ден се приготвихме да отпътуваме. За да стигнем до река Кулуене, един от най-големите притоци на Шингу, ни трябваше още по-мощен автомобил, така че след обяда се сбогувахме с нашия шофьор, който изглеждаше облекчен, че може да се прибере у дома си.

— Дано намерите тоя Игрек, дето го търсите – пожела ни.

Наехме камион с каросерия и с гуми като на трактор. Когато се разчу, че камионът се отправя към Шингу, отвсякъде заприиждаха индианци, понесли деца и вързопи, и забързаха да се качат. Всеки път, като си помислех, че каросерията е съвсем пълна, в нея се натикваше още някой и когато рукна следобедният дъжд, поехме на път.

Според картата Кулуене беше само на деветдесет километра разстояние. Но пътят бе по-лош от всеки друг, по който бяхме пътували с Паоло: локвите вода стигаха до вратите на кабината и на моменти камионът с цялата си тежест се накланяше опасно на една страна. Скоростта ни не превишаваше трийсет и пет километра в час, понякога спирахме и връщахме назад, после пак продължавахме. Тук районът също бе обезлесен. На места земята бе горена, тук-там виждах останки от дървета, чиито овъглени клони стърчаха към открилото се небе.

Накрая, когато вече приближавахме реката, се зададе гора. Постепенно дърветата ни обградиха и клоните им образуваха мрежа, покриваща предното стъкло. Шофьорът включи фаровете, чиито светлини подскачаха по терена. След пет часа стигнахме до телена ограда: границата на национален парк „Шингу“. Ваджуви каза, че разстоянието до реката било само километър, а после сме щели да пътуваме с лодка до селото на калапало. Само че скоро камионът затъна в калта и ние бяхме принудени да свалим багажа си временно, за да отнемем от товара, и докато стигнем реката, вече беше тъмно като в рог под сплетените като балдахин корони на дърветата. Ваджуви каза, че ще трябва да изчакаме, преди да прекосим оттатък.

— Прекалено опасно е – каза. – Реката е пълна с дънери и клони. Не бива да проявяваме неуважение към нея.

Комари ме хапеха, разнасяха се звуците на папагали и цикади. Над главите ни някакви създания вдигаха врява.

— Не се бой, това са просто маймуни – успокои ме Паоло.

Повървяхме още малко и стигнахме до колиба. Ваджуви бутна вратата и тя се отвори със скърцане. Въведе ни вътре и се помота известно време, докато запали свещ. Тя освети малка стая с таван от гофрирана ламарина и пръстен под. По средата стърчеше дървен прът и Ваджуви помогна на мен и Паоло да опънем хамаците си. Макар дрехите ми още да бяха влажни от пот и кал след пътуването, легнах, като се опитах да заслоня лицето си от комари. След известно време свещта угасна и аз се полюшвах леко в мрака, вслушан в песента на цикадите и звуците, издавани от маймуните.

Унесох се в лека дрямка, но се събудих внезапно, когато почувствах нещо до ухото си. Отворих стреснато очи: пет голи момчета с лъкове и стрели ме гледаха втренчено. Като видяха, че се размърдах, се разсмяха и избягаха.

Надигнах се. Паоло и Ваджуви стояха край огън от дърва и кипваха вода.

— Колко е часът? – попитах.

— Пет и половина – отговори Паоло. Подаде ми кракерси и тенекиено канче, пълно с кафе. – Още ни чака дълъг път – каза. – Трябва да хапнеш нещо.

Закусихме набързо и излязохме навън. На дневна светлина видях, че сме в малко селище край река Кулуене. На брега имаше две плоскодънни алуминиеви лодки, в които натоварихме нещата си. Всяка лодка беше около четири метра дълга и имаше извънбордов мотор – изобретение, дошло в региона на Шингу едва през последните години.

С Паоло се качихме в едната лодка заедно с водач калапало, а Ваджуви и семейството му пътуваха в другата. Двете лодки се движеха редом срещу течението. Далеч на север имаше бързеи и водопади, но тук водата беше спокойна и маслиненозелена. По бреговете растяха дървета с приведени като старци клони, чиито листа допираха повърхността на реката. След няколко часа лодките спряха край брега. Ваджуви ни каза да си вземем багажа и го последвахме по къса пътека. Спря и размаха гордо ръка пред себе си.

— Калапало – обяви.

Стояхме на ръба на кръгъл площад с обиколка повече от сто метра, осеян с къщи, много подобни на онези, описвани от старицата в пост Бакари. Напомняха преобърнати корпуси на кораби и изглеждаха по-скоро изтъкани, отколкото построени от листа и дърво. Външните фасади бяха покрити с тръстика, с изключение на вратите отпред и отзад – и двете твърде ниски, както ми обясниха, с цел да държат настрани лошите духове.

Няколко десетки души се движеха по площада. Много от тях нямаха дрехи, телата на някои бяха покрити с изящни украшения: огърлици от маймунски зъби, пръски черна боя от плода генипап и червена боя от уруко бери. Жените на възраст между тринайсет и петдесет носеха свободни памучни рокли, като горната част надвисваше над талията. Повечето мъже, които не бяха голи, носеха бански гащета от ликра, сякаш бяха олимпийски плувци. Очевидно добрата физическа форма се ценеше високо. Забелязах, че някои от бебетата имаха здраво омотани парчета плат около прасците и бицепсите, подобно на турникети, за да подчертаят мускулите им.

— За нас това е признак за красота – обясни Ваджуви.

Племето продължаваше с практиката си да убива невръстни деца при подозрение за нещо неестествено или наличие на магия, макар че подобни случаи не бяха толкова чести като в миналото.

Ваджуви ме заведе в къщата си – пространство, подобно на пещера, изпълнено с дим от горящия огън с дърва. Запозна ме с две красиви жени с гарвановочерни коси, спускащи се като ветрила по голите им гърбове. По-възрастната имаше татуировки от три вертикални ивици на ръцете си над лактите, а по-младата носеше огърлица от блестящи бели черупки.

— Моите съпруги – обяви Ваджуви.

Не след дълго от сенките се показаха още хора: деца и внуци, зетьове и снахи, лели и чичовци, братя и сестри. Ваджуви каза, че в къщата живеели близо двайсет души. Приличаше не толкова на дом, колкото на малко село. В центъра на помещението до дървения кол, поддържащ покрива, от който висеше царевица, окачена да се суши, една от дъщерите на Ваджуви беше коленичила пред голям дървен стан и тъчеше хамак, а до нея момче, запасано с колан от сини мъниста, държеше риба в грижливо изработен и ярко боядисан керамичен съд. До него пък възрастен ловец седеше на голяма дървена пейка, издялана във формата на ягуар, и остреше метър и половина дълга стрела. Фосет е писал за южния басейн на Амазонка: „Целият този регион е наситен с извънредно интересни индиански традиции, които няма как да са възникнали от нищото и които предполагат предишното присъствие на някога велика цивилизация“.

Селото, което имаше около сто и петдесет жители, беше силно разслоено. Тези хора не са скитащи ловци събирачи. Вождовете им следват по кръвна линия като европейските крале. Има табута върху диетата, които им забраняват да ядат повечето червени меса, включително тапирско, еленско и глиганско – хранителните ограничения са по-строги, отколкото навсякъде другаде по света и като че противоречат на идеята как индианците са постоянно заплашвани от гладуване. В пубертета момчетата и момичетата са държани в продължителна изолация, по време на която посочен възрастен ги обучава на ритуалите и отговорностите на зрялата възраст. (Синът, който по наследство предстои да стане вожд, е държан в изолация до четири години.) По време на пътуването си в поречието на Шингу с Алойке Дайът минава през село на калапало и е толкова впечатлен, че пише: „Има причина да се вярва, че историите на Фосет за забравена цивилизация почиват на факти“.

Попитах Ваджуви знае ли дали хората от този регион, известни като шингуано, са произлезли от някога голяма цивилизация и дали има значими руини в околната джунгла. Той поклати глава. Ала според легендата духът Фици-Фици изградил гигантски охранителни ровове в областта. („Като минел отнякъде и му се видело добро място за живеене, Фици-Фици правел дълги и дълбоки канавки и оставял част от народа си там, а той самият продължавал да странства.“)

Докато разговаряхме с Ваджуви и Паоло, мъж на име Ваните Калапало влезе в къщата и седна при нас. Изглеждаше разстроен. Обясни, че работата му била да охранява един от постовете на резервата. Онзи ден индианец дошъл при него и му казал: „Слушай, Ваните, трябва да дойдеш с мен надолу по реката. Белите строят нещо в Афасукугу“. Думата „Афасукугу“ означава „мястото на големите котки“ и шингуано вярват, че там са създадени първите хора. Ваните взе пръчка и нарисува карта върху пръстения под.

— Ето тук е Афасукугу – каза. – Намира се до водопад.

— Извън парка е – добави вождът Ваджуви. – Но мястото е свещено.

Спомних си как Фосет споменава в едно от последните си писма, че е научил от индианците за свещен водопад в същата област и се надява да го види.

Ваните продължи разказа си.

— Ще дойда с теб до Афасукугу, казах му, но ти си луд. Никой не би строил нищо на мястото на ягуарите. Но като отидохме, видях, че водопадът е разрушен. Разбили са скалата с трийсет килограма динамит. Мястото беше толкова красиво, а вече го няма. Попитах човек, който работи там, какво правят. Отговори ми, че строяли язовир за водноелектрическа централа.

— Това е по средата на река Кулуене – отбеляза Ваджуви. – Цялата вода оттам тече през парка и влиза в нашата територия.

Ваните, който бе обзет от нарастващо вълнение, като че не чу вожда. Продължи да говори:

— Човек от управата на Мато Гросо дойде в Шингу и ни каза: „Не се тревожете. Язовирът няма да ви навреди“. Предложи на всеки от нас пари. Един от вождовете на друго племе взе парите и сега племената се карат помежду си. За мен парите нищо не значат. Тази река е тук от хиляди години. Ние не живеем вечно, но реката да. Богът Тауги е създал реката. Тя ни дава храната ни, лековете ни. Ние нямаме кладенец. Пием вода направо от реката. Как ще живеем без нея?

Ваджуви каза:

— Ако те успеят, реката ще изчезне, а с нея и народът ни.

Нашето издирване на Фосет и града Z внезапно вече изглеждаше тривиално. Още едно племе беше на ръба на отмирането. Но по-късно същата вечер, след като се бяхме къпали в реката, Ваджуви каза, че има нещо, което трябва да каже на мен и Паоло за англичаните. Обеща на следващия ден да ни отведе с лодка до мястото, където са били открити костите. Преди да си легне, добави:

— Има неща за англичаните, които само хората калапало знаят.

На следващата сутрин, докато се приготвяхме да тръгнем, едно от момичетата в къщата ни свали парче плат от голям предмет в ъгъла на стаята до набор от маски. Отдолу имаше телевизор, който работеше с електричество от единствения генератор на селото.

Момичето завъртя копче, седна на пръстения под и загледа анимационно филмче за птица, подобна на Уди Кълвача. Само след минута още двайсетина деца и няколко възрастни от селото се скупчиха около телевизора.

Ваджуви дойде да ни повика, а аз го попитах откога има телевизор.

— Само от няколко години – отговори ми. – Отначало всички го зяпаха като в транс. Но сега аз контролирам генератора и им давам да гледат само по няколко часа седмично.

Няколко от мъжете, които гледаха телевизия, взеха лъковете и стрелите си и тръгнаха на лов. Аз и Паоло последвахме Ваджуви и един от синовете му, петгодишно момче, към реката.

— Реших сами да уловим обяда си, както го правим ние, калапало – съобщи Ваджуви.

Качихме се в една от моторните лодки и се отправихме нагоре по течението. Леката мъгла, която покриваше гората, бавно се разсея с изгряването на слънцето. Реката, тъмна и кална, на места толкова се стесняваше, че клоните на дърветата надвисваха над главите ни като мостове. Накрая влязохме в заливче, покрито от плаващи листа.

— Зелената лагуна – осветли ни Ваджуви.

Спря мотора и лодката бавно се плъзна по водата. Рибарки с жълти човки хвърчаха сред шипковите храсти и кедровите дървета, лястовици летяха на зигзаг над лагуната като проблясващи бели петна върху зеленото одеяло. Двойка папагали шумно закрещяха, а на брега стоеше елен, застинал като водата. Малък кайман се показа на брега.

— В джунглата човек винаги трябва да е предпазлив – обясни Ваджуви. – Вслушвам се в сънищата си. Ако съм имал сън за опасност, оставам си в селото. На белите им се случват много злополуки, защото не вярват на сънищата си.

Шингуано са прочути с това, че ловят риба с лъкове и стрели. Телата им са изпънати като струни на носа на кануто – поза, която Джак и Рали развълнувано са запечатали с фотоапарат и са изпратили образите на Музея на американските индианци. Само че Ваджуви и синът му извадиха въдици и поставиха стръв на кукичките. Метнаха кордите над главите си като ласо и пратиха кукичките в центъра на лагуната.

Докато Ваджуви притегляше кордата си, посочи към брега и каза:

— Ето там нагоре е мястото, където бяха изровени костите. Но не бяха костите на Фосет, а на дядо ми.

— На дядо ти? – смаях се.

— Да. Казваше се Мугика. Вече беше умрял, когато Орландо Виляс Боас взе да разпитва за Фосет. Орландо искаше да ни защити от белите хора, които прииждаха, и каза на калапало: „Ако намерите висок скелет, ще дам на всеки от вас пушка“. Дядо ми беше един от най-високите хора в селото. Затова няколко души решиха да изкопаят костите му, да ги погребат тук, край лагуната, и да казваме, че са на Фосет.

Докато говореше, кордата на сина му се опъна. Той му помогна да я навие и от водата изскочи сребристобяла риба, като се мяташе лудешки на куката. Наведох се да я видя по-добре, но Ваджуви ме избута да не преча и взе да я налага с пръчка.

— Пираня – каза.

Погледнах към рибата с ниско разположената й челюст, просната върху алуминиевото дъно на лодката. Ваджуви разтвори устата й с нож и се показаха сключените й остри зъби – зъби, които някога индианците използвали, за да остъргват плътта си при ритуали за пречистване. След като откачи кукичката, продължи да разказва.

— Баща ми Таджуи беше заминал по това време и страшно се разгневи, като научи какво са направили хората ни. Но костите вече бяха отнесени.

И други сведения потвърждаваха тази история. Както Брайън Фосет отбелязва навремето, мнозина калапало предлагат противоречащи си версии за това как са убити изследователите: някои твърдят, че с тояги, други – че били простреляни със стрели от разстояние. Освен това калапало настояват, че Фосет бил убит, защото не донесъл никакви дарове и зашлевил момченце, а това е в пълен разрез с характера на Фосет, известен с неизменно благото си отношение към индианците. И още нещо по-съществено: бях открил вътрешен доклад в архивите на Кралския институт по антропология в Лондон, където бяха изследвани костите. Той гласеше:

„Горната челюст дава най-красноречивото доказателство, че тези човешки останки не принадлежат на полковник Фосет, от когото за щастие разполагаме с изкуствено горно чене, налично за сравнение. Знае се, че полковник Фосет е бил висок сто осемдесет и седем сантиметра. Ръстът на мъжа, чиито останки са донесени в Англия, е бил около сто и седемдесет сантиметра.“

— Иска ми се да си получа костите обратно и да ги погреба където им е мястото – каза Ваджуви.

След като наловиха половин дузина пирани, приближихме се към брега. Ваджуви събра съчки и запали огън. Без да одере пираните, ги постави върху дървата, изпече ги от едната страна, после от другата. После постави загорялата риба върху подложка от листа и измъкна няколко парчета от костта. Уви рибата в бейджу, подобна на палачинка питка, направена от брашно от маниока, и подаде сандвич на всеки от нас. Докато ядяхме, той заговори:

— Ще ти разкажа какво ми разправиха родителите ми за истинската съдба на англичаните. Вярно е, че са били тук. Били трима и никой не знаел кои са и защо са дошли. Нямали добичета, носели товара си на гръб. Главният между тях бил възрастен, другите двама били млади. Били гладни и уморени от дългото ходене и хората от селото ги нахранили с риба и бейджу. В замяна на гостоприемството англичаните им дали кукички за въдици, каквито никой не бил виждал дотогава. И ножове. Накрая старият човек казал: „Вече трябва да тръгваме“. Нашите хора попитали: „Накъде ще вървите?“. А те отвърнали: „Нататък, на изток“. Нашите предупредили: „Натам никой не ходи. Това е територия на опасни индианци. Ще ви убият“. Но старият си държал на своето. И тръгнали в тази посока. – Ваджуви посочи на изток и поклати глава. – В онези дни никой не припарвал нататък – каза.

Разказа как в продължение на няколко дни калапало виждали пушек над дърветата – от лагерния огън на Фосет, – но на петия ден изчезнал. Калапало се притеснили, че нещо им се е случило, и група се опитала да открие лагера им. Но от англичаните нямало следа.

Впоследствие научих, че споделеното от родителите му с него е било устен разказ, предаван от поколение на поколение със забележителна последователност. През 1931 година Винченцо Петруло, антрополог от музея към Университета на Пенсилвания във Филаделфия и един от първите бели хора, влезли в Шингу, твърди, че е чул подобен разказ, но сред всички сензационни версии малцина му обръщат внимание. Петдесет години по-късно Елен Басо, антрополог от Университета на Аризона, записва по-подробна версия от индианец калапало на име Камбе, който бил момче, когато Фосет и групата му пристигнали в селото. Тя превежда разказа му директно от езика калапало, като запазва епическите ритми на устните предания на племето:

Когато Ваджуви завърши своята версия на устното предание, каза:

— Хората винаги говорят, че калапало са убили англичаните. Но не сме го сторили. Опитали сме се да ги спасим.