Изгубеният град Z

14. Тезата за Z

Няма мигновено божествено прозрение. По-скоро теорията се развива в течение на времето, с по някоя следа тук и там, на етапи, с неочаквани поврати, като пътеката от доказателства стига назад чак до годините му в Цейлон. Във Форт Фредерик Фосет за пръв път научава, че е възможно голямо кралство да съществува изолирано в джунглата и след като времето остави безпощадния си отпечатък върху него, дворците и площадите му да изчезнат под пълзяща растителност и корени. Ала идеята за Z – за изгубена цивилизация, скрита нейде в Амазония – започва да завладява Фосет след сблъсъка му с враждебните индианци, които е предупреждаван да избягва на всяка цена.

През 1910 година той плава с канута заедно с Костин и неколцина други спътници, за да изследват непроучена част от река Хийт, когато започват да валят над двуметрови отровни стрели и да се забиват в канутата. Испански монах описва как негов спътник е бил улучен с такова оръжие: „В мига, в който го прониза, той изпита голяма болка. Раненото му стъпало стана съвсем черно и отровата постепенно си пробиваше път нагоре през крака като живо създание, без да може да бъде спряна, макар да я третираха с огън. Накрая стигна до сърцето му и той умря след тежки тридневни мъки. Предаде душата си на Бог, който я бе създал“.

Член от екипа на Фосет скача във водата с викове „Назад! Назад!“. Но Фосет настоява да изтеглят лодките към противоположния бряг, докато от небето продължават да се сипят стрели. „Една от тях прехвърча на двайсет-трийсет сантиметра от главата ми и видях лицето на дивака, който я изстреля“, спомня си по-късно Костин. Фосет нарежда на хората си да свалят оръжията, но обстрелът срещу тях не спира. Тогава Фосет дава команда на един от хората си като поредна демонстрация на мирните им намерения да извади акордеона си и да засвири на него. Останалите инструктира да се изправят с лице към смъртта и да пригласят на Костин, който запява с отначало треперещ глас, а после с повече плам „Войници на кралицата“: „На бой, момци, в името на Англия! И нека световната й слава да възпеем“.

Тогава Фосет прави нещо, което толкова силно шокира Костин, че ще си го спомня съвсем ярко дори когато вече е стар човек: майорът сваля кърпичката от врата си, развява я над главата си, влиза в реката и тръгва срещу рояка от стрели. През годините Фосет е закачил по нещо от индианските диалекти, записвал е думи в бележниците си и вечер ги е учил. Сега употребява запомнени фрагменти от речника им и вика „приятел, приятел“, без дори да е сигурен, че произнася точната дума, а водата вече стига до под мишниците му. И ето че стрелите спират. За момент никой не помръдва, а Фосет стои насред реката с ръце, вдигнати над главата като покаял се грешник, готов за покръстване. Според Костин индианец се показва иззад дърво и отива до водата. Със сал доближава Фосет и взема кърпичката. „Майорът му показа със знаци, че иска да бъде откаран на другия бряг – пише по-късно Костин в писмо до дъщеря си. – Индианците се върнаха до него и Фосет коленичи върху нестабилния сал.“

Самият Фосет казва: „Когато се озовах на отсрещния бряг, имах неприятното усещане, че може да получа куршум в лицето или стрела в корема“.

Индианците го отвеждат. „Фосет изчезна в гората и ние останахме в недоумение“, разказва Костин. Групата се бои, че водачът й е убит, докато час по-късно той не се появява от джунглата, съпровождан от индианец, тържествуващо нахлупил неговата широкопола шапка.

Ето как Фосет се сприятелява с индианци от племето гуарайо. „Помогнаха ни да си устроим лагер, останаха в него цялата вечер, дадоха ни юка, банани, риба, огърлици, папагали – на практика всичко, каквото имаха“, пише Фосет в една от депешите си.

Фосет не носи краниометър и разчита на зрението си за своите наблюдения над индианците. Свикнал е да среща племена, покорени от белите и насилствено присъединени към културата им, при което членовете им са отслабени от болести и срещаната бруталност. В контраст с тях, тези около сто и петдесет горски индианци изглеждат яки и здрави. „Мъжете са с добре развити тела, кафеникава кожа, черни коси, с хубава външност и добре облечени в боядисани памучни ризи, които видях да се изработват в изобилие в колибите им“, пише Фосет. Поразен е от факта, че за разлика от прегладнелите изследователи те разполагат със значителни запаси храна. Един гуарайо сплесква растение с камък и оставя сока му да се стече в поток, при което водата се замътва в млечнобяло. „След няколко минути на повърхността се появи риба, взе да плува в кръг със зяпнала уста и после се обърна по гръб, очевидно мъртва – спомня си Костин. – Скоро изплуваха още дузина риби с коремите нагоре.“ Отровени са. Индианче нагазва във водата и подбира най-тлъстите за ядене. Количеството отрова само ги е зашеметило и не представлява риск за хората, когато рибата бъде сготвена; също толкова впечатляващо е, че рибите, които момчето е оставило във водата, скоро се съживяват и отплуват, без да им има нищо. Същата отрова често се използва против зъбобол. Фосет установява, че индианците са експерти във фармакологията, умеят да приспособяват средата към своите нужди, и заключението му е, че гуарайо „са извънредно интелигентна човешка раса“.

След експедицията през 1910 година Фосет, който подозира, че индианците от басейна на Амазонка крият тайни, отдавна пренебрегвани от етнолози и историци, започва да издирва други племена, без значение колко е страховита репутацията им. „Тук има да се решават проблеми, които крещят някой да се заеме с тях – информира той Кралското географско дружество. – Но опитът е от жизнена важност. Малко е да се каже, че е глупаво да се навлиза в тези райони, без да го притежаваш, направо си е самоубийство.“ През 1911 година той напуска от комисията по границите, за да се впусне в сферата на зараждащата се антропология. Веднъж недалеч от река Хийт Фосет седи и се храни с Костин и другите от екипа, когато ги заобикаля група индианци с насочени лъкове. „Без никакво колебание – пише Костин – Фосет свали колана си и го пусна с мачетето на земята, за да покаже, че е невъоръжен, после тръгна към тях с вдигнати над главата ръце. Настана кратка пауза на съмнение и после един от „лос барбарос“ също остави долу стрелите си и тръгна да го посрещне. Бяхме се сприятелили с индианците еходжа!“

С времето това се превръща в знаков подход за Фосет. „Щом се натъкнехме на диваци – казва Костин, – той тръгваше бавно към тях с вдигнати нагоре ръце.“ Също като метода му да се пътешества в много малки групи без защитата на въоръжени войници, маниерът му да установява връзки с племената, някои от които никога преди това не са виждали бял човек, поразява мнозина като едновременно героичен и самоубийствен. „Информиран бях как е прекосявал реката пред цяло племе враждебни диваци и със силата на храбростта си ги е убедил да спрат да стрелят, след което ги придружил до селото им – пише до Кралското географско дружество висш боливийски чиновник, като има предвид срещата на Фосет с гуарайо. – Трябва да кажа, че те са изключително враждебни, лично съм бил сред тях, а през 1893 година генерал Пандо изгуби не само свои хора, но и племенника си. Инженерът господин Мюлер също изчезна, след като прекосил реките нагоре към Модеиди. До ден днешен не сме чули нищо за тях.“

Способността на Фосет да успява там, където други са се провалили, допринася за разрастване на мита за неговата неуязвимост, в който и той самият започва да вярва. Как би могло да се обясни, чуди се той, че „се изправих срещу диваците, с които беше много важно да се сприятелим, покрай главата ми свистяха стрели, минаваха също помежду краката ми, та дори между ръцете и тялото ми и това трая няколко минути, а останах недокоснат“? Нина също вярва, че той е неунищожим. Веднъж, след като е влязъл в контакт с враждебно индианско племе чрез типичния за него метод, тя информира Кралското географско дружество: „Срещата му с диваците и начинът, по който се е справил с тях, за мен е една от най-смелите постъпки, за които съм чувала, и съм безкрайно доволна, че се е държал така. Аз лично нямам никакви страхове за неговата безопасност, защото съм уверена, че в рискови ситуации ще направи точно каквото е нужно“.

Костин пише, че при петте им експедиции Фосет неизменно се е сприятелявал с племената, които са срещали. Има обаче едно изключение. През 1914 година Фосет издирва група марикокси в Боливия, от които останалите индианци в района са го предупредили да се пази. След като изпълнява обичайната си увертюра, индианците реагират войнствено. Наближават с намерение да убиват и хората на Фосет го умоляват да им разреши да използват пушките си. „Налага се да стреляме!“ изкрещява Костин.

Фосет се колебае. „Той не беше склонен, защото никога преди не го бяхме правили“, спомня си Костин. Накрая Фосет се съгласява, но поръчва на хората да стрелят само към земята и във въздуха. Все пак, според Костин, „видяхме поне един индианец, улучен в корема“.

Ако разказаното от Костин е точно, а няма причина за съмнения, че е така, това е единственият случай, при който Фосет престъпва собствената си заповед и очевидно е толкова засрамен, че преправя официалните си доклади до Кралското географско дружество и крие истината през целия си живот.

Веднъж, докато е при племе от индианци еходжа в боливийския регион на Амазонка, Фосет се натъква на още едно доказателство, противоречащо на преобладаващото впечатление, че джунглата е смъртоносен капан, в който малки групи от ловци-събирачи водят мизерно съществуване, като изоставят и убиват хората си, за да оцелеят. Фосет е утвърдил този образ с разкази за собствените си пътешествия и е смаян да установи, че и еходжа, също като гуарайо, са натрупали големи запаси с храна. Често използват крайречните заливни територии, които са по-плодородни от твърдата почва, за да отглеждат зърнени храни, и са усъвършенствали методи за лов и риболов. „Те изобщо нямаха проблеми с храната – пише Фосет. – Щом огладнееха, някой от тях отиваше в гората и се връщаше с дивеч; веднъж придружих човека, за да видя как го прави. Не виждах никакви признаци за животно сред растителността, но индианецът очевидно бе по-наясно от мен. Започна да надава пронизителни викове, а на мен подсказа с жестове да стоя неподвижно. След няколко минути малък елен се показа плахо от храстите. Индианецът го прониза със стрела от лъка си. Виждал съм ги да привличат маймуни и птици от дърветата с помощта на тези особени викове.“ Костин, получавал награди на състезания по стрелба, е също така изненадан да види как индианците успяват там, където той с пушката си се проваля отново и отново.

Фосет е заинтригуван не само от способността на индианците да си набавят храна в изобилие – предвестник за всяка гъсто населена развита цивилизация. Въпреки че еходжа като че нямат защита срещу внесените от европейците болести като дребна шарка – една от причините според Фосет популацията им все още да е малобройна, – те са усвоили познания за лечебния ефект на някои растения и са разработили неортодоксални методи на лечение, чрез които се опазват от всекидневните заплахи на джунглата. Умели са дори в отстраняването на ларви, каквито са измъчвали Мъри. „Индианците еходжа правят един особен подсвиркващ звук с езика си и главичката на червея мигом се подава – пише Фосет. – После мястото бързо се стисва и натрапникът е изхвърлен. – Добавя: – Аз цъках с език, свирках, подвиквах, дори надух пригодена флейта за моя и ефектът беше нулев.“ Западен лекар, който пътува с Фосет, смята тези методи за магьосничество, но Фосет ги приема за истинско чудо, наред с многото лековити билки. „При толкова ширещи се болести, нищо чудно, че се използва билколечение – твърди Фосет. – Изглежда, че за всяко различно страдание си има съответен природен цяр. – После допълва: – То се знае, медицинската професия не насърчава хората да ги използват. Ала излекуването, до което водят, често е смайващо и аз говоря като човек, изпробвал го на няколко пъти с пълен успех.“ Като адаптира методите за билколечение и ловуване към собствените си нужди, Фосет е в по-добра позиция да оцелее в тези територии. „В 99 от 100 случая не се налага да се стига до гладуване“, заключава той.

Но дори ако Амазония би могла да поддържа голяма цивилизация, дали индианците в действителност са създавали такава? Все още няма налице археологически доказателства. Няма дори свидетелство за гъстонаселени райони в Амазония. Идеята за комплексна цивилизация противоречи на двете основни етнологически парадигми, господстващи от векове и възникнали при първите срещи между европейци и местното население на Америка преди четиристотин години. Въпреки че някои от първите конквистадори били запленени от цивилизациите, изградени от местните, много теолози изразявали съмнения, че тези тъмнокожи и оскъдно облечени създания изобщо са хора; защото как биха могли потомците на Адам и Ева да стигнат толкова далече, как е възможно библейските пророци да не са подозирали за съществуването им? В средата на шестнайсети век високопоставеният свещеник Хуан Хинес де Сепулведа твърди, че индианците са „наполовина хора“, които са родени за роби и трябва да са третирани като такива. „Испанците имат пълно право да управляват тези варвари от Новия свят – обявява Сепулведа и добавя: – Между нас и тях разликата е също толкова голяма, колкото между хората и маймуните.“

По онова време най-яростният критик на тази геноцидна парадигма е Бартоломе де Лас Касас, доминикански свещеник, който пътешества из двата континента Америка. В прочут дебат със Сепулведа и в поредица от трактати Лас Касас се опитва да докаже веднъж завинаги, че индианците са пълноценни хора („Нима това не са човеци? Нямат ли те разумни души?“), и да заклейми онези, „които се правят на християни, а ги заличават от лицето на земята“. И все пак в процеса на всичко това той допринася за едно схващане по адрес на индианците, което със същата сила се превръща в стълб на европейската етнология: че са „благородни диваци“. Според Лас Касас индианците са „най-простичките хора на света“, „незлобливи и безхитростни“, „лишени от гняв и войнственост, от амбиция и алчност, напълно незаинтересувани от властване в света“.

Макар в епохата на Фосет и двете схващания да си остават преобладаващи в научната и популярната литература, те са вече филтрирани през една радикално нова научна теория: еволюцията. Дарвиновата теория, изложена в „За произхода на видовете“ през 1859 година, предполага, че хората и маймуните имат общ прародител и в съчетание с неотдавнашни открития на вкаменелости, показващи, че хората обитават земята от много по-отдавна, отколкото се сочи в Библията, допринася за окончателния разрив между антропология и теология. Викторианците правят опит да осмислят човешкото многообразие не в теологически понятия, а в биологически. Наръчникът „Бележки и въпросници по антропология“, препоръчвано четиво в курса за изследователи, посещаван от Фосет, включва глави, озаглавени „Анатомия и физиология“, „Коса“, „Цвят“, „Миризма“, „Движения“, „Физиономия“, „Патология“, „Аномалии“, „Възпроизвеждане“, „Физическа сила“, „Сетива“ и „Наследственост“. Сред въпросите, поставяни за отговор пред Фосет и останалите курсисти, са следните:

„Има ли някаква присъща особена миризма у описаното племе или народ? Каква е привичната поза при сън? Тялото добре балансирано ли е при ходене? Изпънато ли е тялото и прави ли са краката? При стоене и ходене не са ли коленете им леко сгънати? Размахват ли ръцете си при вървене? Добре ли се катерят по дървета? Изразяват ли учудване с очи, с широко отворена уста и с повдигнати вежди? Срамът предизвиква ли изчервяване?“.

По същество викторианците искат да знаят защо някои маймуни са еволюирали в английски джентълмени, а други не са.

Докато Сепулведа твърди по религиозни съображения, че индианците са непълноценни, мнозина викторианци изказват мнение, че са непълноценни в биологичен аспект – че вероятно са дори „липсващо звено“ в еволюционната верига между маймуните и хората. През 1863 година е създадено Лондонското антропологично дружество, за да проучи тези теории. Ричард Бъртън, един от основателите на дружеството, изказва категорично мнение, че индианците като чернокожите с тяхното „подобие на горили“ принадлежат към по-неразвит вид. (Самият Дарвин, който никога не е споделял крайния расизъм, проповядван от негово име, описва фуегините, които е срещнал в Южна Америка – „тези нещастници с възпрепятстван растеж, техните ужасни лица, покрити с бяла боя, мръсната им мазна кожа, сплъстени коси, дразнещи гласове, резки жестове, лишени от достойнство“, – сякаш му е трудно да повярва, „че това са създания като нас, обитаващи същия свят“.) Много антрополози, включително Бъртън, практикуват френология – изучаване на изпъкналостите по човешкия череп, за които се смята, че са индикация за интелигентност и черти на характера. Един френолог, сравняващ два индиански черепа с тези на европейци, казва, че първите се характеризират с „твърдост“ и „потайност“ и че формата им обяснява „издръжливостта, демонстрирана от индианците при изтезания“. Франсис Галтън в теорията си за евгениката, чиито последователи някога са били Джон Мейнард Кейнс и Уинстън Чърчил, твърди, че човешката интелигентност е наследявана и не подлежи на мутиране, а местните народи в Новия свят са изначално „деца в умствено отношение“. Дори много викторианци, които вярват в „душевното единство на човечеството“, са на мнение, че индианските общества са в различен етап на еволюционно развитие. В началото на двайсети век тогава популярната дифузионистка школа в антропологията поддържа становището, че ако някога наистина е съществувала развита древна цивилизация в Южна Америка, произходът й е или от Запада, или от Близкия изток – изгубените племена на Израел, например, или финикийци, любители на морски плавания. „Съществуват най-различни теории сред антрополозите относно разпределението на човешката раса“, отбелязва Келти от Кралското географско дружество, като добавя за антрополозите дифузионисти: „Те поддържат тезата, че финикийците са плавали из целия Тих океан и че много от тях са влезли в Южна Америка“.

Фосет е дълбоко повлиян от тези идеи – писанията му изобилстват с образи на индианци като „весели деца“ и „маймуноподобни“ диваци. Когато за пръв път вижда индианец да плаче, е безкрайно учуден, защото храни убеждението, че самата физиология на индианците предполага стоицизъм. Бори се да примири наблюденията си с всичко онова, на което е учен, и изводите му са изпълнени с криволичения и противоречия. Вярва, например, че джунглата съдържа „диваци от най-варварския вид, маймуноподобни хора, които живеят в дупки в земята и излизат само нощем“, ала почти винаги описва индианците, с които се среща, като „цивилизовани“, често пъти дори повече от европейците. („Според моя опит малко от тези диваци са по природа „лоши“, освен ако контактът с „диваци“ от външния свят не ги е направил такива.“) Яростно се противопоставя на унищожаването на местните култури чрез колонизация. В джунглата абсолютистът се превръща в релативист. След като е станал свидетел как племе се отдава на канибализъм с един от мъртъвците си като част от религиозна церемония – тялото е „опечено върху голям огън“ и „разрязано и разделено сред отделните фамилии“, – Фосет отправя апел към европейците да не заклеймяват този „сложен ритуал“. Не му е приятно да класифицира непридобилите култура индианци като „диваци“ – масово използван термин по онова време – и отбелязва, че добрите и почтени еходжа са „ясно доказателство колко неоправдано е всеобщото презрение към всички народи от дивата джунгла“. Освен че възприема някои от индианските нрави, той се научава да говори множество местни езици. „Познаваше индианците, както малцина бели ги познаваха, освен това имаше талант за езици – посочва приключенският писател и сътрудник на Фосет Чарлс Бриджис. – Малко хора съм срещал с толкова изявена дарба.“ Костин обобщава взаимоотношенията на Фосет с местното население в Амазония, като казва простичко: „Той ги разбираше по-добре от всеки друг“.

Ала Фосет никога не успява да намери изход от онова, което историкът Дейн Кенеди нарича „менталния лабиринт на расовия фактор“. Когато Фосет попада на високо развито племе, той често се опитва да открие расови белези – дали са по-бели и по-румени, – който да примири идеята за развито индианско общество с викторианските му схващания и отношение. „Има три типа индианци – пише веднъж. – Първите са кротки и твърде окаяни... Вторите са опасни, отблъскващи канибали и рядко могат да бъдат видени; третите са яки физически и светли хора, които вероятно произхождат от цивилизацията.“

Идеята, че на двата американски континента има племе от „светли“ хора или „бели индианци“, битува още от времето, когато Колумб твърди, че е видял неколцина местни, които са „толкова бели, колкото сме ние“. По-късно конквистадори съобщават, че са открили при ацтеките стая, пълна с „мъже, жени и деца, бели по рождение, със светли коси и мигли“. Легендата за „бели индианци“ е може би най-здраво вкоренена в басейна на Амазонка, където първите испански изследователи, спуснали се по реката, описват жените воини като „много светли и високи“. Много от тези легенди безспорно водят началото си от съществуване на племена с подчертано по-светла кожа. Група от необичайно високи и светли индианци в източна Боливия са наричани юрукаре, което буквално означава „бели хора“. Яномами от Амазонка са познати също като „бели индианци“ заради светлата си кожа, каквато е и тази на уай-уай от Гвиана.

По времето на Фосет „въпросът за белите индианци“, както е бил формулиран, придава правдоподобност на теорията на дифузионистите, че финикийци или други хора от западния свят като атласци или израелити са мигрирали в джунглата преди хиляди години. Първоначално Фосет е скептичен към съществуването на „бели индианци“, като нарича доказателствата „слаби“, но с времето те като че се оказват за него изходът от „менталния лабиринт на расовия фактор“: ако индианците произхождат от западната цивилизация, няма съмнение, че са били способни да изградят сложно общество. Фосет така и не е съумял да извърши последния скок на модерен антрополог и да приеме, че развитите цивилизации могат да възникват независимо една от друга. В резултат на това докато някои днешни антрополози и историци смятат Фосет просветен за епохата му, други като Джон Хеминг го описват като „Ницшеански изследовател“, който сипе „евгенически дрънканици“. В действителност той е и двете. Колкото и да се бунтува Фосет срещу викторианските порядки – става будист, който живее като индиански воин, – така и не успява да ги надскочи. Спасил се е буквално от всяка патология в джунглата, но не е успял да се отърве от упоритата болест на расата.

Последователното в неговите писания е нарастващото убеждение, че Амазонка и жителите й не са онова, за което ги смятат всички. Той е видял по време на странстванията си твърде много племена, които не напомнят общоприетата европейска етнология.

През 1914 година Фосет пътува с Костин и Манли до отдалечен район в Бразилска Амазония, встрани от големите реки, когато в джунглата ненадейно се отваря широка просека. Под бликналата светлина Фосет вижда няколко красиви куполовидни сгради, направени от тръстика; някои са над двайсет метра високи и с диаметър от трийсет и пет метра. Наблизо има посеви от царевица, юка, банани и сладки картофи. В близост не се забелязва никой и Фосет дава знак на Костин да надникне в една от къщите. Когато Костин стига до входа, вижда самотна старица, приведена над огън, да готви ядене. До обонянието му се донася мирис на юка и картофи и тъй като е изгладнял, привлечен е да влезе въпреки опасността. Фосет и Манли също подушват аромата и го последват. Мъжете посочват стомасите си и стреснатата жена им подава купички с храна. „Надали някой от нас беше ял нещо толкова вкусно“, припомня си по-късно Фосет. Докато изследователите се хранят, около тях внезапно се появяват нашарени с бои воини. „Влязоха през различни входове, които не бяхме забелязали преди това, а през вратата до нас зърнахме сенките на още хора отвън“ – пише Фосет. Ноздрите и устите им са пронизани с дървени пръчици; държат в ръце готови за стрелба лъкове и лули за стрелички.

— Не мърдайте! – прошепва Фосет на Манли и Костин.

По разказа на Костин Фосет бавно развързва кърпичката около врата си и я поставя на земята като дар пред мъжа, който прилича на вожд. Той я вдига и я разглежда в строго мълчание.

— Трябва и ти да им дадеш нещо – казва Фосет на Костин.

„И тогава направих гаф – признава Костин. – Не само извадих кибрит, а драснах клечка и я запалих“.

Настава известна паника и Фосет бърза да извади от джоба си друг подарък – лъскава огърлица. На свой ред член на племето дава на посетителите кратуни, пълни с ядки. „Приятелството ни бе прието – пише Фосет. – Вождът седна на извито столче и сподели ядките с нас.“ Новите им приятели са непозната дотогава група индианци, които Фосет класифицира като максуби. Докато са там, открива нещо, което не е виждал никога преди: голямо население, наброяващо няколко хиляди души. Нещо повече, селището е заобиколено от махали с още хиляди жители. (Откриването от Фосет на толкова много непознати дотогава индианци кара президента на Кралското географско дружество да обяви: „Не знаем за нищо тъй удивително през скорошната история на изследователските походи“.) Тогава Фосет осъзнава, че в региони, далеч от основните реки, по които се движат повечето европейски пътешественици и търговци на роби, племената са в по-добра физическа форма и по-многобройни. По-малко преследвани са от болести и алкохолизъм; запазили са културната си идентичност. „Може би тъкмо поради тази причина етнологията на континента е изградена върху погрешно схващане“, заявява Фосет.

Според него максуби по-конкретно показват свидетелства за развита култура. Изработват красиви глинени съдове, имат названия за планетите. „Племето е извънредно музикално“, отбелязва Фосет. Описва песните им и добавя: „В пълната тишина на гората, когато първата дневна светлина е накарала нощните звуци на насекомите да секнат, тези химни силно ни впечатляваха с красотата си“. Вярно, срещал е племена в джунглата, които са „неподатливи и безнадеждно брутални“, но други като максуби са „храбри и интелигентни“, „напълно опровергават изводите, до които са стигнали етнолозите, изследвали само крайречните райони и незнаещи нищо за по-трудно достъпни места“. Нещо повече, много от тези племена разказват легенди за своите предци, които са живели в далеч по-величествени и красиви поселища.

Има и други насочващи следи. Върху скали из джунглата Фосет е виждал древни рисунки и изрязани в камъка изображения на човешки и животински фигури. Веднъж, докато се изкачва на самотно възвишение сред заливните равнини на Боливийска Амазония, той забелязва нещо да стърчи от земята. Взема го в ръка: оказва се керамичен къс. Започва да човърка из почвата. Почти навсякъде, както по-късно информира Кралското географско дружество, изникват парчета от древна чуплива керамика. По негово мнение изработката е също така фина като на предмети от древните Гърция, Рим или Китай. И все пак няма никакви обитатели на стотици километри разстояние. Откъде се е взела керамиката? На кого е принадлежала?

Загадката се задълбочава, но от друга страна, изникват модели. „Навсякъде, където има възвишения в равнините, могат да бъдат открити артефакти“, пише Фосет на Келти. И това не е всичко: помежду тези възвишения има един вид геометрически подравнени пътеки и пространства. Може почти да се закълне, че приличат на пътища и площади.

Докато Фосет развива теорията си за древна цивилизация в басейна на Амазонка, той си дава сметка за растящата конкуренция от страна на други изследователи, които се надпреварват да изследват един от последните некартографирани региони във вътрешността на Южна Америка. Представляват еклектична група от мегаломани, всеки със своя любима теория и фикс- идея. Един от тях е Хенри Савидж Ландор, получил световна слава със своите пътеписи, в които разказва как за малко не е екзекутиран в Тибет, как е изкачил Хималаите без въжета и скоби, как е прекосил пустините в Персия и Балучистан на гърба на камила. В момента той броди из райони на Амазонка, облечен като за обяд в ресторант на Пикадили Съркъс („Не се предрешвах в чудати костюми, в каквито се предполага да бъдат облечени изследователите“), докато хората му се вдигат на бунт и едва не го убиват. Има и един бразилски полковник, сирак с наполовина индианска кръв на име Кандидо Мариано да Силва Рондон, който е помогнал да се прекарат телеграфни линии през джунглата, изгубил е пръст на крака си от пираня и е основал Служба за защита на индианците. (Девизът й е „Умри, ако трябва, но никога не убивай“.) Друг такъв е Тиодор Рузвелт, който, след като претърпява поражение в президентската кампания през 1912 година, търси убежище в Амазонската джунгла и проучва с Рондон Реката на съмнението. (В края на пътуването бившият президент, който е пропагандирал „живот с физически усилия“, едва не умира от глад и треска и не престава да повтаря началните стихове на поемата на Самюъл Тейлър Колридж „Кубла Хан“: „В Ксанаду издигна Кубла Хан дворец прескъп и пищен.“)

Ала съперникът, от когото Фосет най-много се бои, е Алегзандър Хамилтън Райс, висок и елегантен американец, лекар, който като Фосет се е обучавал при Едуард Айърст Рийвс в Кралското географско дружество. Райс е малко под четийресет, с як гръден кош и рунтави мустаци, завършил медицинския институт в Харвард през 1904 година. В басейна на Амазонка го довежда интерес към тропическите болести, където той проучва смъртоносни паразити чрез дисекция на маймуни и ягуари и където скоро бива силно заинтригуван от географията и етнологията на региона. През 1907 година, докато Фосет провежда първата си изследователска експедиция, доктор Райс обикаля Андите с тогава неизвестния аматьор археолог Хайрам Бингам. По-късно доктор Райс се озовава в северния басейн на Амазонка, където търси началото на няколко реки и проучва местните жители. В писмо до приятел доктор Райс пише: „Напредвам много бавно, изучавам всичко извънредно внимателно и стигам до извод само след дълъг размисъл. Ако имам съмнения за нещо, връщам се отново да работя над него“.

След тази експедиция д-р Райс осъзнава, че му липсва техническа подготовка, и се записва в Школата по астрономия и геодезия в Кралското географско дружество. След като завършва курса през 1910 година („Гледаме на него като на дете на нашето Дружество“, отбелязва по-късно президентът на Кралското географско дружество), той се завръща в Южна Америка, за да изследва басейна на Амазонка. Докато Фосет е импулсивен и дързък, Райс подхожда към мисията си със спокойната прецизност на хирург. Набира екип от стотина души и е вманиачен по оборудването – нови лодки, нови ботуши, нови генератори, – както и по въвеждането на най-модерните методи на съвременната наука в дивата пустош. По време на една експедиция спира, за да извърши операция по спешност на местен, страдащ от антракс, както и на индианка с абсцес близо до черния дроб. Кралското географско дружество отбелязва, че тази процедура е „вероятно първата хирургическа операция под упойка с хлороформ, извършена в този първобитен див регион“. Въпреки че д-р Райс не пришпорва хората си, както го прави Фосет, поне в един случай те се вдигат на бунт срещу него и го изоставят в джунглата. По време на същата експедиция кракът на д-р Райс толкова се инфектира, че той се оперира сам, докато е още в съзнание. Както казва Келти на Фосет, „той е човек на медицинската наука, много талантлив в работата си“.

Фосет може и да е бил убеден, че никой не може да надмине способностите му като изследовател, но е знаел, че главният му съперник има предимство, с което не може да се състезава: пари. Доктор Райс, който е също така богатият внук на бивш кмет на Бостън и губернатор на Масачусетс, е женен за Елизабет Уайдънър, вдовица на магнат от Филаделфия, един от най-богатите хора в Америка. (Първият й съпруг и синът й са на борда на „Титаник“, когато потъва.) Със състояние, възлизащо на милиони долари, доктор Райс и съпругата му – която прави дарение на Харвард с библиотеката „Уайдънър“ в памет на покойния си син – помагат за финансирането на нова лекционна зала в Кралското географско дружество. В Съединените щати доктор Райс често се появява на срещи с карания си от шофьор син ролс-ройс, облечен в дълго кожено палто. Както пише в един вестник, „той се чувства също толкова удобно в елегантното общество на Нюпорт, колкото и в джунглите на Бразилия“. С неограничени суми пари, които да финансират експедициите му, може да си позволи най-модерното оборудване и най-добре обучените хора. Фосет, от своя страна, постоянно трябва да се моли на фондации и капиталисти за финансова подкрепа.

Въпреки огромната шир на Амазония, тя не може да смести егото и амбициите на всички тези изследователи. Те се наблюдават зорко един друг, ревниво пазят в тайна маршрутите си от страх да не бъдат изпреварени за някое откритие. Дори провеждат разузнаване за дейността на другите. „Ослушвай се за всяка информация относно движенията на Ландор“, съветват Фосет от Кралското географско дружество в комюнике от 1911 година. На Фосет не му трябва подканяне: той е развил параноята на шпионин.

Изследователите бързат да хвърлят съмнение върху постижението на съперник или дори напълно да го отрекат. След като Рузвелт и Рондон съобщават, че са проучили за пръв път река, дълга близо хиляда и петстотин километра – прекръстена на Рио Рузвелт в чест на президента, – Ландор казва пред репортери, че е невъзможно да съществува такъв приток. Нарича Рузвелт „шарлатанин“ и го обвинява в плагиатство на събития от пътуването на самия Ландор. „Виждам, че дори е пипнал същата болест, от която страдах аз, и не щеш ли, в същия крак. Тези неща често се случват на големи изследователи, които внимателно четат книгите на скромни пътешественици, обикаляли региона преди тях.“ Рузвелт не закъснява с отговора си, че Ландор е „абсолютен измамник, на когото не бива да се обръща внимание“. (Не за пръв път Ландор е наречен измамник: след като изкачва връх в Хималаите, Дъглас Фрешфийлд, един от най-изтъкнатите алпинисти на времето си и бъдещ президент на Кралското географско дружество, твърди: „Никой планински катерач не би могъл да приеме за чиста монета подвизите с фантастична скорост и издръжливост, които господин Ландор си въобразява, че е извършил. Неговите сензационни легенди уронват доверието и у дома, и на континента в английските пътешественици, критици и научни дружества“.) Доктор Райс, от своя страна, първоначално окачествява доклада на Рузвелт като „неразбираем“, но след като Рузвелт му предоставя повече подробности, се извинява. Макар че Фосет никога не се е съмнявал в откритието на Рузвелт, нарича го пренебрежително приятно пътешествие „за застаряващ човек“.

„Не желая да подценявам изследователската работа на другите в Южна Америка – пише той до Кралското географско дружество, – само държа да посоча огромната разлика между пътуванията по река с тяхната свобода от големия проблем с храната и пътешествията пеша през джунглата, при които човек е принуден да търпи тежки обстоятелства и смело да прониква в свещена индианска обител.“ Фосет никак не харесва Ландор, когото нарича „парвеню“. Заявява пред Келти, че няма желание да го броят „сред така нареченото братство на изследователи, в което членуват диваци като Ландор и Рузвелт“.

Фосет често е изразявал възхищение от Рондон, но в крайна сметка започва да изпитва подозрения и към него. Твърди, че Рондон е пожертвал живота на твърде много хора, като пътува с многобройни групи. (През 1900 година Рондон тръгва на експедиция с осемдесет и един души и се връща само с трийсет – останалите или са умрели, или са в болница, или са дезертирали.) Рондон, горд и обзет от силен патриотизъм мъж, не разбира защо Фосет – който твърди пред Кралското географско дружество, че предпочита в екипите си „английски джентълмени поради по-голямата им издръжливост и ентусиазъм за приключения“ – постоянно упорства в нежеланието си да взема бразилски войници на експедициите. Колега на Рондон отбелязва, че полковникът е противник на идеята „чужденец да дойде тук за онова, което бразилците сами могат да си свършат“.

При все неуязвимостта си към безкрайно тежките условия в джунглата, Фосет е хиперчувствителен и към най-малката лична критика. Висш служител от Кралското географско дружество съветва Фосет: „Мисля, че се тревожиш прекалено какво говорят хората за теб. На твое място не бих обръщал внимание. Успехът затваря всички усти“.

Ала докато Фосет сглобява свидетелствата за изгубена цивилизация, той се безпокои, че някой като доктор Райс може да върви по същата следа. Когато Фосет намеква пред Кралското географско дружество за новата посока на антропологичните си изследвания, Келти му пише в отговор, че доктор Райс със сигурност ще предприеме ново пътуване и може би е „склонен да поеме задачата, която споменаваш“.

През 1911 година кохортата изследователи на Южна Америка заедно с останалия свят са изненадани от съобщението, че Хайрам Бингам, някогашният спътник на доктор Райс, с помощта на перуански водач е открил руини от инките на Мачу Пикчу в Андите на около две хиляди и седемстотин метра над морското равнище. Въпреки че Бингам не е открил непозната цивилизация – империята на инките и монументалните й архитектурни творения са широко документирани, – той по забележителен начин е помогнал да се хвърли светлина върху този древен свят. „Нашънъл Джиографик“ посвещава цял брой на находката на Бингам и отбелязва, че каменните храмове, дворци и фонтани на Мачу Пикчу – най-вероятно почивно място за аристокрацията на инките от петнайсети век – може „да се окажат най-важната група руини, открити в Южна Америка“. Изследователят Хю Томсън впоследствие го нарича „крайъгълен камък в археологията на двайсети век“. Бингам е катапултиран в стратосферата на славата; той дори е избран в Сената на Съединените щати.

Откритието запалва въображението на Фосет. Несъмнено го е и жегнало. Но Фосет вярва, че доказателствата, събрани от него самия, водят към нещо монументално: останки от все още непозната цивилизация в сърцето на Амазонка, където конквистадорите векове наред са издирвали древно царство – място, наричано от тях Елдорадо.