Изгубеният град Z

19. Неочаквана следа

— Да, чувал съм за Фосет – каза ми бразилски водач, който предлагаше пътувания по Амазонка. – Не беше ли изчезнал, докато търсел Елдорадо?

Когато споменах, че търся водач, който да ми помогне да проследя маршрута на Фосет и да потърся Z, той ми отговори, че бил „muito ocupado“*, което изглеждаше учтив начин да се каже „Ти не си наред“.

[* Много зает (исп.). – Б.пр.]

Трудно беше да се намери човек, който не само да е готов да предприеме пътуване в джунглата, но и да има връзки с местните общности в Бразилия, които функционират почти като автономни държави със свои закони и управляващи органи. Историята на взаимодействието между „бранкос“ и „индиос“ – бели и индианци – в басейна на Амазонка прилича на безкрайно дълъг надгробен надпис: племена са унищожени от болести и масово избиване; заличени са езици и песни. Едно племе заравя децата си живи, за да им спести срама от подчинение. Но някои племена, включително десетките, с които не е осъществен контакт, са успели да се изолират в джунглата. През последните десетилетия, тъй като много местни народи са се организирали политически, бразилското правителство е спряло с опитите да ги „модернизира“ и работи по-ефективно за закрилата им. В резултат на това някои амазонски племена, по-конкретно тези в региона Мато Гросо, където изчезва Фосет, се радват на разцвет. Популацията им, след като е била сведена до минимум, отново расте; езиците и обичаите им са се запазили.

Човекът, когото накрая убедих да ме придружи, беше Паоло Пинадже, петдесет и две годишен бивш професионален танцьор на самба и театрален режисьор. Макар Паоло да не беше от индиански произход, беше работил във FUNAI, агенцията, наследила Службата за закрила на индианците на Рондон. Паоло бе следовник на девиза „Умри, ако трябва, но никога не убивай“. При първия ни телефонен разговор го попитах дали може да проникне в същия регион, в който е влязъл Фосет, включващ част от онова, което сега е национален парк „Шингу“ – първият индиански резерват в Бразилия, създаден през 1961 година. (Паркът, заедно със съседен резерват, е с размерите на Белгия и е един от най-големите участъци джунгла в света под контрола на индианци.) Паоло отвърна:

— Мога да ви заведа там, но няма да е лесно.

Обясни, че влизането в индиански територии изисква сложни преговори с племенните вождове. Помоли ме да му изпратя медицински свидетелства, удостоверяващи, че не страдам от заразни болести. И тогава започна да разговаря с различни вождове от мое име. Много от племената в джунглата сега разполагаха с късовълнови радиостанции, по-модерен вариант от онзи, който е използвал доктор Райс, и в продължение на седмици съобщенията ни бяха предавани в едната и в другата посока, като Паоло ги убеждаваше, че съм репортер, а не търсач на природни залежи. През 2004 година двайсет и девет работници от диамантени мини нахлуват без позволение в резерват в западна Бразилия и членове на племето Синта Ларга ги застрелват и пребиват до смърт с дървени тояги.

Паоло ми каза, че ще се срещнем на летището в Куяба. Макар никое от племената да не се бе съгласило за посещението ми, той изглеждаше оптимистично настроен, като се видяхме. Багажът му беше няколко големи пластмасови контейнера вместо куфар или раница и от долната му устна висеше цигара. Носеше камуфлажна жилетка с безброй джобове, натъпкани с полезни неща: швейцарско армейско ножче, японски медикамент против сърбеж, фенерче, пликче фъстъци, още цигари. Приличаше на човек, който се завръща от експедиция, а не тръгва на такава. Жилетката му беше разръфана, лицето му бе слабо и кокалесто, покрито с прошарена израсла брада, плешивото му теме беше загоряло от слънцето. Английският му изговор беше доста неправилен, при все това той говореше бързо, както и пушеше.

— Хайде, време да вървим – подкани ме. – Паоло има грижа за всичко.

Взехме такси до центъра на Куяба, която вече не беше „призрачният град“, описан от Фосет, а носеше известни признаци на модерност с павираните си улици и няколкото скромни небостъргача. Някога бразилските заселници били привлечени тук от каучука и златото. Сега основното изкушение бяха високите цени на стоки от ферми и животновъдни стопанства и градът служеше като отправна точка за този най-нов вид пионери.

Регистрирахме се в хотел на име „Елдорадо“ („Интересно съвпадение, а?“, подхвърли Паоло) и се заловихме с подготовката. Първото предизвикателство беше да се уверим, че сме определили правилно маршрута на Фосет. Разказах на Паоло за пътуването ми до Англия и за всичко, което Фосет бе правил – включително подхвърлянето на фалшиви следи и използване на шифри, – за да прикрие курса си.

— Този полковник много труд си е дал да скрие нещо, дето никой никога не е намерил – отбеляза Паоло.

Подредих върху дървена маса нужните документи, с които се бях сдобил от британските архиви. Сред тях бяха копия на няколко от оригиналните карти на Фосет. Бяха много щателни и напомняха поантилистки картини. Паоло взе една и я разглежда няколко минути под светлината. Фосет беше написал „Неизследвано“ с големи букви върху едно от изображенията на гора между река Шингу и няколко други главни притоци на Амазонка. На друга карта бе добавил няколко бележки: „малки племена, предполага се, че са дружелюбни“; „много лоши индиански племена с неизвестни имена“; „вероятно опасни индианци“.

Една от картите изглеждаше по-небрежно нарисувана и Паоло попита дали е дело на Фосет. Обясних, че бележка върху картата – която бях открил сред други документи от Северноамериканския вестникарски алианс – сочи, че е принадлежала на Рали Римъл. Той е скицирал върху карта маршрута на експедицията и я е дал на майка си. Въпреки че я е накарал да обещае да я унищожи след тръгването му, тя е решила да я запази.

С Паоло стигнахме до съгласие, че след като е напуснал Куяба, екипът на Фосет се е отправил на север към територията на индианците бакаири. Оттам са поели към лагера „Умрял кон“, а после, вероятно към вътрешността на днешния национален парк „Шингу“. Върху маршрута, който Фосет е предоставил конфиденциално на Кралското географско дружество, той е записал, че групата ще тръгне на изток някъде около единайсетия паралел южно от екватора и ще продължи покрай Реката на смъртта и река Арагуая, докато стигне до Атлантическия океан. Фосет е отбелязал в предложението си, че е за предпочитане да се поддържа траектория в източна посока, към крайбрежните райони на Бразилия, тъй като това „би запазило по-високо ниво на ентусиазъм, отколкото да се навлиза все по-дълбоко сред дивата джунгла“.

Само че един сегмент от маршрута, нарисуван от Рали, противоречи на това. Рали е отбелязал, че при река Арагуая експедицията ще се отклони рязко на север, вместо да продължи на изток, и ще премине от Мато Гросо в бразилския щат Пара, преди да излезе близо до устието на река Амазонка.

— Може Рали да е сбъркал – предположи Паоло.

— И аз така си помислих – кимнах. – Но после прочетох това.

Показах му последното писмо, пратено от Джак до майка му. Паоло прочете реда, който бях подчертал:

— „Следващия път вероятно ще ти пиша от Пара.“

— Според мен Фосет е запазил в тайна този последен сектор от маршрута дори от Кралското географско дружество – казах.

Паоло все повече се заинтригуваше от Фосет и започна да проследява маршрута му с черен маркер върху чиста карта, като възбудено отмяташе всяка от предвижданите ни дестинации. Накрая извади цигарата от устата си и рече:

— Напред към Z, а?