Изгубеният град Z

21. Последния очевидец

— Можеш ли да задействаш джипиеса? – попита Паоло.

Седях на задната седалка на мицубиши 4х4 и се опитвах да получа показания за координатите ни от Глобалната позиционна система. Движехме се на север – това поне знаех – с шофьор, когото бяхме наели заедно с пикапа. Паоло ми беше казал, че ще ни трябва мощна кола и професионален шофьор, за да имаме някакъв шанс да осъществим пътуването си, особено в дъждовния сезон.

— Това е най-лошото време на годината – каза ми. – Пътищата са... как го казвате вие... абсолютно лайнени.

Когато обясних мисията ни на шофьора, той ме попита кога е изчезнал полковникът.

— През 1925 година – отвърнах.

— И искате да го намерите в джунглата?

— Не точно това.

— Негов потомък ли сте?

— Не.

Той дълго мисли над това и накрая отсече:

— Ами добре.

Бодро се залови да товари багажа ни, който включваше хамаци, въже, мрежи против комари, таблетки за пречистване на вода, сателитен телефон, антибиотици и хапчета против малария. На излизане от Куяба взехме един приятел на Паоло, потомък на вожд на племето бакаири на име Таукане Бакаири. (В Бразилия фамилиите на индианците типично са названието на племето им.) Таукане беше към четийресет и пет годишен, с хубаво кръгло лице и носеше джинси „Ливайс“ и бейзболна шапка. Беше образован от мисионери и макар сега да живееше предимно в Куяба, продължаваше да представлява политическите интереси на племето си.

— Аз съм един вид посланик – каза ми.

В замяна на „подарък“ от две гуми за общински трактор се съгласи да ни заведе до селото си, последното място, където Фосет безспорно е бил видян.

— От мен ако зависеше, бих ви свършил тази услуга безплатно – обясни Таукане. – Но всички индианци станаха капиталисти. Налага се, нямаме друг избор.

Градът остана зад гърба ни и навлязохме в централните равнини на Бразилия, които бележат прехода от суха към дъждовна гора. След малко се показа плато: марсианско червено на цвят, простиращо се на площ повече от пет хиляди квадратни километра – като една безкрайна маса, стигаща до облаците. Спряхме в основата му и Паоло ми каза:

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Слязохме от пикапа и се заизкачвахме по стръмен скалист склон. Земята беше мокра от неотдавнашна дъждовна буря и се налагаше да се катерим по колене и длани над дупки, в които се бяха заровили змии и броненосци.

— Къде отиваме? – попитах Паоло, който отново беше стиснал цигара между зъбите си.

— Вие американците все нямате търпение – отбеляза той.

Светкавица проряза небето и се спусна тънка мъгла, от която почвата стана още по-хлъзгава. Изпод краката ни се изтъркулваха камъни и с тропот падаха на петдесетина метра по-надолу.

— Почти стигнахме – обяви Паоло.

Изтегли ме над един ръб и когато се изправих на крака, целият окалян, ми посочи към друг хребет на няколко метра разстояние и каза:

— Ето, гледай!

Към небето се издигаше напукана каменна колона. Примигнах срещу дъжда – всъщност се оказа не една, а няколко колони, наподобяващи древногръцки руини. Имаше и масивен свод, двете страни на който бяха запазени, а зад него – смайващо голяма кула. Изглеждаха точно като онова, описано от наемния войник през 1753 година.

— Какво е това? – попитах.

— Каменен град.

— Кой го е построил?

— Това е... как беше думата?... Илюзия.

— Това тук?! – посочих една от колоните.

— Създадено е от природата чрез ерозия. Но много хора, когато го видят, го смятат за изгубен град. Като Z.

През 1925 година доктор Райс вижда подобни ерозирали скали в Рораима, Бразилия, и му изглеждат като „руини от архитектурна конструкция“.

Върнахме се в колата и продължихме на север, а Паоло каза, че скоро ще разберем дали и Z е подобен мираж. Накрая завихме по BR-163, едно от най-коварните шосета в Южна Америка. Изградено е от бразилското правителство през 1970 година в усилие да се открие достъп към вътрешността на страната и се простира на повече от хиляда и петстотин километра от Куяба до река Амазонка. На нашата карта беше обозначено като основна магистрала, но почти целият асфалт от двете му ленти е бил отмит през дъждовния сезон и бе останала комбинация от канавки и дупки, пълни с вода. От време на време шофьорът ни съвсем изоставяше пътя и караше по скалисти брегове и през полета, където пасящ добитък се разделяше да ни пропусне.

Минахме покрай река Мансо, където Фосет се е отделил от групата си и където Рали е бил нахапан от кърлежи. Гледах през прозореца в очакване да видя първите знаци за страховита джунгла. Вместо това теренът напомняше Небраска – безкрайни равнини, избледняващи към хоризонта. Когато попитах Таукане къде е гората, той отвърна просто:

— Няма я вече.

Миг по-късно посочи към колона от бълващи дизелови газове камиони, пътуващи в противоположна посока и натоварени с грамадни трупи.

— Единствено индианците проявяват респект към гората – каза Паоло. – Белите хора я изсичат.

Продължи да говори как Мато Гросо била трансформирана в обработваема земя, на голяма част от която се отглежда соя. Само в Бразилия басейнът на Амазонка е изгубил през последните четири десетилетия близо седемстотин хиляди квадратни километра от оригиналната си горска растителност – територия, по-голяма от Франция. Въпреки усилията на правителството да ограничи обезлесяването, само за пет месеца през 2007 година са унищожени седем хиляди квадратни километра – район, по-обширен от щата Делауер. Безброй животни и растения, много от тях с потенциално значение за медицината, са изчезнали. Поради това, че амазонската джунгла генерира около половината дъжд, изливащ се над нея, посредством влагата, която се вдига в атмосферата, опустошението е започнало да променя екологията на региона и обуславя сушата, съсипваща способността на джунглата да се поддържа. Малко места са понесли повече поражения от Мато Гросо, където самият губернатор на провинцията Блаиро Маги е един от най-едрите производители на соя в света. „Не изпитвам ни най-малка вина за това, което правим тук – казва Маги пред „Ню Йорк Таймс“ през 2003 година. – Територия, по-голяма от Европа, си остава почти недокосната, така че няма причина за тревога.“

Междувременно икономическият бум от най-близкото минало е породил поредното насилие в басейна на Амазонка. Бразилското транспортно министерство отчита, че дървосекаческите компании по протежение на шосе BR-163 използват „най-голямата концентрация на робски труд в света“. Индианци често са прокуждани от земите им, поробвани или избивани. На 12 февруари 2005 година, докато с Паоло бяхме на нашето пътуване в джунглата, няколко стрелци, очевидно на служба при собственик на ранчо в щата Пара, тръгват с насочени оръжия към седемдесет и три годишна американска монахиня, защитаваща правата на индианците. Тя взема библията си и започва да чете от Евангелие на Матей: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“. Застрелват я с шест куршума и я оставят да лежи по очи в калта.

Джеймс Питърсън, уважаваният учен от Университета на Върмонт, който е обучавал археолога Майкъл Хекънбъргър и оказа изключително полезно съдействие при организирането на моето пътуване, сподели при последната ни среща няколко месеца по-рано колко е развълнуван, че отива да провежда проучвания в близост до Манаус. „Може да ме посетиш, след като обиколиш района на Шингу“, каза ми. Отвърнах, че би било чудесно. Ала скоро узнах, че докато бил в ресторант с бразилския археолог Едуардо Невес в едно село в поречието на Амазонка, двама бандити, за които се говорело, че работят за бивш полицейски служител, нахлули да ограбят заведението. Един от тях открил стрелба и улучил Питърсън в корема. Той паднал на земята с думите „Не мога да дишам“. Невес му обещавал, че всичко ще е наред, но докато пристигнат в болницата, вече бил мъртъв. Беше на петдесет и една години.

От BR-163 се отклонихме по по-тесен черен път, който водеше на изток към Поста Бакаири. Спряхме близо до мястото, където Фосет отсяда у собственика на ранчо Галвао, и решихме да проверим дали ще можем да открием имението му. В писмата си Фосет споменава, че ранчото е известно като Рио Ново и че това име е отбелязано на няколко настоящи карти. След близо четири часа подскачане из дупки, което ни размести кокалите, попаднахме на ръждясала табела при едно разклонение на пътя – „Рио Ново“ – със стрелка, сочеща наляво.

— Виж само – обади се Паоло.

Пресичахме дървен мост над река и той скърцаше под тежестта на автомобила. Погледнахме към бурните води на двайсет метра под нас.

— Колко мулета и коне е имал полковникът? – поинтересува се Паоло, като се опитваше да си представи как е прекосил реката Фосет.

— Около дузина – отвърнах. – Според писмото му Галвао е заменил някои от най-слабите животни и му е дал куче. Предполага се, че се е върнало в ранчото няколко месеца след изчезването на Фосет.

— Само ли си е дошло? – попита Паоло.

— Така е казал Галвао. Споменал нещо и за лястовици, които видял да се вдигат над гората на изток, и си казал, че това трябва да е някакъв знак от Фосет.

За пръв път навлязохме в участък гъста гора. Не се виждаше никаква ферма наоколо, но попаднахме на кирпичена колиба с тръстиков покрив. Вътре на един пън седеше стар индианец с дървен бастун в ръка. Беше облечен само в прашни панталони, бос и без риза. Зад него на стената висеше кожа на ягуар и рисунка на Дева Мария. Таукане го попита на езика бакаири дали съществува животновъдно стопанство, наречено Рио Ново. Мъжът се изплю, като чу името, и размаха бастуна си към вратата.

— Натам – каза.

Появи се друг индианец, по-млад, и предложи да ни покаже пътя. Качихме се отново в колата и подкарахме по обрасла пътека, а клоните се удряха в предното стъкло. Когато шофирането напред стана невъзможно, водачът ни скочи и ние го последвахме през гората, докато той сечеше с мачете увивната растителност. На няколко пъти забавяше ход, вглеждаше се в короните на дърветата, правеше по три-четири стъпки на изток или на запад. Накрая спря.

Огледахме се – нямаше нищо освен дървета.

— Къде е Рио Ново? – попита Паоло.

Водачът ни вдигна мачетето над главата си и със засилка го заби в земята. Удари на нещо твърдо.

— Точно тук – отвърна.

Погледнахме надолу и с изумление видяхме ред напукани тухли.

— Тук е бил входът към имението – съобщи водачът ни. – Било е много голямо.

Заобхождахме гората под дъжда, който заваля отново, и търсехме следи от голямата ферма на Галвао.

— Ето тук! – извика Паоло.

Беше на трийсетина метра, застанал до ронеща се тухлена стена, скрита под увивни растения. Фермата бе погълната от джунглата само за няколко десетилетия и аз се питах как биха могли истински антични руини да оцелеят в подобна враждебна среда. За пръв път изпитах някакво разбиране как е възможно останките от цивилизация просто да изчезнат.

Когато се върнахме на пътя, слънцето беше започнало да залязва. Във вълнението си бяхме изгубили представа за времето. Не бяхме хапнали нищо от пет и половина сутринта, а в колата имахме само бутилка стоплена вода и малко кракерси. (По-рано в пътуването бяхме изяли пакетите ми със замразена изсушена храна и Паоло попита: „Ама сериозно ли астронавтите ядат това нещо?“.) Докато пътувахме в нощта, насреща ни проблесна светкавица и освети пустотата наоколо ни. Таукане задряма, а аз и Паоло се отдадохме на любимото ни развлечение – опитвахме се да си представим какво се е случило с Фосет и групата му, след като са напуснали лагера „Умрял кон“.

— Виждам ги как умират от глад – промълви Паоло, фокусиран върху своя собствен глад. – Много бавно и много болезнено.

С Паоло не бяхме единствените, които се опитвахме да сътворим развръзка за сагата Фосет. Десетки писатели и художници си бяха въобразявали край, където такъв нямаше, също като ранните картографи, опитвали се да си представят света, без да са го виждали някога. Имаше радиопиеси и театрални пиеси за загадката. Пиесата „Открийте полковник Фосет“ впоследствие бе послужила като бегла основа за филма от 1941 година „Пътят към Занзибар“ с Бинг Кросби и Боб Хоуп. Имаше и комикси, включително един в поредицата „Приключенията на Тинтин“. В сюжета му изследователят казва: „Реших да не се връщам в цивилизацията. Щастлив съм тук“.

Фосет също така продължава да вдъхновява авторите на приключенски романи. През 1956 година популярният белгийски приключенски писател Шарл-Анри Дюизм, използващ псевдонима Анри Верн, пише „Боб Моран и загадката Фосет“. В романа героят Моран разследва изчезването на изследователя от Амазонка и макар да не успява да разкрие какво се е случило с него, открива изгубения град Z и по този начин сбъдва мечтата на Фосет.

Фосет се появява дори в романа от 1991 година „Индиана Джоунс и седемте воала“, една от поредицата книги, написани след големия успех на хитовия филм от 1981 година „Похитители на изчезналия кивот“. В много заплетения сюжет на романа Индиана Джоунс – макар да настоява „Аз съм археолог, не частен детектив“ – се заема да намери Фосет. Добира се до фрагменти от дневника на Фосет за последната му експедиция, където се казва: „Синът ми, окуцял от наранения си глезен и трескав от малария, се върна назад преди няколко седмици, пратих с него последния ни водач. Бог да им е на помощ. Тръгнах нагоре по течението на реката. Свърши ми водата и през следващите два или три дни единственият ми източник на течност беше росата, която облизвах от листата. Колко пъти отново и отново се упреквах за решението си да тръгна сам! Наричах се глупак, идиот, побъркан“. Джоунс намира Фосет и установява, че изследователят е открил своя вълшебен град. След като двамата аматьори археолози са пленени от враждебно племе, Джоунс с камшик в ръка и Фосет им се измъкват, като скачат в Реката на смъртта.

С Паоло разнищихме още няколко фантастични сценария – телата на Фосет и спътниците му са превзети от червеи като това на Мъри, разболели са се от елефантиаза, отровени са от смъртоносни жаби, – докато и двамата заспахме в колата. На следващата сутрин изкачихме малко възвишение, за да стигнем до Поста Бакаири. На Фосет му бе отнело месец да се добере дотам от Куяба. На нас ни трябваха само два дни.

Районът на поста Бакаири се бе разраснал и сега бе обитаван от над осемстотин индианци. Отидохме до най-голямото село, където няколко десетки едноетажни къщи бяха строени в редове около прашен площад. Повечето постройки бяха от глина и бамбук, с тръстикови покриви, но някои от по-новите бяха с бетонни стени и ламаринени покриви, които дрънчаха под дъжда. Селото, макар и несъмнено бедно, вече имаше кладенец, трактор, сателитни чинии и електричество.

Когато пристигнахме, почти всички мъже, млади и стари, бяха на лов като подготовка за празничния ритуал по повод жътвата. Но Таукане каза, че има някой, с когото трябва да се срещнем. Заведе ни до къща, граничеща с площада, край редица от ароматни дървета манго. Влязохме в малка стая, от тавана на която висеше гола крушка, а покрай стената бяха разположени няколко дървени пейки.

Не след дълго от задна врата се показа дребна прегърбена жена. Държеше ръката на дете за опора и се придвижи бавно към нас, наклонена сякаш от силен вятър. Беше облечена в памучна рокля на цветя и имаше дълга побеляла коса, която обрамчваше толкова сбръчкано лице, че очите й бяха почти невидими. Усмивката й беше широка и разкриваше идеални бели зъби. Таукане обясни, че жената е най-старият жител на селото и е видяла експедицията на Фосет при минаването й оттук.

— Вероятно е последният жив човек, който ги е зърнал – каза.

Старицата седна на стол, а босите й крака едва достигаха до пода. Като използвах Таукане и Паоло да превеждат от английски на португалски, а после на бакаири, я попитах на колко години е.

— Не знам точната си възраст – отговори тя. – Но съм родена някъде около 1910 година. – После продължи: – Бях малко момиче, когато трима от външния свят дойдоха в селото ни. Помня ги, защото никога не бях виждала толкова бели хора с такива дълги бради. Майка ми каза: „Виж, дошли са християни!“.

Разправи как тримата изследователи си устроили лагер в новото училище на селото, което вече не съществува.

— Беше много хубава сграда – вметна тя. – Не знаехме кои са те, но беше ясно, че са важни хора, защото спяха в училището.

Спомних си как в писмо Джак Фосет споменава, че са спели в училище.

Тя заговори отново:

— Помня, че бяха високи, много високи. Един от тях носеше странна раница. Приличаше на тапир.

Попитах я какво е било селото тогава. Отговори, че по времето, когато дошли Фосет и хората му, всичко се променяло.

— Бразилските военни ни наредиха да се обличаме с дрехи и дадоха на всеки от нас ново име – каза тя. – Истинското ми име беше Комаеда Бакаири, но е ми казаха, че вече съм Лауринда. Така че станах Лауринда. – Спомни си масовата болест, която Фосет описва в писмата си. – Хората ни се събуждаха с кашлица и отиваха на реката да я промият, но не помагаше – обясни.

След малко Лауринда стана и излезе навън. Тръгнахме след нея и видяхме планината, в която Джак се е взирал с такава почуда.

— Тримата тръгнаха в тази посока – каза тя. – Отвъд върховете. Хората казваха, че отвъд върховете няма бели хора, но те натам тръгнаха. Чакахме ги да се върнат, но никога не се случи.

Попитах я дали е чувала за градове отвъд планините, които индианците са построили преди векове.Тя отвърна, че не знае за такива, но посочи към стените на къщата си и каза, че предците й разправяли за къщи на бакаири, които били много по-големи и разкошни.

— Били направени от палмови листа от дърветата бурити и били два пъти по-високи и много красиви – каза ми.

Някои от ловците се върнаха, понесли убити елени, мравояди и глигани. На площада правителствен чиновник опъваше голям киноекран. Обясниха ми, че ще бъде показан документален филм, запознаващ индианците със смисъла на ритуала за жътвата, който им предстоеше да празнуват и който бе част от легендата за произхода им. Преди правителството се бе борило да премахне традициите на бакаири, а сега се стремеше да ги възроди. Старицата наблюдаваше случващото се от прага си.

— Новите поколения още изпълняват някои от старите церемонии, но не са толкова богати и красиви – каза тя. – Не ги е грижа за занаятите и танците. Опитвам се да им разправя стари истории, но не се интересуват. Не разбират, че те са ни направили каквито сме.

Преди да се сбогуваме, тя си спомни още нещо за Фосет. Години наред други хора идвали да разпитват за изчезналите изследователи. Вгледа се в мен и очите й се разшириха.

— Какво са сторили онези бели? – попита. – Защо е толкова важно за племето им да ги открие?