Който се страхува от мечки…

Истината внезапно достигна до съзнанието му. Разтърси го като тежък удар. В колата си возеше ненормалник!

Караше бързо, но не прекалено, за да не събуди подозрение. През цялото време наблюдаваше автомобилите в огледалото. Пулсът му си оставаше висок, тялото му — изопнато като струна и напрегнато. Дишаше много повърхностно и му се виеше свят. Хвърли бърз поглед към мъжа до себе си.

— Питам те за пореден път. Каква работа имаше в банката толкова рано сутринта?

Ерки чуваше отчетливите удари на барабаните. Биеха оглушително в пълна липса на ритъм. Ерки мълчеше. Отваряше и затваряше шепи, забил поглед в пода на колата, сякаш търси нещо. Думите се изгубиха в шума от барабаните. Не се движи, не говори. Той се залюля напред-назад на седалката и затвори очи.

— Попитах те каква работа си имал в банката толкова рано сутринта!

Ерки чу разярения глас. Този тип се страхуваше. Запомни този извод и се залови да формулира отговор наум. Нестор слушаше мислите му. Неговата задача беше да одобри отговора, преди да излезе от устата на Ерки. Това отнемаше време. Нестор се стараеше много. Нестор…

— Да не си глух, човече?

„Глух ли съм?“ — запита се Ерки. Зададоха му нов въпрос, нужен беше нов отговор. Ерки избута първия настрана и се зае с втория. Нестор продължаваше да слуша. Палтото все още пазеше мълчание. „Не — увери се Ерки, — слухът ми си е напълно в ред. Чувам как кръвта пулсира във вените му, защото точно в момента кръвното му налягане е високо и той изразходва страшно много енергия за нещо толкова просто като установяването на контакт с мен. Но наистина ли иска да получи необмислен отговор? Нали именно с формулирането на отговора си му засвидетелствам уважение? От друга страна — нима той е заслужил това уважение? С какво?“

Ерки не смяташе кражбата на пари от млада жена за постижение. А и този тип носеше оръжие. Но мъжът явно бе изпълнен с мисълта за собствения си подвиг. Бузите му щяха да се пръснат от гордост. Нужно беше да изпусне малко пара.

— Ще получа ли някакъв отговор в скоро време?

Барабаните развалиха звученето на приятния му тенор. Разбъркаха думите и им придадоха писклива нотка. „Жалко — помисли си Ерки. — Мъжете са обсебени от всякакви други неща, но не и от гласа си. От мускулите си, от прическата си, от избора на подходящи за фигурата си дънки. От какви ли не незначителни дреболии.“ Ерки откри способността си да изведе зрял човек от равновесие без никакво усилие. Просто като мълчи. Хората не понасят да не получават отговори, да не знаят нищо за събеседника си. Ерки не обелваше дума.

До него крадецът дишаше тежко. Къдравата му коса бе подгизнала от напрежение. Той погледна в огледалото, намали скоростта и отби встрани. Не изключи двигателя. Хвърли бърз поглед към Ерки и процеди през зъби:

— Ще се съблека. Да не си посмял да хукнеш нанякъде!

Ерки нямаше никакво намерение да бяга. Притесняваше го револверът. Сякаш срещу тялото му бяха насочили остър лъч. Сега обаче крадецът остави оръжието върху арматурното табло над волана. Мъчеше се да си съблече пуловера, после панталоните, без да си сваля ръкавиците. Не му беше лесно, защото колата беше тясна. Пуфтеше, ругаеше и дърпаше панталоните, но най-сетне успя, целият облян в пот. След като се съблече, остана по дрехи, наподобяващи опит за камуфлаж. Нестор се разхили от Мазето. Под панталоните на крадеца лъснаха бермуди с плодове в крещящи цветове и палми и син потник с Доналд на гърдите. Неочаквано той се протегна над Ерки и отвори жабката. Извади чифт слънчеви очила и си ги сложи. Дегизира се перфектно. Ерки не се стърпя и го зяпна с почуда. Едрият мъж изглеждаше много странно в пъстрите шорти. Постара се да овладее гласа си:

— Не разбираш нищо, така че си затваряй устата! Не се обаждай, докато не ти задам въпрос!

Ерки и без това не бе обелил дума. Въпреки коженото яке и черния панталон той не се потеше. Мъчеше се да не мърда. Ако стои напълно неподвижно, значи е почти невидим.

— Мамка му, как гадно вониш!

Мъжът изсумтя, за да покаже отвращението си, и свали прозореца още по-надолу. Ерки се запита дали мъжът очаква реакция на избухването си, или просто бълва помия. За всеки случай продължи да мълчи. А и Нестор тананикаше хубав псалм и понеже най-после беше в добро разположение на духа, Ерки предпочете да се наслади на настроението му. Не се замисли накъде са тръгнали или какво ще се случи в бъдеще. Вложи всичките си сили в опита от този момент да се затвори в себе си, да се абстрахира от мъжа до себе си, от револвера. Но нямаше как да спре все по-бързо да отваря и затваря шепите си.

— Не можеш ли да се кротнеш малко с тези ръце! — избухна крадецът. — Изглеждаш направо луд. Мамка му, побърквам се от тези твои движения!

Ерки започна да се клати напред-назад. Оказа се невъзможно да остане невидим тук. До него бушуваше буря и нямаше изгледи скоро да утихне. Ерки се опита да се извърне, погледна през прозореца. Ушите му се измориха от барабаните. Размаха ръка, за да го накара да замълчи.

— Парите сигурно не те интересуват, а? — малко по-спокойно попита крадецът. — Не знаеш за какво служат, нали?

Ерки слушаше. Мъжът понижи глас. Внезапно прояви неочаквана адекватност. Във въпроса му пролича любопитство. Парите не те интересуват. Е, засега не, но вече имаше няколко крони във вътрешния си джоб. Значи донякъде отговорът беше хем положителен, хем отрицателен. Така ли да му каже?

— Ако питаш мен, си избягал от някоя психиатрична клиника. Не е никак лесно. Мнозина успяват да избягат и се връщат с подвита опашка. При теб как стоят нещата? И ти ли си един от тях?

И ти ли си един от тях. Въпросът почти го трогна, изпълнен със зле прикрито нетърпение да узнае кой е спътникът му. Ерки затвори очи. Градът оставаше някъде в далечината. Зли намерения или никакви. Ерки не можеше да прецени към кои да причисли този тип. „Грах, месо и сланина — помили си той, — кръв, пот и сълзи.“ Обзе го безпокойство.

Пътят започна да се изкачва нагоре. Далеч напред, на възвишение отдясно съзряха място, откъдето се откриваше красива гледка. Ерки позна мястото, ориентираше се къде се намират. Та нали години наред бе скитал по тези места. Първо трябваше да минат през тунел. Над купето се спусна неочакван мрак. Шофьорът веднага се разтревожи, сякаш се опасяваше от внезапна атака. Караше с револвер в дясната ръка. Отривисто си свали очилата, осъзна колко тъмно е и без това. Излязоха от тунела. Ерки премига с очи. Оставаше само километър до бариерата. Там нямаше отделно платно за водачи с винетка. Ще бъдат принудени или да спрат и да си платят, или да щурмуват преградата. Тя наистина беше само някаква дървена летва, боядисана в червено и бяло. Явно и шофьорът се сети за същото. Намали скоростта.

— Не прави глупости! — озъби се той.

Ерки изобщо нямаше такива намерения. Опитваше се единствено да не мърда, да не се набива на очи, но тялото му се имаше собствен живот и не му се подчиняваше.

Крадецът удари спирачки, очевидно взел решение. Неочаквано зави наляво и пое нагоре към мястото с красивата гледка. Ерки нямаше представа какво е намислил, като стигнат до върха, но по пътя не срещнаха никого. Още беше рано, горе сигурно няма да намерят жива душа. Крадецът стисна силно револвера и с опакото на дланта си избърса потта от челото си. Докато се изкачваха по склона, след колата се вдигна облак от прахоляк и пясък. Вече се намираха далече от главния път и автомобилите долу приличаха на играчки във великолепни цветове. Шофьорът направи последен рязък завой и спря до парапета. Оттук се откриваше изглед към бариерата. Двамата видяха двете патрулки, паркирани до касата. Крадецът се задъха. Чу се съскане, когато изпусна въздуха от устата си през стиснатите си зъби. Даде назад и се отдалечи от парапета. Пак спря. Заудря с револвера по волана. Ерки чуваше царящия в главата му хаос. Щеше да се пръсне, от челото му направо струеше пот, а сърцето му биеше на границата на търпимото. Малък разрез на сънната артерия и кръвта ще бликне на алена струя чак до бариерата.

— Добре, приятел. Какво предлагаш?

Приятел. Ама че жалко обръщение. Нещастникът изпадна в пълно безсилие. Това направо не се издържаше. Ерки искаше да се махне оттук. Бавно завъртя глава и погледна навътре в гората, където се виеше нещо, подобно на просека. Макар че извърна глава почти незабележимо, крадецът реагира. И той се вторачи натам. Мозъкът му отново проработи. Включи колата на скорост, обърна и потегли напред. В началото пътят наистина беше широк и му позволи да шофира петнайсет-двайсет метра. После се стесни до добре утъпкана пътека. Когато спря, колата не се виждаше от платото, скрита в гъстата зеленина. Обърна се и взе сака от задната седалка.

— Хайде, да излизаме. Ще повървим пеш.

Ерки не помръдна. Крадецът отвори вратата, заобиколи колата и размаха оръжието.

— Ти тръгни пред мен. Сухо е, върви се лесно. Ще почакаме, докато се стъмни. Тази преграда няма да стои там вечно, нямат достатъчно хора за тази цел. Хайде! Темпо, темпо!

Не се движи, не говори. Чу как в далечината Палтото се събуди и се развя. Нестор го осведоми за последните новини. Смехът им отекна в тялото му и то дори завибрира. Сложи ръка на гърдите си, за да притъпи натиска.

— Какво ти става? Не ми се прави на луд, няма да ти мине номерът. Мамка му, излизай веднага от колата!

Ерки се измъкна. Крадецът заобиколи колата, отвори багажника и надникна вътре. За миг Ерки изпадна в паника. Само дано не го затвори в тесния багажник, където няма да може да се движи и да вижда. Крадецът не го направи. Просто започна да рови и извади брезент. Вдигна очи към зелените листа по дърветата. Брезентът беше зелен като тях. Погледна Ерки.

— Покрий колата с брезента. Отдолу се закрепя с куки. Така колата няма да се вижда. Колкото по-дълго време я търсят, толкова по-добре.

Подхвърли му брезента. Ерки се озова със зеленото платнище в ръце. Найлоновата материя беше толкова тънка, гладка и хлъзгава, че се изплъзна от отпуснатите му ръце и падна на земята.

— Хайде де. Разгъни го хубаво и го разстели над колата.

Ерки сложи зеленото платнище на земята и започна да разгъва ъглите. Във всеки един имаше връв с метална кука. После вдигна брезента от единия край и го разстла върху капака на колата. Брезентът се свлече мигновено. Ерки не бе държал нещо по-гнусно от този зелен, хлъзгав плат.

— Мамка му, човече, за нищо не ставаш!

Ерки опита отново. През цялото време имаше чувството, че револверът го пробожда. Най-сетне съумя да закрепи брезента над покрива на колата, но когато започна да оправя краищата, той се свлече отново. Крадецът пуфтеше ядосано, плувнал в пот, и ругаеше нескопосния си спътник. Мушна револвера в ластика на бермудите си, дръпна брезента от ръцете на Ерки и го закрепи върху колата за секунди. После отново взе оръжието в ръка.

— Определено трябва да те върнем в психиатричната клиника, и то веднага. Можеш ли изобщо да се обличаш сам? Или постоянно ходиш с едни и същи дрехи? Очевидно да. Хайде, да тръгваме.

Най-сетне, най-сетне Ерки получи позволението да ходи пеш. Това го умееше. Беше в състояние да върви часове наред. Закрачи с темпо, което го успокои. Клатушкаше се нагоре по склона. Зад него вървеше крадецът с вдигнат револвер и сака с парите на рамото. Пътечката се стесняваше, гората се сгъсти около тях, през листата се процеждаше оскъдна светлина. Крадецът се отпусна. Чувстваше се в безопасност, далече от хората. Никой нямаше да ги види тук, отдавна трябваше да се сети за този вариант. Полицаите няма да търсят из гората, а само ще проверят пътищата и автомобилите.

Спази обещанието си. Взе парите.

Ерки крачеше бодро, а крадецът се задъхваше подире му. Беше му горещо, пък и сакът му тежеше. Вътре носеше портативно радио, бутилка уиски, за да отбележи успеха, кутия с муниции и парите от плячката.

— Понамали темпото, де, никой не ни гони.

Но Ерки продължаваше да върви със същата скорост. Чуваше как спътникът му се мъчи да не изостава. Дишането му се ускори само след няколкостотин метра, наклонът беше стръмен, а и теренът ставаше все по-непроходим.

— Ей, ти! Тук аз съм шефът!

Три барабана думкаха с пълна липса на ритмичност. Ерки чу как Нестор изригна огромно количество слюнка. Такъв беше коментарът му на твърдението. Продължи да върви, не намали темпото. Ерки можеше да се движи само с една скорост. Или вървеше бързо, или си почиваше в легнало положение. Все пак понамали скоростта, защото вървяха под наклон към билото. От върха се надяваха да видят дали полицията още пази главния път. Ерки размяташе слабото си тяло наляво-надясно. Спътникът му се придвижваше на тласъци. Тялото му беше по-мускулесто, но му липсваше издръжливостта на Ерки. Постепенно обаче и крадецът влезе в ритъм. Мускулите му се стоплиха, а и носеше пълен сак с пари. Настроението му се повиши и той реши да сподели радостта си с ненормалника. Изкашля се високо.

— Как се казваш? — извика той.

Гласът му прозвуча почти дружелюбно. Въпросът отзвуча с вяло шляпване, сякаш кожата на барабана се отпусна. Ерки мълчеше, без да спира да върви. Това беше напълно безобиден опит за разговор, но човек никога не знае. Нестор стоеше клекнал в полумрака и го гледаше втренчено. Огънят в очите му блестеше с нисък, синкав пламък.

— Е, поне това ми кажи! — подхвърли мъжът зад гърба му и изсумтя обидено. — Ако в скоро време не ми отговориш, наистина ще те помисля за ням или нещо подобно. Да не би да си чужденец? Не ми приличаш на тукашен. Може да си татарин или циганин. Все едно. Отвори си устата, дяволите да те вземат!

Ерки сви наляво, защото на пътеката пред него лежеше съборена огромна трепетлика. Нагази в треволяка, отмествайки клоните и шубраците с тънките си ръце. Крадецът зад него се измъчи повече, защото с една ръка носеше сака, а с другата държеше револвера. Нито за миг не му хрумна да промуши ръце в дръжките и да носи сака като раница. Отново излязоха на пътечката. Горе просветляваше.

— Ти си ужасно стиснат, но един от нас все трябва да бъде щедър.

Ерки чу как крадецът спря зад него.

— Казвам се Морган.

Ерки се ослуша. Мъжът произнесе името с отчетливи съгласни, като че ли отдавна си бе мечтал за него. При всички положения не се казваше така. Нестор се разсмя, та чак се чу бълбукане, сякаш грижлив домакин наливаше с благоговение от бутилка скъпо вино. Хората могат да говорят каквото си искат за Нестор, но той със сигурност притежаваше стил. Ерки продължи невъзмутимо напред и чу как крадецът, изпитващ силното желание да се казва Морган, извика след него:

— Ще си починем. Нямаме бърза работа!

Ерки продължи.

— Спри или ще стрелям!

Просто върви нататък. Няма да стреля.

Ерки се обърна. Морган погледна лицето му, напомнящо парче изсечен гранит. Ерки не се усмихваше, не трепереше, по лицето му бе изписано безжизнено изражение, дори не премигваше с очи. Крадецът усети как го обзема неприятно чувство. Кой, по дяволите, е този ням, твърд като камък странник, който върви като робот?

— Спри там горе, до малкото възвишение. Ще си отдъхнем малко.

Прави каквото ти казва. Болест, смърт и нищета.

Нестор му го прошепна през тънките си устни. Ерки се подчини. Насочи се към сивото възвишение на двайсет-трийсет метра от тях.

Морган беше капнал от умора. Оръжието не му осигури пълна власт над заложника. Имаше нужда да избълва малко змии и гущери.

— Извинявай, че ти го казвам, но вървиш като вещица, дяволите да ме вземат!

Ерки замръзна на място. В главата му се избистри мисъл.

Не дразни крокодила, преди да си преплувал реката.