Който се страхува от мечки…

— Защо е бил хоспитализиран принудително? — попита Сейер. — Представлявал ли е заплаха за някого?

Доктор Стрюел поклати глава.

— Престана да се храни. Когато го доведоха в болницата, беше само кожа и кости.

— Защо е престанал да се храни?

— Нямаше сили да реши какво иска да яде. Седеше на масата с часове, посягаше ту към салама, ту към сиренето.

— Вие как постъпихте?

— Веднъж, когато се обезсърчи и се прибра в стаята си, му направих сандвич със салам и му го занесох. Не взех нито мляко, нито кафе, само сандвича. Оставих го на нощното му шкафче. Не го докосна.

— Защо?

— Допуснах грешка. Разрязах сандвича на две и той не можеше да реши от кое парче да започне.

— Възможно ли е човек да умре от глад, защото му е трудно да реши какво да яде?

— Да.

Той поклати глава, докато се опитваше да проумее колко неописуемо трудно е за някои хора да се справят с живота.

— Наистина ли смятате, че той притежава свръхестествени способности?

— Просто ви разказах на какво станах свидетел — разпери безпомощно ръце тя. — И други хора могат да ви споделят подобни преживявания.

— Питали ли сте го как го прави?

— Да, зададох му въпроса: „Кой те научи на това?“. Той се усмихна и отвърна: „Вълшебникът от Ню Йорк“.

— Не е ли по-скоро плод на случайност?

— Не мисля. Понякога в живота се сблъскваме, макар и рядко, с необясними за нас събития.

— Не и аз — усмихна се той.

— Така ли? — заядливо се засмя тя. — Значи вие сте от хората, които са проумели почти всичко?

На Сейер му се стори, че тя му се подиграва.

— Не исках да кажа това. Какви други способности притежава Ерки?

— Веднъж се бяхме събрали цяла компания в салона за пушене и играехме на карти. И Ерки беше при нас, но не се включи, защото не понася игрите. Беше се стъмнило и бяхме запалили лампата на тавана. Внезапно Ерки прошепна по своя характерен начин: „Трябва да запалим стеаринови свещи на масата“. „Да — съгласих се аз, — ще стане много уютно.“ Попитах го иска ли да донесе една свещ от кухнята, но той не пожела. Сред останалите също нямаше желаещи. Според тях свещите щели да пречат да слагаме картите на масата. Тогава съжалих Ерки. За пръв път бе предложил нещо, но никой не е приел идеята му. След малко токът изгасна. Салонът, а и цялата сграда потънаха в пълен мрак. Настъпи ужасна суматоха, докато се препъвахме и търсехме свещи. „Опитах се да ви предупредя“ — сухо отбеляза Ерки. Но не всичките му начинания се увенчават с успех. Решил да се научи да лети и веднъж скочил от прозореца на втория етаж. Цяло чудо е, че не се е пребил. Паднал върху стойка за велосипеди и върху гърдите му останал грозен белег. Случило се, докато живеели в Ню Йорк.

— Да не е вземал ЛСД?

— Не знам. И бащата не беше сигурен. Не го държал под око.

— Наистина ли Ерки е толкова грозен, колкото разправят?

— Грозен ли? — възмутено го изгледа тя. — Не е грозен, просто е занемарен.

— Нещастен ли е?

Сейер веднага сметна въпроса си за глупав, но тя не се засмя.

— Разбира се. Той обаче не го съзнава. Не допуска подобни чувства.

— Какви чувства изобщо допуска в себе си?

— Презрение, надменност, арогантност.

— Вече не ми се струва особено симпатичен.

Тя въздъхна тежко.

— В действителност той е малко, талантливо момче, което е имало само добри намерения. Искал е да направи всичко, както му е редът. Толкова се е изплашил от възможен провал, че накрая е изгубил способността си да действа. В училище Ерки не се справял при устните задачи, само си мърморел под носа, загледан през прозореца, та никой да не чуе думите му. При писмените обаче нямал равен.

— Вие сте успели да го накарате да проговори, нали?

— Да, сега говори, когато е в настроение. Понякога се изявява като изключителен майстор на словото, дори е забавен. Притежава убийствено чувство за хумор.

— Правил ли е опити за самоубийство?

— Не, като изключим полета от прозореца в Ню Йорк, но причините за този инцидент не са изяснени докрай.

— Значи, не го смятате за склонен към автоагресия?

— Не, но в тази област нищо не е сигурно.

— Ще го разберете ли, ако предприеме подобна крачка?

— Разбира се. Всеки човек има право да си отнеме живота.

— Право? Така ли виждате нещата?

Тя заби поглед в ръцете си.

— Изпитвам силна неприязън към терапевтите, които убеждават пациентите си, че смъртта не е разрешение на проблемите. За страдащия тя се явява именно разрешение. Изборът на смъртта представлява логично и обяснимо последствие от способността ни да вземаме решения. Хора от всички епохи са избирали самоубийството като изход от проблемите си.

— Но все пак вероятно правите всичко по силите си, за да ги разубедите?

— Казвам им следното: ти решаваш. Невинаги ми е приятно да натрапвам на пациентите си идеята за дълъг човешки живот или да им отнемам натраплива представа, която те въпреки всичко възприемат като единствен изход.

„Тази нощ няма да мигна — помисли си Сейер. — Лицето й ще ме навести в мрака и няма да ме остави. Думите й ще кънтят в ушите ми.“ Усети, че върти халката около пръста си. Ако тя случайно се е заинтригувала от него, ще се откаже, щом забележи халката му. Сейер обмисляше дали вече да не я свали от ръката си. Но, от друга страна, преди много време бе решил да я носи до гроб. Да, но така изпраща сигнал, че в живота му съществува жена. Ето, лекарката я бе видяла. Мисълта го смути.

— Ерки обича да скита из гората и покрай пътя, но няма навика да се отбива при хората, нали?

— Не — призна неохотно тя.

— Този път е направил точно това. Тръгнал е към града и дори е влязъл в банка. Дали според вас това означава, че се е чувствал потиснат? Вероятно е имал нужда от помощ, защото е преживял нещо.

Изведнъж по лицето й се изписа страх. Сейер отново усети вълната, разливаща се в тялото му. Когато се отдръпна, той се взря в сърцето си — отдавна заприличало на пуст бряг. За пръв път от много години намери там жена.