Който се страхува от мечки…

Слънцето продължи да се изкачва по небосклона. Печеше безмилостно над хора, животни и пукащи от суша гори. Шериф Гурвин седеше сам в кабинета си, потънал в размисли. Откопча си ризата и духна над гърдите си. По тялото му се стичаше пот. После се опита да издуха кичур коса от челото, но той отново се върна на мястото си. Гурвин се отказа и се помъчи да забави пулса си, като се съсредоточи върху някаква мисъл. Чувал бе, че така постъпвали някога индианците, но при него концентрацията само увеличи потенето. Навън някой си тътреше краката. Вратата се отвори и вътре колебливо влезе дебело дванайсетинагодишно момче. Дишаше запъхтяно и спря насред стаята. В ръката си носеше плоска, сива кутия, наподобяваща куфар с малко необичайна форма. Навярно вътре носеше музикален инструмент, да речем арфа. Това момче обаче не приличаше на арфист, помисли си Гурвин. Огледа щателно новодошлия. Момчето действително беше невероятно дебело. Краката и ръцете му стърчаха от тялото като надути с газ. Сякаш всеки момент щеше да литне във въздуха. Тънки кичури от кестенявата му рядка и мазна коса се бяха полепили по челото. Момчето беше босо, облечено в избелели, отрязани над коленете като шорти дънки и изпоцапана тениска. Устата му зееше отворена от превъзбуда.

— Е?

Шериф Роберт Гурвин избута книжата настрани. Нямаше много работа през деня и се радваше на подобни посещения. В момента поглъщаше жадно с очи невероятната гледка пред себе си.

— С какво да ти помогна, момче?

Момчето направи крачка напред. Все още се задъхваше, явно в гърдите му имаше нещо, което трябваше да излезе, и то бързо. Гурвин очакваше инцидент от типа кражба на велосипед. Очите на момчето бяха влажни, а то трепереше неистово. Видът му предизвика в съзнанието на шерифа неволна асоциация с набъбнало топло суфле, извадено от фурната непосредствено преди да спадне.

— Халдис Хурн е мъртва!

Гласът на момчето се колебаеше между тънкия детски глас и плътния тембър на бъдещия мъж. Прозвуча като нелекуван бронхит. Започна ниско, но когато стигна до думата „мъртва“, премина във фалцет.

Шерифът вече не се усмихваше, а гледаше изумено божието творение пред себе си и се колебаеше дали е чул правилно. Премига и заглади космите си на тила.

— Какво каза?

— Халдис е мъртва. Лежи, просната на прага!

Момчето напомняше на храбър войник, дошъл сам до лагера, за да съобщи за ужасната загуба на цялата армия. Разтърсен от нещастието до дъното на душата си, той все пак бе запазил капка достойнство и се изправяше пред началството, за да обяви с каква цел е дошъл.

— Седни, момче! — повелително рече шерифът и кимна към свободния стол. Момчето не помръдна.

— Говориш за стопанката на малкото имение във финската земя, нали?

— Да.

— Оттам ли идваш?

— Минах покрай къщата й. Лежи, просната на прага.

— Сигурен ли си, че е мъртва?

— Да.

Гурвин смръщи вежди. Тази жега е в състояние да убие кого ли не.

— Провери ли й пулса?

Момчето се втренчи в него с невярващи очи, сякаш само при мисълта за подобно нещо му премаля. Поклати глава. При движението огромното му тяло се разтресе.

— Изобщо ли не я докосна?

— Не.

— Откъде тогава си сигурен, че е мъртва?

— Имам си причини — изпуфтя момчето.

Шерифът извади химикалка от джоба на ризата си и отбеляза нещо.

— Как се казваш?

— Снелинген. Каник Снелинген.

Шерифът премига. И момчето, и името му бяха странни и си подхождаха. Той записа името в бележника си и не издаде с нищо мнението си за избора на родителите му.

— Значи рожденото ти име е Каник? Не те наричат така на галено? Да не се казваш Карл Хенрик?

— Не, Каник.

Шерифът пишеше с големи, изящни завъртулки.

— Прощавай за реакцията ми — извини се учтиво той. — Просто името не се среща често. На колко години си?

— На дванайсет.

— Значи казваш, че Халдис Хурн е мъртва?

Каник кимна. Все още дишаше тежко и пристъпваше неспокойно от крак на крак. Куфарът се намираше на пода, до него. Бе целият облепен с ваденки. Гурвин забеляза сърце и ябълка, както и няколко непознати за него имена.

— Не ме будалкаш, нали?

— Не, за бога!

— За всеки случай първо ще й се обадя по телефона.

— Както пожелаете. Няма да ви отговори!

— Седни, докато проверя — подкани го отново Гурвин.

За втори път му посочи стола, но момчето остана право. Гурвин си помисли, че седне ли веднъж, то едва ли ще успее да стане от стола. Намери номера на Халдис в указателя под името Турвал Хурн. Телефонът й даваше свободно. Халдис беше възрастна жена, но въпреки това много пъргава. За всеки случай шерифът изчака. Времето беше великолепно. Може да е излязла на двора и да отнеме време, докато стигне до телефона. Момчето следеше действията му и постоянно си облизваше устните. През рядката му коса си личеше колко по-бледо е челото му в сравнение с бузите. Слънцето не бе успяло да го огрее. Тениската му беше окъсяла и част от големия му корем се подаваше над шортите.

— Съобщих ви какво съм видял — задъхано напомни Каник. — Мога ли вече да си ходя?

— Не, за съжаление — отвърна шерифът и затвори слушалката. — Никой не вдига. Нужно ми е да узная приблизително кога си минал покрай стопанството й, защото съм длъжен да изготвя доклад. Може да се окаже важно.

— Важно ли? Та тя е мъртва!

— Нужен ми е час — спокойно настоя Гурвин.

— Не нося часовник. Нямам представа за колко време се слиза от двора й до участъка.

— Как ти се струват трийсет минути?

— Почти през целия път съм тичал.

— Значи двайсет и пет.

Шерифът кимна към часовника и отбеляза още нещо на листа. Изобщо не можеше да си представи Каник да тича с висока скорост, камо ли с куфар в ръка. Вдигна отново слушалката и набра номера на Халдис. Изчака осем сигнала и пак затвори.

Всъщност изпита задоволство, защото случаят предлагаше нужната му порция откъсване от рутината.

— Мога ли вече да си тръгвам?

— Кажи ми телефонния си номер.

Изведнъж момчето започна да писука с тънък гласец. Двойната му брадичка се тресеше под кръглото лице, а долната устна трепереше. Шерифът изпита съчувствие към него. Май действително нещо се бе случило.

— Да се обадя ли на майка ти да дойде да те вземе? — тихо предложи той.

— Живея в детско-юношеския дом — подсмръкна Каник.

Това сведение накара шерифа да го погледна с нови очи. Над тях сякаш се спусна мембрана и Каник ясно забеляза как в умствената си картотека Гурвин го премести в секция „неблагонадежден“.

— Така ли?

Гурвин си позволи да изпука всичките си пръсти един след друг и накрая кимна тежко.

— Да се свържа ли с персонала?

— Нямат достатъчно хора. Само Маргюн е дежурна.

Той отново започна да пристъпва от крак на крак и продължи да подсмърча. Шерифът внезапно омекна.

— Халдис Хурн беше възрастна жена — опита се да го утеши той. — Старците умират. Такава е логиката на живота. Сигурно не си виждал досега мъртвец?

— Току-що видях!

Гурвин се усмихна.

— По принцип просто заспиват и не се събуждат. Например, докато седят на люлеещия се стол. Няма нищо страшно. Не е причина да будуваш нощем. Обещаваш ли да не се плашиш?

— Там горе имаше и друг човек — внезапно съобщи Каник.

— До стопанството ли?

— Ерки Юрма — прошепна момчето, сякаш изрече ругатня.

Гурвин го изгледа удивено.

— Беше се скрил зад едно дърво, точно до навеса. Но аз го видях много ясно. После се скри между дърветата.

— Ерки Юрма? Няма начин — поклати глава Гурвин. — Преместиха го в клиника за душевноболни. От няколко месеца е там.

— Значи е избягал.

— Ей сега ще проверя — решително заяви шерифът, но прехапа долната си устна. — Разговаря ли с него?

— Да не сте луд!

— Ще проверя, но първо ще отида при Халдис.

Той остави сведенията за Ерки на заден план. По природа не беше суеверен, ала започна да усеща защо някои хора се поддават на подобни настроения. Ерки Юрма се промъква между дърветата, а Халдис е мъртва или най-малкото в безсъзнание. Звучеше му познато. Нищо ново под слънцето.

Внезапно му хрумна нещо:

— Защо мъкнеш този куфар? Нали не репетирате насред тъмната гора?

— Не — отвърна Каник и се разкрачи над куфара, сякаш се боеше да не му го конфискуват. — Това са просто разни неща, които разнасям навсякъде със себе си. Обичам да ходя из гората.

Шерифът го изгледа изпитателно. Внезапно момчето заприлича на кълбо от непокорство, но под него прозираше страх, сякаш нещо го бе разтърсило до мозъка на костите. Гурвин се обади в изправителния дом за проблемни деца и поиска да говори с управителката. Накратко я въведе в ситуацията.

— Халдис Хурн? Мъртва на стълбите? — Гласът й изтъня от съмнения и тревога. — Не знам дали Каник си измисля. Всички послъгват, когато им изнася, а сред увъртанията се вясва и по някоя истина. Със сигурност днес вече успя да ме преметне веднъж, защото очевидно е взел лъка, макар че му е разрешено да го използва само в присъствието на възрастен.

— Лък? — с недоумение повтори Гурвин. — Ама той носи някакъв куфар?

Шерифът хвърли поглед към момчето и към предмета между краката му.

— Именно.

Каник схвана за какво си говорят и стисна куфара още по-силно между краката си.

— Вътре има лък от фибростъкло с девет стрели. Мотае се из гората и стреля по враните.

Гласът на управителката не беше строг, а само разтревожен. Шерифът се обади и в психиатричната клиника „Пътеводителя“, където бе настанен Ерки Юрма, или по-точно трябваше да е настанен, защото Каник се оказа прав за бягството му.

Гурвин се опита да омаловажи случката. И без това слуховете за Ерки вдъхваха достатъчно ужас. Не спомена Халдис. Каник ставаше все по-неспокоен. Поглеждаше крадешком към вратата. „Какво ли се е случило — чудеше се Гурвин. — За бога, да не би да я е уцелил със стрела?“

— Халдис поне си е отишла в хубав ден — окуражително отбеляза той. — А и беше вече възрастна. Всички, които отдавна не сме в първа младост, мечтаем да си отидем така от този свят.

Каник Снелинген мълчеше. Само безмълвно поклати глава, застанал като истукан с куфара между краката. Възрастните си въобразяват, че знаят всичко, но скоро шерифът ще си промени мнението.

Караше бавно нагоре към стопанството. Отдавна, може би от година, не беше идвал тук. В гърдите му сякаш яростно се въртеше назъбен камък. Когато остана сам в колата, го заглождиха съмнения. Какво ли е видяло момчето?

Каник настоя да извърви пеш двата километра до детския дом. Маргюн обеща да го посрещне. Гурвин познаваше управителката добре: ще посрещне момчето със сок и кифлички, ще го предупреди случилото се да не се повтаря и ще го погали майчински по косата. Конското ще му се размине. Маргюн беше доста съобразителна жена и знаеше от какво имат нужда проблемните деца. Когато си тръгваше от участъка, Каник се беше поуспокоил. Поемайки към дома, по лицето му се изписа смело изражение.

Субаруто се покатери по склона със старанието на териер. По тези места всички хора караха автомобили с четири задвижващи колела, защото вършеха идеална работа при зимни условия, а и през пролетта заради многото кал. Склоновете се спускаха стръмно надолу и дори по сухия път в момента Гурвин изпитваше затруднения. Докато шофираше, мислеше за Ерки Юрма. От болницата потвърдиха, че е избягал по най-прозаичния начин: през прозореца. После явно се е насочил към тази местност, където всички го познават. И защо да не го прави, впрочем нали тук се чувства у дома си. По всичко личеше, че Каник казва истината. Като повечето хора и Гурвин изпитваше неприязън към Ерки, защото пълзяха много слухове, грозни като него. Винаги предизвикваше нещастие с появата си. Приличаше на зла прокоба, която сее страх и ужас. Едва когато го хоспитализираха, хората проявиха известно разбиране към личността му. „Бедничкият, та той е болен — оправдаваха го тогава мнозина, — най-доброто за него е да му осигурят специални грижи.“ Според слуховете той замалко не умрял от глад. Намерили го в апартамента, предоставен му от социалната служба, измършавял като военнопленник. Лежал по гръб, вторачен в тавана, докато повтарял с равен глас: „Грах, месо и сланина, грах, месо и сланина“. И така, без да спира.

Гурвин си припомни неща, случили се преди много време. Докато шофираше, надничаше през прозорците. Някак си се надяваше Ерки да не се изпречи пред погледа му. Беше толкова неразбираемо различен: черен, противен, мръсен. Очите му представляваха две цепнатини, които никога не се отваряха напълно. Случваше се хората да се питат дали в тях изобщо има очи като при нормалните хора, или са само път към стръмна пропаст: надникнеш ли в нея, ще видиш болния му мозък.

Въпреки това Гурвин не вярваше на историята за смъртта на Халдис. Шерифът бе израснал с Халдис и Турвал. Възприемаше Халдис почти като безсмъртна и не беше в състояние да си представи малкото й стопанство пусто и изоставено. То винаги си беше там. Каник сигурно е видял нещо друго, непонятно за него, и е изгубил ума и дума. Например Ерки Юрма, надничащ иззад някое дърво. Това само по себе си е достатъчно да замъгли трезвата преценка на всекиго. Защо да не изплаши и превъзбудено момче, което не е напълно с всичкия си? И двата предни прозореца в колата зееха отворени, но Гурвин се потеше обилно. Почти пристигна. Вече виждаше покрива на навеса на Халдис. Наистина се удивяваше как една възрастна жена успява да поддържа двора си в такова безупречно състояние. Сигурно по цял ден разчиства с коса или гребло. Така си беше наистина. Пред очите му се откриха засадените от нея растения: пищни и зелени въпреки сушата. Полята навсякъде жълтееха, само Халдис успяваше да се противопостави на природните закони. Или да полива незаконно, кой знае. Веднага след като огледа двора, се втренчи в къщата: ниска, бяла, с червени первази. Входната врата зееше. В този миг зърна първата неприятна изненада. Над прага се подаваха глава и ръка. Нещо го жегна. Слисан, той изгаси двигателя. Макар да видя само част от тялото на Халдис, вече знаеше, че е мъртва. Значи момчето действително е казало истината! Гурвин отвори колебливо вратата на колата, защото, независимо че смъртта на възрастна жена като Халдис беше нещо нормално, неочаквано той остана насаме със смъртта.

Гурвин бе виждал мъртъвци. Просто за малко забрави какво представлява неописуемото усещане да си сам, по-сам от всякога. Да бъдеш единствен. Бавно слезе от колата и тръгна към къщата със ситни крачки, сякаш за да отложи неизбежното. Неволно погледна назад през рамо. Нямаше какво толкова да стори. Нужно бе само да се приближи, да се надвеси над нея, да докосне шията й с пръст и да установи смъртта. Само при вида на ъгъла между главата и бялата й ръка с разперените пръсти за Гурвин не остана съмнение, че тя е мъртва. Но смъртта трябваше да се установи според стандартните процедури. После просто ще се качи в колата, ще повика линейка и ще изчака с цигара в ръка, слушайки музика от радиото. Нямаше никакъв смисъл да претърсва жилището й. Халдис бе починала от естествена смърт и той не виждаше причина да предприема обиск. Почти стигна до трупа, но изведнъж замръзна на място. По стълбите се бе разляло нещо сиво с плътността на мляко. Вероятно Халдис е носела нещо и го е изтървала, когато се е строполила. Гурвин измина последните метри с разтуптяно сърце.

Гледката го стъписа до краен предел. За няколко секунди той просто се взираше с празен поглед, без да е в състояние да асимилира видяното. Тя лежеше по гръб с разкрачени крака. Насред пълното й лице, забита навътре в лявата й очна кухина, стърчеше мотика. Виждаше се малка част от лъскавото острие. Устата й зееше, а зъбната протеза се бе свлякла надолу в устата и изкривила така добре познатото на Гурвин лице в отвратителна гримаса. Той отстъпи заднишком. Задушаваше се. Прииска му се незабавно да отскубне мотиката от главата й, но нямаше как. Обърна се назад, едва успя да направи няколко крачки и цялото съдържание на стомаха му плисна върху тревата. Докато плюеше, си мислеше за Ерки. Халдис е мъртва, а наоколо броди Ерки. Може би дори сега все още дебне в гората, скрит зад някое дърво, и се взира в Гурвин. В ушите на шерифа отекнаха собствените му думи: Всички, които отдавна не сме в първа младост, мечтаем да си отидем така от този свят.