Който се страхува от мечки…

Това е историята на Ерки.

Започна, когато той напусна психиатричната клиника в три през нощта. Няма да го наричаме лудница, Ерки, и макар че ти отчасти имаш право да му даваш каквито имена си пожелаеш в личната ти вселена, все пак си длъжен да се съобразяваш с останалите и да му избереш друго наименование. Това поведение е белег на учтивост или, ако така ти харесва повече, на тактичност. Чувал ли си за подобно нещо?

Боже опази, тя говореше толкова умело, сякаш от устата й капеше олио. След думите той долови звука, идващ от гърлото й: пронизителен електрически орган.

Нарича се „Пътеводителя“, каза той тогава и се усмихна кисело. Ние в „Пътеводителя“ сме едно голямо семейство. Телефонът звъни, Пътеводителю, моля! Бихте ли взели писмата на „Пътеводителя“?

Точно така. Въпрос на навик е. Всички тук трябва да се съобразяват.

Не и аз, намусено възрази той. Мен ме вкараха насила, по пети параграф. Представлявам опасност за себе си, а вероятно и за останалите.

Той се наведе напред и прошепна в ухото й: Благодарение на моето нещастие на вас ще ви повишат заплатата.

Сестрата се разтрепери. По време на нощните дежурства се чувстваше най-слаба. Този период — между нощта и утрото — представляваше сива времева зона, когато птиците млъкваха и човек нямаше как да бъде сигурен дали някога пак ще пропеят. Можеше да се случи какво ли не, без тя да разбере. Тя леко се отпусна, обзета от внезапно безсилие. Нямаше енергия да понесе болката му, да си спомни кой е той, да се почувства отговорна за здравето му. В момента той й се стори просто отблъскващ, обсебен от самия себе си и грозен.

Ясно ми е, изсъска тя. Но все пак си тук от четири месеца и, доколкото виждам, не се оплакваш.

Тя произнесе думите си с уста, изострена като човката на кокошка. Органът изсвири писклив акорд.

И така, той избяга. Оказа се фасулска работа. Нощта беше топла, а прозорецът зееше открехнат с петнайсет сантиметра. Наистина, беше закрепен за перваза с метална скоба, но той разреши проблема, като я махна. За целта използва катарамата на колана си. Лесно разви болтовете от прогнилото дърво. Сградата беше на повече от сто години. Стаята на Ерки се намираше на първия етаж. Лек като перце, той скочи от прозореца и се приземи на ливадата.

Не мина през паркинга, а пое навътре в гората, към езерото, което наричаха Кладенеца. Нямаше никакво значение къде отива. Важното беше, че се махна от „Пътеводителя“.

Езерото беше красиво. Не се преструваше на нищо различно, просто си лежеше, а повърхността му не потрепваше. Не помръдваше, но изглеждаше открито и спокойно. Не го отблъскваше, не го примамваше. Не го засягаше. Просто съществуваше. Психиатричната клиника се намираше на един хвърлей оттук, но не се виждаше заради дърветата. Нестор го помоли да поспрат, Ерки се съгласи. Вторачи се в черния Кладенец. Веднага се сети за Турмуд, когото откриха на това място, с лице, забито във водата, с неизменните му ръкавици, а русата му коса се бе разпиляла в тъмнозеленото езеро. Не изглеждаше хубав, но той никога не е бил такъв. Беше дебел и тежък, с бледи очи, а и беше глупав. Представляваше отвратителен, тлъст като пудинг тип. Постоянно обикаляше и молеше за прошка, страхуваше се да не зарази останалите, боеше се да не им пречи, да не би някой да усети лошия му дъх. Господ вече прибра този нещастник. Сигурно сега се возеше върху облаците, а и най-сетне се бе отървал от тесните си ръкавици. Вероятно там е срещнал майка си, разположила се на съседния облак. Той обичаше майка си. При мисълта за неспокойните очи на Турмуд и русите му мигли гърлото на Ерки се сви. Той направи няколко ядосани, отривисти движения със слабото си тяло и продължи напред.

Тъмната фигура се открояваше ясно на светлозеления фон, но никой не го забеляза. Останалите спяха. Друг зае мястото на Турмуд. След самоубийството споменът за него се сведе до практичната страна на отсъствието му: свободно легло. „Какво удивително преображение наистина“ — помисли си той. Турмуд вече не беше Турмуд, а празно легло с опънати чаршафи. Заслуша се в гласа и леко кимна. После продължи да се тътри навътре в гъстата гора. Когато дежурната сестра най-сетне открехне вратата на стаята му, той вече ще е натрупал преднина от два часа по шосето. Тя няма да посмее да предаде разговора им. „Не, не съм забелязала нищо необичайно, той се държеше както обикновено.“ Слънцето вече се бе изкачило на небето и сигурно огряваше лицето й през прозореца на кабинета, където провеждаха сутрешното си съвещание. Думите горяха в гърлото му като киселина.

Подмина конната база. Чу как големите, тъмни животни дращят неспокойно с копита. Едно го забеляза и изпръхтя силно. Той ги погледна с крайчеца на окото си и усети непреодолим копнеж да бъде част от тях. Май никой не отива при коня с въпроса: Кой си ти? Конят носи товар, колкото може да издържи, а после му дават почивка. Болния, немощен кон го убиват с куршум в челото. Съвсем просто е. Ден за ден. Разхожда се в оградена територия с дете на гърба. Пие от стара вана. Заспива прав с провиснала глава. Прогонва с опашката си насекоми, докато удари последният му час.

Повървя известно време по пътя. Съвсем скоро хората ще изпълзят изпод завивки и чаршафи. Ще се появят от мравуняци и хралупи. Усещаше наближаващия час като трептение във въздуха. Не след дълго колите ще плъзнат по улиците. Ерки ускори крачка. Най-добре пак да навлезе навътре в гората. Макар и рядко, вдигаше глава. Треперещата гора му допадаше, радваше се на трепкащата през листата светлина и вдишваше с пълни гърди мириса на трева. Чуваше се приятният шум от стъпкани клонки и меко огъващ се под краката му пирен. В земята като забити стърчаха сиви и сухи дървета. Той отскубна папрат с корена. Вдигна я пред очите си и промърмори: Корен, стъбло и лист. Корен, стъбло и лист.

Най-сетне се измори. Надалеч забеляза било на планина, а под него — тъмна сянка. Насочи се натам и се сви на кълбо в тревата. През цялото време се ослушваше за гласа. Той жужеше равномерно, приятно като електроцентрала. В джоба си носеше бурканче с капачка на винт. „Сънят е брат на Смъртта“ — помисли си той и затвори очи.

Намираше се в подножието на плато.

Само Ерки беше в състояние да върви така — тежко, накуцвайки като простреляна сврака, но бързо. Всичко по него се развяваше свободно: дългата коса, разкопчаното яке, разкроените панталони, които от доста отдавна не бе събувал. Старият полиестер вонеше на пот и урина. Той вървеше с наклонена глава, като че ли имаше скъсано сухожилие на врата. Рядко вдигаше очи. Ходеше, забил упорито поглед в земята. Виждаше единствено как се движат собствените му крака. Сякаш вървяха от само себе си. Нямаше нужда от цел, можеше да върви часове наред, без да се измори. Крачеше упорито като пластмасова кокошка с ключ на гърба.

Беше двайсет и четири годишен, с тесни рамене, но с изненадващо широк ханш. Поради наследствена предразположеност имаше проблеми с тазобедрените стави. Затова докато вървеше, люлееше много особено хълбоци, все едно носи нещо гадно на гърба си и иска да го махне. Заради специфичната му походка мнозина го оприличаваха на вещица. Вратът му също беше по-тънък и по-дълъг от обичайното за мъж. Учудващо беше как изобщо издържа тежестта на главата му. Не че тя беше кой знае колко голяма, но съдържанието й не бе никак леко.

Ерки тежеше само шейсет килограма — ядеше съвсем малко. Трудно вземаше решение какво да избере. Хляб или корнфлейкс? Салам или хамбургер? Ябълка или банан? Как постъпват всъщност хората, когато се налага да направят житейски избор? Откъде знаят със сигурност, не са взели правилното решение?

В джоба си носеше бурканче с капачка на винт, съдържащ всичко необходимо, та краката му да се подчиняват, а мислите му да се подреждат в приемливи редици, докато се шляе нагоре-надолу по коридора на „Пътеводителя“, в автобуса, във влака или на разходка по шосето.

Когато не беше в движение, лежеше неподвижно и си почиваше.

Косата му — дълга, черна, буйна — висеше като мръсен пискюл пред лицето му. По кожата му имаше следи от пъпки. Появиха се, когато беше на тринайсет, и набъбнаха като малки вулкани. Той престана да се мие. Пъпките лъсваха след обливане с вода и сапун. Не си личаха, щом най-горният слой от кожата се покриеше с прах и мазнина. Под непокорната коса бегло се виждаше издължено, тясно лице с изпъкнали скули и тънки черни вежди. Очите, хлътнали дълбоко в орбитите, представляваха нещо уникално и най-често избягваха зрителен контакт. Но ако се случеше някой да улови погледа им, започваха да блестят с бледа светлина. Винаги гледаше събеседника си изпод вежди. Заради косата и дрехите кожата му беше бяла въпреки слънчевото лято. Панталоните му се бяха свлекли на хълбоците, придържани от кожен колан. Катарамата представляваше месингов орел, взрян в невидима плячка, например нищожния полов орган на Ерки, скрит в изпоцапаните панталони. Недостатъчно развит за мъж на неговата възраст, никога не бе влизал в жена. Никой не знаеше това, а самият Ерки изтласка от съзнанието си този болезнен факт и даде предимство на други, по-важни неща. А и орелът изглеждаше много внушително, поклащайки се в такт с хълбоците на Ерки, и вероятно би могъл да подведе хората, че инструментът му действително е като хищник.

Навън цареше тишина и жега. От двете страни на пътя се разстилаха жълти нивя, докъдето ти видят очите. Отдалеч се задаваше девойка с детска количка. Тя забеляза черната, клатушкаща се фигура и осъзна, че е принудена да се размине с нея. Нямаше къде да свие встрани. Усети как тялото й се напрегна с приближаването на странния индивид. Мъжът се клатеше и си пробиваше път напред. От фигурата му лъхаше едновременно страх и агресивност. Тя реши да не го поглежда в очите, а само да мине покрай него възможно най-бързо, най-добре с равнодушно, надменно изражение. В никакъв случай не бива да издава страха си, защото той би подушил уплахата й като нападателно настроено куче.

Девойката беше руса и красива, пълна противоположност на Ерки. Дори през воала той я виждаше като ярка светлина. Тя стискаше здраво количката. Буташе я невротично пред себе си като щит, сякаш беше склонна да пожертва съдържанието й, за да спаси собствената си кожа. Така си мислеше Ерки. Дълго време той вървя, потънал в терзанията си, а сега забеляза подтичващото създание с периферното си зрение. Тя изглеждаше толкова незначителна, като подмятана от вятъра бяла хартия. Той не вдигна глава. Отдавна бе регистрирал очертанията и движенията на идващото отсреща момиче. От всички неща в представите на Ерки девойка с детска количка беше едно от най-жалките. Той не схващаше как така по лицата им се изписва такова идиотско, непресторено блаженство, след като изхвърлят от тялото си дете. Въпреки милиардите страдащи по земята въпросното събитие променяше целия им светоглед. Този факт надхвърляше разума му. Без дори да я удостои с поглед, си зададе следния въпрос: лоши намерения или никакви? За Ерки добри намерения не съществуваха. А и него не можеха да го излъжат. Врагът не се познава по външното, повърхностното. Ами ако под бебешката завивка момичето е скрило нож? Ерки си представи предмет с раздвоено острие и назъбен ръб. Човек никога не знае.

Разминаха се. В същия миг Ерки чу дрънчене на стъклени дрънкулки. Момичето стисна конвулсивно дръжката на количката. За малко тя вдигна очи. За свой ужас забеляза странната светлина в очите му, а под откопчаното му яке прочете надписа на тениската му:

Зловещият призив се запечата в паметта й. И така тя по-късно се превърна в един от очевидците, докладвали в полицията, че са видели издирвания мъж точно в този ден, точно на това плато.

Останалите винаги го преследваха. Не само искаха да се гаврят с опустошеното му тяло, където органите се намираха в пълна бъркотия, и с каменното му сърце, треперещо зад решетка от кости, ами и искаха да проникнат в него. В тайната стая с ослепителната лампа. Обличаха злите си намерения в красиви думи, дрънкаха за благословията на действителността и за вълнуващото предизвикателство да бъдеш част от общност. Направо не се издържаше.

А той не искаше това!

Той поклати объркано глава. Мислите му се щураха неконтролируемо и го смущаваха през цялото време. Отново се замъкна в стаичката и се строполи върху мръсния дюшек. Радваше се, задето избяга от задушаващата го клиника и задето откри тази изоставена къща. Лежеше настрани със свити колене, с ръце, мушнати между бедрата, и буза, долепена до мухлясалия дюшек. Вторачи се навътре в себе си, в мрачното, прашно мазе, където тясна дупка на тавана пропускаше лъч приглушена светлина. Той образуваше кръгло, светло петно върху каменния под. Там седеше Нестор. До него имаше изтърбушено палто с напълно невинен вид, като нещо забравено, но Ерки не беше вчерашен. Дълго време лежа, изчаквайки, после отново заспа. Раната имаше нужда от време, за да зарасне. Докато тя заздравяваше, той си мечтаеше наум. След наказанието винаги получаваше утеха и я приемаше. Това представляваше част от сделката. В шест часа и три минути сутринта на четвърти юли начеваше ужасна жега.