Който се страхува от мечки…

Каник се бе възкачил върху леглото като величествен Буда. Слушателите му, насядали в полукръг на пода, се удивиха на способността му действително да кръстоса крака в седнало положение въпреки килограмите си. Първо никой не се върза на приказките му. А и как да повярва човек, че Каник е намерил труп в гората? Че и със забита в окото мотика? Поне той представи така нещата. Със забита в окото мотика. Особено трудно го преживя Карстен, най-големият от момчетата, защото бе установил монопол върху истината. Каник още виждаше пред очите си неговото изражение, когато Маргюн потвърди разказа му. Това се превърна в една от големите му победи. Сега всички искаха да чуят историята от устата на Каник с всички подробности. Момчетата, прекарали достатъчно време в детско-юношеския дом, знаеха, че всичко на този свят се заплаща. Затова наредиха върху леглото пред Каник подаръци: шоколад, пакетче розови дъвки „Хуба Буба“, опаковка чипс със сол и черен пипер и кутия бонбони с аромат на мока. Освен това купиха десет цигари и еднократна запалка. Всички хлапета очакваха историята с блеснали очи. На Каник му беше пределно ясно, че няма да се оставят да ги залъже със сухи, безпристрастни факти. Те искаха да се лее кръв. Нито повече, нито по-малко. А и познаваха Халдис. Тук не ставаше дума за съобщение във вестника, а за жив човек. Е, поне преди убийството тя беше жива.

На Каник му бяха забранили да разказва подробно какво е видял.

Маргюн не искаше подобни истории да разбунят духовете в дома. И без това хлапетата много често се заяждаха едно с друго и малобройният персонал едва успяваше да озапти тези събрани от кол и въже момчета.

Каник стисна тъмните си сини очи. Реши да започне със Симон и да завърши с Карстен. Симон, едва осемгодишен, напомняше на полуразтопен шоколадов мус — сладък, тъмен и мек.

— Бях излязъл с лъка — подхвана Каник и прикова очи в Симон. — Тъкмо обстрелях тлъста врана с втората си стрела. Нося два върха за стрели в тайна преграда на куфара ми. Поръчах си ги от Дания. Не казвайте никому. В Норвегия са незаконни — важно отбеляза той.

Лицето на Карстен се изкриви в болезнена гримаса. Единствено той съумяваше да постигне такава мимика.

— Птицата се строполи в краката ми като чувал със захар. В гората нямаше жива душа, но ме обзе ужасното усещане, че наблизо някой дебне. Познавате ме. Постоянно ходя из гората. Винаги предчувствам бедствията. Сигурно защото се подвизавам в средите на животните.

Пое си дъх, доволен от поставеното драматично начало. Симон го зяпаше в устата. Никой не смееше дори да въздъхне от страх Каник да не изгуби нишката на разказа си.

— Зарязах враната на земята и поех към стопанството на Халдис — той се обърна към Сиверт, единайсетгодишен хлапак с обсипано с лунички лице и плитка на тила. — Там цареше необичайна тишина. Халдис винаги става рано, затова отидох да я навестя. Реших да си поискам чаша сок или нещо такова. Не се виждаше жива душа, но завесите бяха разтворени и аз си помислих, че тя сигурно е седнала да чете вестник с чаша кафе в ръка, както обикновено.

Ян Фарща с прозвището Яфа погледна Каник в очите, изгарящ от нетърпение да чуе продължението.

— А и се надявах да си изпрося филия ръчно приготвен хляб с домашно сирене — продължи Каник. — Веднъж Халдис ме почерпи с осем филии, но този път не получих нито една.

Премига при мисълта за болезнения спомен.

— Стига отклонения! — извика Карстен и погледна към бонбоните с аромат на мока върху килима: неговата отплата за историята.

— Забелязах я веднага щом заобиколих кладенеца. Казвам ви, момчета — едва преглътна той, — тази гледка ще ме преследва до края на живота ми.

— Добре де, ама какво видя!

Гласът на Карстен премина във фалцет. Единствено по неговото лице се бяха появили наченки на мустаци над устните и на младежки пъпки около ноздрите.

— Видях трупа на Халдис Хурн! — напевно издекламира Каник и си отдъхна, защото често забравяше да диша. — Просната по гръб на прага, със забита в окото й мотика. От дупката течеше истинска мозъчна маса. Впрочем прилича на овесена каша. — Очите му внезапно добиха отнесен блясък.

— Какво представлява мозъчната маса? — тихо се поинтересува Симон.

— Ами мозък — потиснато обясни Карстен.

— Но мозъкът не е течност, нали?

— Напротив, тече като разпран. Нямал си представа, нали, че между ушите ти има течност, рядка като супа?

Симон дръпна конец от ризата си и не се отказа, докато не го откъсна.

— Веднъж съм виждал мозък в стъклен съд. Изобщо не течеше.

Гласът му звучеше сърдито, но и малко изплашено, защото Симон се осмели да надигне глава в компанията на опитните си приятели. Когато си най-малкият, няма какво толкова да се направи.

— Не е бил в течно състояние, разбира се, аматьор такъв. Нали е бил фиксиран. Тогава заприличва на гъба и може да се реже на тънки резени. Гледал съм по телевизията.

— Какво означава фиксиран? — отново попита Симон.

— Втвърден — обясни Карстен. — Поливат го с вещество, което го втвърдява. С мозъка на Каник няма да им се наложи да го правят. Той отдавна е закърнял.

— Престани! Остави Каник да довърши!

Този път го прекъсна Филип. Ако двамата започнат да се препират, останалите никога няма да чуят края на историята. А и Маргюн може да влезе всеки момент. Не че тя си прави илюзии. Много добре знае колко „съвестно“ момчетата спазват забраните й. Въпросът е колко време ще им даде и колко подробности ще успеят да чуят.

Каник изчака с търпението на свещеник, като същевременно поглеждаше крадешком към наградата си върху леглото. Взе решение първо да изяде бонбоните с аромат на мока.

— Тялото вече бе започнало да се разлага — продължи разказа си той, като натърти на разлага.

— Какво? — Карстен издуха въздуха през носа си. — Я посмали малко! Отнема няколко дни, преди трупът да започне да се разлага. Щом Ерки дори не е успял да избяга, няма как да си въобразяваш…

— Знаеш ли колко горещо беше в гората? — Каник се хвърли напред в леглото, а гласът му трепереше от негодувание. — В такава жега трупът се разлага за минути.

— Нямаш представа какво говориш. Ще попитам ченгетата, ако се появят. Но ти едва ли си толкова важен свидетел, Каник, иначе отдавна щяха да са дошли.

— Шерифът обеща да минат оттук.

— Ще я видим тази работа. Я зарежи тези приказки за разлагането, защото няма да се вържем. А и съм си платил за истината.

— Добре! Мога да прескоча най-неприятните подробности. Все пак между нас има малки деца. Ще се върна на мотиката…

— Каква беше тя? — обади се отново Филип.

— От онези, с които се копае земята, когато вадиш картофи или плевиш. Приличаше на брадва, с по-дълга дръжка. По принцип не се различаваше много от брадва, защото главата на Халдис беше почти срязана наполовина, а окото й се бе отделило от лицето и висеше над бузата й на тънка кожна нишка и…

— Много филми си гледал — изпуфтя отегчено Карстен. — Я по-добре ни разкажи за Ерки — помоли той.

— Кой е Ерки? — отново полюбопитства Симон. Той не беше от града и постъпи наскоро в дома.

— Страшилището на гората — ухили се Карстен, докато чоплеше една пъпка. — Сигурно ще му се размине. Винаги става така. Нали е луд за връзване, а лудите не ги осъждат. Вкарват ги в психиатрични клиники и ги тъпчат с хапчета, а после пак ги пускат на свобода и те продължават да убиват. И усмирителна риза да му бяха сложили, щеше да убива със зъби.

— Кога ще го пускат? — разтревожено попита Симон.

— Той е на свобода, глупако. Още не са го намерили.

— Къде на свобода?

— Из гората.

Симон погледна изплашено през прозореца, над върховете на дърветата.

— Ерки е душевноболен, но това не значи, че е глупав — замислено отбеляза Каник. — Той също ме видя. Възможно е да реши да ме преследва. Всъщност трябваше да потърся защита от полицията.

Погледна момчетата угрижено, за да провери дали думите му са си постигнали ефекта; дали те осъзнават какво означава над теб да надвисне такава опасност. Да те преследва отмъстителна откачалка. Няма по-лошо от това.

— Уф, вече е офейкал надалеч. Както и ти каза, не е никак глупав. Как изглеждаше той? — поинтересува се Карстен. — Беше ли изцапан с кръв?

— Беше застанал зад едно дърво — тихо продължи Каник. — С много странно отпуснати встрани ръце и втренчен поглед. Има толкова необикновени очи. Чичо ми има гренландско куче, а очите на Ерки приличат на очите на тази порода кучета. Някак си бели като на мъртва риба.

Спомни си съдбоносния миг, когато, застанал в двора на Халдис с разтуптяно сърце, ужасено оглеждаше гората. Изведнъж видя странна фигура между стволовете на дърветата. Първоначално човекът не помръдна, но после се раздвижи и напред се наведе нещо черно. Едва тогава Каник различи лицето му — бяло лице с втренчен поглед. И самият дявол не би могъл да изплаши повече Каник. Той хукна като заек надолу по пътя. Искаше му се да захвърли куфара с лъка, но нямаше как, затова продължи да тича с него. Изобщо не погледна назад.

— Убивал ли е някого преди? — поиска да разбере Яфа, изостави позата „лотус“ и протегна изтръпналите си крака.

— Първо майка си, а после стареца горе до църквата — уверено обясни Каник. — И въпреки това се разхожда на свобода. Ужасно е хрумването на хората да построят такъв дом за малолетни — той обхвана стаята и двора с очи — в село, където върлува масов убиец.

— Тъпак такъв — наблегна на обидната дума Карстен. — Тази сграда си е съществувала тук още преди Ерки да полудее.

— Но защо тогава не го затворят? — попита боязливо Симон.

— Затвориха го, но той избяга. Сигурно е ударил пазача по главата и е откраднал ключовете.

Симон получи повече храна за размисъл, отколкото можеше да понесе. Незабележимо се присламчи към Карстен и се облегна на него.

— Не се притеснявай, Симон. Вратата е заключена — успокои го по-голямото момче.

— А и Ерки не е от хората, които се застояват на едно място. Не спира да броди. В момента сигурно е тръгнал за града, за да убие някого.

— Кого? — изхленчи Симон.

— Напълно случайно избран човек. Такива типове убиват хора, дори и да не ги мразят.

— Да, ама защо ги убиват?

— Принудени са. Въпрос на вътрешна потребност.

Симон искаше да помоли да му разяснят последното, за „вътрешната потребност“, но не му достигна смелост. Каник взе кутията с бонбоните с аромат на мока и ги отвори. Махна велпапето отгоре и щедро почерпи приятелите си. Новият му статус го въодушеви. Никога не се бе случвало някой да го слуша толкова дълго. Момчетата си взеха бонбони и помълчаха, докато премляскваха.

Карстен се ядосваше. Не можеше да преживее, че друг беше открил трупа. Защо глупак като Каник бе извадил такъв късмет? Той вече беше видял мъртвец, макар и да беше две години по-малък от Карстен, а и с наднормено тегло. Каник се оказа единственият в компанията, зърнал труп.

— Очите й бяха ли отворени? — сдържано попита той.

Каник се замисли, докато дъвчеше бонбона.

— Широко отворени. Само едното, де, което бе останало читаво.

Внезапно Филип се намеси:

— Разказаха ми за някакво момиче с кукла, която оживявала през нощта. Почнали да й растат нокти. Една сутрин момичето се събудило сляпо. През нощта куклата му била издраскала очите.

— Не говорим за видеофилми — ядосано изкрещя Каник, — а за самата действителност. Проблемът ти е, че не умееш да правиш разлика между реалност и въображение. Това е и причината да си тук, но едва ли си го проумял. — Каник затвори очи, за да се съсредоточи върху спомените си. — В очите й се четеше ужас, сякаш бе видяла самия Сатана.

— Не е далеч от истината — сухо отбеляза Карстен. — Чудя се дали той й е казал нещо, преди да я убие, или просто се е спуснал върху нея и я е халосал по главата. Тя на прага ли лежеше?

— Да.

— С глава върху стълбите или в коридора?

— Върху стълбите.

— Значи той е влязъл в къщата й — съобрази Карстен. — Сигурно е търсел шоколад.

— Ако я беше помолил, тя щеше да му даде.

— Ерки не моли, той просто си взема. Не е тайна за никого.

Вратата се отвори и всички подскочиха от ужас. На прага се появи Маргюн.

— Ама че добре си прекарвате тук!

Тя изгледа групичката момчета, притихнали в благоговейно мълчание, докато дъвчеха шоколада. Как да каже човек, че не могат да създадат уют и атмосфера дори на това бездушно място. Маргюн се досети с какво се занимават, но въпреки това се почувства горда с тях.

— Кой разказва приказка?

Тя премига невинно с очи. Всички забиха погледи в пода. Поникнаха им криле, дори Карстен запърха с мигли.

— Ще ви почерпя с кока-кола.

Тя отново изчезна.

Каник също се замисли за убийството заради вътрешна потребност, докато кръвната му захар бавно се покачи до приемливи стойности и той усети приятната замаяност, която единствено лакомствата бяха в състояние да му осигурят. Те разливаха по тялото му сладостна умора и лека отпуснатост като слаб наркотик. В опиянението той намираше начин да си почине. Нямаше представа от какво, но не можеше да се насити на усещането.

— Сигурно ще ни донесе само „Кола Лайт“ — въздъхна той и накъса пакетчето с дъвки. Всяко хлапе получи по една. Щедростта на Каник днес направо нямаше граници.

Убийството на Халдис ги сплоти по необичаен за тях начин. Обикновено представляваха доста разединена и конфликтна група, където всеки гледа да надхитри другия и да задържи жалката си позиция в малкото отритнато общество. Момчетата вече не мечтаеха за светло бъдеще с изключение на Симон. Богатият му чичо му бе обещал да го вземе в имението си. Там разполагал с трийсет галопиращи коня. Но първо чичото трябваше да излежи четиримесечната си присъда за неизрядности в счетоводството. Не искал да вземе момчето, преди да си е изтърпял наказанието. Двамата щели да започнат отначало и нищо нямало да попречи на щастието им.

Маргюн се появи с диетична кока-кола и поднос с чаши.

— Внимавайте да не я разлеете по пода, момчета.

Тя стрелна Каник с предупредителен поглед. Маргюн изобщо не умееше да се кара на хлапетата. Те си бяха нейните деца и тя ги обичаше. Всеки опит да им дръпне някое конско се спукваше като балон. Хлапетата я обожаваха, защото единствено тя проявяваше искрена загриженост за тях. Наистина и другите служители като Турлайф, Инга и Рихард си вършеха съвестно работата, но те бяха млади и искаха да се преориентират към по-престижна професия. За тях момчетата представляваха непроходим терен, който се налагаше да атакуват възможно най-бързо. А Маргюн скоро щеше да се пенсионира. Наближаваше шейсет години и вече не търсеше друга кариера. Някога се бе озовала в тази отвратителна сграда, покрита със сиви азбестови плочи, където из стаите се разнасяше миризма на застоял, задушен въздух. Маргюн обичаше това място, както хората обичат мухлясалото кътче в мазето, защото не ги напуска надеждата, че някой ден ще намерят там нещо ценно сред струпаните вехтории. Децата усещаха любовта й към тях. Само Симон не съумяваше да си направи сам изводите, та питаше останалите, но поне вярваше на думите им.

Карстен сипа на всички от бутилката с кока-кола и им раздаде чашите. Челюстите на хлапетата се движеха ритмично, обработвайки дъвките. Каник отново погледна крадешком към килима, чудейки се дали да раздаде на момчетата и другите лакомства, или да си ги запази за черни дни. Днес бе преживял звездния си миг, а до следващия път може да мине доста време.

— Къде е сега Халдис? — попита Поле, когато Маргюн излезе.

Името му всъщност беше Пол Теодор и го бяха настанали в дома по погрешка. Само че никой друг освен него не го знаеше. В бъдеще го очакваше значително обезщетение в размер на няколко милиона. Тази мисъл му даваше сили да живее.

— Сигурно в моргата — предположи Каник и отпи от кока-колата. — В някой фризер.

— В хладилен шкаф — поправи го Карстен. — Нали трябва да направят аутопсия на трупа. Ако е замръзнала, няма как да я режат.

— Да я режат ли? — попита Симон с почернели от страх очи.

Карстен сложи ръка на рамото му.

— Когато някой умре, разпарят трупа му, за да разберат от какво е починал.

— От мотика в главата — изкоментира Филип и тихо се оригна.

— Трябва да разберат къде точно е ударена с мотиката. Не могат да гадаят.

— Право в окото й.

— Да, но нали следва да изготвят смъртен акт. Не могат да погребат някого без смъртен акт. Питам се защо му е била тази мотика — продължи Карстен. — Сигурно е бил в състояние да я убие и с голи ръце.

— Явно не е искал да го направи така — отвърна Каник и издаде устните си напред. После наду от дъвката дебел балон, който покри половината му лице. Най-сетне балонът се спука и полепна по носа и устата му. Той го изстърга с мръсните си нокти и пак го напъха в устата си.

— Но полицията го издирва, нали? — Симон дърпаше непрекъснато ухото си, за да се успокои.

— Разбира се. Вдигнали се всички на крак и го търсят с огнестрелни оръжия и бронирани жилетки. Сигурно ще го хванат. — Карстен тръсна обезсърчено глава. — Най-глупавото е, че трябва непременно да ги заловят невредими. — Той погледна останалите. Разбираше ги тези неща. — В Америка е по-добре. Ченгето направо ги застрелва. Мисли повече за населението. Аз съм за смъртното наказание! — обяви тържествено той.

С този коментар срещата приключи.