Който се страхува от мечки…

Горски работник зави към платото с червения си „Масей Фъргюсън“ и се насочи към тесния коларски път, където искаше да паркира. Изненада се, когато видя зеления брезент. Изгаси мотора и слезе.

Избута гладката зелена материя върху покрива на колата и надникна вътре. Беше празна, като изключим бурканче с капачка на винт на пода отпред. Мъжът отвори вратата, извади го и прочете етикета: „Трилафон, 25 mg сутрин, обед и вечер“. За някой си Ерки Юрма, изписан от доктор С. Стрюел. Изоставена малка, бяла кола. Не е заключена. Сети се, че по новините съобщиха за обир, извършен сутринта. Автомобилът беше рено „Меган“. Върна се при трактора, обърна и пое обратно към къщи.

След по-малко от час на платото спряха два автомобила. Навън изскочиха петима мъже с три превъзбудени кучета. Овчарките вдигнаха голяма олелия. Най-отпред крачеше петгодишният Шариф. Всичко в него беше настръхнало: козината, ушите, сетивата. Следваше го Неро — малко по-светъл и лек. По темперамент приличаше изцяло на Шариф: дърпаше си каишката и искаше веднага да започне да търси. Третото куче имаше много по-рунтава козина от събратята си и се движеше по-мудно. Бе навършило осем години и наближаваше пенсионна възраст. Казваше се Зеб, а стопанинът му — Елман. Всеки път, когато тръгваха на оглед, Елман се боеше, че ще бъде за последно. Вгледа се в тъмната глава на овчарката. Времето му бе почти изтекло. Елман не знаеше дали ще може да започне да обучава ново куче. След Зеб всяко друго куче би изглеждало като падение.

Отправната точка не предполагаше добро начало на търсенето. Сухите, пращящи клони, от които се бе изпарила всякаква влажност, не задържаха дълго следите.

Шариф се втурна в колата. Започна да души около предната седалка и по пода под гумените постелки. После се прехвърли на съседната седалка. Раздвижи опашка. Излезе и продължи да души по сухата земя, силно размахвайки опашка. Тръгна по пътеката. Останалите кучета го последваха. Процедурата се повтори. Мъжете се загледаха в гъстата гора и си кимнаха. Кучетата се вторачиха в тях в очакване на магическата дума, която да отприщи силата им.

Мъжете носеха оръжия. Товарът, увесен по коланите им, вдъхваше едновременно успокоение и страх. Задачата изглеждаше вълнуваща. Ето, за това мечтаеха те, когато като млади започнаха работа в полицията, а после се прехвърлиха в патрула за кучета следотърсачи. И тримата бяха големи мъже, ако хората между трийсет и четирийсет години можеха да се нарекат така, както обичаше да се шегува със сериозен тон Сейер. Професията им ги бе отвеждала до какви ли не находки. Обожаваха тишината в гората и пълната неизвестност; съвместната работа с кучетата; дишането на запъхтените животни, пукащите съчки, шумоленето на листата и жуженето на хиляди насекоми. Всичките им сетива бяха изострени до крайна степен. Вървяха с погледи, забити в земята, за да не пропуснат и най-дребния детайл: фас, счупена клонка или следи от запален огън. Наблюдаваха внимателно поведението на кучетата, например дали размахват енергично опашка, или внезапно тя увисва и напълно спира да се движи. Същевременно очакваха всеки момент обаждане от Камарата. Всичко беше възможно: крадецът да е извършил нов обир, заложникът да е намерен в задоволително здравословно състояние или проснат в някоя канавка с пръснат череп. Примамваше ги точно тази неизвестност. Ден с ден не си приличаха. Веднъж намираха изчезналия обесен на дърво, друг път — седнал на пън, капнал от умора, щастлив, че най-после са го открили. Или мъртъв от свръхдоза. А после идваше ред на отпускането. Напрежението изчезваше. Днес обаче обстоятелствата бяха малко по-различни. Търсеха двама избягали, вероятно отчаяни мъже.

Търси!

Магическата дума! Кучетата не чакаха повторна подкана. Няколко секунди обикаляха началото на пътечката, после продължиха нататък, изцяло обсебени от поставената им задача да проследят миризмата от колата. Елман прошепна:

— Няма съмнение, кучетата надушиха нещо.

Останалите кимнаха. Мускулестите овчарки ги поведоха по склона. Трите кучета вървяха отвързани, предвождани от Шариф. Мъжете ги следваха запъхтени, потни заради работните облекла. Кучетата се движеха едно след друго. Преди да ги пуснат, им дадоха да пият вода до насита и сега овчарките разполагаха с издръжливост, на която мъжете можеха само да завиждат, макар да имаха добра физическа подготовка. Години наред тренираха усилено, за да се справят отлично с работата си. Жегата обаче просто ги изцеждаше. Колко ли далеч са отишли тези двамата?

Гората изглеждаше мъртва и неподвижна. Сякаш крещеше за вода. Носеха карта и гледаха накъде отвеждат пътеките и в каква посока се падат старите поселения. Един от мъжете бръкна да извади дъвка от джоба си и проследи Неро с очи. Муцуната на кучето сновеше наляво-надясно. Макар и рядко, то се отклоняваше малко встрани, а после се завърташе в кръг, сякаш искаше да се върне, но все пак продължаваше напред. Шариф предвождаше колоната. Главата му беше черна, както и гърбът. Лъскавата му дебела козина блестеше на слънцето. Опашката напомняше голямо златисто знаме, а лапите бяха широки и силни. Мъжете не си представяха нищо по-красиво от добре гледана овчарка. За тях немската овчарка беше идеалното куче. След петнайсет минути смениха водача. Сложиха Зеб начело на колоната. Така веднага събудиха съревнователния инстинкт у животните. Кучетата се окопитиха, готови да дадат най-доброто от себе си. И все пак постепенно започнаха да се лутат, опашките им увиснаха. Вече не душеха толкова енергично. Неро и Шариф се колебаеха дали искат да продължат нататък, или да се връщат. Мъжете не бързаха. Използваха удалата им се възможност да си отдъхнат след мъчителното изкачване. Намираха се на възвишение. Оттук се виждаше главният път и бариерата на жп прелеза.

— Обзалагам се, че се спрели тук да си починат — тихо отбеляза Сейер.

Останалите само кимнаха. Оттук двамата бегълци са забелязали патрула и бариерата. После са продължили пътя си. Но накъде?

— Тук има фас — съобщи Скаре и го вдигна от земята. — От ръчно свита цигара. Хартията е от „Биг Бен“.

Прибра угарката в пластмасов плик и го мушна в джоба си. Продължи да търси, но без успех.

— Да оставим Зеб да продължи напред, а останалите да обикалят — предложи Елман.

Неро и Шариф започнаха да сноват насам-натам. Покриваха разстояние от петдесет метра. Зеб продължи да обхожда терена по обичайния начин. Получаваха неясни сигнали от кучетата. Зеб вече не изглеждаше толкова енергичен, спираше и сякаш губеше концентрацията си. Огледаха се назад. Бегълците не са слезли към стопанството на убитата. Може би са поели нагоре към някогашните селища? Нищо чудно в тази жега да са си починали в някоя от колибите. В такъв случай кучетата щяха да намерят там следи, по-ясни отколкото на този сух терен.

В голямата гора цареше тишина. През есента имаше повече хора — ловци, берачи на плодове. А сега жегата не предразполагаше към разходка тук, освен ако обстоятелствата не го налагаха. Но ако човек получаваше възнаграждение за изпълнението на такава задача и беше обладан от непоправим приключенски дух, то в кръвта му сякаш лазеха мравки и не му даваха мира.

Сейер прокара ръка по челото си и опипа оръжието. На тренировъчната стрелба се справяше отлично, но нещата се променяха при реална престрелка. Тази мисъл го тревожеше. Една-единствена грешна преценка би довела до фатални последствия: отстраняване от работа; инвалидност; смърт. Възможните нещастия нямаха край. По една или друга причина Сейер се чувстваше уязвим. Като че ли животът му придоби нов смисъл. Пропъди черните мисли и продължи да крачи с пълна сила. Хвърли поглед на Скаре, който бе нахлупил шапката с козирка ниско на челото си, за да се предпази от слънчевите лъчи.

— Един господ знае какво е сполетяло нещастника от психиатрията — промърмори Сейер.

— Имаме също толкова основателна причина да се тревожим и за крадеца — отбеляза Скаре и го погледна.

— Не знаем дали наистина е убил Халдис Хурн. Според сведенията само е забелязан до двора й.

Скаре носеше очила със стоманени рамки и допълнителни затъмнени стъкла.

— Огледай се — подкани го той. — Май не е много населено, а?

— Не се хващай за думата. Казах го просто така. И двамата са еднакво опасни.

— Само дето единият носи оръжие — възрази Скаре.

Продължиха нататък. Кучетата търпеливо крачеха навътре в гората. Понякога нагазваха из гъсти храсталаци, друг път вървяха спокойно по светлата и чиста пътека. В телата им пулсираше гореща кръв. Светлината беше красива, наситеножълта, а дърветата показваха безброй нюанси на зеленото. Редуваха се иглички и листа, смесваха се мекото и острото, тревата галеше прасците им, а клонките, оттласнати с ръка, ги шибаха в лицата. Бързо се отказаха да гонят насекомите, кацащи по телата им. Изразходваха твърде много енергия. Само веднъж Скаре прогони злобна оса, заплела се в къдриците му. Спряха до малко поточе, за да напоят кучетата. Мъжете наплискаха лицата и вратовете си със студена вода. Кучетата все още изпълняваха заповедите да търсят човешката миризма, макар и да беше слаба. Животните показваха издръжливост и енергичност за разлика от хората, обезсърчени от голямото разстояние, изминато от бегълците. Вероятно двамата се бяха скрили на прохладно, сенчесто място и топяха крака в някое езерце. Мъжете се изкушиха при мисълта и те да се разхладят във вода. Макар и глупава, идеята не им даваше мира. Леденостудена искряща вода. Искаше им се да се потопят и да свалят температурата на нагорещените си тела; да изплакнат потта от косите си.

Внезапно Елман се обади:

— Във Виетнам, когато газели през гъсталаците в най-горещата част от деня, американците усещали как мозъците им завират под каските.

— Завират? Я стига глупости — поклати глава Сейер.

— Променили се завинаги.

— Това е щяло да се случи неминуемо.

— А вие допускате ли това наистина да е възможно? — обърна се Елман към тях.

— Не, разбира се.

— Да не си лекар? — сухо попита Елман и си нагласи шапката.

Останалите се закискаха тихичко. Кучетата продължаваха да търсят, без да обръщат внимание на разговора. Забиваха муцуни встрани от пътеката, а после пак поемаха бавно напред. Все пак животните се придържаха към определен маршрут и мъжете сметнаха за най-вероятно бегълците да са предпочели пътеката пред броденето из гъстата гора.

— Ще ги открием — упорито заяви Скаре.

— Често си мисля колко трагично предопределена е съдбата на мъжа — отбеляза Елман, проследи Зеб с поглед и въздъхна.

— Какви ги дрънкаш? — обърна се Скаре.

— Ами тестостеронът. Нали той е причината за агресивната природа на мъжа?

— Е, и?

— Точно затова ние, следотърсачите, почти никога не преследваме жени. Само си представете колко оскъдно облечени биха били две дами в тази жега!

Сейер се засмя тихо. Сети се за Сара и кръговете в очите й. Скаре забеляза промяната във физиономията му.

— Какво те притеснява, Конрад?

— Супер съм, не бой се.

Настроението на групата бе превъзходно. На синия небосклон се появи малък самолет. Блестеше на слънцето. Сейер го проследи с поглед. Представи си, че и той се намира там, горе, където беше по-прохладно и просторно. Ето, самият той се вози на този самолет с парашут на гърба. Отваря вратата и се взира надолу. После се хвърля напред, първо пада известно време, а после започва да се носи леко по въздушен стълб.

— Виждаш ли го, Якоб? — посочи той.

Скаре погледна разтревожено към самолета. Въображението му заработи на пълни обороти.