Който се страхува от мечки…

Претрупаният с табели и реклами магазин за хранителни стоки на Бриген приличаше повече на увеселителен парк. Вътре гъмжеше от ярки плакати и надписи в оранжево, розово и жълто от сорта „фрикадели от треска, собствено производство“, „Замразен говежди дроб“ и така нататък.

Иначе къщата би могла да мине и за хубава: боядисана в червено, на два етажа. Скаре предположи, че самият Бриген живее в апартамент над магазина. Паркира автомобила и влезе. Вътре имаше две каси. Зад едната младо момиче — явно касиерката — четеше списание. Силно накъдрената й коса опасваше кръглата й глава като в железен обръч. Тя вдигна очи, видя униформата на Скаре и списанието тупна в скута й.

Скаре безспорно беше хубав мъж. Дружелюбното му лице под облака светли къдрици притежаваше рядката способност неизменно да засвидетелства на всички хора искрено внимание към тяхната личност. Проявяваше интерес дори и към онези, които му бяха напълно безразлични като например касиерката в този магазин. Тя носеше очила с черни рамки и тежеше поне десет килограма повече от нормалното. Скаре й се усмихна ослепително.

— Шефът ви наблизо ли е?

— Одеман? Да, в склада е, разопакова риба. Минете покрай витрината за мляко и влезте през вратата до зеленчуците.

Той кимна и тръгна в указаната посока. В същия миг Бриген се появи с касетка замразена риба в ръце.

— От полицията ли сте? Хайде да отидем в кабинета ми. Последвайте ме.

И пое с тежки крачки напред.

Касиерката отново разгърна списанието, но вече не четеше. Обърна глава наляво, където виждаше отражението си в плексигласа, поставен като параван между двете каси. Лицето и косата й изглеждаха по-неясни и размазани, а ако си свалеше очилата, почти заприличваше на по-стара версия на Шърли Темпъл. Наум си преговори всичко, което знаеше за Халдис Хурн, защото не изключваше варианта детективът да пожелае да говори и с нея. Затова реши да се подготви много старателно. Той ще остане до касата две-три минути и ако си знае репликите, ще има време да разгледа лицето му и да запомни и най-незначителната подробност. Жалко, че не разполага с важна за разследването информация. Това би й осигурило място в паметта му. „А, да, дребничката, закръглена касиерка в магазина на Одеман Бриген, дето ми предостави малко, но решаваща за случая информация. Благодарение на нея успяхме да разобличим убиеца. Как й името?“

Тя съжали, че са й избрали толкова незапомнящо се име. Отново погледна списанието в скута си, където се мъдреше снимка на Клаудия Шифър. От кабинета на шефа й долитаха гласовете на двама мъже, увлечени в тайнствен шепот.

— От колко години доставяте хранителни продукти на Халдис Хурн? — попита Якоб Скаре и извади бележник от джоба си.

Бриген разкопча работната си престилка в червено и зелено, преди да отговори.

— Сигурно скоро ще станат осем години. Докато беше жив, Турвал купуваше нужните продукти. С него също се познавахме. Двамата с Халдис живееха тук от много време.

Търговецът беше на видима възраст между петдесет и шейсет години, едър, пълен мъж със здравословен загар на лицето и червени бузи; с гъста, късо подстригана коса и малък перчем, спуснат над челото. Очите му бяха тъмни, а устата — леко изкривена на една страна; краката и ръцете — къси. Той нервно преплиташе дебелите си пръсти. Изглеждаше леко припрян, нетърпелив като дете да помогне в разрешаването на този покъртителен случай. Беше си изгризал ноктите до кожата. Оставил бе само малко парче нокът на всеки пръст.

— Какво си купуваше Халдис? — поиска да узнае Скаре.

— Само най-необходимото: мляко, масло, кафе, опаковъчна хартия, яйца. Не си позволяваше много. Не че нямаше пари, тъкмо обратното. Държеше ги в спестовната си книжка. По нейните думи заделяла доста пари. Сега сестра й ще наследи всичко. Халдис има сестра в Хамерфест, казва се Хелга Май.

— Тя ли ви каза за спестяванията си?

— Да, гордееше се с тях.

— Възможно ли е и други хора да са знаели за авоарите й?

— Да, предполагам.

„Когато се разчуе, че някой има пари, слуховете плъзват като гущери по нагорещен пясък — помисли си Скаре. Независимо че Халдис е държала спестяванията си в банката, склонните към кражба сигурно мислено са пренебрегнали тази информация в желанието си да се докопат до имането. Накрая слуховете са придобили нереални измерения. Халдис е фрашкана с пари! Вероятно ги държи под леглото. Нали старците по принцип ги крият точно там? Халдис, изглежда, не е виждала никаква опасност в откровенията си да сподели с търговеца, неин добър познат, за събраните пари. Намекнала е бегло, придружила е думите си със загадъчна усмивка. И ето, слуховете плъзват. Бриген сигурно е издал поверената му тайна на някой от редовните си клиенти. Е, нали знаеш, Халдис не е за оплакване. Споменали са нещо подобно след смъртта на съпруга й, когато някой близък е изразил безпокойството си за нея. Мнозина са подочули за парите. Така или иначе Бриген е знаел.“

— Обяснимо е — поясни търговецът. — Те нямаха деца. Затова успяваха да заделят малко пари. Не живееха в разкош. Турвал се грижеше за трактора като за дете: смазваше, търкаше, лъскаше. Един господ знае за какво са възнамерявали да ги похарчат, ако наистина са имали толкова много, колкото намекваше Халдис.

Скаре си отбеляза: „Провери сметката на Халдис Хурн“.

— А сестра й в Северна Норвегия?

— Живее добре, омъжена е, има и внуци.

— Значи, ако Халдис има спестявания, ще им се порадва семейството на сестра й?

— Предполагам. Турвал нямаше роднини, освен един брат, но той почина отдавна. Част от парите наследиха именно от него.

— Значи веднъж седмично ходите до стопанството? Всеки път в един и същи ден ли?

— Не, тя ми се обаждаше и се уговаряхме за различни дни. Често ходех в четвъртък.

— Кога бяхте там за последно?

— В сряда.

— Колко служители имате в магазина?

— Само Юна, касиерката.

— Няма други, така ли?

— Сега не.

— А имало ли е?

— Преди доста време при мен работеше млад мъж. Напусна бързо.

— Той познаваше ли Халдис?

Бриген непрекъснато кършеше пръсти.

— Ами… да, сигурно. Идвал е няколко пъти с мен да й носим продукти, но не изглеждаше особено заинтересован.

Скаре долови притеснение в гласа му. Отговорът прозвуча недружелюбно.

— Налага да се да ви попитам за името му.

Бриген като че ли искаше да го запази за себе си. Не можеше да си намери място на стола и започна да закопчава престилката си въпреки жегата.

— Томи. Томи Райн.

— Млад мъж?

— Двайсет и няколко годишен. Но той не прояви никакъв интерес нито към жителите, нито към селото.

— Знаете ли къде се намира в момента?

— Не.

— Споменавали сте, че Халдис държи портмонето си в кутията за хляб.

— Точно така. Но вътре нямаше много пари. Е, не съм го отварял лично, но когато дойдеше време да ми плати, виждах какво има. По принцип само няколко стотачки.

Скаре си водеше бележки:

— А Ерки Юрма? Знаете ли кой е той?

— Разбира се. Често идва в магазина.

— Какво си купува?

— Нищо. Взема си каквото му се яде и си тръгва. Ако извикам след него, се обръща на вратата, почти изненадан от реакцията ми, и размахва задигнатото, сякаш ми показва, че е взел само един шоколад. Не съм настоявал да ми го плаща, защото той си е особняк. С него не може да се говори нормално. Никога не ме е ощетявал със скъпи продукти. Задига само разни дреболии. Но се е случвало да се разгневя. Той не се интересува от никакви закони и правила.

— Ясно — кимна Скаре. — Кой друг освен вас би могъл да знае къде държи портмонето си Халдис?

— Не се сещам за такъв човек.

— А какво ще кажете за Томи Райн?

— Ами… не съм сигурен дали е знаел.

— А споменавала ли ви е Халдис да са я посещавали амбулантни търговци, продавачи на лотарийни билети, проповедници? Нали в селото пристигат такива хора?

— Не се качват чак до стопанството на Халдис. Нямат желание. Дотам има много път, а и настилката е ужасна. Забравете за тази версия. По-добре се съсредоточете върху Ерки. Нали все пак са го видели в двора й.

— О, значи сте разбрали.

— Всички вече знаят.

— А това портмоне — продължи Скаре. — Какво беше на цвят? Червено?

— Яркочервено, с месингова закопчалка. Халдис държеше вътре снимка на Турвал като млад, когато още е имал коса. Знаете ли, изпитах облекчение, когато най-накрая прибраха Ерки в болницата. Надявам се сега да го намерите и да докажете вината му.

— Защо?

Бриген едва успя да скръсти ръце над корема си.

— За да го приберат, където му е мястото. Та той е опасен тип. А ако най-после вината му се потвърди с веществени доказателства, вероятно повече няма да го пуснат и ще ни осигурят спокойствие. Кой друг би могъл да извърши подобно нещо?

— Халдис не приемаше ли гости?

— Почти никога.

— Някакво изключение?

— Сестра й Хелга има внук. Момчето живее на квартира в Осло. Идваше на гости на Халдис, но рядко.

— Как се казва?

— Фамилията му със сигурност е Май. А малкото име… Кристиян или Кристофър.

Кристофър, досети се Скаре. Нали така беше подписано писмото в кутията й.

— Имам бегъл спомен, че работи в кухнята на някакъв ресторант. Нищо не казвам против момчето, но едва ли е заведение с повече от три звезди.

— Защо смятате така?

— Виждал съм го веднъж. Няма вид на особено изискан кулинар.

Скаре се размисли по какво се различават служителите в заведенията с три звезди от всички останали ресторантьори в Осло.

— Значи Май и Томи Райн. Идвали ли са при вас журналисти?

— Да, от пресата и от местното радио. Обаждаха се и разни хора.

— Разговаряхте ли с тях?

— Никой не ме е молил да не го правя.

„Прав е за съжаление“ — тъжно си помисли Скаре.

— Ще ви помоля да се отбиете в Камарата. Най-добре още днес.

— Защо?

— Трябва да уточним чии са отпечатъците в дома й.

Бриген сякаш се затрудняваше да си поеме въздух.

— Ще вземете ли и моите отпечатъци?

— Имаме такива намерения — усмихна се Скаре.

— И защо сте убедени, че в дома й има мои отпечатъци?

— Защото сте ходили там веднъж седмично в продължение на осем години — отвърна спокойно Скаре.

— Ходех само да й нося храна!

По лицето на Бриген се изписа паника.

— Наясно сме с това.

— А за какво са ви тогава?

— За отхвърляне.

— За какво?

Скаре се помъчи да запази спокойствие.

— В цялата бъркотия от отпечатъци се налага да намерим кои на кого принадлежат. Някои са на самата Халдис, други на Кристофър, трети са ваши. Сигурно има и отпечатъци от пръстите на убиеца. Вашите са ни нужни, за да определим кои отпечатъци нямат установен притежател. Това ще ни помогне да идентифицираме убиеца, нали?

Лицето на Бриген си възвърна нормалния цвят.

— Надявам се да запазите идването ми в тайна. Иначе хората ще си помислят, че съм замесен.

— Не и ако са наясно със стандартните процедури в полицейската работа — утеши го Скаре.

Той благодари на търговеца и тръгна да излиза от магазина. Тъкмо когато Юна се чудеше дали да си оформи веждите, той внезапно спря до касата й. Очите му бяха красиви, но това беше едно на ръка. „Каква уста“ — помисли си тя. При запознанство с мъж Юна обръщаше внимание първо на устата. „Колко ли чувствени са устните му“ — захласна се тя. Устата на Скаре беше направо съвършена: широка, със сочни устни, не прекалено извита, защото иначе щеше да прилича на женска; права и симетрична. Зъбите му й се сториха безупречни, леката извивка на горната устна се повтаряше и във веждите му.

— Якоб Скаре — представи се той с усмивка.

Сигурно в името му има нещо библейско, помисли си тя.

— Искам само набързо да ви попитам дали сте ходили до стопанството на Халдис?

— Веднъж, с Од — кимна тя, без къдриците й да помръднат. — Беше съботен следобед и колата ми се беше развалила, та той ми предложи да ме закара до вкъщи, ако нямам нищо против, но да минем по заобиколния път покрай къщата на Халдис. Беше й свършило кафето. Оттогава мина много време.

Тя си свали очилата и ги сложи в скута си.

— Знаете ли дали друг се е качвал при Халдис по работа?

Тя се позамисли.

— За кратко при нас работи един тип. От ГКС се обадиха да ни питат дали имаме свободно място за него.

— ГКС? — изненада се Скаре.

— Грижа за криминално проявените на свобода — поясни тя. — Свързаха се с Одеман да го питат дали някакъв тип може да почне пробно работа при нас. Тази организация всъщност осигурява подкрепа на бивши затворници и…

— Знам — побърза да я прекъсне Скаре. — Томи Райн?

— Да, така се казваше.

— Случвало ли се е и той да ходи при Халдис?

— Един-два пъти. Не работи дълго при нас, пръждоса се нанякъде. Тук му се струваше много скучно. Нямало кьорава кръчма. Сега не знам къде е, а и не съм го виждала оттогава.

— Симпатичен ли ви беше?

Тя се замисли и се опита да си спомни лицето му, но пред очите й изникнаха само синьо-черните татуировки по ръцете му. Сети се и какво безпокойство изпитваше близо до него, макар че той изобщо не я поглеждаше. Не и по начина, по който тя мечтаеше да я гледат мъжете. Това впрочем й се случваше много рядко. Когато си припомни този факт, се почувства засегната от пренебрежението му. Даже мошениците не се заглеждаха по Юна.

— Симпатичен? В никакъв случай — отмъстително заяви тя.

— Бриген не ми спомена за присъдата му — предпазливо призна Скаре и я погледна заговорнически.

Тя не успя да му устои.

— Не, разбира се. Та Томи е негов племенник, а той се срамува от роднините си. Томи е син на сестра му.

— Гледай ти, така ли било!

Скаре нарочно не записа информацията, за да не създаде у нея усещането, че злослови.

— Знаете ли за какво е лежал в затвора?

— За обикновена кражба.

— Бриген женен ли е?

— Вдовец.

— Аха.

— От единайсет години живее сам.

— Ясно, единайсет години — търпеливо се усмихна Скаре.

— Тя се самоуби — прошепна неочаквано Юна с интонацията, с която хората одумват нечия изневяра.

Скаре кимна красноречиво. „Такива събития като че ли обясняват защо хората са такива и защо животът им е станал такъв“ — помисли си той. Награди касиерката с благодарен поглед в знак на признателността си за предоставената информация.

— От колко време работите тук? — дружелюбно попита той.

— От осем години. Започнах малко преди смъртта на съпруга на Халдис.

Тя се стараеше да отговаря еднозначно и ясно, без да се впуска в незначителни подробности, защото младият полицай сигурно е зает човек и едва ли харесва объркани свидетели. Но все пак осъзнаваше, че той няма да си тръгне, ако тя продължава да му говори, а и в магазина не влизаха клиенти.

— Познавате ли Ерки Юрма?

— Лично не, но знам кой е.

— Страхувате ли се от него?

— Всъщност не. Но ако го срещна сама насред тъмен селски път, сигурно ще се изплаша. Вероятно в такава ситуация бих се изплашила от всекиго.

Освен от теб, помисли си тя. Ти приличаш на ангел.

— А как върви търговията? Тринайсет крони и петдесет и седем йоре не е ли твърде солено за черно хлебче? — кимна той към плаката до рафта за хляб.

— Боя се, че конкуренцията предлага много по-изгодни цени от нас — обезсърчено въздъхна тя. — Тук почти не идват клиенти. Не печелим добре. А сега ще отварят и нов търговски център на половин час оттук. Спукана ни е работата.

По лицето й внезапно се изписа угрижена физиономия.

— Търговски център ли? — окуражително се усмихна Скаре. — Защо не опитате да си намерите работа там, ако Бирген фалира?

Тя сериозно се замисли над идеята, защото неведнъж си бе мечтала за подобно нещо. Само дето не бе посмяла да го сподели с някого.

— Слушайте сега — тихо подзе Скаре и се наведе напред. — Искам само да сверя показанията му. Вчера Бриген цял ден ли беше в магазина?

— Не, вчера не. Бях сама. Той отиде на курс в Икономическия институт.

— И вие вършите всичко сама, когато него го няма?

— Принудена съм.

Скаре се изправи.

— Ако чуете или видите нещо, или се сетите за нещо съществено, ви моля да се обадите. Например, ако Ерки се появи, за да задигне шоколад.

Той й намигна и извади визитка от джоба си. Тя я пое с треперещи ръце. Няма да стане. Няма да се появи нито една причина да се свърже с този мъж. Той си тръгна и всичко свърши. Тя си сложи очилата. Вече нямаше желание да се гледа в плексигласа. Бриген я повика да му помогне с рибата. Изгледа я мнително.