Който се страхува от мечки…

Сара седеше мълчаливо на края на стола. Сейер й разказа случилото се. Тя поиска да узнае всички подробности: как е лежал Ерки, дали е изпитвал болка. Сейер я успокои. Най-вероятно просто се е чувствал изморен, а кръвозагубата го е изтощила. Сигурно бавно е изпаднал в безсъзнание като в сън. Сейер се мъчеше да не пропусне нищо. Остана само последната подробност.

— Не мога да повярвам, че Ерки е мъртъв — прошепна тя. — Че наистина вече не е между нас. Всъщност дори го виждам пред очите си, и то съвсем ясно. Само че на друго място.

— Къде? — поинтересува се Сейер.

Сара се усмихна смутено.

— Носи се из необятен мрак и поглежда надолу безгрижно. „Само ако знаехте колко е красиво тук — съжалява ни той, — а вие долу само се мъчите.“

Въображаемата картина извика меланхолична усмивка по лицето на Сейер. Той се опита да измисли подходяща реплика, която да смекчи следващите му думи.

— Развързах краката на жабата — неочаквано сподели тя.

— Благодаря, за мен е облекчение.

Беше облечена в сако. Загърна се в него. Сейер не запали луминесцентните лампи на тавана. Настолната лампа със зеленикава светлина върху бюрото му придаваше на кабинета вид на аквариум.

— Трябва да ви съобщя нещо.

Тя вдигна очи, за да разчете изражението му.

— В якето на Ерки открихме портфейл — прокашля се тихо той. — Червен портфейл. Бил е на Халдис Хурн и съдържа близо четиристотин крони.

Сейер млъкна и зачака реакцията й. Лицето й изглеждаше бледо на зеленикавата светлина.

— Едно на нула за Конрад — печално се усмихна тя.

— Не съм спечелил — отвърна той, защото не му хрумна нищо подходящо.

— За какво си мислите?

— Ще дойде ли някой да ви вземе оттук?

Въпросът му се изплъзна, преди да успее да помисли.

Сейер изпитваше желание да я закара до дома й, но Герхард сигурно има автомобил и ще довтаса начаса. Сейер си представи как изглежда съпругът на Сара: седи във всекидневната и си поглежда часовника, очаквайки телефонът да звънне всеки момент; готов е да посрещне и отведе у дома онова, което по закон е само негово.

— Не — вдигна рамене тя. — Дойдох с такси. А шефът е в инвалидна количка, затворен с мен между четири стени. Има множествена склероза.

Сейер се изненада. Не можеше да си представи Сара с инвалид. Очакваше нещо съвсем различно. През ума му мина доста нечестива мисъл.

— Нека да ви закарам.

— Удобно ли е?

— Никой не ме чака вкъщи. Сам съм.

Какво толкова — най-после изплю камъчето.

Сам съм.

Някога беше ли се изразявал така? Или просто бе определял семейното си положение като вдовец или необвързан?

В колата цареше тишина. С крайчеца на окото си Сейер виждаше коленете й, а останалото усещаше като присъствие, бегла догадка, копнеж. Отпуснатите му ръце върху волана го издаваха. Сякаш крещяха силно, та всички да ги чуят, че имат нужда да прегърнат някого. „За какво си мислиш?“ — питаше се той, но не смееше да се обърне към нея. Ерки беше мъртъв, а тя го бе лекувала месеци наред. Не бе успяла да го спаси.

По указанията й зави в една задънена уличка на име „Ягодово място“. Наложи се да спре, макар че с нея би отишъл на края на света.

— Сигурно е глупаво да го казвам — подхвана внезапно Сара, — но направо не мога да го повярвам.

— Че Ерки е мъртъв?

— Че наистина той е я убил.

Сейер седеше с ръце в скута си. Нервно ги размърда и изтърси смутено:

— Днес казахте нещо: понякога, макар и рядко, се случват неща, които са просто необясними.

— Не се отказвам от думите си — вдигна рамене тя.

— В смисъл?

— Ще се разровя и ще разбера защо се е случило.

— Къде ще търсите?

— В записките си, в паметта си. Ще премисля всичко казано и недоизказано в терапевтичните ни сеанси. Няма да имам мира, ако не проумея причината.

— А ще я споделите ли с мен после?

Най-сетне тя вдигна очи и се усмихна.

— Елате с мен — неочаквано го помоли тя.

Сейер не разбра защо го кани в дома си, но послушно я последва. Наблюдаваше я как отключва, след като кратко позвъни на вратата. Вероятно така сигнализираше на мъжа си, че се прибира именно тя. Сейер нямаше желание да се запознава с него. Не искаше представите му за живота им да се материализират. Къщата, в която живееше Сара, представляваше една от поредица ниски еднотипни сгради. Жилището беше пригодено за инвалид, с по-широки от обичайното врати. Приближиха всекидневната. Сейер се сети за книга, която бе прочел като млад. Напомняше на сегашната ситуация. Безнадеждно влюбеният главен герой отива с жената на мечтите си в дома й. Изгубил си е ума по нея и предполага, че тя живее сама. На път към жилището й тя споменава кой ги чака вкъщи: Джони. Сърцето на влюбения мъж се къса от мъка, докато не прекрачват прага на всекидневната й. Джони всъщност е морско свинче. Герхард Стрюел седеше до писалището в стаята и четеше, навлечен с жилетка въпреки жегата. Обърна се и кимна на госта. Повдигна си очилата. Герхард всъщност беше по-възрастен от Сейер, с гола глава и тъмни очи. На пода до него лежеше немска овчарка. Кучето повдигна глава и се вторачи в новодошлия.

— Татко, запознай се със старши инспектор Конрад Сейер — представи го тя.

Герхард Стрюел не е морско свинче, а неин баща!

Сейер се опита да се окопити, докато поемаше протегнатата към него ръка. Защо Сара иска да му покаже жилището си и нуждаещия се от постоянни грижи старец? Сигурно това е нейното послание: „Отведи ме оттук!“.

— Време е да се прибирам, че кучето ме чака — глуповато обясни Сейер.

— Извинете ме — усмихна се тя, докато се суетеше с якето си. — Не исках да ви задържам.

Герхард Стрюел изгледа продължително Сейер.

— Значи всичко свърши?

„Да — помисли си Сейер, — всичко свърши, преди да е започнало. Сега няма как да предприема нещо. Моментът не е подходящ.“

Сейер се оказа в безизходица. Ако искаше нещо повече от нея, оттук насетне се налагаше да вдигне слушалката и да набере номера й. Тя вече му бе показала ясно намеренията си. Негов ред беше да поеме хвърлената ръкавица. Сара му бе подала ръка.

— Бяхме превъзходен тандем, нали?

Сейер почувства, че тя бе посяла зрънце в душата му. Вероятно то щеше да покълне.

Превъзходен тандем.

Сейер откри името й в именника си. Сара — Господарка.

После се взира в тавана, легнал в леглото си. Водеше въображаем разговор с нея. Думите се лееха с лекота от устата им.

Бях убеден, че ще се появиш. Чаках те.

Разкажи ми нещо за себе си, усмихна се тя.

Какво искаш да чуеш?

Детски спомен. Някой красив спомен.

Ето, това е красиво: Лятото, когато навърших пет, татко ме заведе в катедралата на Роскилде. Не знаех какво има вътре. Напълно неподготвен, стъпих от топлата слънчева светлина на каменния под. В църквата гъмжеше от ковчези. Татко ми обясни, че там са положени телата на всички свещеници, служили в тази църква. Ковчези, изработени от мрамор, образуваха безконечни редици от двете страни на църковните скамейки и представляваха неописуема красота. Въпреки това вътре направо се разтреперих от студ. Дърпах татко за ръката и исках да излезем. Той се натъжи. Спят вечен сън, усмихна се той, докато ние трябва да се трепем в градината независимо от горещината! Аз кося тревата, а ти плевиш.

Гледката с ковчезите се загнезди в съзнанието ми. Напусна ме едва когато мама ни поднесе сладко от ягоди в градината. Сладкото беше студено, защото го държеше в мазето, а сметаната беше приятно хладка. Ядях сладкото и си мислех: има някаква грешка, в ковчезите няма нищо освен прах и паяци. А сладкото имаше превъзходен вкус. Как да допуснеш, че животът не продължава вечно? Погледнах синия небосклон и неочаквано зърнах ято ангели с бели крила, носещи се из въздуха. Сигурно идват да ни вземат, а дори не сме си изяли сладкото! И татко ги видя. Вдигна очи и се усмихна въодушевено. Виж, Конрад, погледни колко са красиви!

Министерството на отбраната беше пуснало петнайсет парашутисти и те се приземиха на футболното игрище малко по-нататък. Бавно спускащите се красиви парашути останаха завинаги в съзнанието ми.

После дълго време лежа буден. Чувстваше се страшно изморен, но очите му бяха осветени някак си отвътре. Впери поглед в мрака. Въртеше се в леглото, а Колберг наостряше уши при всеки шум. От жега не можеше да заспи. Започна да се чеше. Стана обезсърчен от леглото, облече се и отиде в хола. Колберг се затътри след него. Наистина ли искаше да допусне жена близо до себе си? Да се събужда с нея всяка сутрин години наред. Какво ще каже Колберг? Две мъжки кучета няма да се понасят.

— Да излезем ли на разходка? — прошепна Сейер.

Кучето излая и тръгна към вратата. В два часа след полунощ жилищният блок се извисяваше като самотна колона в беззвездната тъма.

По навик Сейер понечи да тръгне към центъра и да се отбие на гробището. После обаче се отказа. Мъчеше го гузна съвест, направо не беше за вярване. Сейер познаваше това състояние от описанията в специализираната литература. Нямаше представа как да го преодолее. „Май най-добре да се преместя — разсъждаваше той, — да сменя колата. Да тегля чертата преди и след Елисе. Така само тъпча на едно място. Нещо ми пречи да продължа напред.“

Сейер излезе по къс ръкав. Прохладният нощен въздух облекчи сърбежа по ръцете му. Тръгна без посока, както се бе скитал Ерки.

„Ако живееш, трябва да правиш каквото правят живите“ — неочаквано си помисли той. Обърна се и се вторачи в блока. Нещо в постройката — черен стълб от сив бетон, слабо проблясващ в тъмнината — свидетелстваше за човешкия страх. „Искам да се преместя другаде — реши той, — да съм близо до земята; да нагазя в тревата и да вдигна очи към короните на дърветата.“

— Ще се махнем ли оттук, Колберг? Ще отидем ли на село?

Очите на кучето не изпускаха неговите.

— Не разбираш какво ти говоря, нали? Живееш в друг свят. Двамата си живеем доста добре, макар че си глупаче.

Колберг подуши доволно ръката на стопанина си. Сейер бръкна в джоба на жълто-кафявия си панталон и извади случайно останала там кучешка бисквита. Колберг не разбра защо получава награда, но лакомо я излапа и размаха енергично опашка.

— За огромно мое съжаление никога няма да разбера причината — промърмори Сейер. — Какво ли се е случило в действителност помежду им? С какво го е изплашила Халдис? И двамата са мъртви и няма кой да сложи край на неведението ни. Но така май се случва с повечето неща от живота. Странно как се примиряваме с тази мисъл. Сякаш очакваме нещо цял живот, нещо напълно различно, което да даде обяснение на съмненията ни. А ти, глупачето ми — обърна се той към кучето, — чакаш само следващото ядене.

Колберг направи див скок и продължи да размахва опашка.

— Изморен съм — на глас призна Сейер. — Хайде да се прибираме.

Обърна гръб на града и пое към къщи.

Обърна гръб на гробището. Прониза го болка.