Който се страхува от мечки…

Къщата се появи изненадващо, сгушена в гъстата гора. Мястото стоеше необитавано от няколко десетилетия. Въпреки това се намираше в учудващо добро състояние, макар че случайно минаващи оттам скитници отдавна се бяха постарали да повредят по-голямата част от обзавеждането. Къщата бе подслонявала доста такива хора за кратко, а те слагаха отпечатък върху разнебитените стаи и оставяха след себе си празни бутилки.

Известно време постоя в гората, загледан в дървената къща с малък двор с избуяла трева. Предпазливо натисна дръжката на тежката врата. Застана на прага и подуши в къщата. Намери кухня, всекидневна и две малки стаи, а на единия нар бе сложен стар дюшек с кариран калъф. Той се промъкваше от стая в стая и се оглеждаше. Вдишваше мириса на старото дърво. В тази къща Ерки се чувстваше по-близо до предците си, отколкото имаше представа. Къщата представляваше стара планинска хижа, построена върху древните останки от едно от многото финландски селища от седемнайсети век. Докато обикаляше, той се ослушваше внимателно за звуци, идващи от безмълвните стени. Като че ли тук се беше случило нещо. В стените се бе загнездила ярост. По много от дебелите дървени трупи стърчаха отломки като от огромни рани, сякаш някой им се бе нахвърлил с брадва. Нямаше непокътнати прозорци. По напуканите рамки стърчаха само отделни парчета стъкло. През ума му мина едно-друго. Нямаше начин дотук да се стигне с кола, а доколкото знаеше, никой не го бе видял, когато се отклони от пътя и започна да се катери по склона. Нямаше часовник, но знаеше, че е вървял точно половин час, след като кривна от главното шосе. Не се притесняваше, задето няма храна и дрехи. Мъчеше го само жажда. Раздвижи енергично челюстите си, за да произведе малко слюнка. Задъвка си езика.

После отиде в стаята, някогашна кухня, и отвори наслуки няколко чекмеджета. Дръжките им липсваха и се наложи да дращи с дългите си нокти, за да ги издърпа. Намери вилица със счупени зъбци и пакет стеаринови свещи. Трохи и паяжини; капачки от бутилки бира; празна кибритена кутия. Пред счупения прозорец на кухнята висяха парчета от тюлени завеси и когато ги хвана, те се разпаднаха на прах в ръцете му. Върна се във всекидневната. Стаята имаше прозорец към двора и още един на отсрещната стена с изглед към езеро. До стената бе разположен стар диван със зелено покривало на възелчета, а на срещуположната стена — голям шкаф. Отвори го и надникна. Вътре нямаше нищо. Дъсченият под беше изпоцапан с нещо лепкаво. Той предпазливо се отпусна на дивана. Перушината изскърца и от похабеното покривало се вдигна облак прах. Промени си решението и влезе в първата стаичка, при нара с дюшек. Съблече си якето и тениската и легна. Спа в несвяст цяла вечност. Когато най-после се събуди, беше забравил къде се намира, а и бе сънувал разни неща. Затова допусна огромната грешка да излезе направо под слънцето, без преди това да се замисли. Унизително беше да чегърта собствените си вътрешности от стълбите, докато слуша злобния смях на Нестор и червата му плъзват между пръстите му като змийско котило.

Събуди се за втори път. Внимателно се надигна и огледа стаята. Попипа гърдите си с ръка, да провери дали са цели. Останал бе само червен, назъбен белег. Започваше от средата между зърната на гърдите му и стигаше чак до пъпа. Слънцето се бе издигнало. Той стана от нара. Стаята беше празна с изключение на една грубо скована нощна масичка, подобна на сандък. Изправи се бавно и тръгна. Издърпа чекмеджето. Докато се взираше в него, дискретно разтъркваше болезнено място на хълбока си. Явно бе заспал върху нещо твърдо и се беше натъртил. Затова се върна при нара и огледа дюшека. Напипа нещо твърдо. Повдигна го мнително и го обърна. От долната страна карираният калъф бе пробит и част от дунапрена се подаваше навън. Мушна ръка в калъфа и бръкна надълбоко. Напипа нещо студено. Извади го и се слиса. Не повярва на очите си. По странно стечение на обстоятелствата на това изоставено място в стар, плесенясал дюшек той откри револвер. Внимателно го хвана с две ръце и надникна в цевта. В началото оръжието му се струваше напълно непознат предмет, но когато го намести в дясната си ръка с пръст върху спусъка, го усети като нещо естествено. Каква сила имаше то! Цялата сила на небето и на земята. Лек повей, силен вятър и буря. Отвори го с любопитство и надникна в барабана. Там имаше само един куршум. Възбудено го извади и го огледа по-щателно. Куршумът беше дълъг, лъскав и с изненадващо закръглена форма. Отново го напъха в барабана и се зарадва, защото мястото пасваше идеално на големината му. Находката го подтикна да се огледа. Някой бе пренощувал тук и оставил револвера. Стори му се озадачаващо. Вероятно въпросният тип е бил изненадан от някого и не е имал време да вземе оръжието със себе си. Може да изчака на друго място и да се върне да си го прибере. Револверът беше хубав. Ерки не разбираше от оръжия, но този му се стори едрокалибрен и скъп. Прочете малките букви на ръкохватката: Колт.

— Ти как мислиш, Нестор? — тихо промърмори той, докато обръщаше оръжието.

После спря и го хвърли. То падна с трясък върху пода. Ерки изтича в кухнята и постоя там, вкопчен в плота. Трябваше да се сети по-рано, че Нестор ще му поднесе поредното си ужасно предложение. Чуваше ги как се смеят долу, в тъмното мазе, та пушек се вдига. После пак влезе в стаята и дълго гледа револвера. Най-сетне го набута обратно в дюшека. Не му беше нужен, той си имаше други оръжия. Реши да пообиколи къщата, тръгна от кухнята, мина през всекидневната и пак се върна обратно. През цялото време гледаше надолу, към мръсните дъски на пода. Те скърцаха с различни тонове. Докато се разхождаше из къщата, Ерки създаде цяла мелодия. Черната му коса, якето и панталоните му бясно се клатеха. Ръцете му сочеха надолу, но бяха стегнати и той извършваше ритмични движения с пръстите си в такт със скърцането на дъските. Ритъмът го погълна, той сновеше непрекъснато напред-назад, не беше в състояние да спре, а и не искаше. В опиянението си намери покой. То не изискваше от него нищо друго, освен да върви напред-назад с равномерни крачки и разперени пръсти на ръцете. Скръц, скръц, Ерки ходи, напред-назад, насам-натам, от стая в стая, бум-бам.

Нямаше представа колко време прекара в ходене, но накрая събра кураж и застана пред входната врата. Отвори я, първо много предпазливо. Слънчевите лъчи неудържимо обливаха къщата. Сведе очи и полека излезе на каменното стълбище. Направи няколко бавни крачки в тревата. Спря, подуши шишарките по дърветата, после стръковете папрат на земята. Корен, стъбло и лист. Най-сетне пое нанякъде. Не знаеше накъде, нито с каква цел. Нестор направляваше стъпките му надолу по склона, към населения район. Все още беше ранна сутрин. Най-бодрите хора, току-що подали крака изпод завивките, повдигаха завесите и посрещаха прекрасния ден. Топъл, слънчев, ослепително зелен. Оптимистично си правеха планове как ще го оползотворят, защото времето беше чудесно, а лятото — твърде кратко. Такива мисли занимаваха и Халдис Хурн. Тя живееше сама в малко стопанство недалеч от старото селище на фините. Точно когато Ерки нагази в тревата, тя изхлузи нощницата през главата си.

И първата, и втората цветуща младост отдавна бяха отминали безвъзвратно. А и тя надебеля доста. Но за рядко срещаните души, лишени от предразсъдъци, тя представляваше приятна гледка: едра, закръглена, с високи гърди и побеляла плитка, спускаща се по гърба й като дебело въже. Лицето й беше кръгло и свежо, бузите — розови, а погледът й бе запазил живата искрица въпреки възрастта й.

Тя мина през всекидневната и кухнята и отвори вратата към двора. Вдигна лице към слънцето. Постоя на стълбите с притворени очи, облечена в карирана престилка и обута в дървени обувки. Чорапите стигаха до коленете й. Не че й беше студено. Просто според нея жените на нейната възраст не бива да демонстрират твърде много плът и въпреки че тук идваше само търговецът и то веднъж седмично, Господ Бог неотклонно следеше хорските дела. За добро или за зло, така да се каже, защото макар и да вярваше в него, се случваше да му се разгневи, а после да не го помоли за прошка. В момента Халдис наблюдаваше с удивление настъплението на глухарчетата. Целият двор беше осеян с тях. Сториха й се избуяли като плевели, замърсяващи подреденото й стопанство. Два пъти през лятото плевеше с мотика. Покосяваше растение след растение с отривисти движения. Обичаше да се труди, но от време на време се вайкаше, за да напомни на покойния си съпруг в какво затруднение я бе оставил, когато падна от трактора заради тромб с големината на оризово зърно, запушил кръвоносен съд. Въпреки всички опити на лекаря да й обясни механизмите на болестта умът й не побираше как е възможно този жилав, здрав мъж, тази канара от мускули, да се пречупи заради подобно нещо. За нея смъртта на съпруга й си остана напълно необяснима, както летенето на самолетите или фактът, че чува ясно в слушалката жалния глас на сестра си Хелга чак от Хамерфест.

Налагаше се да започне с работата, преди да е станало твърде горещо. Намери мотиката и я изнесе на двора. Заслони лице с ръка и огледа площта, за да си изготви план. Реши да започне от стълбите и да се движи ветрилообразно, покрай кладенеца, към навеса. В коридора намери кофа и гребло. Работеше по установен ритъм, копаеше упорито, с по два-три удара на растение, докато капна от умора. После, по-спокойно, започна да събира шумата, да я тъпче в кофата и да я изсипва в ямата за тор зад къщата. „От пръст сме създадени“ — помисли си тя и удари дъното на кофата, та да падне всичката шума. После продължи да копае. Широкият й задник стърчеше, вирнат към небето, и се люлееше в такт с ритъма на мотиката. Престилката на червени и зелени карета се развяваше леко под слънцето. По челото й се стичаха капки пот, а плитката през цялото време се удряше в рамото й. Обикновено я закрепяше на главата си, навита на кок като лъскава змия, чак след като си направеше сутрешния тоалет.

Обичаше звука на острата като брадва мотика, срязваща тревата. Сама я наточи. Понякога удряше камък и се тюхкаше при мисълта за острия й ръб. Плевелите падаха един по един, покосени като убити войници на бойното поле. Тя не пееше, дори не си тананикаше. От една страна, работата изискваше доста усилия, а от друга, не искаше Създателят да си помисли, че животът й е песен, защото това не отговаряше на истината. Едва когато приключи с двора, ще се измие и ще си направи закуска. Представи си как ще подреди на масата домашно приготвените хляб и сирене.

Изправи се. Над върховете на дърветата изпискаха птици. Стори й се, че чува свистене, сякаш нещо се провря през листата. После настъпи тишина. Но въпреки това тя се вторачи нататък, открадна си миг почивка и плъзна поглед над гората, където познаваше всяко дърво. Сред черните стъбла мерна нещо тъмно. Досега не го бе забелязвала. Стори й се необичайно.

Тя го фиксира с поглед и се вторачи нататък, но тъй като то не се движеше, реши, че й се е привидяло. Очите й се спряха на кладенеца. Тревата около капака му беше пораснала, избуяла. Най-добре да вземе градинарската ножица и да я подкастри. После се наведе и продължи в същия дух, но обърната с гръб към стълбището и вратата. Усещаше как слънцето я грее въпреки ранния час. Широкият й задник се напече, от вътрешната страна на бедрата й потекоха струйки пот и я загъделичкаха. Така живееше Халдис Хурн. Разрешаваше проблемите си един по един, без да се оплаква. Спадаше към хората, които не задават въпроси към Мирозданието, нито питат какъв е смисълът на живота. Не беше редно, а и тя се боеше от отговора. Продължи да копае, а задникът й да се тресе. Горе на склона, скрит зад едно дърво, я наблюдаваше Ерки.