Който се страхува от мечки…

Ерки спеше. Застанал на вратата, Морган го наблюдаваше. От ямката между ключиците на Ерки започваше червен, назъбен белег и стигаше чак до пъпа му. Явно раната бе зараснала грозно. Морган се замисли. Не се сещаше какво би оставило такъв противен белег. Затова просто остана вторачен в Ерки въпреки първоначалното си намерение да го събуди. Дълго седя сам на стария диван във всекидневната и зяпа безсмислено в пространството. Слуша радио. Не съобщиха нищо ново. Само уточниха сумата: сто хиляди крони. Морган ги преброи. Сведенията им отговаряха на истината.

Морган притихна. Осъзнаваше, че да гледаш така спящ човек е нещо интимно. Друго би било да съзерцава спящо момиче. Много по-приятно. Ерки дишаше леко, а клепачите му леко потреперваха, сякаш сънуваше. Черното яке и тениската му лежаха на купчина върху пода. „Защо ми е да го събуждам? — запита се Морган. — Да не би да страдам от липса на компания като самотно куче? Нека да спи, мамка му. Така и така не обелва дума, прекалено е зает с бъркотията вътре в себе си, за да ме слуша. И все пак когато спи, изглежда като всички останали.“

Морган се питаше дали лудостта съществува и в съня му. Дали сънищата му са откачени. Дали пък дълбоко в себе си Ерки няма кътче, където всичко да е наред, но за чието съществуване той не би си признал.

Морган се стъписа, когато Ерки отвори очи без никакво предизвестие. Разбуди се за секунда. Не се протегна, както правят нормалните хора, преди да се събудят, не се повъртя из леглото, не изсумтя, не изстена. Просто отвори очи. Изглеждаха неочаквано големи, докато успеят да фокусират Морган, но после се смалиха.

— Какво се е случило с гръдния ти кош? — изплъзна се от устата на Морган. — Прилича ми на неуспешно харакири.

Ерки мълчеше, защото двамата в Мазето разхвърляха и се мъчеха да застанат в позиция. Понякога ставаха толкова мудни.

— Липсва ми компанията на жив човек — обясни Морган. Стори му се добра идея да бъде откровен. — Стига си спал, става късно. Хайде да пийнем по едно уиски.

Ерки се надигна бавно от леглото. Не последва нищо. Погледна мнително револвера на Морган, съблече си тениската и го последва във всекидневната. Морган бе оставил радиото върху перваза, а антената стърчеше през счупения прозорец. Температурата в старата къща беше приятна, но над гората тегнеше гореща въздушна вълна и му се стори, че над водата в езерото се носи мараня.

— Гладен съм — обяви Морган. — Затова ще си налея едно уиски.

Извади еднолитровата бутилка от сака и свали запушалката. Ерки го гледаше изчакващо, както винаги изпод вежди, сякаш усилено разсъждаваше върху някаква дилема.

— Уискито лекува всичко — обясни Морган, докато продължаваше да се чуди на този пронизващ поглед, който изразяваше особено, съдбоносно, недостъпно за останалите познание за живота и смъртта. — Помага срещу глад и жажда; срещу любовна мъка и скука; срещу униние и страх.

Отпи голяма глътка. Лицето му се нагъна като гума, докато поглъщаше силно алкохолната течност.

— Няма нищо по-готино от умерения проблем с пиенето — продължи той. — Разбираш ли какво имам предвид под „умерен“?

Ерки кимна. Морган си избърса устата.

— Пия редовно, но никога сутрин, никога не прекалявам и никога преди да седна зад волана. Контролирам нещата. — Отпи още една глътка. — А ако си въобразяваш, че ще се натряскам до несвяст, та ти да избягаш, се лъжеш жестоко.

Подаде бутилката на Ерки. Той я огледа с удивление. Не че изгаряше от желание да пие уиски, но се чувстваше отпаднал и празен отвътре. Ако разполагаха единствено с това питие, не се налагаше да избира. Само това имаха — бутилка уиски. Не помоли никого да му даде питие, Морган направо му го тикна в ръцете. Ерки огледа етикета и бавно завъртя бутилката. После помириса гърлото й.

— Хайде, не е отровно.

Ерки долепи устни до бутилката и отпи. В очите му не изби дори една сълза, докато уискито се стичаше в гърлото му.

Усети как в тялото му се разлива топлина. Течността леко пареше езика му, после потичаше надолу и изпълваше областта около стомаха. Постепенно в устата му се появи сладникавият вкус на бонбони.

— Хубаво е, нали? — усмихна се Морган. — Къде живееш всъщност? Сигурно имаш апартамент?

До езерото, помисли си Ерки. Долу, в района за отдих. Апартамент с добро разположение, разходите поема общината. Стая, кухня и баня. Отгоре живее старец, който не спира да снове напред-назад през нощта, а понякога дори плаче. Чувам го, но не ми пука. Ако му подам ръка и го изслушам, ще му дам надежда, а такава няма. За никого няма надежда.

— Защо го пазиш толкова ревниво в тайна? — не мирясваше Морган, докато посегна към бутилката.

— Мирише лошо — тихо отбеляза Ерки.

Морган подскочи, когато чу гласа му.

— Кое мирише лошо? Апартаментът ти ли? Не бих се учудил. И ти вониш. Май е време да излезеш на въздух.

— Суровото месо мирише лошо, особено в тази жега.

— Какви ги дрънкаш?

— На плота е. Всяка сутрин закусвам с него.

По лицето му се изписа сериозно изражение. Морган го изгледа с подозрение.

— Шегуваш ли се, или имаш халюцинации? Шегуваш се, нали? Не се съмнявам в откаченото ти съзнание, но отказвам да повярвам, че ядеш сурово месо за закуска.

Морган усети как го побиха тръпки въпреки жегата. С какъв човек си имаше работа?

— Пийни си още уиски. Май липсата на лекарства не ти се отразява добре. Ако питаш мен, уискито е по-ефикасно.

Морган се свлече на пода и остави оръжието до себе си.

— Ей, я ми кажи кога разбра, че откачаш?

Ерки го изгледа продължително, изпод вежди.

— Същото като по книгите ли е? Станал си сутринта и си се чувствал кофти. Отишъл си до огледалото и за свой ужас си видял, че от очните ти кухини пълзят червени червеи? — Морган се разхили и запуши бутилката.

Ерки затвори очи. От мазето като предупреждение долетя слабо бръмчене.

— Не бяха червеи — възрази Ерки, — а бръмбари с лъскави черупки. Блестяха на светлината от прозореца, черни като нефт.

— Будалкаш ме, нали? — премига объркано Морган. — Не става така. Може ти да си идиот, но недей да се отнасяш и с мен като с такъв. Сигурно е много важно да открият каква е причината за болестта ти. Затова те попитах как си разбрал за проблемите си. Да не би да си наследствено обременен? Майка ти беше ли луда?

Ерки мълчеше и слушаше думите, сипещи се от устата на Морган като отпадъци. Като мокра хартия, обелки от картофи, утайка от кафе или огризки от ябълки.

— А ти? — тихо попита Ерки. — Ти кога разбра?

Морган премига и погледна отново през прозореца.

— Никак не е лесно да се води разговор с теб. Ако има нещо, за което ти се говори, сподели го и ще си побъбрим. Ти избери темата. — Въздъхна тежко. — До вечерта има много време.

Възцари се нова пауза. Ерки седеше на дивана със свити под тялото си крака.

— На много места по света се водят войни — най-сетне отрони той.

— Наистина ли? Сигурно. Разкажи ми нещо за психиатричната клиника, а? — предложи Морган с почти умолителен глас.

Е, Ерки нямаше против да поразкаже това-онова, но му липсваше желание. Например за Рагне, която така и не се примири с женската си природа. Постоянно я намираха в леглото или под душа в локва кръв, защото се е опитала да си отреже половите органи. Не е лесно да си момиче. Лимонада, чай и кафе, помисли си Ерки, бира, вино и ракия. Да разкаже това на този къдрав глупак? Никога.

— Е, добре тогава — посърна Морган. — Да не би да си гений? Ум с блестящи възможности? Не те будалкам, не изключвам да си много умен, макар и да не ми изглеждаш такъв.

Ерки мълчеше. Този мъж не само че беше идиот, ами ставаше и жалък.

Морган въздъхна, чувстваше се изтощен. Спътникът му не желаеше да разговаря. Морган вече не понасяше да чува собствения си глас, а и без това дрънкаше само врели-некипели. Не можеше нито да спи, нито да пие повече уиски. Не беше свикнал да седи в стая в компанията на друг човек, който не обелва дума. Това го побъркваше.

— За какво ще похарчиш парите? — неочаквано попита Ерки с изтънчена любезност.

— Кои пари?

— От обира. Ще си купиш „Нинтендо“ ли? Всички момчета искат да имат такава игра.

Морган рязко се изправи и се приближи до прозореца. Постоя, загледан във водата, гладка като стъкло и с наситен червеникавокафяв оттенък като цвета на рудата. Огледа голото островче и изсъхналия бор, наклонен над него. Не след дълго ще излъчат новини. Замисли се за колата. Кога ли ще я намерят? Ще разберат, че двамата са поели нагоре из гората.

— Искам да пусна една вода — подхвърли той към Ерки и на излизане от стаята взе револвера. — Ти остани тук. Ще бъда на стълбите.

Навън Морган вдиша горещия въздух. В момента върлуваше най-силната жега. Той копнееше за тъмнина, но тя щеше да настъпи чак през есента. „Само нерви и гадости“ — унило заключи той.

Ерки стана от дивана и седна на пода, опирайки гръб о стената. Чу как струята плисна върху тревата, а после и звука от вдигането на ципа. Уискито го сгря приятно. Пиеше му се още. Морган влезе в стаята. Ерки можеше да го помоли за уиски, но това противоречеше на негов изконен принцип. Ерки никога не молеше за нищо. Подобна идея бе немислима. Ето го Морган, връща се с тромави стъпки. Прескача сака. Застава с гръб към Ерки и се мъчи да улови радиостанция. Завърта леко антената. Ерки се втренчи в потника му, а после и в мускулестите му прасци. Какво като притежава всичко, необходимо на един мъж? Въпреки това изглежда несъразмерно, все едно е сглобен от произволни части, които не си подхождат. Цареше пълна тишина. Ерки се канеше да изложи молбата си. Не помнеше от години да е молил някого за нещо. Думите сякаш се свиха на топка и се превърнаха в буца. Не искаха да излязат от устата му.

Затова реши да се вторачи в сака. Съсредоточи цялата си сила в едното си око и си представи, че погледът му разсича стаята като лъч. Прониза черния плат на сака и от него след малко се вдигна тънка струя дим. Разнесе се слаб мирис на изгоряло. Морган се обърна. От мазето се чу трополене, сякаш някой пусна надолу големи каменни блокове и те се затъркаляха със страшна сила. Трополенето се усили, заприлича на гръмотевица. Нестор избухна в пламъци. Не след дълго Ерки забеляза как нещо проби мръсния дъсчен под: река от кръв. Взря се в нея. Тя се намираше на около два-три сантиметра от краката му. Сакът остана от другата страна.

— Какво ти става? — колебливо попита Морган. — Лошо ли ти е?

Ерки не изпускаше сака от очи.

— Май трябва да си пийнеш още уиски. Ще ти олекне.

Морган звучеше изплашено. Ерки не помръдна, все така вторачен в кръвта.

— Нали ти казах просто да си пийнеш.

Ерки обаче продължаваше да седи неподвижно. Не посягаше към сака, защото рискуваше да нагази в топлата, лепкава кръв.

— Защо постоянно усложняваш нещата! Да не искаш да сложа биберон на бутилката и да те взема на ръце?

Морган разрови сака, намери бутилката и му я подаде. Ерки я дръпна от ръката му и отпи. Сакът вече не гореше.

Този път ти провървя. Следващия път не се надявай на същото.

— Не съм скъперник — изведнъж изтърси Морган. — Може да съм всякакъв, но не и скъперник.

Погледна крадешком към Ерки, който пиеше жадно от бутилката.

После Морган изчезна в кухнята. Ерки усещаше, че казаното от него е истина. Морган си имаше много недостатъци, но алчността не беше сред тях. Чуваше се как рови из чекмеджетата в кухнята и отваря вратата на килера за хранителни продукти. Докато Морган не се виждаше, Ерки гаврътна няколко големи глътки. Морган ругаеше тихо и явно гневно хвърляше разни предмети. Нещо шумолеше. Сигурно се мъчи да разопакова стеариновите свещи. После влезе в малката стаичка. Ерки пак отпи от уискито, докато Морган блъскаше по стените. После гласът му отекна из къщата:

— Мамка му, ела да видиш!

Ерки се изправи и се заклатушка нататък.

— Извикахте ме, Господарю?

Застана на прага с бутилката в ръка. Морган бе оставил револвера върху перваза.

— Я виж какво намерих!

Показа му кафяви, сухи листа хартия, нагънати няколко пъти.

— Бяха на пода, под нара. Това е карта на финската земя. Хайде да намерим къде се намираме в момента.

Морган прочете на глас:

— Карта на финската земя, Държавна печатница, 1965. Помогни ми, Ерки.

Морган взе револвера и отново се върна във всекидневната. Ерки го последва.

— Разбираш ли от карти? Налага се да ми помогнеш. Можеш ли да определиш къде се намира тази къща?

Разгъна картата, а тя почти се разпадна в ръцете му. Ерки я погледна и закова върха на пръста си върху малко, бледосиньо петънце.

— Тук сме — промълви той.

— Тук ли? — удиви се Морган. — Откъде си толкова сигурен?

— Виж езерото отвън — поясни Ерки. — Сравни формата му с петънцето на картата. Казва се Езерото на небесното царство.

— Мили боже, значи имаш моменти на просветление.

Морган се приближи до прозореца и погледна навън.

Езерото имаше абсолютно същата форма като петънцето на картата.

— Мамка му, толкова добре ли познаваш района? Значи, всъщност не сме отишли много далеч — заключи той. — Тази нощ ще мина през хребета и ще отида дотук — посочи на картата той. — За да е по-забавно, ще си разменим дрехите.

Придърпа бутилката с уиски. Най-сетне се почувства по-добре. Знаеше къде се намират. Вече не се луташе в бяло петно, а всичко си имаше име — върхове, езера. Около тях минаваше пътна мрежа с ясна номерация.

— Ще се върнеш по пътя, по който дойдохме. А аз ще тръгна на… трябва да е на северозапад. Ще ти дам моите шорти. Ще изглеждаш чудесно в хавайски бермуди. Ще те пусна на свобода между дванайсет и един тази нощ. — Морган имаше доволен вид. Вече си бе набелязал цел. — Новините — внезапно се сети той и се сепна.

Грабна радиото и го усили. Новините четеше жена. Ерки отново се отпусна върху пода и затвори очи. Усещаше устните си изтръпнали и приятно отпуснати заради алкохола.

— А сега към убийството във финската земя. Необичайно жестокото престъпление над седемдесет и шест годишната Халдис Хурн е главният приоритет на полицията, редом с обира на банка „Фокус“. От полицията ни осведомиха, че проверяват следа, която би могла да ги отведе до предполагаемия извършител, но не уточниха за каква следа става дума, за да не попречат на разследването. Все пак разследващите органи изразиха силна увереност в скорошното разкритие на убийството.

Морган погледна Ерки.

— Къде според теб се намира жилището й? Ти познаваше ли тази жена? — почеса се по главата. — Да не вземат да се появят наблизо, за да претърсват района? Какво според теб е накарало този идиот да убие старицата?

Ерки неволно отметна глава назад, та чак косата му се развя. Продължаваше да мълчи.