Който се страхува от мечки…

Болницата се издигаше величествено сред дърветата. Когато Сейер я видя, дъхът му секна. Приближи към тротоара, паркира и слезе от колата. Постоя малко пред сградата, усети как попива открилата се пред очите му гледка. В ушите му сякаш отекна: Това не е шега работа!

Болницата се намираше на най-високата точка в района. Ето така трябва да изглежда едно лечебно заведение. Външният му вид ясно показва на целия свят, че пътят към проясняването не е осеян с рози. Ако преди това не бяха стигнали до този извод, пациентите, след като пристигнат тук безгранично отчаяни и ги въведат в тази грамадна сграда, щяха да го разберат.

Пътят беше лош, тесен и осеян с дупки. Очакванията на Сейер да са го ремонтирали не се сбъднаха. От последното му посещение бяха изминали много години. Като млад полицай доведе тук младо момиче. Намериха я в тоалетната на автогарата. Беше се заключила вътре, гола-голеничка. Разбиха вратата. Лицето й бе изкривено от ужас. Държеше в ръка ролка тоалетна хартия. Мигновено започна да яде хартията, сякаш съдържаше жизненоважни, тайни сведения, които смяташе да брани с цената на живота си. Ръката му увисна във въздуха помежду им. Тя се вторачи в нея, все едно вижда протегната лапа. Той стоеше с одеяло в ръце, за да я наметне. През цялото време говореше тихо и тя го слушаше, но сякаш едва долавяше гласа му през оглушителен шум и й струваше извънредно усилие да различи думите му. Изражението й обаче бе доста красноречиво: възприемаше посещението му като миг, в който ще й наложат жестоко наказание. Думите му, уверенията, внимателният тон, цялото му старание да звучи искрено претърпяха неуспех. Затова се наложи да прибегне до най-омразното му средство: да я изведе насила. Писъците й още кънтяха в ушите му. Помнеше тънките й ъгловати рамене.

„Пътеводителя“ представляваше внушителна сграда, но отблизо авторитетът й се разклащаше заради лошата поддръжка. Избелелият червен тухлен зид бавно придобиваше същия сивкав нюанс като на асфалта по улицата. Постепенно потъваше във вечността. Въпреки това сградата изглеждаше красива, но все пак сега бе обилно окъпана в слънчева светлина. Сейер не се затрудни да си представи как ще изглежда болницата при други атмосферни условия, например през есента, когато дърветата протегнат нагоре оголените си клони, а вятърът и дъждът заудрят по прозорците. Тогава болницата щеше да заприлича на замъка на граф Дракула. На покрива се извисяваше голяма кула, покрита с позеленели медни плочи. Оформлението на фасадата включваше няколко красиви еркера, но тесните и високи прозорци не се вписваха в цялостния архитектурен стил на сградата. Главният вход представляваше красив портал с грижливо изградено стълбище. До него се намираше класически вход на болница с широки стъклени врати, където шофьорите на линейките да дадат на заден ход или санитарите да внесат носилка.

Сейер прекрачи прага на болницата и, без да забележи, подмина невзрачната рецепция.

— Извинете? Къде отивате? — извика след него млада жена.

— Прощавайте. От полицията съм. Искам да поговоря с доктор Стрюел.

Сейер показа документ за самоличност.

— Качете се на първия етаж, там ще ви упътят.

Той й благодари и тръгна по стълбите. На първия етаж попита отново и го насочиха към чакалня с прозорец към морето и гората. Очевидно забраната за поливане не важеше за общината. Поляните се стелеха зелени и тучни като кадифе. Вероятно биха могли да намерят и по-разумно приложение на паричните средства. Сейер не допускаше тревата да има голямо значение за живущите тук. Строго погледнато обаче, той нямаше представа от тези неща. Потънал в такива мисли, Сейер се обърна внезапно, защото изпита усещането, че някой го наблюдава.

На отворената врата стоеше жена.

— Аз съм доктор Стрюел — представи се тя.

Той пое подадената му ръка.

— Елате с мен в кабинета ми.

Сейер я последва по коридора. Тя го покани в просторен кабинет. Предложи му да се настани на дивана. Сейер седна и попадна под обстрела на слънчев лъч. Мигновено плувна в пот. Доктор Стрюел се приближи до прозореца. Постоя с гръб към Сейер, загледана в поляната. Разчовърка безутешно саксийно цвете, което явно не се чувстваше добре.

— Е — най-сетне се обърна тя, — вие ли търсите моя Ерки?

Моя Ерки. В думите й имаше нещо трогателно и нито следа от ирония.

— Наистина ли го смятате за ваш?

— Никой друг не го иска — простичко обясни тя. — Да, смятам го за мой. Той е моя отговорност и мой дълг. Така ще си остане, независимо дали е убил възрастната жена, или не.

— С кого сте разговаряли?

— Потърси ме Гурвин. Но на мен наистина не ми се вярва да е така. Казвам ви го, за да знаете каква е позицията ми. Оставете го да скита известно време и ще се прибере по свое желание.

— Съмнявам се да стане така, поне не в скоро време.

Сигурно гласът му прозвуча много сериозно, защото тя предусети неприятните вести.

— Какво искате да кажете? Да не би да му се е случило нещо?

— Какво ви съобщи шерифът?

— За убийството във финската земя. Ерки бил забелязан близо до къщата в подозрителен час, както се изрази Гурвин.

— Не близо до къщата. Забелязан е в самото стопанство. Вероятно разбирате, че сме длъжни да го открием.

Убитата жена е живяла на много пусто място.

— Ерки постоянно търси убежище в гората. Избягва контакта с хора. Има си основателни причини.

Стрюел се изразяваше изключително остро. Сейер усети как от дъното на душата му се надигна раздразнение.

— Простете арогантността ми — подхвана бавно той, — но съм длъжен да проверя всички версии за убийството.

Извършено е отвратително и напълно излишно престъпление, защото по всичко личи, че от жилището й е откраднато само портмоне с няколко крони вътре. Убиецът се разхожда на свобода. Хората се страхуват за живота си.

— Винаги успяват да натопят Ерки — тихо отбеляза тя.

— Няма как да се отрече: бил е забелязан до къщата й, а тя действително живее на доста отдалечено място. Там не гъмжи от народ. А понеже той има ментални смущения, няма как да пренебрегнем възможността да е замесен в убийството.

— Значи твърдите, че основната причина да стане главен обект на подозренията ви е болестта му?

— Не, аз…

— Грешите. На него му стига да краде шоколад от магазините.

— Разказват се разни истории за него.

— Изразихте се много точно: истории.

— Според вас всички те са напълно безпочвени, така ли?

Тя не отговори.

— Това обаче е само половината от случая — продължи Сейер. — Тази сутрин в центъра е извършен въоръжен грабеж в банка „Фокус“.

Тя избухна в смях.

— Откровено казано, Ерки не притежава необходимата концентрация, за да извърши такава непосилна за него задача. Току-що унищожихте и последните останки от достоверност в разказа си.

— Банката е била ограбена от млад мъж, вероятно малко по-млад от Ерки. Носел е тъмни дрехи и качулка и по разбираеми причини не успяхме да го идентифицираме. Но най-сериозният проблем представлява взетият от него заложник. С револвер в ръка крадецът е принудил клиент в банката да се качи с него в колата, а после е изчезнал. Заложникът беше идентифициран. Името му е Ерки Юрма.

Най-сетне настъпи мълчание. Той долавяше почти физически объркването й.

— Ерки? — заекна тя. — Взет за заложник? — Тя се изправи. — И нямате представа къде са отишли?

— За съжаление не. Блокирахме всички пътища за излизане от града, а автомобилът за бягство вероятно е бяло рено „Меган“, откраднато снощи. Сигурно отдавна са слезли и са го оставили някъде, но досега не сме го открили. Не разполагаме и с информация какъв човек е крадецът и доколко е опасен. Стрелял е веднъж в банката, за да изплаши персонала, и е изглеждал доста отчаян.

Тя отново седна. Вдигна от масата нещо, което досега мачкаше в ръцете си.

— С какво мога да ви помогна? — тихо попита тя.

— Искам да разбера що за човек е Ерки.

— За тази цел трябва да прекараме нощта в кабинета.

— Нямам толкова време. Отхвърляте възможността той да е убил старицата. От колко време е ваш пациент?

— Тук е от четири месеца, но е прекарал дълги периоди от живота си в редица различни институции. Купчината медицински доклади и картони за Ерки е необозрима.

— Някога проявявал ли е склонност към насилие?

— Знаете ли, в действителност той винаги заема отбранителна позиция, не агресивна. Само ако го притиснат в ъгъла, би му хрумнало да си покаже зъбите. Не мога да си представя възрастна жена да го изплаши или провокира дотолкова, че да я убие.

— Не знаем какво се е случило в гората, нито как се е държала старицата, но портмонето й е откраднато.

— Значи със сигурност не го е извършил Ерки. Изкушават го само лакомства. Не се интересува от пари.

— Чудесно е, че вярвате в него толкова безрезервно — тихо въздъхна Сейер. — Вашата подкрепа ще му бъде изключително необходима. Май няма да се намерят други хора на негова страна, а?

— Чуйте ме — погледна го настойчиво тя. — Не съм сто процента сигурна. Няма как да бъда. Но смятам за свой дълг да вярвам в неговата невинност. Рано или късно ще ми се наложи да му отговоря на този въпрос. Той ще седне на дивана, където сега седите вие, и ще ме попита: според вас аз ли съм го извършил?

Доктор Стрюел беше на около четирийсет и пет години, с ъгловати форми, с руса, възкъсо подстригана коса и дълъг бретон. Изненадващо женственото й лице не се съчетаваше с иначе грубата й физика. Слънчевата светлина нахлуваше безпощадно през прозореца и осветяваше дори късия мъх по закръглените й бузи. Бе облечена с дънки и бяла блуза, а под мишниците й се очертаваха тъмни петна от пот. Прокара ръка през косата си, за да отметне назад бретона, но той отново се върна на мястото си като руса вълна.

Сейер се поизправи на дивана.

— Бих искал да разгледам стаята му.

— На партера е. Ще ви я покажа. Но преди това ми кажете как е била убита старицата.

— Пребита е до смърт с градинарска мотика.

По лицето й пробягна ужасена гримаса.

— Не ми звучи като дело на Ерки. Та той е толкова самовглъбен.

— Така би го защитил всеки, който вярва в него и се чувства отговорен за благото му.

Сейер се изправи и избърса потта от челото си.

— Извинете, но слънцето много ме напече. Възразявате ли да се преместя?

Тя поклати глава и Сейер се приближи до бюрото й, където имаше дървен стол.

Тогава забеляза жабата, дебнеща иззад купчина книжа. Жабата беше голяма и тлъста, сиво-кафява отгоре и по-светла отдолу. Не се движеше, защото не беше истинска, разбира се. Но Сейер не би се учудил, ако тя внезапно подскочи — толкова жива му се виждаше. Взе я в ръка и я разгледа с любопитство. Лекарката го наблюдаваше и се усмихна, когато той сложи жабата в шепата си. Животното му се стори необичайно студено въпреки жегата в стаята. Той предпазливо я стисна и разбра как е устроена. Вътре бе пълна с подобна на желе субстанция, която позволяваше да я моделира във всевъзможни форми. Сейер много внимателно започна да я мачка. Оказа се възможно да избута пълнежа в тънките й крачета. Мигновено я деформира напълно и топката в ръката му придоби уродлива форма. Продължи да я мачка. Усети как тя бавно се стопли в ръцете му.

Очите на жабата, бледозелени с черна ивица, го гледаха втренчено. Кожата на гърба й беше грапава и неравна, но отдолу ставаше по-гладка. Сейер стисна долната й част и избута пълнежа към горната. Сега жабата придоби много атлетичен вид с широки рамене и издут гръден кош.

После изпробва друг вариант. Изтласка пълнежа надолу към корема й, та главата й да увисне на една страна, отпусната като парцал. Остави я на масата. Желеподобният пълнеж не потече обратно, както си мислеше той, не си възвърна сам формата. Сейер отново взе жабата и се зае да я моделира, за да я приведе според възможностите си в първоначалния й вид. Когато реши, че фигурата отново заприлича на жаба, я остави на мястото й.

— Много забавно — отбеляза тихо той.

— И полезно — кимна доктор Стрюел и погали с пръст гърба на жабата.

— За какво служи?

— За да се мачка в ръцете, както постъпихте вие. Начинът ви на моделиране ми подсказва какъв човек сте.

— Няма да се хвана на тези приказки — поклати глава той.

Тя се усмихна почти майчински.

— Това е самата истина. Разкрива ми какъв е подходът на пациента към нещата от живота. — Сейер я слушаше скептично, но гласът й го завладя. — Вие, например, я вдигнахте много предпазливо и се замислихте, преди да я стиснете. Когато разбрахте за променливата й форма, опитахте всички възможности една след друга. Мнозина намират жабата за гнусна, но не и вие. От начина, по който наклонихте глава, когато погледнахте в очите й, съдя, че посрещате изненадите на живота открито и дружелюбно. Стиснахте жабата внимателно, почти нежно, сякаш се бояхте да не я спукате. Няма такава опасност, поне производителят дава гаранция срещу спукване. Ако, разбира се, нямате необичайно остри нокти — додаде тя. — Вие обаче се отказахте сравнително бързо, сякаш се побояхте заниманието ви да не се превърне в опасна мания. И не на последно място: погрижихте се да възвърнете на жабата първоначалната й форма, преди да я оставите на масата.

Тя направи пауза и го изгледа продължително.

— Вие сте внимателен човек, но любопитството не ви е чуждо. Малко сте старомоден, боите се от нови, необичайни форми. Обичате, когато нещата си изглеждат постарому и си остават такива, каквито ги познавате открай време.

Той се засмя несигурно. Гласът й неочаквано го размекна. Всъщност се почувства като направен от желе.

— С помощта на тази жаба и хиляди други дреболии, игри и задачи, но най-вече чрез прекарано заедно с вас време бих могла да науча за вас повече, отколкото знаете самият вие.

Не ви липсва самоувереност.

— Ерки виждал ли е жабата? — попита той.

— Разбира се. Тя винаги стои тук.

— Какво направи с нея?

— Каза: Махнете веднага това гадно, гнусно животно, преди да съм му отхапал главата и да съм разпръснал вътрешностите му върху масата.

— Повярвахте ли му?

— Той никога не лъже.

— Но нали твърдите, че не е агресивен?

Внезапно тя взе жабата и започна да дърпа с всички сили четирите й крака. Те се разтягаха като ластици. Гледката направо потресе Сейер. Накрая завърза на възел първо двата предни крака, а после и задните и остави жабата по гръб върху масата. Безпомощната поза създаваше впечатление за неистова болка. Когато видя изражението на Сейер, тя се засмя от сърце.

— Нека ви покажа стаята му.

— Няма ли да развържете краката й? — тревожно попита той.

— Не — заядливо се усмихна тя.

През тялото му премина вълна. Той се ослуша удивен.

Надникнаха в стаята на Ерки. Обикновена стая с легло, скрин, мивка и огледало, закрито с вестник. Вероятно не желае да се гледа, когато минава оттам. Тесният, отворен в момента прозорец се намираше на високо. Стаята изглеждаше гола, по пода и стените нямаше нищо.

— Прилича на онова, което предлагаме ние — замислено отбеляза Сейер. — На обикновена килия.

— Тук не заключваме вратите.

Той влезе и се облегна на стената.

— Защо се впуснахте в дебрите на психиатрията?

Сейер прочете баджа с името й. Др. С. Стрюел. Започна да гадае какво ли е малкото й име. Сулвай? Силвия?

— Защото — подзе тя и затвори очи — обикновените хора — наблегна на „обикновените“, сякаш за да изрази пренебрежението си, — тоест успяващите, привлекателните, целеустремени хора, които спазват всички норми, постигат целите си без затруднения, притежават безупречни антени за улавяне на социални сигнали, навигират безпогрешно, стигат до желаната дестинация и получават каквото искат, ми се струват скучни.

Твърдението й прозвуча странно. Сейер не успя да сдържи усмивката си.

— Единственото интересно нещо в този свят са неудачниците — продължи тя. — Или по-скоро онези, които наричаме неудачници. Във всички прояви на отклонението от нормата се крие бунт. А аз така и не успях да проумея липсата на недоволство у повечето хора.

— А вие? — изведнъж я прекъсна той. — Нима вие не сте част от тези успели, целеустремени хора? Или протестирате?

— Не, не протестирам — призна тя. — И не разбирам защо. Та аз общо взето съм изпаднала в жестоко отчаяние.

— В жестоко отчаяние ли? — угрижено попита Сейер.

— Вие не сте ли отчаян? — погледна го тя. — На този свят няма как да сте образован, осведомен, интелигентен, деен човек, без същевременно да не сте в дълбоко отчаяние. Просто не е възможно.

Такъв ли съм всъщност — дълбоко отчаян?, запита се Сейер.

— А и в съвременното общество най-добре се котират излетите по калъп личности — обясни тя. — Цялостните, уверени, последователни хора. Нали знаете — силата на характера!

Сейер не успя да сдържи смеха си.

— Тук, в болницата, имаме място за бунтовници и не се боим от безредици. Провалът не ни плаши. — Тя отметна назад бретона си. — А и сигурно аз нямаше да мога да съществувам в друга общност, различна от тукашната.

Сейер остана очарован от разсъжденията й на глас и от начина, по който го караше да се чувства съпричастен на преживяванията й, въпреки че беше почти непознат. Впрочем вече не се чувстваше непознат.

— А при вас как е? — попита тя.

— При нас? — замисли се той. — При нас цари ред и строга йерархия. Събрали сме се само гадни, излети по калъп личности. — Той се постара гласът му да прозвучи по-оживено. — Няма много възможности за импровизация и въображение. Голяма част от работата се състои в търсенето на малки веществени доказателства като например косми, отпечатъци, остатъци от кръв, следи от обувки или от автомобилни гуми. А после идва ред на философската част и макар че за нея не остава много място в докладите, тя все пак съществува. Единствено тя, разбира се, предлага истинска тръпка в работния процес. Ако изобщо не съществуваше, сигурно щях да се занимавам с нещо друго.

— А хората, които закопчавате и затваряте в клетки?

— Не използваме точно този израз — погледна я потресен той.

„Тя ме провокира — помисли си той, — сигурно усеща, че няма нужда да спазва обичайните норми на учтивост. Нали е обсебена от мисълта за бунт.“

— Бих предпочел да ги изпратя другаде — спокойно призна той.

Сейер остана толкова очарован от тази жена, от широкото й бяло лице и тъмните й очи със светли кръгове, че почти се притесни при мисълта какво би могло да излезе от устата му. Странно, та той никога не се изненадваше от думите си.

— Ако, разбира се, имаше къде — додаде той. — Но в цялата си нищета не сме стигнали до друга идея, освен тази за клетката.

— Грижа ли ви е за тях? — внезапно попита тя.

Сейер вдигна очи, за да види изражението й. Стори му се леко дяволито.

— Да, но нямам много време да мисля за това. А и не работя в затвора. Надзирателите не са равнодушни към проблемите им, сигурен съм.

— Е — вдигна рамене тя. — Все пак разполагаме с едни от най-хуманните затвори в света.

— Хуманни? — Сейер не успя да овладее острия си тон. — Дрогират се, бягат, скачат от прозорците, чупят си краката и дори вратовете, полудяват, изнасилват се един друг, пребиват се и се самоубиват. Много хуманно, няма що! — Той си пое дъх.

— Наистина ви е грижа за тях! — усмихна се тя.

— Нали ви казах.

— Исках лично да се уверя.

Отново настана мълчание и Сейер се запита защо разговорът им бе протекъл толкова странно. Тя като че ли не хранеше обичайния респект към службата му и за разлика от повечето хора не говореше със страхопочитание, нито мълчеше. Е, Сейер беше готов да изтърпи едно изключение.

— Моля ви — сложи край на мълчанието той, — разкажете ми за Ерки.

— Само ако се интересувате искрено от него.

— Разбира се!

Тя излезе от стаята.

— Да пийнем по една кока-кола в столовата — предложи тя. — Ожаднях.

Сейер се улови как я следва като пале, докато се мъчеше да прогони объркването и смущението в главата си. Или в гърдите? В стомаха? Нямаше представа къде е. Вече не се чувстваше сигурен в нищо.

— Накъде е поел Ерки според вас?

— През гората — посочи тя отляво на „Пътеводителя“. — Там има малко езеро, което наричаме Кладенеца. Вече го търсихме там. Ако е продължил нататък, ще излезе на главния път, минаващ под магистралата. Щом са го видели във финската земя, значи е тръгнал точно в тази посока.

Настаниха се в столовата и лекарката изцеди резен лимон в кока-колата си.

— Бихте ли обяснили на съвсем обикновен човек какво всъщност представлява психозата? — полюбопитства Сейер.

Той забеляза как напитката изсветля под въздействието на лимоновия сок.

— Вие съвсем обикновен човек ли сте?

В тона й долови заядлива нотка. Не разбра дали да разтълкува репликата й като комплимент, или като нещо друго. Смути се и разбута мобилния телефон, закачен на колана му.

— Някак си е почти невъзможно да се обясни, прекалено абстрактно е — тихо продължи тя. — Но аз бих го представила като скривалище. При психозата отсъстват всички нормални защитни механизми. Душата на болния сякаш е изложена на всевъзможни въздействия. Всеки може да навлезе в нея. Дори най-невинната обида се преживява като вражеска атака. Ерки си е намерил убежище. Опитва се да оцелее, като си изгражда вътрешна стратегия за самосъхранение: вид коригираща инстанция, която постепенно взема превес и ограничава свободата му и възможностите му за самостоятелни решения. Разбирате ли?

Тя отпи от кока-колата и избърса устата си с ръка.

Сейер кимна.

— Той иска ли да се отърве от това състояние?

— Вероятно не и точно в това се крие проблемът, защото всички болести носят някаква изгода за страдащия, разбира се. Нали се сещате, все някой се суети около нас и ни глези, докато сме на легло с висока температура. Толкова е приятно.

При вас сигурно е така, огорчено си помисли той.

— Колко болен е Ерки?

— Налице са някои проблеми, но той все пак не е на легло. Храни се, пие си лекарствата. С други думи, показва известно желание да ни сътрудничи.

— А какво представлява шизофренията?

— Поради нашата безпомощност наричаме психозата така, когато се задържи известно време, да кажем няколко месеца, защото е по-удобно да мислим в ограничен брой категории.

— Ерки отдавна ли е болен?

— Мнозина лекари са го отписали като неспасяем случай. Местят го от болница в болница, все едно е продукт за рекламация — въздъхна тежко тя. — Ако е убил тази жена, се опасявам, че за него вече няма надежда. Никой няма да бъде в състояние да му помогне. Не и както исках да го направя аз.

— А какво знаете относно причината за болестта му? — погледна я той и вдигна чашата.

— Не много. Имам си разни теории.

— Ще ги споделите ли с мен?

— От време на време съм се питала дали смъртта на майка му не е отключила болестта му.

— Според слуховете именно Ерки е причинил смъртта й — побърза да припомни Сейер. Май прекали.

— Чувала съм подобни спекулации. Самият Ерки ги разпространи.

— Защо?

— Защото той така си мисли.

— А вие как мислите?

— Предпочитам да оставя въпроса без отговор. Всички се нуждаем от втори шанс — твърдо заяви тя.

„Да — помисли си Сейер. — И аз имам нужда от втори шанс, но сигурно няма да се възползвам от него, дори да ми кацне в скута.“ Няма пръстен, но това не означава нищо. Някога пръстенът беше сигурен знак. Така човек отсяваше необвързаните. Така стори той и с Елисе. Гладки, дълги пръсти без халка. „Що за глупости ми минават през главата“ — смъмри се мислено той.

— Как е починала майка му? — попита на глас Сейер.

— Паднала е по стълбите.

— Той ли я е бутнал?

— Бил е на осем години.

— Децата на тази възраст са доста непредпазливи. Случва се да ударят някого по невнимание, докато играят. Ерки си е бил вкъщи, нали?

— Станал е свидетел на злополуката.

— Нямало ли друг у дома?

— Не.

— Какво точно знаете за инцидента?

— Почти нищо. Когато линейката пристигнала, седял на стълбите, явно от доста време, неспособен да помръдне.

Тя бръкна в джоба на блузата си и извади пакет леки цигари.

— Случило се е много отдавна — уточни тя.

— Още нещо: шериф Гурвин спомена, че Ерки е живял известно време в САЩ.

— Бил е в Ню Йорк седем години, заедно с баща си и сестра си. Прибирали са се в Норвегия по празниците.

— А верни ли са слуховете за контактите му с необикновен мъж в САЩ?

— Нямаше как да ги проверя — внезапно се усмихна тя. — Разговарях с баща му. Той ми призна, че не му държал сметка с какво се занимава в свободното си време. Интересуваше се повече от дъщеря си. За разлика от Ерки тя се справяла с всичко, особено я бивало в общуването. Говорите за магьосника, нали?

— Може този човек да му е пуснал някоя муха в главата.

— Ерки вероятно вече си е имал. Това обаче ни най-малко не подобри състоянието му. А за беда…

Изведнъж млъкна и се загледа в напитката си. Очевидно се колебаеше да продължи ли с откровенията си, или да спре дотук, без да прекрачва границата.

— За беда — повтори тя — самата аз започнах да се чудя дали действително притежава такава способност; дали наистина вижда повече от останалите и предизвиква случки чрез дълбока концентрация. Питала съм се възможно ли е да отключва събития със силата на волята.

Ето. Вече го каза.

Сейер смръщи вежди. Изпита дълбоко разочарование. Тъкмо я хареса, а сега разбра, че и тя не е с всичкия си. Не е трезвомислещата, интелигентна жена, за каквато я бе сметнал. Проклятие!

— Разкажете ми по-подробно за тези ваши съмнения — помоли той.

Тя плъзна поглед над статуята на голо момиче на колене, издигната в двора, а после и над целия болничен комплекс.

— Ще ви опиша първия си сеанс с Ерки. Всички пациенти посещават групова терапия, но имат и терапевт за индивидуални занимания. И така, дойде уреченият ден и час. Чаках го в кабинета си. Любопитно ми беше дали ще пристигне навреме, след като му бях показала къде трябва да се яви. Дойде на секундата. Дадох му знак да седна на дивана до прозореца. Той ме послуша. Отпусна се на дивана, без да обели дума. Не му виждах очите. В стаята цареше тишина. При първия сеанс с пациента и при първите разменени думи винаги има някаква магия.

Тя говореше тихо и страшно бавно. Сейер усети как гласът й го завлича в мислите й. Сякаш изведнъж самият той се озова в кабинета й по време на първата й среща с Ерки.

— Разполагаме точно с един час, започнах аз. Днес ти ще решиш как да го използваме. Той мълчеше. Не наруших тишината, тя не ме смущава. Пациентите обикновено не говорят много, а се случва и да не обелят дума при първата ни среща. Че дори и при втората. Поведението му не ме учуди. Той се разположи удобно, отпусна се, видимо си почиваше. Не ми изглеждаше нито нервен, нито стегнат. Реших да поговоря малко за себе си, тихо и спокойно.

— Какво? Разрешено ли ви е изобщо да споделяте за себе си?

— Разбира се, но в разумни граници. — Тя заговори напевно: — Трябва да говоря за лични неща, без да разголвам интимни тайни; да му засвидетелствам загриженост, без да навлизам в личното му пространство; да бъда категорична, но не и остра или авторитарна; да му съчувствам, но не и да сантименталнича. И така нататък и така нататък. Казах на Ерки, че двамата с него ще си измислим само наш си език, неразбираем за останалите. Под „останалите“ имах предвид гласовете в него, които го тласкат в различни посоки и му вгорчават живота. Предложих му този наш начин на комуникация да си остане наша тайна. Шифър. Ако иска да ми каже нещо, да използва този шифър, а аз ще го разгадая. Само ми е нужно малко време, но разтълкуването на съобщението си е мой проблем. — Тя спря, за да си поеме дъх. — Но той продължаваше да седи, а времето си течеше. Чаках да ми даде някакъв знак. Накрая задрямах, а и присъствието му действаше успокояващо. Той седеше като стопанин на стаята. Най-сетне се изправи, а аз се сепнах. Без да ме погледне, Ерки тръгна към вратата. Това противоречи на правилата и аз го спрях. Той обаче само се извърна и посочи лявата си китка, където не носеше часовник. Минал бе един час. На стената също нямаше часовник, и въпреки това Ерки имаше право: бяха изминали точно шейсет минути от началото на срещата ни.

— Вие как постъпихте? — полюбопитства Сейер.

— Опитах се да го преметна — засмя се тихо тя. — Казах му с усмивка на уста, че остават още пет минути. Тогава от устата му се изплъзна първата дума, предназначена за мен: Лъжете.

Сейер погледна зелените поляни през прозорците на столовата. Времето бе напреднало, налагаше се да се връща в Камарата с важни записки по случая. Дори не бе звънял да попита има ли нова информация. Не беше изключено вече да са намерили похитителя и заложника, докато той се захласваше по психиатрията и нейните загадки. Или по самата психиатърка. Размечта се какво би могло да бъде бъдещето му, различно от очакванията му.

— След сеанса записах в бележника си „Едно на нула за Ерки“.

— Как би реагирал той, ако се почувства застрашен?

Тя го погледна и изражението й стана угрижено, когато се сети в какво положение се намираше Ерки в момента.

— Ще се отдръпне, ще заеме отбранителна позиция.

— А ако няма накъде повече да се отдръпва? Ако някой го заплаши и го провокира достатъчно упорито? Какво ще направи?

— Преди малко се опитах да ви кажа, но вие не схванахте намека. Ще го ухапе.

— Къде?

— Където свари.