Който се страхува от мечки…

— Имаш ли огледало?

Морган се мъчеше да фокусира с поглед носа си. Събра си очите в една точка.

— Който има приятели, няма нужда от огледало — измънка Ерки, опрян на шкафа.

Морган погледна Каник.

— Толкова е устат, че не е за вярване.

— В куфара си нося огледало — тихо се обади Каник.

Хлапето се страхуваше да погледне Ерки в очите. Струваше му се, че лудият мъж обмисля по какъв отвратителен начин да го убие. По лицето му бе изписана странна физиономия.

— Донеси го, Ерки — заповяда Морган.

Ерки мълчеше. Чувстваше се приятно замаян и отпуснат. Морган не настоя, а отиде на стълбите и домъкна вътре куфара и лъка. Разрови стрелите и другите принадлежности и намери огледалото: малко, квадратно, вероятно десет на десет сантиметра. Морган колебливо го вдигна пред лицето си.

— О, дявол да го вземе! Та това е най-отвратителното нещо, което съм виждал през живота си!

Каник не бе допускал, че Морган не знае на какво прилича носът му. Думите на пострадалия отговаряха на истината: лицето му изглеждаше потресаващо.

— Възпален е, Ерки. Знаех си!

Той нервно крачеше напред-назад из стаята.

— Целият свят е възпален — промърмори Ерки. — Болест, смърт и нещастие.

— За колко време мога да развия тетанус? — попита Морган. Огледалото трепереше неудържимо в ръката му.

— Няколко дена — несигурно отвърна Каник.

— Откъде знаеш? Разбираш ли от такива болести?

— Не.

Морган въздъхна като сърдито дете и захвърли огледалото. Гледката на обезобразения му нос го съсипа. Вече не изпитваше болка, не му се гадеше. Чувстваше се отпаднал, но за това си имаше друга причина: липса на храна и вода например. Искаше незабавно да насочи мислите си в друга посока. Изгледа Каник и присви очи.

— Значи си станал свидетел на убийство, а? Я ми разкажи какво видя. Как ти се стори?

Каник се ококори.

— Не, не съм станал свидетел.

— Така ли? Нали съобщиха по радиото.

Каник се сви и прошепна:

— Само го видях да бяга през гората.

— Този мъж присъства ли в съдебната зала? Вдигнете ръка и го посочете на заседателите — тържествено обяви Морган.

Каник кършеше ръце в скута си. За нищо на света не би насочил пръст срещу Ерки.

— Защо отиде да снасяш на полицията?

— Не съм снасял, те ме разпитаха. Искаха да знаят дали съм видял нещо. Само отговорих на въпросите им — оправда се Каник.

Морган се наведе напред, за да чуе какво мънка Каник под носа си.

— Недей да увърташ. Доносник си, разбира се. Познаваше ли онази баба?

— Да.

Ерки седеше с глава, отпусната настрани. Приличаше на заспал.

— Не е виновен за убийството — обясни Морган. — Просто не го слуша главата.

— Не го слуша?

— Дори не помни.

— Нищо ли?

— Сигурно даже е забравил, че го взех за заложник след обира на банка „Фокус“ сутринта — ухили се Морган. — Много ми бе удобен за жертва, защото си стоеше кротко вътре. Трябваше ми заложник, за да изляза невредим. Знаеш ли — разсмя се Морган, — обирът на банка и похищението на заложник е същото като покупката на шоколадово яйце. Някои изваждат късмет и им се пада цяла фигурка, а на мен ми се наложи да сглобявам отделни части.

За малко Морган забрави за отхапания си нос и започна да хълца от смях:

— Нищо не помни. Освен това действа по команда на вътрешните си гласове. Ти няма как да го разбереш. Много жалко за Ерки. Сетих се нещо — оживи се той, седна на пода и изгледа сериозно Каник. — Когато бях малък, ходех на детска градина. Всяка сутрин се събирахме в кръг на пода, докато една от лелките ни четеше или пееше. Правехме и едно упражнение — Морган се отнесе в спомени и устните му се разтегнаха в усмивка, — което се състоеше в улавянето на мисъл. Лелката ни пронизваше с поглед и прошепваше: „Намислете си нещо!“. И ние си намисляхме. После тя извикваше: „Хванете я, хванете я!“. В този момент протягаше ръка във въздуха, все едно улавяше някоя от мислите. И ние правехме същото. — Направи пауза. — „Не я изпускайте!“ — викаше тя и ние стискахме, изплашени до смърт да не ни избяга. А тя наистина изчезваше, защото когато си отворехме шепите, виждахме само мръсотия и пот. Целта беше това да представлява упражнение по концентрация, а всъщност само ни объркваше. Понякога възрастните се държат толкова странно с децата — поклати обезсърчено глава той. — Ерки има същия проблем. Или се чувства объркан, или мисли непрекъснато само за едно и също нещо. Нарича се натрапливост. Знам за какво говоря, имам опит с такива хора.

Чуха как Ерки изсумтя тихо.

— Според теб защо ме ухапа по носа?

— Нямам представа — изписка Каник.

— Накарах го да се изкъпе в езерото, но той не искаше. Не може да плува. Никак не обича да го нервирам. Недей да го правиш, че току-виж те захапал за ухото или за нещо друго.

— Ще ме пуснете ли да си ходя? — Гласът на Каник беше тънък като конец. Говореше възможно най-тихо, за да не го чуе Ерки.

— Дали ще те пуснем? — отегчено забели очи Морган. — Защо ни е, по дяволите, да те пускаме? За да се отървеш по-леко от нас? С какво си го заслужил? Такава ни е съдбата — сериозно отбеляза той, — затворени сме в този капан и ще чакаме да дойде полицията, за да ни тикне зад решетките. Но отказваме да се предадем доброволно. Няма да се оставим да ни хванат без бой.

Гласът на Морган кипеше от пиянски патос. „Говори като Джеронимо“ — тъжно си помисли Каник. Не само Ерки беше луд. И на двамата им хлопаха дъските. А вероятно и самият Каник не беше с всичкия си. В крайна сметка май беше за предпочитане да не се замисля. Нали живееше в детски дом. Не в лудница, нали? Изведнъж се почувства гадно. В гърлото му заседна буца. Някак си се вписваше в компанията на двамата мъже. Осъзнаваше, че с тях си приличат.

— Майка ти жива ли е? — внезапно попита Морган. Извади стрелата на Каник от стената и я огледа.

— Май да — инатливо отвърна Каник.

— Я го чуйте само! — възкликна ехидно Морган. — Чак толкова ли си съсипан, момче? Не ми се преструвай, че не знаеш дали е жива, или не. Моята майка е жива. Пенсионирана е по болест. А сестра ми си има собствен салон за красота.

— Значи ще ти оправи носа.

— Престани с тази ирония. Тя се справя доста добре. Жива ли е майка ти, Каник?

— Да.

— На гърба на държавата?

— А?

— Питам те работи ли, или получава помощи?

— Не съм наясно.

— Праща ли ти пари?

— Само колети от време на време.

— Ще ти дам съвет за следващия ти рожден ден. Поръчай й да ти купи хапчета за отслабване.

Каник се замисли колко рядко вижда майка си. Тя идваше, когато Маргюн й се обадеше и започнеше да й натяква. Обикновено му носеше шоколад. Затрудняваше се да си спомни лицето й, защото почти не разговаряха. Майка му само го зърваше за миг, подскачаше от ужас при вида му и започваше да отстъпва заднишком. Изведнъж Каник се сети за една случка отпреди доста време, когато беше в четвърти клас. Дойде си от училище, спря на вратата и я погледна. Майка му изглеждаше по-различно. Косата й бе пораснала с трийсет сантиметра само за един ден, за няколкото часа, които бе прекарал на чина.

— Перука ли си сложи? — заекна той.

Тя остави рязко списанието си и го погледна неохотно.

— Не, това е истинска коса, прикрепена към моята.

— Какво?

От изненада Каник се отпусна слисан на стола до масата. Освен новата прическа майка му имаше и по-дълги нокти, лъскави, лакирани в наситеночервено като лъснат до блясък автомобил.

— Как така прикрепена? — полюбопитства той. — Залепена ли е?

— Да, ще издържи няколко седмици.

Бавно отметна назад косата си, за да му покаже колко здраво е прикрепена новата й грива, която й придаваше аристократична осанка. Излъчването й бе променено. Стойката й изглеждаше по-изправена, държеше се като кралица. Изкушението беше твърде голямо. Той се пресегна над масата, хвана най-външните руси кичури и ги дръпна. Не успя да ги отскубне, направо не беше за вярване.

— Идиот! — изкрещя тя и стана от масата. — Имаш ли изобщо представа колко са скъпи?

— Нали каза, че били залепени.

— Но трябваше да се опиташ да ги развалиш, нали?

— Кой ти направи прическата? — поинтересува се той.

— Фризьорът.

— Колко струва? — попита унило той.

— Иска ти се да знаеш, а? Не те засяга. Ти не печелиш пари.

— Не ми даваш джобни.

— За какво са ти? Никога не ми помагаш!

— Не си ме молила.

— Какво можеш да правиш? — Неочаквано се наведе напред над масата и го погледна предизвикателно. — Изобщо можеш ли да правиш нещо, Каник?

Той зачовърка с нокът капка засъхнало сладко върху покривката. Не му хрумваше нищо, ама абсолютно нищо. Не умееше да чете гладко, а в игрите на топка представляваше пълна трагедия. На дартс обаче нямаше равен. Реши да не споменава тази своя дарба.

По-късно майка му се мушна под душа, след като напъха новата си коса в найлонова шапка. Той се промъкна на пръсти и зарови из чантата й. Не се надяваше да намери вътре пари. Майка му не беше вчерашна и за разлика от Маргюн си вземаше портмонето и под душа. Но намери касовата бележка от фризьорския салон. Затрудни се при разчитането, но реши поне веднъж в живота си да положи усилие. Удължаване на коса и ноктопластика, цена две хиляди и триста крони. Каник едва не се задави. Нахлу в банята и дръпна завесата пред душа.

— С тези пари можеше да ми купиш велосипед! — изкрещя той. — Другите деца имат колелета!

Тя отскубна завесата от ръцете му и я намести. Продължи да се къпе.

— Косата расте от само себе си — продължи да вика Каник, — и то напълно безплатно!

— Не ми пипай нещата — извика му тя. — Имаш нужда от баща, който да те обуздава. Как да си намеря свестен мъж, ако приличам на вещица? Трябва да се понаглася. Заради теб го правя.

Каник виждаше очертанията на тялото й през полупрозрачната завеса. Със съвсем малко усилие би я измъкнал оттам. Хрумна му и възможността да отиде до мивката и да пусне студената вода, та от душа да потече вряла вода и майка му да се изгори. Но нямаше сили да й погоди такъв изтъркан номер. Изведнъж се почувства страшно изморен. Опря чело о коленете си и въздъхна. Огладня, нали двамата бегълци му бяха изяли шоколада. Пак се върна назад в спомените си. Веднъж се прибра у дома и от долапа под кухненския плот извади кутията с прах за отпушване на канали. Осени го внезапна, много щура идея. Отлично знаеше как действа прахът. Изсипваха малките кръгли, синьо-бели зрънца в канала за оттичане на водата, когато тръбата се запушеше. Впрочем тя постоянно беше запушена. При реакцията с водата от крана прахът се превръщаше в задушлив газ. Каник намери празна картонена кутия от мляко, изплакна я грижливо и я подсуши. Сипа вътре обилно количество от праха и се промъкна незабелязано в банята. Вдигна решетката над отточния канал под душа, сложи кутията с праха вътре и отново постави отгоре решетката. Никога няма да забрави виковете на майка си, когато тя влезе да се къпе. Пусна горещата вода и отровният газ изпълни цялата душкабина. Тя се втурна навън, докато кашляше и сипеше най-циничните ругатни от богатия си речник. Каник бе успял да конструира собствена газова камера!

Морган сложи край на мислите му:

— Какво друго носиш в куфара? Случайно да имаш нещо подходящо за превръзка?

Каник се замисли. Носеше девет различни стрели, допълнителна тетива, плик с механични възли и туба с лепило, восък за тетивата, клещи за възлите и кърпа за почистване на мерника.

— Имам една кърпа — отвърна Каник.

— Ще стигне ли за превръзка на носа ми?

Каник погледна безформената буца, изгубила цвета на човешка кожа.

— Да.

Морган пак се надигна и отиде до куфара. Кърпата, жълта, мъхеста, приличаше на онези, с които се почистват стъклата на очилата.

— По раната ти ще полепнат влакънца — предупреди го Каник.

— Не ми дреме. Искам да го покрия с нещо. Усещам как въздухът влиза в раната, когато си мърдам главата. Не мога повече. Намерих и тиксо, и то ще ми послужи. Помагай! — подкани го той и размаха кърпата.

Каник се затрудни, но се постара максимално. С дебелите си пръсти сложи кърпата върху носа на Морган и откъсна тиксото със зъби. Получи се здрава превръзка.

— Изглежда добре — изкоментира той.

— Хайде да го отпразнуваме — пресипнало предложи Морган и грабна бутилката. — С чашка и с момиче часовете не се броят! — намигна той заговорнически на Каник.

Ерки спеше. Морган изглеждаше нелепо с жълтата кърпа на носа. Майката на Каник си слагаше такава кърпа на лицето, когато през първите слънчеви дни на пролетта се изтягаше на припек зад къщата. Така се предпазваше от изгаряне. Обикновено се печеше с разтворени крака, за да хване тен навсякъде. Каник я гледаше крадешком. Под банския й се виждаха тъмни, къдрави косъмчета. Там беше влизал полякът, оттам се бе родил и Каник. Не че майка му го бе казала в прав текст, но Каник го знаеше. Опита се да си спомни кога точно бе разбрал как се е появил на този свят, но не успя. Замисли се за Карстен и Филип. Дали го търсят из гората? Ами ако внезапно цъфнат тук, до къщата? Вероятно дори ще нахлуят вътре! Докато размишляваше, Каник поглеждаше изкосо към двамата мъже. Чудеше се за какво ли си говорят. Не проумяваше как така Ерки е заложник, щом държи револвер. Този факт обаче май никак не смущаваше Морган. Каник пое бутилката, отпи глътка и я подаде отново на Морган. В гърлото му вече не бушуваше пожар. Чувстваше се някак упоен. Тялото му изтръпна и натежа. Трябва да се махне оттук, преди да е заспал.

— Ще ме пуснеш ли да си ходя? — тихо помоли той, докато оглеждаше заспалия в ъгъла Ерки.

— Ерки ще реши — лаконично отсече Морган. — Той е господарят в тази къща, а сега спи. Бъде така добър да ми правиш компания. Мога да изкарам дълго с кюфте като теб — изломоти той.

Алкохолът замая силно и двамата. Морган вече не си спомняше какво прави тук и какви планове е кроил. Тихата стая му допадаше. Изненадващо вътре цареше сумрак, докато навън печеше ярко слънце. Морган слушаше с удоволствие дишането на Ерки, долитащо откъм шкафа. Човек не бива нито да прави планове, нито да спазва срокове, а да си лежи тихо и кротко и да остави мислите си да се реят. Дебелото хлапе до него се бе отпуснало на пода. Отвън не се чуваше нито звук. Сякаш птиците не пееха, дърветата не шумоляха. Уискито беше на привършване. Морган осъзна, макар и неясно, че след няколко часа ще изтрезнее. Рано или късно ще му се наложи да надигне натежалото си, трудно подвижно тяло от пода и да предприеме нещо. Нямаше представа какво. Разполагаше с пари, но силите му не стигаха да излезе от къщата и да се върне на шосето или да се опита да офейка. Нямаше приятели освен осъдения на затвор крадец, ограбил пощата. Той скоро излизаше на свобода. Двамата бяха съучастници — след обира Морган караше колата. Измъкнаха се на косъм от полицията и поеха в различни посоки веднага щом се озоваха на сигурно място. След два дни хванаха приятеля му и го обвиниха в кражба въз основа на записа от обира, излъчен и по телевизията. Глупакът имаше неплатени дългове и някой му бе отмъстил, като го беше издал. Междувременно той бе успял да скрие оръжието навътре в гората, но намериха парите непокътнати в апартамента му. Не издаде партньора си. Морган се възхити на постъпката му. Направо не можеше да повярва, че приятелят му е успял да устои на натиска и да понесе наказанието сам. Дотогава никой не бе правил подобен жест за Морган! Едва след време в душата му се прокрадна гузната съвест. Почувства се безкрайно задължен на този човек. А после дойде и лекият намек в стаята за посещения.

Когато ме пуснат, ще изляза без пукната пара. Ще ми помогнеш ли?

С обира на банка „Фокус“ той бе сложил само началото. Сто хиляди крони за двамата нямаше да стигнат за дълго. Морган познаваше приятеля си, потребностите му и жаждата му. Ще ги изхарчи за нула време и ще иска още. Морган си помисли унило, че май би предпочел и той да бе влязъл в затвора. В мозъка му нещо бръмчеше. „Полудявам като Ерки“ — стресна се той. Това беше първият глас. В главата му летеше насекомо и искаше да излезе.

Събуди се и се огледа объркан. До него спеше Каник с увиснала глава. Двойната му брадичка се разливаше като невероятна маса от кожа и мазнина. Морган протегна изтръпналите си крака и се хвана за главата. Носът вече не го болеше толкова силно. Усещаше го изтръпнал и почти безчувствен. „Вероятно тъканта вече е некротизирала и съвсем скоро ще се откъсне и ще падне като изгнил плод.“

Каник отвори широко очи. Видя синята светлина през прозореца.

— Свечерява се — прошепна Морган.

— Трябва да се прибирам вкъщи — притеснено напомни Каник. — Ще ме търсят!

Морган погледна към Ерки. Опита да се види къде е револверът. Ерки го бе затъкнал в колана си. Морган се изправи бавно, олюля се, докато си възвърне равновесието, и тръгна към шкафа. Постоя неподвижно и обмисли положението. Наведе се. В ъгъла цареше мрак. Разкрачи се от двете страни на Ерки и колебливо затърси пипнешком револвера. Изведнъж се подхлъзна в нещо лепкаво. Политна напред и заби брадичка в скута на Ерки. За две секунди вече беше на крака. По лицето му се изписа тревога.

— О, проклятие!

Каник подскочи и замига с очи.

— Какво има?

— Навсякъде има кръв! Цяла локва!

По раменете на Каник полазиха студени тръпки.

— Ерки! — изкрещя Морган и отстъпи заднишком. — Умрял е от кръвозагуба. Изстинал е!

— Не! — извика пискливо Каник със задавен глас.

Момчето стана, но се олюля и се подпря на стената.

— Мъртъв е!

Каник видя като насън как Морган бавно се обърна и се вторачи в него.

— Осъзнаваш ли какво направи? Уби Ерки с лъка си. Мамка му, Каник!

Хлапето поклати глава. От устата му се откъсна звук или по-скоро неуспешен опит за вик.

— Ама аз го улучих в крака — заекна той.

— Засегнал си кръвоносен съд в слабините му. Вероятно артерия. — Морган отстъпи заднишком, без да сваля очи от Каник. — До гуша ми дойде. Махам се от тази лудница!

Двоумеше се. Искаше да вземе револвера, но за целта се налагаше да пипне студения труп и да изцапа ръцете си с кръв.

— Не! Ела да ми помогнеш!

Каник се вкопчи в дървената стена и се разрида.

— Не исках да става така! Той отвори вратата, нямаше как да знам. Трябва да им кажеш как се случи. Нямаше други очевидци!

Морган спря. Отчаяното дебело момче го трогна. Преглътна с мъка, погледна още веднъж мъртвото тяло и седна на пода.

— Аз и без друго здравата съм загазил. Ограбих банка и взех заложник. Ще получа сурово наказание.

— Да го хвърлим във водата! Ще кажем, че е избягал!

Каник кършеше безпомощно ръце.

— Стана, без да искам. Беше злополука! Да го хвърлим във водата!

— Не, ще кажеш истината на полицаите. Трябва да си обирам крушите.

Очите на Морган се свиха. Мозъкът му се мъчеше да се окопити, та поне да измисли изход от положението.

Каник ридаеше безутешно, а от отчаяние сълзите капеха неспирно като дъжд.

— Няма смисъл да го хвърляме във водата — възрази безпомощно Морган. — Навсякъде има кръв. Цяла локва.

— Ще преместим шкафа отпред.

— Безсмислено е.

— Моля те!

— Ще ни погнат. Скоро ще дойде полиция. Няма да се справим. Невъзможно е да занесем трупа до езерото, без да се изцапаме с кръв. Безсмислено е, Каник. А и ти си твърде млад, няма да лежиш в затвора. Ще ти се размине. Така щеше да стане и с Ерки: нямаше да го осъдят на затвор, защото беше луд. Но на мен — изкрещя той и удари яростно с юмрук по пода, — на мен нищо няма да ми се размине. За мен няма никакво извинение!

Изстена и започна да си скубе косите. Опита се да си припомни началото на този ден. Стори му се адски дълъг. Цяла вечност. Обзе го непреодолимо вцепенение. Мозъкът му не функционираше заради проклетото уиски. Каник хлипаше, захлупил очи на пода.

— Зад къщата има наклон — хълцаше момчето. — Ще го оставим там, а той сам ще се претърколи във водата.

— Исусе Христе, не мога повече!

Каник се изправи, приближи се до Морган и го разтърси.

— Трябва да ми помогнеш! Трябва!

— Нещо си се объркал!

— Ще го направим заедно, а после ще избягаме. Нямаме избор! — Изведнъж му хрумна още един аргумент: — Няма да липсва на никого.

— Напротив — възрази Морган.

Усети, че думите му тутакси се превърнаха в истина.

Захлипа безпомощно и се загледа през прозореца. Гората му се виждаше размазана и сякаш се губеше в далечината. Крайно време беше да се махне оттук. Да полудее като Ерки. Морган знаеше, че само да пожелае, може да си мънка под носа. Да се потопи в свой свят и да престане да съществува за реалността; да гледа с почуда как хората говорят, защото не разбира какво казват; да не го е грижа за тях, да ги остави да правят, каквото си искат. Това не ме засяга. Това общество е твърде гадно. Налага се да се съобразяваш с прекалено много неща. Например с изнудвана, който ще излезе от затвора, или с дебеланкото пред очите ти.

— Нямаме друг избор! — крещеше Каник.

Морган отпусна глава върху гърдите си. Чуваше хлипането на Каник и още нещо от далечината, което бавно се приближаваше. Долетя слаб кучешки лай.

— Твърде късно е — простена той. — Някой идва.